Р Е Ш Е Н
И Е № 142
гр.Пловдив, 19.03.2018
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХVІ състав, в открито съдебно
заседание двадесет и седми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав
Председател:
Росица Кюртова
секретар: Мая Крушева,
като разгледа докладваното от съдията т.дело №224
по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и
субективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.430,
ал.1 и ал.2 ТЗ.
Ищецът “БАНКА ДСК”ЕАД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Московска” №19,
представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., чрез пълномощника юрк.С.П., твърди, че
сключил с ответниците договор за банков ипотечен кредит на 31.07.2008 г., по
силата на който им предоставил кредит в размер 110 000 лв. със срок за връщане
360 месеца от датата на усвояване 14.08.2008 г. Твърди, че в договора е
уговорена възнаградителна лихва в размер 9,29 % с право на преференциална
надбавка при изпълнение на определени условия от кредитополучателите, като при
неизпълнение на някое от тях, последните губят преференциалния лихвен процент.
Уговорено е погасяване на кредита чрез равни месечни вноски съгласно
погасителен план, неразделна част от договора. Вноските по договора за кредит
са редовно погасявани до края на месец май 2012 г. През м.юни 2012 е постъпила
сума, недостатъчна да погаси изцяло месечната вноска, като не са погасени и
следващите вноски. Поради допусната забава в плащанията над 90 дни, на основание
т.20.2 ОУ към договора и чл.60, ал.2 ЗКИ банката е предприела действия по
уведомяване на длъжниците, че ще упражни правото си да превърне кредита в
предсрочно изискуем. На всеки от ответниците е била връчена нотариална покана,
съдържаща нарочно изявление на банката в тази насока. Поканите са били връчени
на 16.11.2015 г. по реда на чл.47, ал.1 ГПК. Кредитът е бил отнесен изцяло в
просрочие, считано от 16.12.2015 г. Банката е подала заявление по чл.417 ГПК на
18.12.2015 г., като против ответниците е издадена заповед за незабавно
изпълнение от ПРС по ч.гр.д.№17117/2015 г., срещу която последните са възразили
в срока по чл.414 ГПК, поради което е възникнал интерес от установителни искове
за вземанията по заповедта. Въз основа на изложените обстоятелства, в исковата
молба е формулирано искане да бъде признато за установено по отношение
ответниците, че последните дължат солидарно на ищеца сумите, както следва: 105
997,65 лв. – главница, ведно със законна лихва от датата на заявлението по
чл.417 ГПК до окончателното плащане; 38 069,99 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 20.06.2012 г. до 17.12.2015 г.; 234,68 лв. – наказателна лихва за
периода от 16.12.2015 г. до 17.12.2015 г., и 3 591 лв. – заемни такси, всички
произтичащи от горепосочения договор за кредит. Претендират се деловодни
разноски.
Ответниците С.Н.С., ЕГН
**********, и М.М.С., ЕГН **********,***, чрез пълномощник адв.Е.И., оспорват
исковете. Възразяват, че ищцовата банка е увеличавала неправомерно въз основа
нищожни договорни уговорки дължимите по договора лихви и такси, с което е
довела кредитополучателите в невъзможност да обслужват кредита си. За това
считат иска за главница за неоснователен. Възразяват, че неоснователни са и
исковете за възнаградителна и наказателна лихва в заявените размери, отново по
причина на недопустимото едностранно изменение на договорените условия.
Клаузите от договора и общите условия, допускащи това – чл.7 от договора;
чл.9.1; чл.9.4; чл.20.1; чл.20.2; чл.25.1.2; чл.25.2.3; чл.25.2.4 и чл.25.3 ОУ,
са нищожни на основание чл.143, т.т.3, 5, 9, 10, 12 и 18 от Закона за защита на
потребителите и поради противоречие със закона – чл.10, ал.2 и ал.3 ЗЗД.
Нарушени са и правилата на чл.147 ЗЗП, чл.58 и чл.59, ал.2 ЗКИ. Развиват
подробни съображения в тази насока. Правят възражение за изтекла погасителна
давност по отношение вземането за възнаградителна лихва за периода 20.06.2012
г. – 17.12.2012 г. Възразяват за нищожност на клаузите за наказателна лихва
поради противоречие с добрите нрави, защото лихвата значително надхвърля законната
и се начислява върху цялата оставаща главница, а не само върху просрочената
такава, както и за прекомерност на неустойката – чл.92, ал.2 ЗЗД. Възразяват за
нищожност на клаузите на чл.25.1.2; чл.25.2.3; чл.25.2.4 ОУ, предвиждащи
плащането на такси за управление на кредита, и поради противоречие със закона и
добрите нрави. Възразяват още, че не е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, като оспорват верността на нотариалното удостоверяване относно
връчването на поканите на ищеца, с които последният поддържа, че е упражнил
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Възразяват, че
удостовереното от нотариуса не отговаря на истината, както и, че процедурата по
чл.47 ГПК не е проведена съобразно изискванията на закона. По изложените съображения
молят исковете да се отхвърлят. Претендират деловодни разноски.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното
ч.гр.д.№17117 по описа за 2015 г. на РС Пловдив, IV гр.с., в полза на
ищеца са издадени основна и допълнителна заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за
исковите суми срещу ответниците. В срока по чл.414 ГПК ответниците са възразили
срещу заповедите. В предоставения на ищеца от съда 1-месечен срок за това е
подадена настоящата искова молба.
Установява се от приетия
по делото договор, че на 31.07.2008 г. между ищцовото дружество, от една страна
като кредитор, и ответниците, от друга страна като кредитополучатели, е сключен
договор за ипотечен кредит, с който ищецът се е задължил да предостави на
кредитополучателите кредит в размер 110 000 лв. Уговорено е да се учреди
обезпечение в полза на банката – договорна ипотека. В чл.7 от договора е
уговорена възнаградителна лихва, чийто годишен лихвен процент за първите три
години от усвояване на кредита се формира като сбор от базовия лихвен процент
(БЛП) на банката за този вид кредит и надбавка 1,90 %, а за останалия срок на
договора лихвата се формира като сбор от базов лихвен процент на банката за
този вид кредит и стандартна надбавка 4,60 %. Страните са се съгласили, че БЛП
към датата на договора е 4,69 %. В чл.7 е посочено също, че базовият лихвен
процент се определя периодично от кредитора. Съгласно чл.13 кредитополучателите
заплащат такси, определени в тарифа на банката, която е в сила към деня на
съответното плащане.
Съгласно чл.12
неразделна част от договора са общи условия за предоставяне на ипотечни кредити
на физически лица, които кредитополучателите са получили и приемат. В раздел III, чл.9.1 и чл.9.4 ОУ е
предвидено, че кредитът се олихвява с лихва, състояща се от базов лихвен
процент и надбавка, посочени в договора. Кредиторът има право да променя
базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ
начин. При промяна на базовия лихвен процент кредиторът определя нов размер на
месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя
актуализиран погасителен план. Съгласно чл.25.3 ОУ кредиторът има право
едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите при наличие на някое от
следните условия: а) изменение от поне 1 % за месец на стойностите на индексите
LEONIA, EURIBOR и LIBOR; б) изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев или
евро/щ.долар; в) изменение с поне 0,5 % за месец на индекса на потребителските
цени за България; г) въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка; д)
промени в нормативните актове и в регулациите на ЦБ, засягащи функционирането и
изискванията към банките; е) изменение от поне 10 % за месец на стойностите на
средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови
институции; ж) съществена промяна в паричната политика на ЦБ, като премахване
на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
В чл.20.1 ОУ е
предвидено при забава в плащането на месечна вноска след деня, следващ
падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, да се олихвява с
договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3 процентни пункта.
Съгласно чл.20.2 ОУ при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва
над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. До предявяване
на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер 10
процентни пункта. В чл.25.1 ОУ са предвидени дължимите от кредитополучателя
такси, както следва: такса за обслужване на кредита, платима еднократно при
подписване на договора; такса за управление на кредита, платима годишно в края на
всяка година; такси при предсрочно погасяване, за погасяване на изискуем дълг
чрез рефинансиране от друга банка и други обявени от кредитора такси и
комисиони.
Установява се, че
страните са подписали погасителен план към договора, в който е уговорен първоначален
лихвен процент 6,59 % и втори лихвен процент от 9,29 % от 37-ма вноска.
Кредитът е разсрочен на 360 вноски, включващи главница, лихва и такса.
Приети са като
доказателства по делото нотариални покани, отправени от ищеца до всеки от
ответниците, с които същите се уведомяват, че поради забава в плащане на
задълженията по горния договор за кредит, банката обявява кредита за предсрочно
изискуем. От приложените към тях разписки за връчване и констативни протоколи
за извършени от нотариуса действия се установява, че адресът – ***, е посетен
три пъти – на 16 и 27 октомври 2015 г. и на 02 ноември 2015 г. При първите две
посещения е удостоверено, че не са открити адресатите или други лица, съгласни
да получат съобщенията. При третото посещения е открит съсед, който е уведомил
връчителя, че лицата живеят на адреса. В същия ден е залепено уведомление на
входната врата на сградата, като втори екземпляр е пуснат в обща пощенска
кутия, разположена на фасадата на сградата. В срок до 16.11.2015 г. адресатите
или техен представител не са се явили за получаване на съобщението.
По делото са приети са
основно и допълнителни заключения на съдебно-счетоводна експертиза. От същите
се установява, че кредитът в размер 110 000 лв. е усвоен от
кредитополучателите на 14.08.2008 г. Кредитополучателите са платили общо
37 973 лв., с които са погасени част от главницата, възнаградителни и
санкциониращи лихви. Последното плащане по кредита е осчетоводено на 25.02.2013
г., след което обслужването му е преустановено. С това плащане е изцяло
погасена вноската с падеж 30.05.2012 г. и частично вноската с падеж 30.06.2012
г. Считано от 21.10.2008 г., въз основа решение на комитета за управление на
активите и пасивите на банката, е извършена промяна на лихвения процент, като
същият е увеличен от 6,59 % на 7,59 % за първите три години, и от 9,29 % на
10.29 % след третата година от срока на договора. Решението за увеличение на
лихвения процент е оправдано с изменение с повече от 1 % на индексите LEONIA, LIBOR и EURIBOR. През периода от април
2008 г. до септември 2008 г. посочените индекси са се увеличавали, същевременно
е констатирано намаление на валутния курс евро/щатски долар. Трайно и
значително е намалявал и индексът тримесечен SOFIBOR. Според основното
заключение, дължимите на банката суми към датата на заявлението по чл.417 ГПК,
при съобразяване на твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, както и при
съобразяване увеличението на лихвения процент през октомври 2008 г., са, както
следва: 105 997,65 лв. – главница; 38 069,99 лв. – възнаградителна
лихва за периода от 20.06.2012 г. до 17.12.2015 г.; 175,80 лв. – наказателна
лихва за периода от 24.01.2013 г. до 15.12.2015 г.; 58,88 лв. – наказателна
лихва за периода от 16.12.2015 г. до 17.12.2015 г.; и 3 505,37 лв. –
заемни такси, в това число 2 994,50 лв. – такса-управление за периода от
2009 г. до 2015 г., 120 лв. – такса-предсрочна изискуемост, и 390,87 лв. –
такса-застраховки за периода от 2012 г. до 2015 г. Според второто по ред
допълнително заключение, дължимата за периода от 20.06.2012 г. до 17.12.2015 г.
възнаградителна лихва, при положение, че лихвеният процент възлиза на 9,29 %
(без оглед на едностранното му увеличение през 2008 г.), се равнява на
34 679,80 лв. При същия лихвен процент, възнаградителната лихва за период
от 17.12.2012 г. до 17.12.2015 г. възлиза на 29 027,58 лв. Размерът на
дължимата главница, включена в падежиралите и непогасени към датата на
заявлението по чл.417 ГПК вноски, възлиза на 3 066,23 лв.
Разпитан е като свидетел
С.Ч.. От показанията му се установява, че ответниците живеят в ***, повече от
десет години, а свидетелят им е съсед на ***. Ответникът С.С. по наблюдения на
свидетеля работи – сутрин излиза, прибира се вечер, а ответницата С. свидетелят
е виждал и през деня. Двамата живеят с дъщеря си, която е ученичка. Къщата им е
триетажна и има входна врата, обща за всички апартаменти. Ответниците живеят в
апартамента на първия етаж. На входната врата има звънци. Вратата се заключва.
На тази врата свидетелят не е виждал пощенска кутия.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установителните искове
по реда на чл.422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок в резултат от
своевременно депозирано възражение от длъжниците в заповедно производство,
имащо за предмет същите вземания.
По същество, съдът
намира следното:
Между ищеца и ответниците е възникнало правоотношение по договор за
банков кредит по смисъла на чл.430 ТЗ, по силата на които ищецът е предоставил на
същите, в качеството им на кредитополучатели, сумата 110 000 лева при
договорени условия и срок, която последните се е задължили да върнат по
установения между тях начин – чрез месечни погасителни вноски. Уговорена е
лихва по кредита, имаща характер на възнаграждение, включена като част от всяка
погасителна вноска. Уговорена е и такса за обслужване на кредита в определяем
размер, като по отношение таксите договорът препраща към тарифа на банката, с
която кредитополучателите са декларирали, че са запознати. Отразено е в
договора, че неразделна част от същия са общи условия на банката за този вид
кредити, които ответниците са приели, следователно последните са приложими в
отношенията между страните. В общите условия е предвидена и наказателна лихва с характер на неустойка за
забава.
Няма спор, а това се установява и от приетата по делото счетоводна
експертиза, която съдът намира за обективно и компетентно изготвена, че ищецът
е изпълнил задължението си по договора да предостави кредитната сума и че
кредитът е усвоен от кредитополучателите. С това е възникнало насрещното им
задължение да върнат кредита по уговорения начин – чрез месечни погасителни
вноски, както и да заплащат предвидените в договора възнаградителни лихви.
Между страните по делото няма спор, а това се установява и от експертизата, че
считано от 25.02.2013 г. ответниците са преустановили плащанията по процесния
договор за кредит, като към този момент кредитът не е бил изплатен. С това
последните са изпаднали в забава, поради което е осъществена материалноправната
предпоставка, предвидена в договора – чл.20.2. ОУ, а именно – забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, при която възниква правото на
кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем. Правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. В тази връзка първият спорен по делото момент е относно
това дали кредитът е надлежно обявен за предсрочно изискуем, респективно дали
обявленията за това, отправени от кредитора, са достигнали до длъжниците. Няма
спор, а и се установява, че същите не са връчени лично срещу подпис на
последните. От представените от ищеца доказателства се установява, че
кредиторът е предприел уведомяване чрез нотариални покани. Няма пречка
обявяването на предсрочна изискуемост да бъде извършено по този начин, с оглед
разпоредбата на чл.592, ал.2 ГПК, като по отношение връчването на поканата нотариусът
следва да спази общите правила за връчване на съобщения, предвидени в чл.37 и
следващи ГПК. Според установената съдебна практика, връчването по чл.47 ГПК
може да бъде предприето като крайна мярка, след като бъдат изчерпани способите
за лично връчване, връчване на пълномощник или на лице от адреса, като
отсъствието на адресата или друго лице, което е съгласно да получи съобщението,
следва да бъде удостоверено по категоричен начин от връчителя. (В този смисъл
определение №47/17.І.2011г. на ВКС, ІІ т.о., по т.д.№719/2010г.; определение
№160/31.ІІІ.2009г. на ВКС, І г.о. по ч.гр.д.№194/09г. определение
№642/25.10.2012г. по ч.т.д.№520/2012г. на ВКС, І т.о. и др.) В конкретния
случай върху поканите липсва надлежно удостоверяване относно това по кое време
на деня са извършвани посещенията от помощник-нотариуса, какво е констатирано
на място и въз основа на какви обстоятелства последният се е уверил, че
адресатите не могат да бъдат открити. От свидетелските показания, събрани по
делото, се установява, че на входната врата на сградата има звънци за всеки
апартамент. Същевременно, нотариусът не е удостоверил това обстоятелство, нито
става ясно дали е правен опит за позвъняване, в какво се състои липсата на
достъп до апартамента и какви действия са извършени от връчителя, с оглед
адресатите да бъдат открити. Връчването по реда на чл.47 ГПК е крайна мярка,
която според съдебната практика може да бъде предприета, след като са положени
всички усилия адресатът да бъде открит – същият следва да бъде търсен поне три
пъти в рамките на месец в различно часово време. В тази връзка адресът е
посещаван в период по-малък от месец и не става ясно по кое часово време са
извършвани посещенията, не става ясно как адресатите са били търсени и какви
усилия са положени, за да бъдат открити. Не е достатъчно връчителят да посочи,
че е отишъл на адреса и не е открил адресата, същият следва да удостовери по
какъв начин го е търсил и защо не го е открил. Ето защо съдът намира, че
процедурата по връчване на уведомленията на кредитора за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита не е спазена, поради което не може да се
приеме, че последните са надлежно връчени на ответниците, съответно не може да
се приеме, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена, както изисква т.18
от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК. Това от своя страна
означава, че искът за заплащане на главница в частта му относно предсрочно
изискуемата главница, чийто падеж не е настъпил на соченото от ищеца основание,
е неоснователен.
Наред с горното, не може да се игнорира релевираното от ищеца в
заявлението по чл.417 ГПК и в исковата молба обстоятелство, че съществува
валидна облигационна връзка по договор за кредит между страните, както и
твърдяната липса на точно изпълнение по договорните клаузи, в резултат на което
остават непогасени вноските с настъпил падеж по силата на сроковете, уговорени
в погасителния план. В извлечението от сметка, въз основа на което е подадено
заявлението по чл.417 ГПК, както и в самото заявление, кредиторът е претендирал
и всички просрочени падежирали вноски към датата на подаване на същото, като е
изложил твърдения, в това число в исковата молба, че същите не са платени.
Следователно, основанието, на което се претендират тези вноски, е не предсрочна
изискуемост, а настъпил по силата на погасителния план падеж и липса на
изпълнение в срок от страна на кредитополучателите. Основателността на тази
част от исковата претенция не може да бъде отречена под претекст, че не е
обявена предсрочна изискуемост на кредита, тъй като последната касае само онези
вноски, чиято изискуемост не е настъпила според предвиденото в договора и
погасителния план. Разглеждането и уважаването на иска, предявен по реда на
чл.422 ГПК, само спрямо вземания с падеж преди датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не е препятствано
от недоказаното в исковото производство настъпване на предсрочна изискуемост за
останалата част от кредита, в хипотеза на позоваване от страна на банката на
предсрочна изискуемост на целия или на непогасения остатък от кредита. В този
смисъл са Решение №100/31.07.2017 г. по т.д.№1357/2016 г. на ВКС, I т.о., Решение №103/07.08.2017 г. по
т.д.№851/2016 г. на ВКС, I т.о., Решение №246/31.05.2017 г. по т.д.№2406/20185
г. на ВКС, II т.о. и др. Ответниците
по иска дължат изпълнение до онази част, по отношение на която е настъпил
падежът, договорен от страните. Ето защо съдът намира, че искът за установяване
на вземане за главница по договора за кредит е основателен и следва да бъде
уважен до размер, равен на падежиралите вноски за главница към датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Според второто допълнително заключение
на ССЕ размерът на неплатената главница, включена в падежиралите към момента на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК вноски, възлиза на 3 066,23 лв., в
това число вноските за периода от месец юни 2012 г. (според основната
експертиза вноските преди това са погасени чрез плащане от кредитополучателите)
до месец ноември 2015 г., включително (справка на л.211). До този размер главният
иск за установяване на вземане за главница по договора за кредит следва да бъде
уважен, като същият се отхвърли за разликата до пълния заявен размер като
неоснователен.
По делото се установява неизпълнение на ответниците, считано от датата
на последното плащане до датата на заявлението, и по отношение задължението за
възнаградителни лихви, като ищецът претендират лихви, чийто падеж е настъпил
преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК по силата на погасителния план,
следователно искът за установяване на вземане за възнаградителни лихви е
основателен. Що се отнася до размера на същия, следва да се обсъдят относимите
в тази насока възражения на ответниците за неравноправни клаузи в договора за
кредит и за изтекла погасителна давност. По отношение първото възражение съдът
намира следното:
Ищците са „потребители“ по смисъла на §13, т.1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за защита на потребителите – физически лица, което
придобиват стоки или ползват услуги, непредназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. Ето защо същите се ползва от закрилата, предвидена в
този закон.
Неравноправните клаузи в потребителски договори са уредени в гл.VІ от
Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена дефиниция на неравноправна
клауза и са изброени хипотези, при които една клауза в договор следва да се
счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изброяването на
хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, не е
изчерпателно, поради което във всеки един случай следва да се прецени дали не
са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в
нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 от цитираната норма.
Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да бъде
извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй като
съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално, или индивидуално уговорените клаузи не са
нищожни, макар и да попадат в хипотезите по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е дадена
дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според
която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В конкретния
случай няма спор, че клаузите на договора, сключен с ищците, са изготвени
предварително от кредитора, като това важи в пълна сила и за клаузите от общите
условия към договора. Следователно,
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени по смисъла на закона и за тях са
приложими разпоредбите на чл.143 и сл.ЗЗП, в това число тази на чл.147, според
която клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин. При съмнение относно смисъла на
определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
По въпроса за неравноправните клаузи в договор за банков кредит е
формирана съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, в това число Решение
№424/02.12.2015г. по гр.д.№1899/2015г. по описа на ВКС, ІV г.о., според която
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП е клауза, в която е предвидена
възможност за кредитора да променя лихвения процент едностранно в случаите,
когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва, когато изменението само формално е
обвързано от посочен в договора индекс (EUROBOR, SOFIBOR и пр.) и липсва
обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на
покачване на индекса – независимо от размера на изменение на индекса единствено
от банката зависи с колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се
съобразява с конкретното изменение на пазарния индекс, както и когато липсва възможност
за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса.
В аспекта на горното, съдът намира, че неравноправни по смисъла на
закона са клаузите на чл.7 от договора, в частта, според която базовият лихвен
процент се определя периодично от кредитора, както и клаузите на чл.9.1, чл.9.4
и чл.25.3 ОУ, които дават възможност на кредитора едностранно да увеличава
базовия лихвен процент, посочен в договора и да променя погасителния план, без
да има яснота за потребителя по каква методика или алгоритъм ще се извърши
увеличението и при какви критерии. Вярно е, че в чл.25.3 ОУ са изброени
условия, при които лихвата може да бъде изменена от банката. Същите, обаче, са
посочени общо и формално. Не е ясно, например кога ще е налице увеличение от
поне 1 % на месец на съответните индекси – дали когато индексът от 5 % стане 6
% или когато индексът се увеличи с 1 % от своята стойност, например когато от 5
% се покачи на 5,05 % (5 + 1 % от 5). От първото допълнително заключение на
счетоводната експертиза се установява, че банката е прилагала втората методика,
но от текста на чл.25.3 не следва ясно и категорично това. Същевременно, не е
ясно за потребителя на банкови услуги дали базовият лихвен процент ще се
увеличи при изменение на посочените в б.а) до б.ж) на клаузата индекси, или
същият ще бъде намален, например не е ясно дали при намаляване на валутния курс
евро/щатски долар, за каквото има данни в настоящата хипотеза, лихвата ще се
увеличи или намали и какъв ще е резултатът при едновременно увеличение на един
от индексите и намаляване на друг. Така потребителят остават неясни
действителните условия на договора, с които се обвързва. Посочените уговорки са
в негова вреда и не отговарят на изискването за добросъвестност, съответно
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора. Ето защо съдът намира възражението на ответниците за наличие на
неравноправни клаузи в договора, касаещи възможността за едностранна промяна в
лихвения процент, определящ възнаградителната лихва, за основателно. Съответно
едностранното изменение на уговорената първоначално лихва – 6,59 % през първите
три години и 9,29 % през останалата част от срока на договора, извършено по
решение на управителния съвет на банката през октомври 2008 г., почива на нищожни
клаузи в договора, следователно същото не обвързва кредитополучателите.
Размерът на дължимата за процесния период възнаградителна лихва следва да бъде
определян въз основа уговореното в първоначалния погасителен план. Ето защо
следва да бъде съобразено заключението на допълнителната експертиза, което е
определило дължимата лихва, без оглед на едностранното увеличение на БЛП.
Основателно е и възражението за изтекла погасителна давност. Съгласно
чл.111, б.в) ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна
давност. В този смисъл вземането за лихви на ищеца за период, предхождащ с три
години датата на заявлението по чл.417 ГПК, е погасено по давност. Следователно
искът за установяване на вземане за възнаградителна лихва е основателен и
следва да бъде уважен за периода от 17.12.2012 г. до 17.12.2015 г., както и за
сумата 29 027,58 лв., посочена в т.3 от заключението на ССЕ от 19.02.2018
г.
Тъй като ответниците са спрели плащанията и са изпаднали в забава,
същите дължат уговорената в договора неустойка за забава, предвидена в чл.20.1
ОУ. Там е уговорена наказателна надбавка върху просрочена главница в размер 3
%. От основното заключение на ССЕ (л.135) се установява, че такава лихва е
начислена от банката за периода от 24.01.2013 г. до 15.12.2015 г., а за периода
от 16.12.2015 г. до 17.12.2015 г., посочен в заповедта за изпълнение и в
исковата молба, е начислена и се претендира наказателна лихва върху предсрочно
изискуема главница по чл.20.2 ОУ в размер 10 %. Или претенцията на ищеца е за
наказателна лихва, дължима в хипотеза на предсрочна изискуемост върху целия
остатък от кредита. Доколкото се установи, че такава изискуемост не е
настъпила, същевременно не се претендира лихва за забава по чл.20.1 ОУ, този
съединен иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
В договора и ОУ към него е уговорено кредитополучателите да заплащат на банката заемни такси в размер, определен в тарифа на банката, с която ответниците са декларирали,
че са запознати. Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален
и възмезден договор. С него може да бъде уговаряно възнаграждение за кредитора
като насрещна престация за това, че същият е предоставил заемни средства, както
и възнаграждение за други услуги,
предвидени в договора. Съответствието на един договор със закона се преценява,
с оглед действащите към момента на неговото сключване императивни нормативни
разпоредби. В тази връзка съдът констатира, че към датата на сключване на
процесния договор в законодателството липсва забрана за уговаряне и събиране на
такси за управление по договорите за кредит. Ето защо възражението на ответниците, че клаузата,
предвиждаща заплащане на такси, противоречи на закона, съдът намира за
неоснователно. От основното заключение на ССЕ се установява, че ответниците
дължат годишни такси за управление по договора за кредит за периода от 2009 г.
