№ 509
гр. София , 06.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично
заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Анелия Цанова
Членове:Христо Лазаров
Николай Ст. Метанов
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Николай Ст. Метанов Въззивно търговско
дело № 20211001000342 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№306813 от
29.12.2020г., по описа на Софийски градски съд, подадена от „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД,
ЕИК *********, срещу решение № 261602 от 03.12.2020г., постановено по
гр.д. № 17264/2018г. по описа на Софийски градски съд, I – во гражданско
отделение, 3 – ти състав, с което е отхвърлен предявения от „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД,
ЕИК *********, иск против Република България, представлявана от
Министъра на финансите, гр.София, ул. Г.С.Раковски № 102, за заплащане на сумата 160
208,87лв. на основание чл.4, § 3 от ДЕС, вр. чл.49, вр.чл.45 ЗЗД, представляваща вреди от
недължима събрана такса, в размер на 20% за производство на електрическа енергия през
периода 01.01.2014г. - 30.06.2014г., ведно със законните последици - лихва и
разноски, и „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД е осъдено да заплати на Република България,
представлявана от Министъра на финансите, разноски по делото - ю.к. възнаграждение в
размер 5 336, 27 лв.
С определение № 263014 от 12.02.2021г., постановено по гр.д.№ 17264/2018г. по
описа на Софийски градски съд, I – во гражданско отделение, 3 – ти състав, е изменено
решение № 261602 от 03.12.2020г., постановено по гр.д.№ 17264/2018г. по описа на
Софийски градски съд, I – во гражданско отделение, 3 – ти състав, на основание чл.248
ГПК в частта за разноските, като вторият абзац от диспозитива на решението да се чете по
1
следния начин: „Осъжда „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД да заплати на Република България,
представлявана от Министъра на финансите, разноски по делото - ю.к. възнаграждение в
размер 450 лв.“.
Въззивникът твърди неправилност и необоснованост на обжалваното решение, по
подробно изложени съображения, като иска същото да отменено и вместо него бъде
постановено решение, с което да уважава предявените пред първоинстанционния съд
искове, като основателни и доказани, и Държавата бъде осъдена да заплати претендираните
пред първоинстанционния съд суми. Претендира направените пред двете инстанции
съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК Република България, представлявана от министъра на
финансите, е подала отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за
неоснователност на същата, съответно за правилност на обжалваното решение, по подробно
изложени съображения, и претендира разноски на основание чл. 78, ал.8 ГПК.
Софийският апелативен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
„СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД, ЕИК *********, е предявило срещу РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на финансите, иск с правно основание
чл.49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 160 208,87лв. – причинени имуществени вреди от
удържана такса в размер на 20 % за производството на електрическа енергия през периода
01.01.2014г. – 30.06.2014г., в едно с лихва за забава от датата на депозиране на исковата
молба в съда до пълното заплащане на дължимите суми.
Ищецът твърди, че е производител на електроенергия от възобновяеми източници
/солар/ като експлоатира фотоволтаична електрическа централа „Солар – Плана“, намираща
се в ПИ № 303003, ПИ № 303015, ПИ № 301003, ПИ № 301004, ПИ № 301006, ПИ № 301008,
ПИ № 282008, ПИ № 282009, ПИ № 282011, ПИ № 282014, землището на село Алино,
Община Самоков, Област Софийска /за краткост „ФтЕЦ Солар-Плана“/.
ФтЕЦ Солар - Плана е с инсталирана мощност 2 696 KWp и е въведена в
експлоатация на 27.06.2012г. Солар-Плана ЕООД е сключило с ЧЕЗ Електро България АД
Договор №341 от 26.07.2012 за изкупуване на електрическата енергия, което установява
качеството му на производител на електроенергия от възобновяеми източници /по смисъла
на ЗЕ/.
В края на 2013г. на заседание на Комисията по бюджет и финанси е направена
поправка в Закона за бюджета за 2014г. и е въведена 20 процентна такса, с която се облагат
приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и от вятърни централи.
Посредством § 6, т.2 и 3 от заключителните разпоредби към Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014г. са създадени: чл.35а, ал.1,2 и 3, чл.35б, ал.1,2,3 и 4,
2
чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 в Закон за енергията от възобновяеми източници
/„ЗЕВИ“/.
С приемането на Закона за държавния бюджет - 2014 от Народното събрание е приет
и посоченият по - горе параграф, и от 01.01.2014г. разпоредбите са породили правно
действие.
С Решение № 13 от 31.07.2014г. на Конституционния съд посочените разпоредби са
обявени за противоконституционни.
В чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд е предвидено, че „възникналите
правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го
е постановил“, т.е. в конкретния случай законодателят е длъжен да уреди възникналите
правни последици от неговото прилагане - удържаната такса от 20 % в периода от
01.01.2014г. до влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014г. на Конституционния съд.
В чл.88 от Правилника за дейността на 42 -то Народно събрание е регламентиран
двумесечен срок, в който Народното събрание следва да уреди възникналите правни
последици от противоконституционната разпоредба, който започва да тече от влизане в сила
на Решението на Конституционния съд. Срокът е изтекъл, но нова правна уредба на тези
отношения не е приета.
Ищецът твърди, че с удържането на таксата в размер на 20 % е понесъл имуществени
вреди, в размер на ежемесечно удържаната такса от цената на произведената електрическа
енергия.
Към датата на подаване на исковата молба удържаните суми под формата на такса
20 % в периода 01.01.2014г. до 30.06.2014г. не са възстановени.
В продължение на повече от осем месеца, общият размер на платената от
дружеството 20 % такса е 160 208, 87 лв. съгласно, издадени фактури, както следва:
1. По Фактура № **********/31.01.2014г. на стойност 104 659, 43 лв., след удържане
на 20 % такса от 17 443, 24 лв., дружеството е получило 87 216,19 лв.;
2. По Фактура № *********/28.02.2014г. на стойност 146 635, 66 лв., след удържане
на 20 % такса от 24 439, 28 лв., дружеството е получило 122 196, 38 лв.;
3. По Фактура № **********/31.03.2014г. на стойност 159 213, 10 лева, след
удържане на 20 % такса от 26 535, 52 лв., дружеството е получило 132 677, 58 лв.;
4. По Фактура № **********/30.04.2014г. на стойност 144 163, 18 лв., след удържане
на 20 % такса от 24 027, 20 лв., дружеството е получило 120 135, 98 лв.;
5. По Фактура № **********/31.05.2014г. на стойност 199 238, 96 лв., след удържане
3
на 20 % такса от 33 206, 49 лв., дружеството е получило 166 032, 47 лв.;
6. По Фактура № **********/30.06.2014г. на стойност 207 342, 85 лв., след удържане
на 20 % такса от 34 557, 14 лв., дружеството е получило 172 785, 71 лв.
Процесната такса, в размер на 20%, заплащана от дружеството, не е внасяна пряко от
него в държавния бюджет, а е удържана ежемесечно от сумата, дължима на дружеството
като цена за произведената от него електрическа енергия през целия процесен период,
съгласно чл.35б ЗЕВИ, което се установява от справката представяна в КЕВР по силата на
чл. 35б ЗЕВИ от задълженото да удържа таксата лице – „ЧЕЗ Електро България“ АД.
Предвид изложеното ищецът твърди, че за периода 01.01.2014г. до 30.06.2014г. е
дължимо обезщетение за нанесени имуществени вреди, на основание чл.49, във връзка с
чл.45 ЗЗД, като обосновава наличието елементите от фактическият състав на деликта:
- противоправно поведение, изразяващо се в приемането на точки 2 и 3 на § 6 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за
2014г., с които са създадени чл. 35а, ал.1,2 и 3, чл. 356, ал.1,2,3 и 4, чл.35в, ал.1,2 и 3 и чл.73,
ал. 1,2,3 и4отЗЕВИ;
- противоправността на това поведение, произтича от противоречието на приетите
разпоредби с Конституцията на Република България и правото на Европейския съюз;
- причинени вреди от противоправното поведение от страна на държавата,
изразяващи се в удържането на такса в размер на 20 % от цената на продаваната от
дружеството електрическа енергия на електроразпределителното дружество;
- пряка причинно - следствена връзка между противоправното поведение и
настъпилите имуществени вреди.
Ответникът - Република България, представлявана от министъра на финансите,
оспорва предявеният иск, като недопустим, евентуални неоснователен, по подробно
изложени съображения.
Поддържа, че предявеният иск е недопустим, тъй като :
- е неподведомствен на гражданските съдилища - вземането на държавна такса е
публично, по смисъла на чл.162, ал.2, т.3 ДОПК;
- наведени са оплаквания за извършени нарушения на правото на Европейския съюз -
Договора за Европейския съюз (ДЕС), чл.63 и чл. 107 от Договора за функциониране на
Европейския съюз (ДФЕС), Договора за енергийната харта (ДЕХ), Директива 2009/28/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия
от възобновяеми източници и Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 13.07.2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, но то не
4
съдържа процесуални правила, които да се приложат при разглеждане на иск за
обезщетяване на вреди;
- твърденията на ищеца са за неправомерни действия на правен субект - Народното
събрание, различен от държавата;
- разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България не предвижда
възможност държавата да носи имуществена отговорност във връзка със закщонодателната
дейност на народното събрание;
- съгласно чл.22, ал.4 ЗКС възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил. Следователно в
конкретния случай НС е единственият орган, на който законодателят е възложил
правомощието да уреди правните последици от обявяването на процесиите разпоредби за
противоконституционни, в случай, че прецени, че такива последици действително са
възникнали. След като това правомощие е делегирано изключително на определен орган по
силата на закон, не е допустимо с осъществяваната правораздавателна дейност съдът на
практика да постига ефекта и правните последици на акта на НС по реда на чл. 22, ал. 4 от
ЗКС.
- българското законодателство не предвижда възможност за ангажиране на
отговорността на държавата за осъществяваната от НС/народните представители
законодателна дейност, както в изчерпателно изброените хипотези в ЗОДОВ, така и въз
основа на общия деликтен състав по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД.
Ако бъде приет за допустим предявеният иск, ответникът оспорва същият като
неоснователен, по подробно изложени съображения:
- решението на Конституционния съд, с което се
обявява противоконституционността на закон, няма нито отменително, нито
правовъзстановително действие, каквото цели да постигне ищецът по реда на ангажирането
на деликтната отговорност на държавата. Решението води само до неприлагането на същия
закон занапред на основание императивните разпоредби на чл.151, ал.2, изр.3 от
Конституцията и на чл.22, ал.2 ЗКС. В мотивите на тълкувателното Решение № 22 от
31.10.1995 г. по к. д. № 25/95г. на КС е посочено, че забраната за прилагане на
противоконституционния закон е единствено занапред, от което следва извод за наличие на
валидно правно основание за извършено плащане на таксите, уредени в чл. 35а и сл. от
ЗЕВИ за процеснпя период.
- неоснователност и необоснованост е оплакването, че Народното събрание
незаконосъобразно не е изпълнило задължението си по реда на чл.22, ал.4 ЗКС да уреди
правните последици, възникнали при влизането в сила на Решение № 13/31.07.2014г на КС,
5
с което процесиите норми са обявени за противоконституционни, като в тази насока са
изложени подробни съображения.
- липсват противоправни действия на народните представители;
- липсва пряко възлагане по чл. 49, във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД;
- липсва на вина като материалноправна предпоставка за осъществяването на
фактическия състав по чл.49, във връзка с чл. 45 ЗЗД;
- липсват вреди за периода 01.01.2014г. - 30.06.2014г. и причинно-следствена връзка;
- недоказаност на иска по размер – не се сочат доказателства за внасяне на държавна
такса по сметка на КЕВР и/или централния бюджет, събрана от ищаца. Представените
доказателства касаят отношения на ищеца с трето за спора лице, но не и с държавен орган;
- взимането е погасено по давност към датата на депозиране на исковата молба.
С обжалваното решение първоинстанционният съд, след като е описал представените
по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка, е приел,
че е сезиран с иск с правно основание чл. правно основание чл.4, пaр. 3 от ДЕС /2/, вр.
чл.49, вр. чл. 45 ЗЗД.
В практиката си СЕС утвърждава отговорността на всяка държава - членка за
актовете на нейните органи /действия или бездействия/, които влизат по съществен начин в
противоречие с правото на ЕС и причиняват вреди на частноправни субекти. СЕС не само
провъзгласява принципа за отговорността на държавата за вреди, но установява изрично и
трите предпоставки за нейното реализиране: 1) нарушение на норма на правото на ЕС,
предоставяща права на частноправните субекти 2) това нарушение да е достатъчно
съществено и 3) да съществува пряка причинно - следствена връзка между него и
претърпяната от частноправните субекти вреда.
Първата предпоставка изисква да се установи нарушение на норма на общностното
право, която има директен ефект, даващ възможност на частноправните субекти да се
позоват на нея пред националните съдилища, а те, от своя страна - да я зачетат и приложат.
Тази норма трябва да е ясна и безусловна и да предоставя права на частноправни субекти,
като тя може да се съдържа в учредителен договор, регламент или директива /в случаите,
когато европейските директиви имат директен ефект - ако срокът за транспонирането йм е
изтекъл/.
Ищецът твърди, че от страна на ответника - държавата, е налице нарушение на
общностното право, без да се посочва коя конкретна норма е нарушена. Цитират се в хода
на производството Директива 2009/28,чл.108 ЗДЕФ, чл. 16 и чл.17 от Хартата на основните
права на Европейския съюз, разпоредбите на чл. 107 и чл. 108 ДФЕС, като същите са
6
обсъдени и съдът е извел извод за липса на първата предпоставка, съобразно чл.4, пар 3 от
ДЕС пораждаща отговорността на държавата във връзка с причинени от нея евентуално
вреди - нарушение на конкретна норма на общностното право, която, да създава права за
частноправните субекти, от което следва неоснователност на е предявената първа претенция
на ищеца.
