Решение по дело №3262/2020 на Районен съд - Пазарджик

Номер на акта: 114
Дата: 4 февруари 2022 г.
Съдия: Мира Мирчева
Дело: 20205220103262
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 25 ноември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 114
гр. Пазарджик, 04.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Мира Мирчева
при участието на секретаря Иванка Панчева
като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №
20205220103262 по описа за 2020 година
взе предвид:
Производството е образувано по иск за делба, предявен от АНГ. СТ. В. от гр. П. срещу Н.
П. АД., от с. П., общ. Несебър, Н. В. К. от гр. В. и СТ. В. АД. от гр. Б.. Поискана е делба на
недвижим имот в гр. с., представляващ урегулиран поземлен имот, при квоти 1/2 за ищцата
и по 1/6 за ответниците. Иска се делба само на поземления имот, не и на построената в него
двуетажна масивна жилищна сграда. Заявява се, че ответниците са наследници на починалия
брат на ищцата В. Ст. А. - негови деца и преживяла съпруга, а имотът е принадлежал на
общите наследодатели Н.П. и С.А., починали съответно през 2018 г. и 2005 г.
Подадени са отговори от ответниците. И тримата заявяват, че Н.К. и Н.А. не са
съсобственици на дворното място, а то е собственост на СТ. В. АД. - третия ответник, и на
А.-М. К. - дъщеря на Н.К.. И тримата ответници заявяват, че имотът е владян от В. А. и
първата му съпруга П.Х. от 1986 г. насам, след като двамата придобили право на строеж
върху дворното място и построили върху него двуетажна жилищна сграда. С придобиването
на правото на строеж и впоследствие построяването на сградата двамата започнали да
владеят като свое и дворното място трайно, явно за всички, непрекъснато и
необезпокоявано, без някой да предяви някакви претенции към тях във връзка с това, вкл.
ищцата, която знаела, че те се заявяват като собственици, докато тя била собственик на
съседен имот и нямала достъп до това дворно място. Впоследствие двамата прехвърлили
къщата на сина си С.А. и внучката си А.-М. К. - дъщеря на Н.К., а приобретателите
продължили владението и на земята и владеели дворното място вече повече от 15 години,
което ги прави собственици по давност.
1
В хода на делото страните поддържат становищата си.
От фактическа страна по делото се установява следната фактическа обстановка:
Процесният имот е бил собственост на С. Й. А. и Н.П., придобит чрез покупка през 1952
г. по време на брака им, прекратен с развод на неуточнена по делото дата около 1980 г. или
малко преди това (преди около 40-42 години, по данни на една от разпитаните свидетелки).
При покупката е бил придобит по-голям имот, с площ 1620 кв.м., който впоследствие е бил
реално разделен и част от него представлява процесният имот с площ 333 кв.м.
Ищцата е дъщеря на двамата бивши съпрузи, а ответниците са наследници на техния син
и брат на ищцата В. А. – Н.А. е негова преживяла съпруга, а останалите двама ответници са
негови деца.
След развода си С. Й. А. останал да ползва частта от придобития през 1952 г., вече
поделен имот, съответстваща на процесния имот VІІ-1265 заедно със сина си В. и
тогавашната му съпруга. Н.П. първоначално живеела в П. при дъщеря си А., а впоследствие
до смъртта си през 2018 г. – в гр. с., в едноетажна къща (“две стайчета и гараж”, по думите
на свидетелите), построена в съседно на процеснто дворно място, също част от придобития
през 1952 г. по-голям имот, като в последните години прекарвала зимните месеци отново в
П. при дъщеря си. Не са оспорени от ищцата твърденията на ответниците, че приживе Н. е
прехвърлила собствеността си върху този поземлен имот (вероятно придобита изцяло от нея
чрез делба или друга сделка с бившия и съпруг след развода) и сградата на внука си – син на
дъщеря и А..
На 31.01.1986 г. С. Й. А. учредил на сина си В. по време на брака му с първата му съпруга
П.Х. по реда на чл. 56, ал. 2 от действащия тогава ЗТСУ право на строеж върху имот VІІ-
1265 и била построена двуетажна жилищна сграда. След развода си с П.Х. В. А. останал
собственик на втория жилищен етаж от сградата, а Х. – на първия. Съответно през 2004 г. и
2005 г. те прехвърлили собствеността върху етажите си – П.Х. на сина им С., а В. А. – на
малолетната им тогава внучка А.-М. К., дъщеря на Н.К.. Към този момент в къщата живеела
постоянно само бившата съпруга Х., която и до момента продължава да живее там,
запазвайки си право на ползване върху идеалните си части от приземния етаж, а В. А.
живеел с новата си съпруга в гр. Б..
С. Й. А. починал през 1999 г. в с. П., обл. Б., като оставил за наследници ищцата и нейния
брат В. А.. В. А. починал през 2012 г.
От показанията на свидетелите, при това както на тези, доведени от ответната страна, така
и на доведената от ищцата свидетелка, се установява непротиворечиво, че през целия
период след построяването на жилищната сграда в спорния поземлен имот през 1986 г.
дворното място е било ползвано само от обитаващите сградата, т.е. от семейството на В. А..
Показанията на свидетелите се различават само в една своя част – доведените от
ответниците твърдят, че Н. и след нейната смърт – А. (ищцата) изобщо не са предявявали
претенции към това дворно място и не са се опитвали да влизат в него, тъй като са имали
отделно, свое – това, в което са се намирали двете “стайчета”, обитавани от Н.П., докато
2
свидетелката, водена от ищцата, твърди, че през годините Н. е искала да има достъп до
мястото, но това не и е било позволявано от живеещите там, в частност от П.Х., която дори
била отправяла закани към бившата си свекърва, че ако влезе, няма да осъмне. От
показанията на всички обаче може да се заключи, че достъп до мястото като домакини са
имали само В. и С.А.и, възрастният С.А. до смъртта си, П.Х. и Н.К.. Някои от свидетелите
дори не споменават последната като лице, посещаващо имота, а твърдят, че само
собственичката на етажа А.-М. и нейният вуйчо С., собственик на другия етаж от сградата,
ходят там; П.Х. обаче разказва, че при нея най-често идва “дъщерята” – Н..
Независимо от малките противоречия между показанията на свидетелите съдът счита за
установено обстоятелството, че дворното място както преди, така и след смъртта на
наследодателя С. Й. А. е било ползвано практически като прилежаща част на сградата и е
било възприемано като такава. След смъртта на С.А. през 1999 г. владение върху това място
се е осъществявало от В. А. и П.Х., като намерението им да го държат като свое изцяло,
както е тяхна и сградата, е било недвусмислено изразено пред външния свят – например от
съседите, както става ясно от показанията на свидетелите, това място е било възприемано
като двора на П. В. и техните деца, докато Н. и А. са имали друго, равностойно дворно
място в съседство и според тази част от свидетелите не е известно да са имали някакви
претенции. Дори да се приеме, че Н.П. на лично основание или за дъщеря си А. като
наследница на С.А. е правила опити да установи държане върху дял от процесното дворно
място, което всъщност се твърди единствено от свидетелката на ищцата – тези хипотетични
опити са били отблъснати и държането не е осъществено. Без значение е, че ответниците не
са се снабдили с констативен нотариален акт, без значение е и това, че от представеното по
делото удостоверение за данъчна оценка имотът не е бил деклариран пред Община с. като
собственост на собствениците на сградата, а е фигурирал като собственост на наследниците
на С. Й. А., в това число ищцата, като не е ясно и кой е заплащал данъка. Всички тези
обстоятелства могат да имат значение за извода за своене или не на имота, но не са
задължително условие, за да е налице своене. В случая според този състав на съда са налице
достатъчно белези на владението, за да се приеме, че такова е било налице от страна на
собствениците на сградата в съответния момент. Това владение е продължило непрекъснато
поне от 1999 г. до момента.
Така от правна страна следва да се направи извод, че за дела на ищцата, наследен от
нейния баща, е изтекла придобивна давност в полза на ответника С.А. и на А.-М. К..
Вярно е, че давността се прилага само след позоваване от лицето, ползващо се от нея, а
А.-М. К., която не е страна по делото, не е правила такова възражение, а също така не се е
снабдявала с констативен нотариален акт, не е вземала участие в „изпълнение на
административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н.“ (както сочи ТР
4/2012 г. на ОСГК на ВКС). Макар възраженията на ответниците, ако се докажат, още при
подаването на отговора да сочат вероятност за съществуване на право на собственост на
това лице, съдът нито има правомощие да конституира А.-М. К. служебно като ответник,
нито има основание да укаже на ищцата да насочи иска си и срещу нея, тъй като
3
твърденията на ищцата, както са изложени в исковата молба, за разлика от тези на
ответниците изцяло изключват участие на К. в съсобствеността.
Дори обаче да липсва позоваване на давността от страна на А.-М. К., в настоящия процес,
при доказване на изтекла давност в полза на С.А., който е страна по делото и се е позовал на
тази давност, не остава друго, освен да се приеме, че поземленият имот е придобит от него
(при липса за момента на позоваване на давността от единствения друг владелец) и така
собствеността е изгубена от А.В.. Владението на А., независимо дали е осъществявано
съвместно с К., или самостоятелно, се простира върху целия имот. Той не е демонстрирал
намерение да държи дела на А.В. за нея, а точно обратното. Владението на целия имот от
лице, различно от ищцата, в продължение на нужния десетгодишен срок, като това лице се е
позовало на изтеклата давност, изключва напълно собствеността на ищцата – както и на
другите две ответници, които и не претендират да са собственици.
По тези причини искът следва да се отхвърли, и съдът
РЕШИ:
Отхвърля иска на АНГ. СТ. В., ЕГН **********, от гр. П. срещу Н. П. АД., ЕГН
**********, от с. П., общ. Несебър, Н. В. К., ЕГН **********, от гр. В. и СТ. В. АД., ЕГН
**********, от гр. Б., за делба на урегулиран поземлен имот в гр. с., представляващ УПИ
VІІ-1265 в кв. 95 по плана на гр. с., с площ 333 кв.м., при съседи: УПИ VІІІ-1265, УПИ ІХ-
2178, УПИ VІ-1264 и от две страни улица, при квоти 1/2 за ищцата и по 1/6 за ответниците.
Осъжда АНГ. СТ. В. да заплати по сметката на Пазарджишкия районен съд държавна такса
в размер 40 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок,
считано от връчването му.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
4