до 2015 г., включително, в общ размер 2 994,50 лв. Установява се също
така, че размерът на таксите е уреден с първоначалния погасителен план и не е
променян впоследствие. Ето защо възраженията на ответниците за това, че
клаузата, предвиждаща заплащането на такса-управление въз основа тарифа на
банката, която последната може да променя, нямат отношение към основателността
на иска и наговия размер. От заключението се установява още, че банката е начислила
такса за предсрочна изискуемост в размер 120 лв. Претенцията за тази такса е
неоснователна и в тази част искът следва да се отхвърли, тъй като, както се
каза по-горе, предсрочна изискуемост не е настъпила. Основателна е претенцията
за заплащане на такси за застраховки в размер 390,87 лв. за периода от 22.02.2012 г. до 06.03.2015 г., посочен от
експертизата, тъй като няма спор, че ипотекираният от ответниците имот е
застрахован и по застрахователното правоотношение последните дължат
застрахователни премии. Или искът за установяване на вземане за банкови такси
се явява основателен до общия размер 3 385,34 лв., равен на сбора от
дължимите такси за управление и такси-застраховки, а за разликата до пълния
заявен размер от 3 591 лв. същият следва да се отхвърли.
При този изход на спора, всяка от страните има право на деловодни
разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Ищецът претендира и е направил
разноски, както следва: за държавна такса в заповедното производство в размер
2 957,87 лв.; за възнаграждение за вещо лице в размер 300 лв. в исковото
производство, като същият е представляван от юрисконсулт и претендира
юрисконсултско възнаграждение за двете производства. Последното, според съда,
следва да се определи съобразно нормата на чл.78, ал.8 ГПК в редакцията й преди
изменението с ДВ, бр.8/2017 г., в сила от 28.01.2017 г. Отговорността за
разноски е облигационна и нормите, определящи нейния обем са материалноправни.
Ето защо приложими в темпорално отношение са тези норми, които са в сила към
момента на осъществяване на разхода – в този смисъл Определение №25/27.01.2017
г. на ВКС по ч.т.д.№39/2016 г., I
т.о. Когато става въпрос за юрисконсултско процесуално представителство, се
презумира плащане от представляваната страна, без да се доказва пряко направения
разход за това (в този смисъл решение №10 от 29.09.2016г. по к.д.№3/2016г. на
Конституционния съд на РБългария), или разходът за юрисконсултско
възнаграждение следва да се счита направен в момента на представяне на
пълномощното на юрисконсулта, извършващ представителство пред съответната
инстанция. В конкретния случай заповедното производство е започнало и
приключило преди изменението на чл.78, ал.8 ГПК, предвиждащо определяне на
възнаграждението по реда на чл.37 ЗЗП и Наредбата за заплащане на правната помощ.
Преди този момент – на 18.08.2016 г., е подадена и исковата молба по чл.422 ГПК, с която е представено пълномощно в полза на юрисконсулта, подписал същата,
за представителство в исковото производство. По изложените съображения съдът
намира, че в полза на ищеца се следва юрисконсултско възнаграждение в размер,
определен по реда на чл.78, ал.8 ГПК (ред.ДВ, бр.59/2007 г.) и Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При определяне размера на юрисконсултското възнаграждение в заповедното
производство следва да бъде приложена редакцията на наредбата, действала към
момента на представяне на пълномощното със заявлението по чл.417 ГПК –
18.12.2015 г., или приложима е редакцията на Наредбата преди изменението с ДВ,
бр.84 от 25.10.2016 г. Така юрисконсултското възнаграждение за заповедното
производство следва да бъде определено според правилата на чл.7, ал.7 и ал.2,
т.4 от Наредбата (ред.ДВ, бр.28/2014 г.) и е в размер 2 748,40 лв. (на
база материален интерес от 147 893,32 лв.). За исковото производство се
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв. (списък на л.172),
поради което съдът не дължи проверка относно това дали дължимото възнаграждение
не е по-голямо по смисъла на горепосочената наредба. Общият размер на
претендираното възнаграждение за двете производства се равнява на 3 084,40
лв. А общият размер на разноските на ищеца, в т.ч. юрк.възнаграждение, държавна
такса и възнаграждение за вещо лице, се свежда до сумата 6 342,27 лв. От
тях съразмерно на уважената част от исковете следва да му се присъдят
1 521,49 лв.