Искът по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД визира отговорността, при която работодателят или
възложителят на някаква работа отговаря за вредите, причинени от работника или
служителя или от лицето, на което е възложена работата, при или по повод на тази работа,
т.е. тази отговорност е безвиновна. Елемент на фактическия състав на отговорността по
чл.49 ЗЗД е увреждането да е причинено именно от лице, на което е възложено
изпълнението на някаква работа и увреждането да е настъпило при или по повод на тази
работа.
Първоинстанционният съд е приел, че съставът на гаранционно обезпечителната
деликтна отговорност по чл.49 ЗЗД е неприложим, тъй като не са изпълнени две от
предпоставките, визирани в него - липсва възлагане изпълнението на работа /съществен
елемент, пораждащ гаранционно - обезпечителната отговорност в съответствие с чл.49 ЗЗД/,
от една страна, а, от друга - не е осъществен фактическият състав на деликта по чл.45 ЗЗД от
лица, на които ответникът да е възложил извършване на работа, от която за ищеца са
произлезли твърдяните и претендирали вреди. Обстоятелството, че при приемането на
решението на Народното събрание са участвали народни представители, които със
съответното изискуемо мнозинство и след съответните предвидени процедури, са приели
нормата, породила задължение за ищеца за определен период от време /до момента на
произнасяне на КС с цитираното по - горе решение за отмяна на тази норма/ за заплащане на
такса във връзка с извършваната от него дейност, само по себе си не представлява
доказателство за наличие на увреждащо действие. Към момента на приемане на нормата тя е
имала силата на закон и, като такава, е била задължителна за изпълнение, респ. е пораждала
санкции при неизпълнение. До отмяната си, пред вид нейният легален и задължителен
характер, разпоредбата на чл. 35а и сл. ЗЕВИ, бидейки норма от националното ни право, е
била съществуваща, неотменена и задължителна, а това изключва наличието на деликт.
Евентуално, този въпрос може да се обсъжда във връзка със задължението, визирано
в чл.22, ал. 4 ЗКС, за уреждане на възникналите правни последици от отменените
разпоредби от органа, който ги е постановил, но това задължение не е предмет на делото и
не подлежи на разглеждане, пред вид факта, че касае задължение на Народното събрание,
което е отделно юридическо лице и отделен правен субект от настоящия ответник -
държавата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа страна:
Във въззивното производство не са представени нови доказателства, които да водят
7
до промяна на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в
обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на
събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената
фактическа обстановка по правния спор между страните настоящата съдебна инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното
решение, обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно
посочените от въззивника основания за неправилност на обжалвания акт, прие
следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срок по чл.259, ал.1 ГПК от
легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване, и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав, в
изискващата се от закона писмена форма, в рамките на правораздавателни правомощия на
съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молбаотносно обстоятелствата, на
които се основава иска, и търсената с иска защита, е валидно и допустимо.
Предвид правопораждащите твърдения на ищеца в исковата молба, настоящият
състав на съда приема, че е предявен иск с правно основание чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, във вр. с
чл.7 от Конституцията на Република България/Конституцията/.
Неоснователни са възражения за недопустимост на предявения иск, направени от
ответника с отговора на исковата молба, съответно за недопустимост на обжалваното
решение.
По въпроса за допустимостта на предявеният иск се е произнесъл състав на
Софийски апелативен съд, който с определение № 3199 от 03.10.2019г., постановено по
ч.гр.д.№ 3965/2019г. по описа на САС, ГО, дванадесети състав, е отменил определение на
СГС, ГО, 3 състав от 14.06.2019г. по гр.д.№ 17264/2018г., с което е прекратено
производството по делото и е върната исковата молба, поради неподведомственост на
предявеният иск на гражданските съдилища.
В допълнение към изложените мотиви в отменителното определение, които се
споделят от настоящият състав на съда, следва да се има в предвид следното.
В случая предмет на спора е дължи ли се обезщетение за претърпени вреди от
приемането на противоконституционни норми и неотстраняването на последиците от
приемането на същите, като същото е формирано от размера на внесени държавни такси в
8
изпълнение на обявени за противоконституционни норми, т.е. не е налице упражняване на
законодателна власт и погасяване на публичноправни задължения в посочения от ответника
смисъл на отношения на власт и подчинение. При разрешаването на възникналия спор
гражданските съдилища не осъществяват контрол за законосъобразност на актове,
съставляващи упражняване на законодателна власт на Народното събрание, а извършва
преценка дължи ли се претендираното обезщетение, като последица от приемането на
противоконституционни норми от Народното събрание и неизпълнение на задължението по
чл.22, ал.4 ЗКС за отстраняване на възникналите правни последици от приложението им,
в условията на равнопоставеност на страните, преценявайки действието на съответните
актове на Народното събрание и Конституционния съд, в съответствие с правомощията си
по чл.2 ГПК.
Предвид изложеното възраженията в тази насока, основани на твърдения за
осъществяване на правомощия от страна на гражданските съдилища, с които те не
разполагат – да постановят решение, с което на самостоятелно основание да обявят
законодателната дейност на Народното събрание за незаконосъобразна и противоправна;
неотчитане на спецификата на отношенията между Народното събрание, гражданите и
организациите на законодателната власт, са неоснователни. В подкрепа на този извод е и
обстоятелството, че по приложението на разпоредбите на чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, във
вр. с чл.7 от Конституцията на Република България, по сходни казуси, Върховният
касационен съд са е произнасял многократно, включително и по съществото на спора, без да
констатира твърдяната недопустимост, основана на липса на компетентност от страна на
гражданските съдилища /В този смисъл Решение № 71 от 6.04.2020г. на ВКС по гр.д.
№ 3804/2019г., IV г.о., ГК; Решение №249 от 15.01.2021г. на ВКС по гр.д.№ 4069/2019г., IV
г.о., ГК; Решение № 244 от 26.01.2021г. на ВКС по гр. д. № 1732/2019г., IV г. о., ГК, и др./.
Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.
Не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че
- ищецът е производител на електроенергия от възобновяеми източници като
експлоатира фотоволтаична електрическа централа „Солар – Плана“, намираща се в ПИ №
303003, ПИ № 303015, ПИ № 301003, ПИ № 301004, ПИ № 301006, ПИ № 301008, ПИ №
282008, ПИ № 282009, ПИ № 282011, ПИ № 282014, землището на село Алино, Община
Самоков, Област Софийска, с инсталирана мощност 2 696 KWp, въведена в експлоатация на
27.06.2012г. /разрешение за ползване ДК 07-27.06.2012г. на ДНСК-л.25/.
- на 26.07.2012г. Солар-Плана ЕООД е сключило с ЧЕЗ Електро България АД
Договор №341 от 26.07.2012 за изкупуване на електрическата енергия, което установява
качеството му на производител на електроенергия от възобновяеми източници по смисъла
на ЗЕ.
- от 01.01.2014г. с § 6, т.2 и т.3 от Закона за държавния бюджет на Република
9
България за 2014 г. /отменен/, с които с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл.35в, ал. 1, 2 и 3 и чл.73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г./, е въведена такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.
- в периода 01.01.2014г. до 30.06.2014г. ЧЕЗ Електро България АД е удържало от
ответника под формата на такса 20 % суми в общ размер на 160 208, 87 лв. както следва: по
фактура №**********/31.01.2014г. - 17 443, 24 лв.; по фактура №
*********/28.02.2014г.- 24 439,28лв.; по фактура № **********/31.03.2014г. - 26
535, 52 лв.; по фактура № **********/30.04.2014г. - 24 027,20 лв.; по фактура №
**********/31.05.2014г. - 33 206, 49 лв.; по фактура № **********/30.06.2014г. - 34
557, 14 лв., които не са възстановени на дружеството към датата на подаване на исковата
молба, а и към настоящият момент / по делото са представени посочените фактури на л. 27-
32/;
- превеждането на сумите към бюджета на Република България е потвърдено в писмо
изх.№ Е -12-00287/20.05.2020г. на Комисията за енергийно и водно регулиране /л.155/ и
приложената към него справка за „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД, ЕИК *********, за такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия от 19.05.2020г./л.156/.
В този смисъл е и писмо изх. № **********/19.05.2020г. на ЧЕЗ Електро България АД и
приложените към него заверени копия на удостоверения за удържана такса по чл.35б, ал.1 от
Закона за енергията от възобновяеми източници/л.157-163/.
- с Решение № 13 от 13 юли 2014г. по конституционно дело № 1/2014г.
на Конституционния съд на Република България /Решение № 13 по к.д. №
1/2014г. на КС/, обн., ДВ, бр.65 от 06.08.2014г., са обявени за противоконституционни
точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет
за 2014г. /ДВ, бр.109/2013 г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1,2,3 и 4,
чл.35в, ал.1, 2 и 3, и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници
/ДВ, бр. 35/2011г., посл. изм. и доп., ДВ, бр.9/2013г./.
Не се спори, че към настоящият момент Народното събрание не е отстранило
възникналите правни последици от приложението на обявените за неконституционни
разпоредби на закона, в изпълнение на задължението си по чл. 22, ал. 4 ЗКС.
При така установеното от фактическа страна, като съобрази постоянната практика
на ВКС по приложението на разпоредбите на чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.7 от
Конституцията по сходни казуси, настоящият състав на съда не споделя крайните изводи на
първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск.
Според чл.4, ал.1 от Конституцията - Република България е правова държава. Тя се
управлява според Конституцията и законите на страната.
10
В мотивите към Решение № 3 от 28.04.2020г. на Конституционния съд по к.д.
№5/2019г. е прието, че - „Докато Конституционният съд не обяви един закон за
противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно
регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на
противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и доверяването на
адресатите на закона, че той е съобразен с Конституцията. Това доверяване произтича от
оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва. Обявените за несъответни на
Конституцията закони губят своето действие занапред /ex nunc/, а възникналите от
прилагането им правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в
сила на решението на Конституционния съд, се запазват, освен ако Народното събрание не
постанови друго по реда на чл.22, ал.4 ЗКС. Ефектът от решението на Конституционния съд
не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за
противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства пряко върху тези
правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при
многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни разрешения. Такова
решение поражда задължение за законодателя да уреди последиците от прилагането на
обявения за противоконституционен закон. До произнасянето на Народното събрание, при
наличие на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко Конституцията и
принципите на правото“.
От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на
органа, предвидено в чл.22, ал. 4 ЗКС – възникналите правни последици от актовете,
обявени за неконституционни, се уреждат от органа, който го е постановил, и същото е
свързано с чл.7 от Конституцията, предвиждащ отговорност на държавата за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Мерките,
които органът следва да приеме са част от процеса на осигуряване на върховенството на
Конституцията.
По разглеждания матералноправен въпрос е налице и установена практика на ВКС,
обективирана в решение № 71/6.04.2020г. по гр.д № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и
решение № 72/21.04.2020г. по гр.д.№2377/2019г. на ІV-то гр.отд. на ВКС, в които е прието
следното :
Народното събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност Конституцията е
възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на
държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този
смисъл Народното събрание е държавен орган олицетворяващ законодателната власт,
което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето
място в изпълнителната и съдебната власт или са независими-БНБ, КФН, Сметна палата и
други. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен
орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата,
които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със
11
съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и
други.
Съгласно чл.7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени
от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и
на народните представители, като длъжностни лица.
Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и
управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира
чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни
правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в
едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като
неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име.
Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък
може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на
държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от
действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то
отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква
самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува
едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така
осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен
равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато
в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган.
Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на
Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното
задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители, и е
във висша степен противоправно, предвид чл.4, ал.1 от Конституцията. Приемането на
противоконституционен закон е противоправно деяние /във висша степен/ и приложението
на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти,
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията.
Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати
приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на Конституцията. Закона за Конституционния съд/ЗКС/ в своя чл.22,
ал.4 е съгласуван с установеното в чл.151, ал.2 Конституцията действие занапред на
решенията на съда. Предвиденото в чл.151, ал.2, изр.3 Конституцията неприлагане на
обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е
12
пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от
момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То
обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с
Конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за
противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от
момента на влизането на решението на Конституционния съд. Тъй като обявеният за
противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от
прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и запазването им би
противоречало на принципа на правовата държава. Решението на Конституционния съд за
обявяването противоконституционността на акта не урежда пряко тези последици. Като
последица от него възниква задължението по чл.22, ал. 4 ЗКС на органа постановил акта да
уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е
формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не възможността
Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон, ного задължава да направи това, за да
възстанови нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди
правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова
противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с
бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, продължава да
поддържа нарушения конституционен ред, което е което е несъвместимо с правовата
държава. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен,
мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети
на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на
Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на
противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не
може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или
се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността
да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че отговорността на държавата за вреди,
причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица,
пряко произтича от разпоредбата на чл.7 от Конституцията, която има непосредствено
приложение съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията, като същата е обективна
/има гаранционно - обезпечителен характер/ и се реализира, без оглед
обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица.
Както вече беше посочено по-горе, в цитираните решение на ВКС е прието, че
предвиденото в чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията неприлагане на обявения за
противоконституционен акт от момента на влизането на решението на Конституционния
съд, е пряка последица от самото решение – неговото конститутивно действие. Решението
13
на Конституционния съд има и правно - установително действие - установява
несъответствието на закона с Конституцията, което съществува от момента на приемането
на противоконституционния закон и затова се счита установено от този момент, а не
възниква от момента на влизането в сила на решението на Конституционния съд.
Поради това, че противоконституционният закон е такъв от момента на
приемането му, то и правните последиците от неговото прилагане също се явяват в
противоречие с Конституцията т. е. – във висша степен противоправни, и запазването им би
противоречало на принципа на правовата държава.
Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“
приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността, не санира
противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на Конституционния
съд, с което се установява противоконституционността на закон установява със
задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо /за която съдът следи
служебно и длъжен да зачете/, че законът е противоконституционен. Това не може да
означава друго, освен че приемането му е във висша степен противоправно.
Отговорността за вреди е на държавата - тя дължи обезщетение на увредените лица,
защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този
орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и
последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството
народни представители. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на Народното
събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект.
По делото е установено, че в периода 01.01.2014г. до 30.06.2014г. от ищцовото
дружество са удържани процесните такси по чл. 35а от ЗЕВИ, в общ размер 160 208, 87 лв.,
които са били преведени по сметка на КЕВР, откъдето са прехвърлени към централния
държавен бюджет. Следователно, дружеството - ищец е претърпяло имуществена вреда в
размер на процесната сума 160 208, 87 лв., която е в пряка причинно - следствена връзка от
противоправната законодателна дейност на Народното събрание, изразяваща се както в
приемането на противоконституционните разпоредби на чл.чл.35а-35в ЗЕВИ, така и в
неизпълнение на задължението му по чл.22, ал.4 ЗКС да уреди противоправните последици,
настъпили вследствие прилагането на тези противоконституционни разпоредби от ЗЕВИ.
От гореизложеното следва, че искът по чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.7 от
Конституцията, е основателен до предявения размер.
Предвид изложеното, неоснователни са възраженията на ответника за
неоснователност на иска, направени с отговора на исковата молба, основани на доводи за
липса на: деликтна отговорност, предвид действието на решението на Конституционния съд
занапред, т.е. за наличие на валидно правно основание за извършено плащане на таксите,
14
уредени в чл.35а и сл. от ЗЕВИ за процесния период; неизпълнение на задължението по реда
на чл.22, ал.4 ЗКС от страна на Народното събрание; на противоправни действия на
народните представители; възлагане по чл.49, във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД; на вина, като
материалноправна предпоставка за осъществяването на фактическия състав по чл.49, във
връзка с чл.45 ЗЗД; вреди за периода 01.01.2014г. - 30.06.2014г. и причинно-следствена
връзка.
Като краен резултат по отношение преценката на действието на решението на
Конституционния съд – Решение № 3 от 28.04.2020г. на КС по к.д.№ 5/2019г.; приложението
на чл.151, ал.2 от Конституцията, съответно наличието на противоправност в действията на
държавните органи и правните последици от приложението на противоконституционните
норми от момента на приемането им до момента на обявяването им за неконституционни по
реда на чл.22 ЗКС за задължените лица; приложението на чл.22, ал.4 ЗКС; основанието за
упражняване на законодателна власт от страна на Народното събрание и липсата на
задължение за него за приемате на акт с обратно на обявения за противоконституционен
закон значение, възраженията на ответника са неоснователни, тъй като не са съобразени с
цитираната практика на ВКС за характера и действието на решението на Конституционния
съд, отчитане на неизпълнение на задължението по чл.22, ал.4 ЗКС от страна на Народното
събрание, и произтичащите от това правни последици, предвид разпоредбите на
чл.5, ал.1 и ал.2 от Конституцията.
Неоснователно е възражението, за липса на правна уредба, която да урежда
възможност държавата да носи отговорност във връзка със законодателната дейност на
Народното събрание, съответно за неприложимост на разпоредбата на чл.7 от
Конституцията. В случая предявеният иск е конституционно гарантирана възможност за
претендиране на обезщетение за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица, пряко произтичаща от разпоредбата на чл.7 от
Конституцията, вр. с чл.5, ал.2 от Конституцията, която не може да бъде изключена, предвид
предметният обхват на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Неоснователни са възраженията за липса на елементи от фактическият състав, от
който възниква гаранционно - обезпечителната отговорност по чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, вр. с
чл.7 от Конституцията, предвид цитираната практика на ВКС.
Видно от доказателствата по делото, с удържането на исковата сума в размер на
дължимата по приложимия закон такса имуществото на дружеството – ищец е намалено в
причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението, на които държавата
отговаря, като вината им се предполага.
Отделно от това, отговорността на държавата по чл.7 от Конституцията е обективна и
се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните
длъжностни лица /В този смисъл определение № 155 от 27.03.2019г. по ч. гр.д.№ 869/2019 г.
на ВКС, ІVг.о. и Решение № 249 от 15.01.2021г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019г., IV г.о., ГК/,
15
поради което възражението за липса на вина е неоснователно.
Възражението за недоказаност на иска по размер, поради липса на доказателства за
внасяне на държавна такса по сметка на КЕВР и/или централния бюджет, събрана от ищеца,
е преодоляно от представените по делото и неоспорени от ответника писмени доказателства
от Комисията за енергийно и водно регулиране и ЧЕЗ Електро България АД – писмо изх.
№ Е -12-00287/20.05.2020г. на Комисията за енергийно и водно регулиране /л.155/ и
приложената към него справка за „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД, ЕИК *********, за такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия от 19.05.2020г./л.156/;
писмо изх. № **********/19.05.2020г. на ЧЕЗ Електро България АД и приложени към него
заверени копия на удостоверения за удържана такса по чл.35б, ал.1 от Закона за енергията от
възобновяеми източници/л.157-163/.
Възражението за изтекла погасителна давност, също е неоснователно, тъй като по
отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по
чл. 110 ЗЗД. В случая увреждането е настъпило от момента на влизането в сила на
Решението №13 от 31.07.2014г. по к.дело № 1/2014 г. на Конституционния съд
/Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г./, а именно на 10.08.2014г., съгласно чл.151,
ал.2, изр.2 Конституцията на Република България, като от този момент до датата на
предявяване на иска - 28.12.2018г. не е изтекъл петгодишният давностен срок и вземането
не е погасено по давност/ в този смисъл Определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр.д.
№ 145/2021г., III г. о., ГК; Определение № 60585 от 21.07.2021 г. на ВКС по гр.д. №
943/2021г., IVг. о., ГК/.
Поради несъвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд
обжалваното решение и определението по чл.248 ГПК, което няма самостоятелен характер,
следва да бъдат отменени, и вместо това бъде постановено решение, с което предявеният
иск бъде уважен в претендираните размери.
Предвид изхода на спора ответникът следва да заплати на ищеца направените
разноски по първоинстанционното и въззивното производството на основание
чл.78, ал.1 ГПК.
В последното по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на
ответника направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, на
основание чл.78, ал.5 ГПК. Същото е бланкетно, а разгледано по същество е неоснователно,
предвид действителната правна и фактическа сложност на делото, извършените действия по
осъществяване на възложената му защита от страна на процесуалният представител на
ищеца в първоинстанционното и въззивното производството, и съобразяването на
заплатеното възнаграждения за всяка една от съдебните инстанции – 5 681,02лв. с ДДС, за
което са представени доказателства, с минималният размер на възнаграждението за
оказваната от адвоката правна помощ за всяка инстанция, изчислен съобразно разпоредбата
16
на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения 4 734,17лв.
Предвид изложеното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца следните
суми: сумата от 12 089,37лв. за първоинстанционото производство, от която: 6 408,35лв. –
държавна такса, и 5 681,02лв. – възнаграждение за един адвокат; сумата от 8 885,20лв. за
въззивното производство, от която: 3 204,18лв. – държавна такса, и 5 681,02лв. –
възнаграждение за един адвокат.
Воден от тези мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.2 ГПК, Софийският
апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 261602 от 03.12.2020г. и определение № 263014 от
12.02.2021г., постановени по гр.д. № 17264/2018г. по описа на Софийски градски съд,
I – во гражданско отделение, 3 – ти състав, като вместо тях постановява:
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите,
на основание чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.7 от Конституцията на Република
България, да заплати на „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД, ЕИК *********, за сумата от 160
208,87лв. /сто и шестдесет хиляди двеста и осем лева и осемдесет и седем стотинки/ –
представляваща обезщетение за имуществени вреди от удържана такса в размер на 20 % по
чл.35а, ал.2 от Закона за енергията от възобновяеми източници през периода 01.01.2014г. –
30.06.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на
иска - 28.12.2018г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Република България, представлявана от министъра на финансите, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на „СОЛАР – ПЛАНА“ ЕООД, ЕИК *********,
сумата от 12 089,37лв. /дванадесет хиляди осемдесет и девет лева и тридесет и
седем стотинки/ - заплатени такси и разноски по първоинстанционото
производство, и сумата от 8 885,20лв. /осем хиляди осемстотин осемдесет и пет
лева и двадесет стотинки/ - заплатени такси и разноски по въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
17
1._______________________
2._______________________
18