Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../02.04.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №8841 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№74269/21.04.2020г., постановено по гр.д. №48571/2018г. по описа на СРС, 138
състав, е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че И.К.С. дължи на
„Т.С.“ ЕАД по предявените искове по чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149
от ЗЕ сумата от 970,78 лева – главница, представляваща цена за доставена
топлинна енергия за периода от м.03.2015г. до м.04.2017г., сумата от 43,75 лева
– главница, представляваща цена за услуга дялово разпределение за периода от
м.05.2014г. до м.04.2017г., за топлоснабден имот – ап.91, находящ се в гр.
София, ж.к. “****************аб.№071126, ведно със законната лихва върху
главниците от 02.04.2018г. до изплащане на вземанията, за които вземания е
издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №21913/2018г. по описа на СРС, 138
състав, като са отхвърлени предявените искове по чл.422 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземания за главница за незаплатена топлинна енергия за
разликата над сумата от 970,78 лева до пълния предявен размер от 1484,32 лева и
за периода от м.04.2014г. до м.02.2015г. и за сумата от 244,07 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за период
на забава от 16.09.2015г. до 21.03.2018г. и сумата от 8,48 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за период на забава за
периода от 16.09.2015г. до 21.03.2018г. с решението е осъден И.К.С. да заплати
на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 376,68 лева,
представляваща разноски за държавна такса, депозити за експертизи и
юрисконсултско възнаграждение в исковата и заповедното производство по ч.гр.д.
№21913/2018г. по описа на СРС, 138 състав. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД да заплати на И.К.С.
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 172,10 лева, представляваща разноски
по делото за адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участието
на „Б.“ ООД като трето лице – помагач на страната на ищеца.
Постъпила е въззивна жалба от
ответника в производството И.К.С., представляван по пълномощие от адв. Д.С.,
срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са
уважени. В жалбата се излагат доводи, че съобразно решение от 22.10.2019г. по
адм. дело №6372/2019г. на ВАС заповедта за изпълнение на парично задължение и
заявлението за издаването й са подадени върху отменени образци, поради което
нямало издадена валидна заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение била
издадена в нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК - вземанията не били индивидуализирани. Клаузите
от Общите условия на ищеца, на които се бил позовал СРС, нямали юридическа
стойност, което било основание за нищожност на обжалваното решение. Съдебният
състав, издал заповедта за изпълнение, нямал право да се произнесе по
предявените искове за съществуване на вземанията. Първоинстанционният съд бил
приел, че между страните било възникнало облигационно правоотношение по силата
на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ, която разпоредба противоречала на §
13, т 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Неправилно СРС приел,
че по силата на чл.
150, ал. 3 ЗЕ не било необходимо Общите условия да бъдат приети от
потребителя, а тази разпоредба била в колизия с норми от по-висок ранг - чл. 32
и 19
от Конституцията на Република България и Регламент 2006/2004
но ЕО. Договорът за доставка на топлинна енергия бил формален /чл. 7 Директива 2011/83/ЕС/. Общите условия
съдържали неравноправни клаузи. СРС не бил взел предвид обстоятелството, че
параметрите на подгрятата вода били относими към договора - доставената
топлинна енергия до сградата - етажна собственост трябвало да съответства на
потреблението на сградата - етажна собственост. Ищецът не бил ангажирал
доказателства, че бил спазвал установения температурен график спрямо стандарта.
По отношение на доставената енергия до потребителите била приложима клаузата на
непоръчани доставки. Първоинстанционният съд не бил взел предвид факта, че
измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост - чл. 156
ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС - при топлообменника,
а на друго място, както и неправилно възприел разпоредбата на чл.
13 от Директива 2006/32/ЕС, в която
било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Следвало да
бъде взета предвид и нормата на чл. 186 ЗЗД. От данните по делото било видно, че не била спазена методиката към Наредбата за
топлоснабдяването - чл. 6.11. Общото събрание на етажните собственици не
можело да сключва сделки на потребление от името на собствениците. Нормативната
уредба, регламентираща топлоснабдяването, противоречала на Конституцията на
Република България и на Директива ЕС/32/2006 г. Липсвали
доказателства, че абонтаната станция е била пусната в експлоатация и че са й
били направени проби и извършени последващи настройки. Били нарушени законите
на физиката. Начисляването на лихви върху прогнозни сметки било нищожно.
Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по валидността и допустимостта на
издадената заповед за изпълнение. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
прогласено за нищожно, евентуално да бъде отменено, а исковете - отхвърлени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната
страна „Т.С.” ЕАД и от третото лице – помагач.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу И.К.С.
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №21913/2018г. на СРС, 138 състав.
Установява се от
събраните по делото доказателства (договор за продажба на държавен недвижим
имот по неда на Наредбата за държавните имоти от 21.03.1986г., удостоверение за
наследници на М.Х.С., починала на 24.05.2001г. и удостоверение за наследници на
К.И.С., починал на 14.03.2011г.), че ответникът е бил собственик на
топлоснабдения имот, намиращ се в гр. София, ж.к. „****************ап**, през
процесния период, поради което въззивният съд приема, че същият е бил битов
клиент за доставка
на топлинна енергия по смисъла на §1,
т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №071126.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в
срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на
административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването
към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г.
на ОСГК на ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от
топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр
на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо
дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от
06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода е възложено на третото лице – помагач „Б.” ООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва
да се приеме за установено, че за ответника е възникнало задължение по силата
на закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество
количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
За установяване доставката на топлинна
енергия в обема, съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени
по делото писмени доказателства и са изслушани и приети в първоинстанционното
производство заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи.
От заключението на вещото лице по съдебно
- техническата експертиза, което съдът кредитира, се установява, че дължимите
суми за доставена в имота на ответника топлинна енергия са начислени в
съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, т. е.
спазени са изискванията на действащите технически правила и норми. Установява
се още, че от отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати
технологичните разходи в абонатната станция. Установява се и обстоятелството,
че през процесния период третото лице - помагач е извършвало дялово
разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна
уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово
разпределение за абонатен №071126. От заключенията на вещите лица по съдебно –
техническата и съдебно-счетоводната експертизи се установява и стойността на
доставената топлинна енергия през исковия период, която възлиза общо на 1484,32
лева. Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че е
платил на ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна енергия за
процесния период, не е ангажирал по делото доказателства за извършени плащания.
С първоинстанционното решение е разгледано направеното от ответника възражение
за изтекла погасителна давност и правилно е определен размерът на дължимите
непогасени по давност вземания за периода от м.03.2015г. до м.04.2017г., а
именно 970,78 лева. Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд в
частта, с която е уважен предявеният иск за стойността на доставената топлинна
енергия в посочения размер, е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
В чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ОУ/2014 г. е предвидено, че
клиентите заплащат цена за извършената услуга дялово разпределение, извършвана
от избран от тях търговец, а съгласно чл. 22, ал. 2 – възнаграждението за
извършеното дялово разпределение се заплаща на продавача. В настоящия случай
услугата "дялово разпределение" е извършена, видно от събраните по
делото доказателства, от които се установява, че за топлоснабдения имот са
съставени изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач
отчети на уредите, като съгласно кредитираното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се установява и размерът на посоченото вземане
за процесния период.
Неоснователен е и поддържаният от въззивника
– ответник довод за допуснато нарушение на Директива 2011/83/ЕО на Европейския
парламент и Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за
изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета. Европейската директива е
акт, който обвързва по отношение на дължимия резултат, но оставя националните
власти да изберат формата и начина за въвеждането й в действащото право. Тя
няма пряко действие, когато е транспонирана в българското право в срока, указан
в нея. Единствено в хипотезата, при която директивата
не е въведена в действие своевременно, всеки правен субект може да се позове
пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който е длъжен да не приложи
националните норми, противоречащи на разпоредбите на директивата. В случая Директива 2011/83/ЕО е транспонирана в
българското законодателство чрез въведеното с ДВ - бр. 61 от 2014 г., в сила от
25.07.2014 г., изменение на чл. 62
от Закона за защита на потребителите, забраняващ непоисканите доставки на
стоки и услуги, между които и "централното отопление", във връзка с
което към настоящия момент е налице тълкувателно разрешение, дадено с
Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ВКС,
ОСГК, според което за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката,
които не противоречат на разпоредбата на чл. 62
във връзка с §
1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. При
това положение с оглед установеното по делото качество на ответника на
потребител на топлинна енергия по силата на закона /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ възражението му, че не дължи стойността на отдадената за
сградната инсталация топлинна енергия, основано на приложението на чл. 62
ЗЗП, въведен съобразно Директива 2011/83/ЕО относно правата на
потребителите, е неоснователно, тъй като не се касае за непоискана услуга,
чиято стойност не се дължи /чл.
62, ал. 2 ЗЗП/, тъй като при придобиването на жилище в топлоснабдена сграда
– етажна собственост приобретателят е длъжен да понесе разноските за общите
инсталации, включително топлоснабдителната, какъвто е и настоящият случай.
С Решение на Съда на
ЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С – 708/17 и С- 725/17 г., е прието,
че член
27 от Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член
5, параграфи 1 и 5
от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на
Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) №
2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета ("Директива за нелоялни търговски практики"),
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която
предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент; А член
13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член
10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС
на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно
енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за
отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО,
трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която
предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна
енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в
сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Поради съвпадане
на крайния извод на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала
отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален
представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради
което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й
се присъждат.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№74269/21.04.2020г., постановено по гр.д. №48571/2018г. по описа на СРС, 138
състав, в обжалваната част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Б.” ООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.