Ответниците са направили и претендират разноски за възнаграждение за
вещо лице по основната и допълнителната счетоводна експертиза в общ размер 310
лв., от което съразмерно на отхвърлената част от исковете следва да им се
присъдят 235,63 лв.
В договорите за правна защита и съдействие на същите с адв.Е.И. (л.11 и
л.12) е уговорена безплатна защита на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗА, в която
хипотеза следва да се присъди възнаграждение в полза на адвоката на основание
чл.38, ал.2 ЗА. Последното следва да се определи на база материален интерес от
112 414,17 лв., на колкото се равнява отхвърлената част на исковете,
съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (ред.ДВ, бр.84/2016 г.) и е в размер 3 778,28
лв. за всеки защитаван ответник, общо 7 556,56 лв.
При постановяване на настоящото решение съдът констатира, че ищецът не
е внесъл държавна такса при предявяване на исковете пред СГС, чийто дължим
размер е 2 748,40 лв. Тази такса се дължи от страните в полза на ПОС, по
бюджета на съдебната власт, като в тежест на ищеца следва да се присъди такса в
размер 2 089,07 лв., съразмерна на отхвърлената част от претенцията, а в
тежест на ответниците – 659,33 лв., съразмерно на уважената й част.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение С.Н.С.,
ЕГН **********, и М.М.С., ЕГН **********,***, че същите дължат солидарно на
“БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София,
ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., сумата 3 066,23 лв. (три хиляди и шестдесет и шест лева и 23 ст.),
включваща неплатени падежирали вноски за главница за периода от месец юни 2012
г. до месец ноември 2015 г., включително, ведно със законна лихва от датата на
заявлението по чл.417 ГПК – 18.12.2015 г., до окончателното плащане; сумата 29 027,58 лв. (двадесет и девет
хиляди и двадесет и седем лева и 58 ст.) – неплатени възнаградителни лихви за
периода от 17.12.2012 г. до 17.12.2015 г.; както и сумата 3 385,34 лв. (три хиляди триста осемдесет и пет лева и 34
ст.) – заемни такси, в това число такса за управление на кредита за периода от 2009 г. до 2015 г., включително, в размер 2
994,50 лв. и такси за застраховки в размер 390,87 лв.; които суми са дължими по
договор за ипотечен кредит от 31.07.2008 г. и за които вземания са издадени
заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№17117 по описа за 2015 г. на РС
Пловдив, IV гр.с., като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване на вземане за главница
над горния до пълния заявен размер от 105 997,65 лв.; ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване на вземане за възнаградителна лихва над горния до пълния заявен
размер от 38 069,99 лв., както и за периода от 20.06.2012 г. до 16.12.2012 г.;
ОТХВЪРЛЯ изцяло иска за установяване на вземане за наказателна лихва в размер
от 234,68 лв. за периода от 16.12.2015 г. до 17.12.2015 г.; както и ОТХВЪРЛЯ
иска за установяване на вземане за такси над горния до пълния заявен размер от
3 591 лв.
ОСЪЖДА С.Н.С., ЕГН **********, и М.М.С., ЕГН **********,***, да
заплатят на “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., сумата 1 521,49 лв. (хиляда петстотин
двадесет и един лева и 49 ст.) – деловодни разноски в производството по
ч.гр.д.№17117 по описа за 2015 г. на РС Пловдив, IV гр.с. и по т.д.№224/2017 г.
по описа на ПОС.
ОСЪЖДА “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., да
заплати на С.Н.С., ЕГН **********, и М.М.С., ЕГН **********,***, сумата 235,63 лв. (двеста тридесет и
пет лева и 63 ст.) – деловодни разноски в
производството по т.д.№224/2017 г. по описа на ПОС.
ОСЪЖДА “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., да
заплати на адвокат Е.Г.И.,***, сумата 7
556,56 лв. (седем хиляди петстотин петдесет и шест лева и 56 ст.) –
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА “БАНКА ДСК”ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”Московска” №19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., да
заплати по сметка на ОС Пловдив, в полза бюджета на съдебната власт, сумата 2 089,07 лв. (две хиляди и
осемдесет и девет лева и 07 ст.) – държавна такса в производството по
т.д.№224/2017 г. по описа на ПОС.
ОСЪЖДА С.Н.С., ЕГН **********, и М.М.С., ЕГН **********,***, да
заплатят по сметка на ОС Пловдив,
в полза бюджета на съдебната власт, сумата
659,33 лв. (шестстотин петдесет и девет лева и 33 ст.) – държавна такса в производството по т.д.№224/2017 г. по
описа на ПОС.
Решението подлежи на
обжалване пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: