Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер………………………03.12.2019 година…………..……..Град
Гълъбово
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГЪЛЪБОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД………...…….…Гражданско отделение
На………четвърти ноември…...….…..…...…….………..…..……..Година 2019
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар Белослава Колева..………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско дело номер 472..…по описа за………….….…………2019 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск за обявяване на
недействителност на трудов договор на основание чл. 74, ал. 3 вр. чл. 74, ал.
1, предл. първо от Кодекса на труда /КТ/.
Ищецът Териториално поделение на Националния осигурителен
институт гр. Стара Загора твърди, че ответникът Г.Д.Г. в качеството си на
работник сключил трудов договор сам със себе си в качеството на ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“.
В качеството си на едноличен търговец ответникът се самоосигурявал на основание
разпоредбите на Кодекса за социално осигуряване и заедно с това по трудов
договор. За изясняване на осигурителния статус на ответника и поради съмнения
за неправомерно получено обезщетение за временна неработоспособност била
инициирана проверка, като било установено, че ответникът се осигурявал на две
различни основания – като едноличен търговец и като служител/работник по силата
на трудов договор. Установило се, че ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“ подало уведомление на
05.04.2018 г. до НАП за сключен трудов договор от 03.04.2018 г. между ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“
и Г.Г.. Г.Г. приел да изпълнява длъжността „шофьор на товарен самосвал“ срещу
уговорено възнаграждение. Трудовият договор бил прекратен на 18.02.2019 г., но
ищецът изяснява, че осигуряването на две основания променя базата, на която се
изчислявали обезщетенията по КСО определяни на база осигурителен доход и това
пораждало съмнение относно основателността на изплатеното на Г.Г. обезщетение.
Ищецът сочи, че договорът има невъзможен предмет, тъй като в случай
работодателят и работникът били едно и също лице. Освен това трудовият договор
бил сключен и в нарушение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Моли съда да
постанови решение, с което да прогласи за недействителен трудов договор от
03.04.2018 г. сключен между ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“ и Г.Г. поради невъзможен предмет и
противоречие със закона – договаряне сам със себе си.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от ответника, като е заета позиция за
недопустимост /поради липса на правен интерес/, респ. неоснователност на иска.
Ответникът ползвал болнични и получил обезщетение само като самоосигуряващо се
лице и поради това не било налице осигуряване на две различни основания. Сочи,
че ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“
може да бъде работодател по смисъла на § 1, т. 1 КТ и като такъв е сключил
договор с физическото лице Г.Г.. Трудовият договор съдържал всички необходими
реквизити, по него реално била престирана работна сила. Договорът бил подписан
от страните по него. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.
Съдът, след като взе
предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК,
приема за установено от фактическа и правна страна страна следното:
Между страните по делото
спор по фактите няма – налице е сключен на 03.04.2018 г. трудов договор между ЕТ
„О.-ГД-Г.Г.“ и Г.Д.Г., който е бил прекратен на 18.02.2019 г. За посочения
трудов договор е било подадено уведомление на 05.04.2018 г. да НАП /така и
трудов договор от 03.04.2018 г., л. 6 от делото, уведомление, л. 10 от делото,
уведомление, л. 12 от делото/. Ответникът има качеството едноличен търговец към
момента на сключването на трудовия договор /доказателства л. 16 - л. 19 и л. 47
от делото/. Била е извършена проверка от ищеца на осигуряването на ответника
/така заповед от 07.05.2019 г., констативен протокол от 10.05.2019 г./, при
която било установено, че между ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“ и Г.Д.Г. бил сключен процесния
трудов договор.
При тези безспорни факти
спорът между страните е изцяло правен и се свежда до това дали е възможно да
бъде сключен действителен трудов договор между ответника Г.Д.Г. и отново него, но в качеството му на ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“, т.е. до
тълкуването на статута на едноличния търговец и възможността му да сключва
трудови договори.
