Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в. гр. д. № 3008 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20276680 от 15.12.2020 г., постановено по гр. д. № 3008/2021 г. на
СРС, І ГО, 169 с-в „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление
***, Бизнес център „*****е ОСЪДЕНО да заплати на Д.Р.А., ЕГН **********, с
адрес: *** на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 20 840 лв., събрани без основание по
и.д. №198/2020 г. при ЧСИ В., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до плащането и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „К.И.И.Б.“ е осъден да
заплати на ищеца Д.Р.А. сумата от 2633.60 лв. –
разноски по делото.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника „К.И.И.Б.“
ЕАД, чрез пълномощника юрск. С.К., в която същото се обжалва като неправилно, необосновано
и незаконосъобразно, както и постановено в противоречие със съдебната практика.
В жалбата се навеждат доводи, че в мотивите на първоинстанционното решение,
решаващият състав е приел, че погасителната давност за вземанията, за които е
издаден изпълнителния лист от 20.12.2010 г. е била прекъсната първоначално с
депозираната молба за образуване на изпълнително дело от „Р.Б.“ ЕАД на
11.02.2011 г. в кантората на ЧСИ Ирина Кирезиева, след което е била прекъсната
отново на 19.09.2011 г. с изпращането на запорни съобщения до банки, като следващото
такова действие от категорията на прекъсващите давността е прието, че било едва
през 2017 г. Излага се, че изводите на съда са неправилни, тъй като давността е
била прекъсната също и през месец септември 2013 г., с изпращането на молба от „К.И.И.Б.“
ЕАД със заявено искане за конституирането му като взискател по изп. дело №
74/2011 г. Наред с това се сочи, че не е споменато и присъединяването по делото
на задължение към НАП през ноември 2014 г., което отново води до последваща
промяна на конституираните взискатели. Излагат се съображения, че е неправилен
и направения от съда извод, че цитираните действия не прекъсват давностния
срок.
В
жалбата се поддържа, че в конкретния случай, поради наличието на висящо
изпълнително производство по изп. дело № 74/2011 г. би следвало да се приложи
ППВС № 3/18.11.1980 г., от което следва, че от образуването на изпълнителното
дело на 11.02.2011 г. до приемането на ТР № 9 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013
г. на ВКС, с което е отменено цитираното постановление, давност относно
процесното вземане не е текла, тъй като тълкувателното решение действа за в
бъдеще.
Навеждат
се доводи, че в посоченото ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по т.д. № 2/2013 г.
на ВКС са посочени кои процесуални действия представляват изпълнителни действия
и имат за последица прекъсване на погасителната давност. С посоченото
тълкувателно решение, обаче, се отменя като загубило сила ППВС № 3/18.11.1980
г., с което е прието, че образуването на изпълнително производство прекъсва
давността като по време на изпълнителното производство давност не тече. Излагат
се съображения, че в случая съществените въпроси са какво действие във времето
имат тълкувателните актове на ВКС и съответно кой тълкувателен акт следва пряко
да се приложи в настоящия казус. В тази връзка се сочи, че за действието във
времето на тълкувателните актове липсва законова уредба, поради което за
решаването му следва да се приложи съдебната практика като източник на правото,
а по този въпрос е налице богата съдебна практика, обективирана в Решение № 170
по гр. д. № 2382/2017, IV ГО на ВКС, в което е прието, че „тълкувателно решение,
с което се обявява за загубил сила предшестващ тълкувателен акт поражда
действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този момент
предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Ако преди постановяване
на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото
между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то същите
трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било
действащо към момента на настъпването на последиците. Обратното би означавало
да се придаде обратно действие на новото ТР, което се предвижда само по
изключение, съгласно чл. 14 от ЗНА. Жалбоподателят сочи, че в тази смисъл е и съдебната
практика, както и практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6. пар. 1 от КЗПЧОС.
Излагат се доводи, че въз основа на изложеното може да се направи извод, че в настоящия
казус, от образуване на изп. дело № 974/2011 г. по описа на ЧСИ Ирина Кирезиева
на 11.02.2011 г. до 26.06.2015 г. намира приложение ППВС № 3/18.11.1980 г. и съответно
погасителна давност не тече, независимо дали има или няма извършени
изпълнителни действия. Началният момент, от който е започнала да тече
погасителна давност е датата 26.06.2015 г. - постановяване на ТР № 2/26.06.2015
г. и следователно, датата, на която вземането би се погасило по давност би била
26.06.2020г.. Твърди се, че в настоящия случай и в периода след 26.06.2015 г.
има извършени изпълнителни действия по изп. д.№ 74/2011 г. и новообразуваното
изп. д. № 198/2020 г. на ЧСИ Д.В., които прекъсват погасителния давностен срок.
Излага се, че като не е съобразил това, СРС е достигнал до неправилен извод, че
претендираната сума от 20 840 лв. подлежи на възстановяване, като получена без
правно основание.
Предвид
изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендират се и разноски по
делото.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба Д.Р.А. /ищец в първоинстанционното производство/, в който същата се
оспорва като неоснователна като се излагат доводи в тази насока. В тази връзка,
моли съда да постанови решение, с което да остави въззивната жалба без уважение
като неоснователна и недоказана. Претендира разноски.
Постъпила
е и частна жалба от Д.Р.А. срещу определение от 29.01.2021 г. по гр.д. № 17910/2020
г. по описа на СРС, I ГО, 169 с-в, постановено по реда на чл. 248 ГПК, в
частта, с която са намалени претендираните от ищеца разноски по делото за
сумата над 2219.84 лв. до пълния им претендиран размер от 2633.60 лв. Навеждат
се доводи, че определението е неправилно и следва да бъде отменено. Излага се,
че първоинстанционният съд неправилно е намалил адвокатското възнаграждение до
предвидения минимум по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като погрешно е приел, че делото не се отличава с
правна и фактическа сложност. В тази връзка се иска от въззивния съд да отмени
обжалваното определение, с което са намалени претендираните от ищеца разноски
по делото за сумата над 2219.84 лв. до пълния претендиран размер от 2633.60 лв.
и вместо него да постанови друго, с което да присъди изцяло направените разноски
по делото.
В
срока е подаден отговор на частната жалба от ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД, в който
се излага, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а частна жалба – оставена без уважение.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен иск от Д.Р.А. против „К.И.И.Б.“ ЕАД с правно основание
чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 840 лв. - получена без
основание по и.д. №198/2020 г. при ЧСИВ., ведно със законна лихва от датата на
исковата молба до плащането.
В
исковата молба ищецът твърди, че срещу него е образувано изп. дело № 74/2011
при ЧСИ И.М.-К., въз основа на издаден изпълнителен лист по гр. д. № 52152/2010
г. по описа на СРС, 55 с-в, в полза на „Р.Б.“ ЕАД, за следните суми: 9394.78
лв. главница, законна лихва от 29.10.2010 г. до окончателното плащане, 1083.61 лв.
договорна лихва за периода 25.07.2009 г. до 14.10.2010 г., сума в размер на
165.59 лв. наказателна лихва за периода 25.08.2009 г. до 28.10.2010 г., както и
сумата от 674.88 лв. разноски. Ищецът поддържа, че последното изпълнително
действие по изп. дело било на 19.09.2011 г. и твърди, че вземането по
изпълнителния лист е било погасено по давност. Въпреки това и въпреки, че това
изпълнително дело е било прекратено с постановление от 03.01.2020 г., от
ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД - цесионер на вземането по силата на договор от
24.06.2013 г., било инициирано ново такова - и.д. №198/2020 г. при ЧСИВ.. По
това дело бил наложен запор върху банкови сметки на ищеца, на когото са били
удържани суми в общ размер на 20 840 лв., които ЧСИ разпределил както следва:
19 058 лв. на ответника, а 1782 лв. по банкова сметка *** - такси. Ищецът
счита, че тези суми са получени без правно основание и подлежат на връщане,
доколкото вземането по изпълнителния лист е било погасено по давност, изтекла
още на 19.09.2016 г., т.е. преди образуване на новото изпълнителна дело, поради
което моли ответникът да бъде осъден да му заплати исковата сума.
Ответникът
„К.И.И.Б.“ ЕАД е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявения иск. Навежда твърдения, че давност не е текла по време на
изпълнителното дело. Евентуално твърди, че са извършвани изпълнителни действия
от категорията на прекъсващите давността.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата
фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я
преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. При извършена
служебна проверка въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Въззивният
съд намира, че в случая е безспорно установено, че в полза на „Райфайзен
България“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 20.12.2010 г. по ч. гр. д. №
52152/2010 г. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, с който ищецът Д.Р.А. е осъден е
осъден да заплати следните суми: 9394.78 лв. главница, ведно със законната
лихва от 29.10.2010 г. до окончателното й изплащане, 1083.61 лв. договорна
лихва за периода 25.07.2009 г. до 14.10.2010 г., сума в размер на 165.59 лв.
наказателна лихва за периода 25.08.2009 г. до 28.10.2010 г., както и сумата от
674.88 лв. представляваща разноски по делото, на основание заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК от 20.12.2010 г. издадена по посоченото по – горе
дело.
На
следващо място от представените доказателства се установява, че през 2011 г. въз
основа на издадения изпълнителен лист по молба на „Р.Б.“ ЕАД е образувано изп.
дело № 20118390400074 по описа на ЧСИ М.-К..
През
2013 г., след извършена цесия на мястото на „Р.Б.“ ЕАД в изпълнителното
производство е конституиран „К.И.И.Б.“ ЕАД – ответник по настоящото дело.
Ищецът
релевира доводи, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя
на първо място изпълнителното производство се е прекратило по право, поради настъпване
на т. нар. „перемция“, както и че поради непредприемане на действия по
прекъсване течението на давността, правата на ответника за изпълнение на
вземането са се погасили по давност с изтичането на общата 5 годишна давност за
вземането. С оглед наведените твърдения на ищеца в исковата молба, по делото не
е спорно обстоятелството дали е
възникнало задължението за изплащането на процесните суми, а дали същите са били
погасени в хода на изпълнителното производство. Спорни пред въззивната
инстанция са и въпросите дали давността е била прекъсната през 2013г. с
изпращането на молба за конституиране на нов взискател по делото, вследствие на
сключен договор за цесия, както и с присъединяването на НАП като взискател по
делото и с подаването на молби за извършване на справки и за предприемане на изпълнителни
действия. Спорен е и въпросът дали приложимата тълкувателна практика в
настоящия случай е Постановление №3/18.11.1980г. по гр.д.№ 3/1980г. на Пленума
на ВС, в която се приема, че давността относно процесното вземане не е текла.
За
да отхвърли предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че след 19.09.2011
г., в продължение на повече от 2 години, по делото не са предприемани
изпълнителни действия, поради което същото се е прекратило по силата на закона
на основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, след което по изпълнителното дело не
могат да се извършват валидни изпълнителни действия. Прието е също така, че
конституирането на взискател по делото вследствие на прехвърляне на вземането,
който няма самостоятелно вземане, не е изпълнително действие, което е годно да
прекъсне давността, предвид което изплатената през 2020г. сума в размер на
20 840 лв. подлежи на връщане, като погасена по давност и съответно не
подлежи на принудително изпълнение.
При
така очертаните спорви въпроси, въззивната инстанция намира следното:
Съгласно
мотивите към т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело №
2/2013 г., „за разлика от исковия процес, където давността за вземането се
прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността
се прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Взискателят е този, които чрез своите действия и активност следва
да поддържа висящността на изпълнителния процес - като заявява извършване на
конкретни изпълнителни действия, внася съответните такси и разноски за
извършването им и иска прилагане на нови изпълнителни способи“.
Съгласно
чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да
съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се
осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното
производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни
изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат
събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването
на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“
В
заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в изпълнителният процес
давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. По смисъла на мотивите на цитираното
тълкувателно решение нова давност започва да тече с предприемането на всяко
ново изпълнително действие за принудително изпълнение. Смисълът, вложен в
даденото от ВКС тълкуване е, че доколкото в гражданското право давността е
правна последица на бездействието, ако кредиторът няма правна възможност да
действа - давност не тече.
На
следващо място и в доктрината и съдебната практика несъмнено се приема, вкл. и
преди постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо
дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Поради това и според даденото от ВКС
тълкуване, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие или
признание на вземането от длъжника. (решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. №
61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС).
В
същото време с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013г. е
обявено за изгубило сила ППВС№ 3/1980 г., в което се застъпва тезата, че с
образуването на изпълнителното производство давността за вземането се прекъсва,
а докато трае изпълнителното производство давност не тече.
В
заключение, ако се съобрази постановката относно прекъсване течението на
давността, възприето в посоченото по - горе ТР, следва да се приеме, че
действие с ефект да прекъсне 5 - годишния давностен срок за вземането
представлява подаването на молба за образуване на изпълнително дело на 11.02.2011
г., в която взискателят „Р.Б.“ ЕАД е посочил изпълнителен способ за събиране на
вземането. От прекъсването течението на давността, започва да тече нова
давност.
На следващо място, от приложеното
изпълнително дело се установява, че на 16.09.2011 г. са изпратени запорни
съобщения за запор на банкови сметки на длъжника в различни банки. Като се
вземат предвид постановките на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г.
на ВКС, ОСГТК, т. 5, следва да се приеме, че запорът се счита за наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от
третото задължено лице, съгласно изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл.
507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като
законът не свързва това действие със съществуването на вземането. В случай, че
по сметките на длъжника няма наличност запорът може да бъде реализиран и
вземането на взискателя да бъде удовлетворено след постъпването на суми по тези
сметки.
В тази връзка и предвид събраните
доказателства по делото се установява, че на 19.09.2011 г. е наложен запор върху банковите сметки
на длъжника. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че в случая давността за
процесното вземане е била прекъсната с налагането на запор на сметките на
длъжника на 19.09.2011 г., от която дата е започнала да тече нова погасителна
давност.
На
24.09.2013 г. е подадена молба за конституиране на взискател – „К.И.И.Б.“ ЕАД,
вследствие на сключен договор за цесия. Въззивният съд намира, че при така
установените факти, към момента на подаване на молбата за конституиране на взискател,
изпълнителното дело вече е било перемирано на основание чл. 433, ал.1 т. 8 от
ГГЖ, поради изтичането на повече от 2 години на бездействие на взискателя. По
прекратено изпълнително дело не могат да се извършват валидни изпълнителни
действия, тъй като не съществува процесуално правоотношение, в рамките на което
те да бъдат предприети. Въззивната инстанция приема, че конституирането на
взискател по изпълнително дело, поради цесия не е изпълнително действие, годно
да прекъсне давността. Както вече бе изложено от настоящия състав, съгласно
приетото в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, сред изпълнителните
действия, прекъсващи давността е и присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето
на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Следователно, съгласно приетото в
съдебната практика изпълнителни действия са тези, които са от естеството да
навлязат в имуществената сфера на длъжника, подготвяйки или реализирайки
удовлетворяването на взискателя. Конституирането на нов взискател не може да се
квалифицира като изпълнително действие, тъй като в случая не е налице
присъединяване на кредитор по смисъла на чл. 456 от ГПК, каквато хипотеза е
визирана в т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а
е налице заместване на кредитор поради настъпило частно правоприемство - цесия,
което не може да ползва ответника като действие по присъединяване на взискател годно
да прекъсне давността.
В
настоящия случай е налице заместване на първоначалния кредитор с нов по силата
на настъпило частно правоприемство по смисъла на чл. 429, ал. 1 от ГПК, поради
което новият взискател се ползва от извършените до момента изпълнителни
действия. Изпълнителното основание не се променя. В тази връзка, въззивният съд
намира, че конституираните на ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД като взискател в
производството, предвид сключения договор за цесия, посредством която е придобил
вземанията срещу ищеца не съставлява валидно изпълнително действие, годно да
прекъсне давността за вземането. Това е процесуално действие на ЧСИ в
изпълнителния процес по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК.
За
пълнота на изложеното следва да се посочи, че дори и да се приеме, че
присъединяването на ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД като взискател по делото, на
мястото на предишния такъв въз основа на сключения договор за цесия
представлява изпълнително действие, което да е годно да прекъсне давността, то
както вече бе посочено от последното валидно изпълнително действие – налагането
на запор върху банковите сметки на длъжника на 19.09.2011 г. до подаването от
ответника на молба за за конституирането му като взискател на 24.09.2013 г.
вече са били изминали повече от 2 години на бездействие на кредитора. В тази
връзка, следва да се приеме, че към момента на подаване на молбата за
конституиране на взискател, изпълнителното дело вече е било перемирано на
основание чл. 433, ал.1 т. 8 от ГПК, поради което последващите предприети
изпълнителни действия не следва да се вземат предвид.
В
случая въззивният състав намира, че от момента на последното изпълнително действие
19.09.2011 г. - (запор на банкови сметки) до следващата молба, с която съдебният
изпълнител е конституирал НАП – като взискател по делото, са изминали повече от
две години, поради което е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
според която изпълнителното производство се прекратява по право, когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години.
Следователно
в разглежданата хипотези изпълнителното производство е прекратено ех lege на 19.09.2013
г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Последицата от настъпване на
перемцията, е че след прекратяване на изпълнителния процес по право,
извършените действия по изпълнението не пораждат правни последици, а направени
от взискателя искания или служебно предприетите от ЧСИ действия за реализиране
на изпълнителен способ, не прекъсват погасителната давност за вземането. В тази връзка, въззивната инстанция намира,
че независимо, че СРС не е взел предвид присъединяването на държавата като
взискател по делото, като действие, прекъсващо давността, не е налице
неправилност на решението, тъй като са налице действия по изпълнителното дело,
след перемпцията, които не следва да се вземат предвид.
Както,
вече бе посочено изпълнителното производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на закона,
независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Следователно, новата давност започва
да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство – 03.01.2020 г., а от датата на предприемане на последното валидно
изпълнително действие. Следователно новата 5 - годишна давност за вземането ще
започне да тече от последното валидно изпълнително действие, наложените запори
на – 19.09.2011 г. и до предявяване на иска на 18.05.2020 г. давността за
вземането ще е изтекла.
Само
за пълнота и във връзка с възраженията в жалбата относно приложимата
тълкувателна практика и по-конкретно, че в настоящия случай следва да се
приложи Постановление № 3/18.11.1980г. на Пленума на ВС, следва да се посочи
следното:
В
доктрината и съдебната практика несъмнено се приема, вкл. и преди
постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“. От изложеното следва, че и преди приемането на
ТР 2/2013г. от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС изпълнителното дело се прекратява
при бездействие от страна на взискателя повече от 2 години. Следователно, дори и
да се възприемат постановките на ППВС № 3/1980 г., според което с образуването
на изпълнителното производство се прекъсва давността, а докато трае
изпълнителното производство давност не тече, новата 5 - годишна давност за
вземанията ще започне да тече най - рано от прекратяване на изпълнителното
дело, настъпило ех lege на 19.09.2013 г. В този случай давността ще изтече към
19.09.2018 г., което е почти 2 години преди образуването на изпълнителното дело,
по което са събрани сумите и преди предявяването на иска – 18.05.2020 г., поради
което вземането отново ще е погасено по давност.
Настоящият
състав намира за неоснователни и възраженията на въззивника за недължимост на сумата
от 1782 лева, поради това, че същата представлява такси по ТТРЗЧСИ. Съгласно
чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника,
освен в случаите, когато делото се прекрати на основание чл. 433 ГПК.
Взискателят дължи на длъжника връщане на цялата внесена сума, включително
събраните от съдебния изпълнител, но невнесени от взискателя авансови такси и
разноски по делото, както и събраната такса по т.26 от ТТРЗЧСИ, тъй като същите
са излезли от патримониума на длъжника като пряка и непосредствена последица от
предприетото принудително изпълнение. Така причина за извършването на разходи
за такси за ЧСИ е единствено фактът на образуване на изпълнителното дело и
предприемане на действия по принудително изпълнение. За длъжника са настъпили
имуществени вреди от неправомерно събраната по искане на ответника и разпределена
по ЧСИ сума след настъпване на погасителната давност.
С
оглед изложеното, въззивният съд намира, че правилен и законосъобразен се явява
извода на СРС, че към предявяване на иска пред СРС, 5-годишната давност за
вземането по изпълнителния лист е изтекла, поради което и претендираната сума
от 20 840 лева, събрана в резултат от принудително изпълнение е събрана
без правно основание, поради което подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба следва да се
остави без уважение като неоснователна.
По
отношение на депозираната частна жалба:
Частната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въззивната
инстанция намира, че разгледана по същество е неоснователна.
Настоящият
съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че делото не се
отличава с фактическа и/или правна сложност, поради което в настоящия случай
адвокатското възнаграждение следва да се определи в предвидения минимален
размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Този извод не съда не се променя от обстоятелството, че делото
е с висок материален интерес, нито от обстоятелството, че от страна на
процесуалния представител на ищцовата страна са положени повече от минимални
усилия. Това е така, тъй като независимо от положените от адвокатите усилия, не
следва задължително загубилата спора страна да понесе в нейна тежест всички
разноски, претендирани и заплатени от насрещната страна. В този смисъл, за
страната е налице свобода на договаряне на дължимото адвокатско възнаграждение
на адвоката, който да го представлява пред съда. За другата страна респективно
е предвидена възможност в закона да отправи искане до съда с цел изменение на решението
в частта за разноските поради прекомерност на уговореното адвокатско
възнаграждение.
Във
връзка с изложеното и като взе предвид фактическата и правна сложност на
делото, обстоятелството, че по същото е проведено само едно открито съдебно
заседание, в което не са събирани други доказателствени средства, освен
представените и приети писмени такива, въззивният съд намира, че правилно и
законосъобразно адвокатското възнаграждение, дължимо на ищцовата страна е било намалено
до предвидения в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения минимум, съгласно
чл.7, ал. 2, т. 4 от която, при дело с материален интерес от 20 840 лв.,
минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 1155.20 лв.. Върху същото
следва да се прибавят и 20 % ДДС, порад икоето дължимото адвокатско
възнаграждение възлиза на 1386.24 лв.. На ищеца по делото се дължат и разноски
за платена държавна такса 833,60 лева, поради което и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, ответникът дължи на ищеца разноски по делото в общ размер на 2219.84 лв.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че определението на СРС, с което
постановеното по делото решение е изменено по реда на чл. 248 ГПК, в частта за
разноските, като в полза на ищеца са присъдени разноски в общ размер на 2219,84
лева е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди, а подадената срещу
него частна жалба да се остави без уважение.
По
разноските във въззивното производство:
С
оглед изхода на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1386,24 лв., с оглед
заявеното от въззивника възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК,
представляващи възнаграждение за един адвокат, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20276680 от 15.12.2020
г., постановено по гр. д. № 3008/2021 г. на СРС, І ГО, 169 състав и Определение № 20027150 от 29.01.2021 г. по гр.д. №
17910/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 169 състав.
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление ***, Бизнес център „*******да заплати на Д.Р.А.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1386,24
лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
ВКС, при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчване препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.