По допустимостта на иска:
Неоснователно е възражението в отговора на исковата молба, че ищецът не разполага с активна процесуална легитимация, тъй като няма правен интерес от водене на делото /веднъж обсъдено в определението по чл. 140 ГПК от 03.10.2019 г./.
В допълнение следва да се посочи, че съгласно чл. 74, ал. 3 КТ в случаите, когато контролен или друг компетентен орган сметне, че трудовият договор е недействителен, той незабавно сезира съда, за да се произнесе по действителността на трудовия договор. Казаното означава, че искът е предявен от лице, което съгласно разпоредбата на чл. 74, ал.3 КТ е активно легитимирано да претендира обявяване на недействителността на процесния договор, тъй като законът изрично предоставя на контролните органи, констатирали основанието за обявяване недействителността на договора, правото на иск, а с това признава и правния им интерес от неговото предявяване. Искът е предявен от Националния осигурителен институт /НОИ/, чрез съответното териториално поделение – гр. Стара Загора. Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 КСО постановява, че Националният осигурителен институт е юридическо лице със седалище София, чиято структурата и организацията се определят с правилник, а съгласно чл. 33, ал. 5, т. 4 КСО Националният осигурителен институт осъществява контрол по спазване на осигурителното законодателство. Това означава, че именно НОИ разполага с процесуална легитимация да предяви иск за обявяване недействителността на трудов договор. Страна в процеса е НОИ, действащ в случая чрез Териториалното му поделение в Стара Загора, представлявано от директора. Териториалните поделения са част от структурата на НОИ, те нямат статут на отделни юридически лица, но по аргумент от чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 28, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ, разполагат с процесуална правоспособност по упражняване контролните правомощия на НОИ. Искът по чл. 74, ал. 1 КТ вр. с чл. 74, ал. 3 КТ се предявява от НОИ, действащ чрез съответното териториално поделение, като постановеното съдебно решение формира сила на пресъдено нещо в отношенията между НОИ и ответника – страна по оспореното трудово правоотношение, които са задължителни необходими другари /така, напр. решение № 491/05.04.2016 г. по в. гр. д. № 451/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, решение № 164/24.04.2019 г. на Смолянски окръжен съд по в. гр. д. № 52/2019 г., решение № 161/24.04.2019 г. на Смолянски окръжен съд по в. гр. д. № 56/2019 г., решение № 160/24.04.2019 г. на Смолянски окръжен съд по в. гр. д. № 51/2019 г. и др./.
Освен това обстоятелството, че трето лице, а не страната по
материалното правоотношение, е отнесла спора до компетентния съд, доколкото
законът изрично предвижда такава легитимация /чл. 74, ал. 3 КТ/, не променя
предмета на делото - валидността на процесния трудов договор /така определение №
48/27.02.2017 г. на ВКС по ч.гр.д. № 336/2017 г., II г.о./.
По основателността на иска:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 74, ал. 1 пр. 1 КТ, съгласно която трудов договор, който противоречи
на закона, е недействителен.
Недействителността на трудовите договори е родово
понятие, като Кодексът на труда не възприема гражданскоправното деление на
недействителността на правните сделки на нищожност и унищожаемост, тъй като в
областта на трудовото право последиците от нищожността и унищожаемостта на
трудовите договори са едни и същи. Правната уредба на недействителността на трудовия
договор е уредена в разпоредбите на чл. 74 и 75 КТ. Съгласно разпоредбата на
чл. 74, ал.1 КТ трудовият договор е недействителен, когато противоречи на
закона или на колективен трудов договор, или ги заобикаля. В съдебната практика
и правната доктрина няма спор, че основанията за недействителност на правните
сделки, уредени с разпоредбите на чл. 26 - ЗЗ ЗЗД, следва да намерят
субсидиарно приложение и за недействителността на трудовия договор, като това
разбиране се основава на договорния характер на трудовото правоотношение и
наличието на имуществени елементи на трудовия договор.
По определение на закона – чл. 56 ТЗ, едноличният
търговец е физическо лице. Действително както правилно е посочено в отговора на
исковата молба по смисъла на § 1, т. 1 КТ е възможно „работодател“ да бъде
едноличен търговец, но от друга страна регистрацията по реда на ТЗ е с оглед
участието му като страна по търговски правоотношения с произтичащи от това
права и задължения, но тя няма за
правна последица възникването на нов правен субект. Няма разлика в правосубектността.
Едноличния търговец е търговското качество на физическото лице, с което му се дава
възможност да участва в търговския оборот. Едноличният търговец е носител
едновременно на търговски и на граждански права и задължения. С едно и също
имущество той отговаря по задълженията, възникнали в резултат на упражняване на
търговската си дейност и по всякакви други имуществени отношения. Както
физическото лице отговаря с цялото си имущество за задълженията на едноличния
търговец, така и за задълженията на физическото лице отговаря и предприятието
му. Като се има предвид, че ЕТ не са ЮЛ, нито различни правни субекти от
физическото лице, за задълженията възникнали от дейността на физическото лице,
действащи като ЕТ, отговорността се носи от съответното физическо лице и
обратно. Последователна и непротиворечива е съдебната практика, че физическото лице и регистрирания от
същото едноличен търговец не съставляват различни правни субекти /така решение № 26/24.07.2018
г. на ВКС по т. д. № 1853/2017 г., I т.о. и сочените в него решение № 478/03.05.1994
г. на ВС по гр. д. № 1399/93 г., V г. о., определение № 389/10.06.1997 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 269/96 г., V г. о., решение № 855/04.12.2003 г. на ВКС по гр. д. №
123/2003 г., II г.о., определение № 370/03.11.2008 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1654/2008 г., V г.о., решение № 437/17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011
г., III г.о., реш. № 80 по т. д. № 287/2011 г. на I т. о. на ВКС и др. /.
Регистрацията на едноличен търговец по смисъла на чл. 56 и сл. от ТЗ единствено
ползва физическото лице, осъществяващо търговска дейност по занятие, за нуждите
на водене делата му по търговски начин, като
формално отграничава имуществото му от това на физическото лице, с оглед
оперативно обслужване на търговската му дейност и правоотношенията с
контрахенти, в които встъпва при осъществяване на същата, както и
правоотношенията му с фиска. Право на физическото лице, обаче, е да прецени кое
свое имущество да включи в търговското си предприятие или изключи от същото.
Имуществото на едноличния търговец, обаче, вкл. като гаранция за интересите на
кредиторите, с оглед преждепосоченото му право, е неразделна част от
имуществото на физическото лице и независимо от формалното им отграничаване и с
двете същият отговаря, както за задълженията си, възникнали от сделки и
действия като търговец, така и за задълженията си по имуществени отношения, в
които влиза в частния си живот. В решение № 80 от 26.07.2012 г. на ВКС по т. д. №
287/2011 г., I т.о., решение № 77/16.06.2012 г. на ВКС по т.д. № 573/2011
г., II т.о., определение № 38/15.01.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. № 7371/2014 г.,
IV г.о., също се сочи, че признаването на
търговско качество на едно физическо лице разширява неговата правоспособност,
разкривайки пред него възможността то да бъде страна и по правоотношения в
областта на търговското право, но без да е налице нов правен субект, т.е. единствено
в пределите на собствения му персоналитет.
Дори с посочване само на ЕТ като ответник по правен
спор следва да се счита конституирано физическото лице регистрирало ЕТ което е
и единственият възможен, дееспособен правен субект, поради което последващото
конституиране на физическото лице като самостоятелна страна по правния спор,
наред с едноличния търговец, регистриран от същия, е процесуално действие без
правни последици /така решение № 26/24.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1853/2017
г., I т.о./.
Според легалната дефиниция на „договора“ /изцяло
важима и за трудовия договор/ уредена в чл. 8, ал. 1 ЗЗД, договорът е
съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една
правна връзка между тях. Макар посоченото легално определение да съдържа
неточности /намерили широко обсъждане в правната теория/, то не може да не се
приеме, че договорът е двустранна сделка, при която е налице съгласуване на
насрещни волеизявления на две страни/участници.
Договорът включва две или повече взаимно свързани волеизявления, насочени към
пораждане на правни последици в областта на частното право, които засягат
поначало лицата, които извършват волеизявленията, т.е. договорът е съгласие,
насочено към частноправни последици /така решение № 1035/26.01.2005 г. на ВКС
по т. д. № 165/2004 г., II т. о./. Без съмнение насрещният характер на
волеизявленията предпоставя извършването им от две противоположни страни. Договорът
представлява съглашение между страните и е израз на постигнато между тях
съгласие за правно обвързване. Договорът
не може да има само една страна/участник. Действително трудовият
договор е регламентиран в специален нормативен акт - КТ с неговите отличителни
белези със създадената ал. 2 на чл. 1 КТ, в която разпоредба се посочва, че
отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само и единствено
като трудови правоотношения. Тази регламентация обаче не изключва общата на ЗЗД
от гл. точка на дефиницията на понятието „договор“. Съгласно легалното
определение трудовият договор е определен като двустранно или многостранно
съглашение, по силата на което едната страна предоставя за определен
срок работната си сила, като се задължава да извършва възложените и трудови
функции, а другата страна се задължава да заплаща възнаграждение, както
и да осигури нормални и здравословни условия на труд - арг. чл. 61, ал. 1 КТ
определящ страните по трудовия договор, т.е. тези между които се сключва и
поражда права и задължения. Това са отделният работник/служител от една
страна и работодателят от друга страна. По силата на трудовия договор така,
както е регламентиран в Кодекса на труда, едно физическо лице –
работник/служител предоставя работната си сила за изпълнение на даден вид
работа при определен работен режим, заплащане, работно време, работно място.
Работодателят пък е този, комуто работникът/служителят предоставя работната си
сила. Така и в решение № 157/19.06.2015 г. на Сливенски окръжен съд по в.гр.д.
№ 275/2015 г., което се споделя от настоящия съд е прието, че е невъзможно да бъден сключен договор
между физическо лице и ЕТ във връзка с полагането на непосредствен труд от
физическото лице в рамките на осъществяваната от търговеца дейност. Полагането
на този труд не може да почива върху сключен с ЕТ трудов или граждански
договор, доколкото трудът е физиологично и правно принадлежащ на същия правен
субект и е невъзможно да бъде осъществяван така, сякаш предоставянето му става
на лице, различно от самия трудещ се.
Поради изложените съображения сключеният на 03.04.2018
г. трудов договор е нищожен и целените с неговото сключване правни последици не
са възникнали. Поради това предявеният от Териториално поделение на Националния
осигурителен институт гр. Стара Загора установителен иск за прогласяване
недействителността на процесния трудов договор е основателен.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да
заплати на ищеца разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради което и
следва да бъде определено в размер на 80,00 лева, съгласно чл. 23, т. 4 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Гълъбовски районен съд,
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА
на основание чл. 74, ал. 3 вр. ал. 1, предл. 1 КТ
недействителността на трудов договор, сключен между ЕТ „О.-ГД-Г.Г.“, ЕИК: ********* със седалище и
адрес на управление: *** и лицето Г.Д.Г., ЕГН: ********** ***, с дата на
сключване 03.04.2018 г. и дата на прекратяване - 18.02.2019 г., по който
последният е заемал длъжността „Шофьор“, с код по НКИД 4711, за който е подадено
уведомление за сключване на трудов договор вх. № 24388183016542/05.04.2018 г.
по описа на ТП на НАП гр. Стара Загора.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.Д.Г., ЕГН: ********** ***, да
заплати на Териториално
поделение - гр. Стара Загора на Национален осигурителен институт, адрес: ***
сумата 80,00 лв. /осемдесет лева/ представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: