Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
18.12.2020 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 13-ти с-в,
в публичното заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: Росен Димитров
при секретаря Алина Тодорова като
разгледа докладваното от съдия Димитров гр.д. № 1546 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе пред вид:
Производството
по делото е образувано по предявени искове от „Б.Д.“ ЕАД против З.В.Т., ЕГН **********
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на
сумата от 55 635,70 евро – дължима главница по Договор за ипотечен кредит от
27.04.2010 г. и Допълнително споразумение от 28.02.2012 г.; както и с правно
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумите от 25 712,01 евро – дължима
договорна /възнаградителна лихва/ за периода от 28.10.2013 г. до 31.01.2019 г.,
както и сумата от 316,41 евро - договорна лихва за забава за периода от
05.11.2013 г. до 31.01.2019 г., както и на сумата от 1578,25 евро - заемни
такси, ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 01.02.2019 г. до
окончателното й изплащане и разноските по делото.
В исковата молба
се излага, че между „Б.Д.“ ЕАД и кредитополучателите З.В.Т. и Р.Г.Т.е бил сключен Договор за банков кредит, съгласно
който Банката е следвало да предостави на кредитополучателите кредит в размер
на 56 000 евро със срок за издължаване 360 месеца считано от датата на неговото
усвояване.
Твърди се, че
„Б.Д.“ ЕАД е изпълнила изцяло задълженията си да предостави на
кредитополучателя договорената сума, като кредитът е бил усвоен изцяло чрез
разплащателната сметка на кредитополучателя З.Т. на 30.04.2010 г. Излага се, че
за обезпечаване вземането на Банката по договора е била учредена договорна
ипотека върху недвижим имот. Сочи се, че съгласно т. 7 от договора, кредитополучателите
са се задължили да плащат лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид
кредит + надбавка, който БЛП към сключване на договора е бил 4,69 %, а
стандартната надбавка е 3,10 % или лихвеният процент е общо 7,79 %. Поддържа се,
че лихвеният процент не е бил изменян едностранно през целия период на договора
за кредит.
Ищецът излага,
че кредитополучателите са преустановили обслужването на кредита на 05.11.2013 г.,
като към датата на исковата молба не са били погасени 63 броя погасителни
вноски, като неплатените вноски с настъпил падеж към тази дата са отразени в представеното
извлечение от счетоводните книги като общата дължима сума по кредита е в размер
на 83 242.37 EUR.
Твърди се, че
на 28.02.2012 г. е сключено споразумение към договора за кредит, по силата на
посоченото споразумение, длъжникът се е съгласил на промяна на лихвения процент
от 7,79% на 8,79%, както и че целият остатък по кредита ще се погасява с нов
погасителен план.
В исковата
молба се излага, че поради неизпълнение от страна на кредитополучателя на
договорното задължение за заплащане на дължимите месечни вноски по кредита и на
основание т.21.1 б. „а“ от Общите условия към договора за кредит, с предявяване
на исковата молба, Банката обявява кредита за предсрочно изискуем в размер на
пълния му неплатен остатък.
В тази връзка моли
съда да постанови решение, по силата на което да осъди ответницата З.Т. да
заплати претендираните суми.
Ответницата З.В.Т.,
чрез пълномощника й адв. П.Б. е депозирала писмен отговор на исковата молба, в
който оспорва предявения иск като недопустим поради погасяване на вземането по
давност. В тази връзка се излага, че от датата на последното плащане - 05.11.2013 г. до датата на исковата молба е
изтекъл 5-годишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД. На следващо място поддържа,
че по отношение на претендираните лихви - договорна лихва в размер на
25 712,01 евро за периода от 28.10.2013 г. до 31.01.2019 г., както и
дължима лихва за забава в размер на 316,41 евро за периода от 05.11.2013 г. до
31.01.2019 г., както и по отношение на дължимите заемни такси в размер на
1578,25 евро с оглед на претендирания период, както и с оглед на
обстоятелството, че главното вземане, за което се претендира лихва е погасено
по давност, то погасена по давност е и претенцията за лихви съгласно чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД. Във връзка с изложеното, прави изрично възражение за изтекла
погасителна давност на вземанията по договора за кредит и допълнително
споразумение, както и по отношение на вземането за лихви.
На следващо
място оспорва предявения иск като неоснователен.
В тази връзка се
оспорват твърденията, че кредитополучателят е получил от „Б.Д.“ ЕАД, гр. Разлог
сумата от 54 952,12 евро - главница по договор за кредит от 27.04.2010 г.. Твърди
се също така наличие неравноправни клаузи по см. на ЗЗП, поради което и нищожни
клаузи в процесния договор за кредит.
На следващо
място се сочи, че договор за кредит от 27.04.2010 г. и допълнителното
споразумение към него са сключени при явно неизгодни условия. В тази връзка се
излага, че в договора и в ОУ към него са предвидени само и единствено
задължения за кредитополучателя и права за ищеца, което счита за противоречие
на принципите на закона и най-вече на принципа на равнопоставеност на страните.
Наред с това се излага, че за ищеца съществува задължение да следи за
стриктното спазване на договора, поради което и тъй като в договора е отразено,
че се отпуска за покупка на жилищен имот е било необходимо кредиторът да прекрати
договора, веднага след като е установил, че такава продажба не е била
осъществена.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и
доказателствата приема за установено от фактическа страна следното:
По делото е
представен Договор за ипотечен кредит № 0107-RL-113
от 27.04.2010 г., сключен между “Б.Д.” ЕАД – като кредитор и З.В.Т. – кредитополучател
и Р.Г.Т.– съдлъжник, видно от който Банката
предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 56 000 евро за покупка
на жилищен имот със срок за издължаване 360 месеца, който се
усвоява по разплащателна сметка с титуляр З.В.Т.. Предвидено е и погасяване на
равни месечни погасителни вноски.
Съгласно чл. 7.1.
от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща лихва формирана от БЛП
за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и стандартна надбавка,
който БЛП към датата на сключване на договора е 4.69 %, стандартната надбавка е
в размер на 3.10 % или лихвеният процент по кредита е общо 7.79 %. В чл. 8 е
предвидено, че кредитът се обезпечава с договорна ипотека върху два недвижими
имота.
Съгласно чл.
12, неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на жилищни и
ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателят е получил и приема
с подписването на договора.
Представени са
и Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити /версия от 10.11.2009
г./, Погасителен план, Програма „ДСК Уют“, както и Условия за ползването на
преференциален лихвен продукт по тази програма, Заявка за ползване на
преференциален лихвен процент по жилищен кредит.
От приложения
погасителен план е видно, че усвояването на кредита е на 29.04.2010 г.,
началото на погасяването е на 25.05.2010 г., крайният срок на издължаване е на 29.04.2040
г., а одобреният размер на кредита е 56 000 евро.
По делото е
представено Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит от
29.04.2010 г., сключено на 28.02.2012 г. между „Б.Д.“ ЕАД и З.В.Т. и Р.Г.Т.,
видно от което страните са взели предвид, че към датата на сключването му остатъкът
по дълга е 57 138.06 евро, от които главницата в размер на 55 348,35 евро,
дължимата редовна лихва е в размер на 1459.74 евро, дължимата наказателна лихва
е в размер на 107.59 евро и заемните такси, включващи дължими такси за
управление в размер на 222,38 евро и неплатени застраховки общо в размер на
0,00 лева, както и че кредиторът се отказва от вземането си за наказателни
лихви в размер на 61,48 евро „дължими за периода от 13.12.2011г. до 27.02.2012
г.
В чл. 1 е
предвидено, че остатъкът от дълга в размер на 56 439,21евро, считано от
28.02.2012 г. ще се погасява - с нов погасителен план. Неплатените застраховки
и заемни такси общо в размер на 222,38 евро остават дължими след преструктурирането
на кредита като се запазва крайният срок на кредита като от датата на
споразумението падежът на вноските е 5-то число. Съгласно чл. 2 към датата на
споразумението лихвата по кредита е в размер на 8,79 %.
Съгласно чл. 4 кредиторът предоставя на
кредитополучателя нов погасителен план, а в чл. 4.1. е предвидено, че при
неплащане на две поредни погасителни вноски по новия погасителен план, Банката
начислява сторнираната по б. „Г“ наказателна лихва, която се дължи от клиента. В
чл. 13.1. е предвидено, че при неплащане на коя да е погасителна вноска в срок
до 30 дни след падежна дата на 31 ден кредиторът може да пристъпи към
принудително събиране на вземането си, като същото се събира съобразно
първоначалните условия на Договора за кредит от 29.04.2009 г. без да се вземат
предвид отстъпките, дадени при преструктурирането. Съгласно предвиденото в чл.
13.2. при неплащане на две погасителни вноски кредитът ще стане предсрочно
изискуем.
Представен е и
нов погасителен план /л. 35/, видно от който остатъчната сума за погасяване е
56 439,21 евро, а датата на първо погасяване е на 05.03.2012 г., както и
Общи условия /версия 12.01.2011 г./.
От
представеното Извлечение от счетоводните книги на Банката от 01.02.2019 г. е
видно, че към датата на исковата молба не са погасени 63 броя погасителни
вноски за периода от 05.11.2013 г. до 05.01.2019 г., с общ размер на
задължението 83 242,37 евро, от които: главница – 55 635,70 евро;
договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 28.10.2013 г. до 31.01.2019 г.,
обезщетение за забава в размер на 316,41 евро, от което по т. 20.1. от ОУ
/лихвена надбавка за забава 3%/ за периода от 05.11.2013 г. до 31.01.2019 г.,
дължими заемни такси – 1578,25 евро.
От
приложените по делото Решение № 485 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 178/2014 г. по
описа на ОС – Благоевград се установява, че по предявен иск от „Б.Д.“ ЕАД
против З.В.Т. с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК за
установяване вземанията на Банката против ответниците по процесния Договор за
банков кредит от 29.04.2010 г., за които е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1157/2013 г. на РС – Разлог, съдът е отхвърлил
предявения иск. В мотивите на решението е прието, че по делото не е доказана
предпоставката на настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията на ищеца
по договора за кредит, а именно не е доказано, че Банката е отправила
волеизявление до кредитополучателя за предсрочната изискуемост на вземането
преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
16.10.2013 г.
С Решение №
1460/06.07.2015 г. по т.д. № 1643/2015 г. по описа на САС посоченото решение е
било отхвърлено и е уважен предявения иск по чл. 422 ГПК за сумата от 406,67
евро – дължима главница по договора за периода до 16.10.2013 г. /т.е. преди
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, ведно
със законна лихва от 16.10.2013 г. до окончателното й изплащане, както и за сумите
от 7705,98 евро – възнаградителна лихва за периода от 05.03.2012 г. до 15.10.2013
г. и сумата от 222,38 евро – заемни такси, за които суми е била издадена
заповед за изпълнение № 4680/2017 г. по ч.гр.д. № 1157/2013 г. по описа на РС –
Разлог.
По делото е
приета съдебно – счетоводна експертиза, която съдът кредитира, като обективно
дадена и неоспорена от страните.
От заключението
на същата се установява, че сумата предоставена от „Б.Д.“ ЕАД и усвоена от
ответницата З.В.Т. по Договор за кредит от 27.04.2010 г. е в размер на 56 000
евро /с левова равностойност на 109 526,48 лева/. Сумите са постъпили, както
следва: на 30.04.2010 г. по банкова сметка *** - с основание „УСВ ИП КТ ЗА ПОК“
е постъпила сума в размер на 12 981,18 лева и на 30.04.2010 г. по банкова
сметка *** З.В.Т. - с основание „УСВ ИП КТ ЗА ПОК“ е постъпила сума в размер на
96 386,82 лева.
Съгласно
заключението, размерът на изплатената сума за погасяване на кредита, наредени
по банковата сметка на ищеца е в размер на 18 134,62 лева, а при анализ на
извършените погашения по процесния договор за кредит, въз основа на взетите
счетоводни записвания по търговските книги на ищеца, експертът допълнително е
констатирал, че на 30.09.2011 г. е извършено погасяване по кредита, което
банката е приравнила, в размер на 510,73 евро, от които 34,82 евро погасена
главница, 475,60 евро погасена лихва, 0,31 евро погасена санкционираща лихва.
Съгласно експертното заключение, общо извършените погасения са в размер на 9
772,56 евро, с левова равностойност 19 133,47 лв., от които са погасени 1107,88
евро главница, 8083,94 евро лихва, 3,59 евро санкционираща лихва, 572,26 евро
лихва забава и 4,89 евро такса управление. След извършен анализ, вещото лице е
констатирал, че единствената редовно погасена вноска е първата по погасителния
план по договора за кредит от 27.04.2010 г., като вноската е била погасена на
25.05.2010 г.
Видно от
експертизата, последната платена сума по погасяване на кредита е от 09.04.2012
г., от която са платени 453,41 евро с левова равностойност в размер на 886,79
лева, от които 41,85 евро платена главница, 441,43 евро платена лихва и 0,13
евро платена санкционираща лихва, с която сума е погасена вноска с падеж на
05.04.2012 г.
От
заключението на експертизата се установява, че към датата на подаване на
исковата молба (01.02.2019 г.), размерът на непогасената главница е в размер на
55 635,70 евро с левова равностойност в размер на 108 813,97 лева, а размерът
на дължимата, но непогасената редовна възнаградителна лихва е в размер на 25
525,06 евро с левова равностойност в размер на 49 922,68 лева.
Съгласно
експертното заключение, размерът на непогасената лихва за забава, изчислена
съгласно т. 20.1 от ОУ към договора за кредит - върху остатъка от главницата,
към датата на подаване на исковата молба (01.02.2019 г.) е в размер на 316.82
евро с левова равностойност 619,65 лева.
Размерът на
дължимата, но непогасена санкционираща лихва за забава, изчислена съгласно т.
20.2 от ОУ към договора за кредит - върху остатъка от главницата, за периода от
падежа на всяка вноска на дължимата лихва към датата на подаване на исковата
молба (01.02.2019 г.) е в размер на 217,63 евро с левова равностойност в размер
на 425,65 лева.
От експертизата
се установява, че просрочените вноски от кредитополучателя по договора за
кредит до датата на предсрочната изискуемост - 16.10.2013 г. са общо 41 на брой,
като на 21 от тях (от 25.06.2010 г. до 25.02.2012 г. датата на падеж е на 25-то
число от месеца, а на 20 от тях (от 05.03.2012 г. до 05.05.2013
г.) е на 5-то число от месеца. Видно от заключението, последната погасена
вноска е с падеж 05.04.2012 г., като от тази дата не са извършвани погашения по
кредита. Съгласно експертния извод, общата стойност на просрочените задължения
към 01.02.2019 г. (датата на исковата молба) е в размер на 28 820,97 евро с
левова равностойност в размер на 56 368,92 лева, от които 3295,91 евро
просрочена главница 25 525,06 евро просрочена лихва.
Размерът на
дължимите банкови такси към 01.02.2019 г. (датата на подаване на исковата
молба) е в размер на 1578,25 евро с левова равностойност на 3 086,79 лева, от
които 1 331,98 евро - такса за управление и 246,27 евро от дължими заемни такси
/застраховка за обезпечение/.
От
счетоводната експертиза се установява, че на 25.10.2010 г. лихвеният процент за
възнаградителна лихва е променен от 7,79% на 8,79%. Съгласно заключението, не
са констатирани други изменения на лихвения процент. Извършеното изменение на
лихвения процент е направено поради констатирано от страна на банката
неизпълнение на подписани от клиента условия за ползване на Програма „ДСК УЮТ“.
При
така установена фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Съгласно
легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за кредит Банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне чрез заплащане на месечните погасителни вноски на
уговорените падежи, съгласно погасителния план.
Съдът намира,
че от представените доказателства по делото се установи, че между страните е
налице валидно облигационно правоотношение по сключен Договор за ипотечен
кредит № 0107-RL-113 от 27.04.2010 г., видно от който “Б.Д.”
ЕАД – като кредитор е предоставила на ответницата З.В.Т. – като
кредитополучател, както и на Р.Г.Т.– като съдлъжник
кредит в размер на 56 000 евро за покупка на жилищен имот при краен срок
за издължаване 360 месеца.
От
заключението на приетата съдебно-счетоводна експертизата по делото се установи,
че уговорената сума по договора е била предоставена от „Б.Д.“ ЕАД и усвоена от
ответницата З.Т. по банковата й сметка на 30.04.2010 г. с основание „УСВ ИП КТ
ЗА ПОК.
Следователно,
съдът намира за доказано по делото, че от страна на Банката е налице изпълнение
на поетите задължения по процесния Договор за кредит ипотечен кредит № 0107-RL-113 от 27.04.2010 г., а именно да
предостави на кредитополучателя и ответник по делото уговорената сума по
договора.
Наред с това
се установи, че впоследствие между страните е било сключено и Допълнително
споразумение към процесния договор за кредит от 28.02.2012 г. по отношение на
остатъка от дълга по кредита. По силата на посоченото споразумение, страните са
се договорили, че остатъчният дълг по договора за кредит в размер на 56 439,21
евро ще се погасява с нов погасителен план от датата на сключването му.
Съгласно предвиденото в чл. 2 към датата на сключване на споразумението лихвата
по кредита е в размер на 8,79 %, като е уговорено, че крайният срок се запазва.
На следващо
място от заключението на експертизата се установи, че от страна на
кредитополучателя е реализирана забава в плащанията на месечните вноски по
кредита. Последната сума за обслужване на кредита в размер на 453,41 евро /с левова
равностойност 886,79 лв./ е постъпила на 09.04.2012 г., като със същата са били
платени: 41,85 евро – главница, 441,43 евро - лихва и 0,13 евро - санкционираща
лихва. Съгласно експертизата с посочената сума е била погасена вноска с падеж
на 05.04.2012 г. и считано от тази дата не са извършвани погашения по кредита.
Съгласно
експертното заключение, просрочените вноски от кредитополучателя до датата на
предсрочната изискуемост - 16.10.2013 г. са били общо 41 на брой, след което по
делото се установи, че Банката е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, а от приложеното Извлечение от счетоводните книги на
Банката се установи, че към датата на исковата молба по настоящото дело –
01.02.2019 г. не са били погасени общо 63 броя вноски за периода от 05.11.2013
г. до 05.01.2019 г.
Следователно,
съдът намира за установено по делото, че от страна на ответницата по делото З.Т.
е налице неизпълнение на задълженията й по процесния Договор за ипотечен кредит
№ 0107-RL-113 от 27.04.2010 г., както и на
сключеното Допълнително споразумение към него от 28.02.2012 г. за заплащане на
месечните вноски съгласно погасителния план.
При преценка
относно изискуемостта на вземането, съдът намира:
Ищецът се
позовава на предсрочна изискуемост на кредита, считано от датата на исковата
молба по настоящото дело – 01.02.2019 г.
Съгласно предвиденото
в т. 20.2. от ОУ, които са неразделна част от процесния договор за жилищен
кредит, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни,
целият непогасен остатък от главницата по кредита става предсрочно изискуем и
започва да се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в
размер на 10 %. Наред с това, изрично в разпоредбата на чл. 13.2. от
Допълнително споразумение към процесния договор за кредит от 28.02.2012 г. е
предвидено, че при неплащане на две погасителни вноски кредитът ще стане
предсрочно изискуем.
Следователно,
предвид установения по делото факт на допусната забава от ответницата в
плащанията на месечните погасителни вноски след 05.04.2012 г., считано към датата
на подаване на исковата молба – 01.02.2019 г., за Банката се били налице
условията и е възникнало правото да трансформира кредита в изцяло предсрочно
изискуем.
По изискуемостта на вземането:
Относно обстоятелството
на настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков
кредит е налице задължителна съдебна практика т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК. Съгласно даденото разрешение в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата,
след като Банката е упражнила правото да направи кредита предсрочно изискуем и
е обявила на длъжника предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Предсрочната изискуемост на вземането има
действие от получаване от длъжника на изявлението на Банката, че прави кредита
предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за
банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й.
Съгласно
трайно установената практика на ВКС, намерила израз в Решение № 114 от
07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 77 от
10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., исковата молба може да
има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно
изискуем и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната
изискуемост се обявява на длъжника.
В настоящия
случай, от страна на Банката в исковата молба е направено изрично волеизявление
за обявяване на кредита на предсрочно изискуем в размер на пълния му неплатен
остатък на основание т. 21.1. от ОУ към договора.
В случая се
установи, че последната погасена вноска от ответницата е с падеж 05.04.2012 г.,
като считано от вноска с падеж 05.05.2012 г.,
ответницата е изпаднала в забава с плащането на падежиралата на посочената дата
погасителна вноска. Съгласно предвиденото в т. 20.2. от ОУ, Банката има право
да направи автоматично предсрочно изискуем целия дълг по кредита при забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни.
Установено е
също така, че Банката е упражнила това свое право посредством изрично
волеизявление в исковата молба, с която е предявен настоящия осъдителен иск по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430 ТЗ, поради което съдът приема, че с
връчването на ответницата на препис от исковата молба, същата е била уведомена от
Банката за настъпилата предсрочна изискуемост на договора за кредит.
Следователно и съгласно правилата за разпределение за доказателствената тежест,
съдът намира за доказано по делото, че ищецът
валидно е упражнил потестативното си право да трансформира кредита в
изцяло предсрочно изискуем, като с връчването на обявлението за предсрочната
изискуемост на ответницата, същата е породила правното си действие.
В тази връзка,
съдът приема за установено по делото, че ответниците е неизправна страна по
сключения договор за кредит от 27.04.2010 г. и допълнителното споразумение към
него, поради което следва да бъде ангажирана нейната отговорност за заплащане
на дължимите суми по договора, поради което предявените искове се явяват основателни.
По отношение
на направените твърдения от ответната страна за наличието на неравноправни
клаузи в договора, съдът намира следното:
Договорът за
банков кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за
предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни
институции, по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г. и като такъв
същият попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 - 146 ЗЗП.
В случая
ищцата, в качеството й на физическо лице, получило банков кредит по ЗКИ, който
не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност има
качеството потребител по см. на § 13, т.1 ДР на ЗЗП, а банката – ответник се
явява търговец по см. на чл. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. В качеството на потребител,
кредитополучателят се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП,
която в частта касаеща, регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Легална
дефиниция на понятието „неравноправна клауза“ се съдържа в чл. 143 от ЗЗП,
съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната
правна норма.
Съгласно чл.
145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор с потребител се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора,
всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той
зависи. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП предвижда, че неравноправните
клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени
индивидуално.
Клаузи, които
не са уговорени индивидуално са дефинирани в чл. 146, ал. 2 ЗЗП, съгласно
разпоредбата на която това са клаузи, които са изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е
посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия,
като изброяването не е изчерпателно.
Доказателствената
тежест, че е налице индивидуално уговорена клауза е разпределена по
законодателен път с разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, според която когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него, в който смисъл
е и трайно установената практика на ВКС, обективирана
в решение № 98/2017 г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №
51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II
т.о., решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г.о. и
др. В посочените решения е прието, че подписването на договор за банков кредит
от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи
се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за
установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена се носи
именно от доставчика на услугата - ответната банка.
Съобразно твърденията на ответната страна, в
предметния обхват на проверката за неравноправност по смисъла на ЗЗП попадат
клаузите относно договорените лихви по кредита – договорна /възнаградителна/ и
санкционна лихва, предвидената от Банката възможност да променя едностранно
размерът на лихвения процент по договора, като и на дължимите такси и
комисионни.
Съгласно чл.
147, ал. 1 ЗЗП основанията за изменение на „цената“ на банковата услуга
(възнаградителна лихва) следва да бъдат уговорени ясно и разбираемо за средния
потребител.
В клаузата на
чл. 7.1. от процесния договор за банков кредит е предвидено, че за усвоения
кредит кредитополучателят дължи на Банката лихва формирана от БЛП за този вид
кредит, определян периодично от кредитора и стандартна надбавка, който БЛП към
датата на сключване на договора е 4.69 %, стандартната надбавка е 3.10 % или
лихвеният процент е общо 7.79 %.
Съдът намира, че клаузата на чл. 7.1. е част
от основния предмет на договора. С нея страните са постигнали съгласие, че
кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на Банката и годишна
лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента. Доколкото Банката
извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по
занятие, то същата следва да получава насрещна престация за това от
кредитополучателя - възнаграждение за времето, през което последният ползва
предоставените му парични средства, какъвто характер има договорната лихва. Съществуването
на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор
за банков кредит е посочено като един от съществените елементи на този вид
търговска сделка и в закона - чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Доколкото
посочената клауза касае основния предмет на договора, въпросът за
неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само, ако уговорката е
неясна и неразбираема – чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Наред с това,
при сключването на договора за кредит, страните са уговорили определен
погасителен план, с оглед на който ответницата е взела решение да бъде
кредитополучател, т.е. тези уговорки са част от договора и могат да бъдат
едностранно изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл е и
повелителната правна норма, уредена в чл. 58, ал. 2 ЗКИ, която предписва, че
разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит,
включително за случаите на предсрочно погасяване.
В разпоредбата
на чл. 7.1. от договора ясно и разбираемо е посочена самата цена за
предоставяната услуга и начина на нейното формиране, като към момента на
сключване на договора (което е релевантния момент на преценката) и двата
компонента са точно фиксирани и известни на потребителя по размер и съответно
като краен икономически резултат в негова тежест. Следователно, посочената
клауза урежда „изначалните условия“ на договора за кредит към момента на
сключването му, като страните са били напълно наясно с тях и с подписването на
договора са изразили съгласието си с конкретния размер на БЛП към сключването
на договора, съответно с цената на предоставения кредит и погасителния план към
него. Доколкото клаузата на чл. 7.1. от договора, която е част от основания предмет
на договора е ясна и разбираема, то същата не подлежи на проверка по останалите
параметри, посочени в ЗЗП, поради което съдът приема, че същата отговаря на
законовите изисквания, предвид което искането за обявяване на клаузата за
неравноправна и съответно за нищожна като противоречаща на закона е
неоснователно. /в този см. решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д. № 2520/2016
г. на ВКС, I т.о/. Наред с това следва да се има предвид, че доколкото клаузата
касае съществен елемент на договора - неговата цена, приемането на тази клауза
за нищожна би довело до нищожност на целия договор. Последица от това би било
възникване на вземане по отношение на банката за връщане, поради начална липса
на основание на целия предоставен от нея паричен ресурс, което не покрива
интереса на потребителите, договорили връщането му разсрочено за период от 30 години.
По същите
съображения, съдът намира, че не е неравноправна и клаузата на чл. 2 от
Допълнителното споразумение от 28.02.2012 г., с която се предвижда, че към
датата на споразумението лихвата по кредита е в размер общо на 8,79 %.
Безспорно, със
сключването на посоченото споразумение е предвиден различен процент на лихвата
по кредита, но същият е в резултат на изрично договаряне на страните и
подписване на допълнително споразумение за това. Със сключването на посоченото
споразумение, кредитополучателката се е съгласила, че по отношение на остатъка
от дълга ще се прилага различен лихвен процент и различен погасителен план,
който й е предоставен и подписан от нея. Следователно предвидения лихвен
процент и нов погасителен план са в резултат на изрична договореност между
страните, респ. на индивидуална договореност и доколкото този лихвен процент
/лихвата – като цена на предоставената услуга/ касае основния предмет на
договора, въпросът за неравноправността на тази клауза може да бъде разглеждан
единствено и само, ако уговорките са неясни и неразбираеми – чл. 145, ал. 2
ЗЗП.
В разпоредбата
на чл. 2 от допълнителното споразумение разбираемо е посочена цената за
предоставяната услуга и начина на нейното формиране, като към момента на сключването му и двата
компонента са фиксирани и известни на потребителя по размер и съответно като
краен икономически резултат в негова тежест и следователно кредитополучателката
е била напълно наясно с размера на лихвения процент, като същата е изразила
съгласието си с конкретния размер на лихвата и с погасителния план към
споразумението.
Доколкото
клаузата на чл. 2 от допълнителното споразумение, която е част от основания
предмет на договора е ясна и разбираема, то същата не подлежи на проверка по
останалите параметри, посочени в ЗЗП.
Във връзка с
изложените правни изводи, съдът намира, че по отношение на оспорените клаузи не
е налице неравноправност по см. на ЗЗП и съответно същите не са нищожни на основание
чл. 146 ЗЗП.
На следващо
място по отношение на клаузите, предвиждащи начисляване на санкционираща лихва,
следва да се има предвид, че в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК се предвижда,
че когато потребителят забави дължимите от него плащания, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва. Претендираната от Банката
санкционна лихва, предвидена в т. 20.2 от ОУ е изчислена именно на база
наказателната надбавка от 10 процентни пункта, която не надхвърля законната
лихва. В тази връзка и ОУ към процесния договор за ипотечен кредит са в пълно
съответствие с разпоредбата на закона.
Банката събира
лихва върху всеки кредит т. нар. „редовна лихва“, която представлява
възнаграждение за услугата. Лихвата при договорите за банков кредит не е мораторна
(закъснителна) лихва, т.е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на
парично вземане. По своята правна и икономическа природа тя е цена
(възнаграждение), което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените
му парични средства. Това е цената на стойността на капитала, който се
отчуждава за временно ползване. Цената се заплаща от длъжника винаги,
независимо дали е използвал средствата или не.
Тази лихва
продължава да се дължи и когато длъжникът изпадне в забава по отношение на част
от кредита. При забава обаче допълнително се дължи и санкционираща лихва, която
е обезщетение на Банката за закъснението. В настоящия случай предвидената лихва
за забава е 10 %, което не надхвърля законовата лихва, а след съдебната фаза -
законната лихва, т.е ОЛП +10 %.
Следователно двете
лихви - обезщетителна и възнаградителна имат различна функция, поради което
няма правно основание, нито икономическа и житейска логика, банката да се лиши
от възнаградителната, както и от санкционна лихва, при неизправност на длъжника.
Поради това, ако длъжникът не плати в срок цената, той дължи мораторна лихва, а
ако няма такава - законова лихва, по аргумент от чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Оттук
следва изводът, че не е налице анатоцизъм и не съществува забраната от чл. 10,
ал. 3 ЗЗД. /Решение № 1001 от 5.07.1999 г. на ВКС по гр. д. № 357/99 г., V г. о.
За пълнота на
мотивите следва да се посочи също така, че независимо от предвидената в т.9.1.
от ОУ към процесния договор за кредит и в т. 9.1. от ОУ към допълнителното
споразумение към договора възможност за едностранна промяна на лихвения процент
по договора за кредит посредством увеличение на БЛП, Банката не се е
възползвала от тази възможност. В тази връзка от заключението на счетоводната
експертиза се установи, че лихвеният процент по договора е бил изменен само на
25.10.2010 г., като същият е променен от 7,79% на 8,79% и след тази дата не са
констатирани други изменения на лихвата. Съгласно експертизата се установи, че
посоченото изменение на лихвата е извършено поради констатирано от Банката
неизпълнение на подписани от клиента условия за ползване на Програма „ДСК УЮТ“,
съгласно която е била предоставена преференциална лихва от 7,79% при
сключването на договора.
Следователно,
съдът намира, че извършената промяна на лихвата е направено въз основа на
изрично предвидени и разписани от страните правила за това, а именно ползване
на преференция по програма „ДСК УЮТ“, на чийто условия за ползване, ответната
страна е спряла да отговаря, а не е било извършено въз основа на промени на
пазарните индекси или на недоговорено между страните влияние на икономически
фактори.
Следователно,
съдът намира, че направеното от ответната страна възражение за наличието на
неравноправни клаузи в договора, въз основа на които да е извършено от Банката
незаконосъобразно едностранно увеличение на уговорения лихвен процент е
правноирелевантно за крайния изход на спора. Това е така, тъй като по делото не
са налице данни за извършена едностранна промяна на лихвения процент, чрез
промяна на БЛП без да са били налице материалните предпоставки за това, в
резултат от което за ответницата да е възникнало задължение за плащане на
недължими лихви по процесния договор за кредит, респ. не са ангажирани никакви
доказателства, че в резултат от едностранна промяна на лихвата по кредита,
извършено на основание неравноправни и като такива и нищожни клаузи по см. на
ЗЗП са заплатени недължими суми по договора.
В
този смисъл е безпредметно изследването за евентуална неравноправност на
клаузите от договора или ОУ към него, както и към допълнителното споразумение,
които предвиждат едностранна промяна на лихвата по кредита, въз основа на
промяна на един от нейните компоненти – БЛП, тъй като същата би имала за
последица недопустимост на евентуалното изменение на лихвения процент и
прилагане на първоначално уговорения лихвен процент, което не е налице в
настоящия случай.
По
възражението за изтекла погасителна давност:
Съгласно чл.
110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД
предвижда, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за
наем, за лихви и за други периодични плащания. За да е налице периодично
плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер, или да е
установено като такова със закон. Периодичните плащания представляват
самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и
произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е
независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за
заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да
стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски
в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части - аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не
превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора. Това становище е последователно застъпено в решения,
постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК: решение № 261 от 12.07.2011 г. по
гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в които е прието, че отделните
погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за
периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение
на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Поради
това, за вземанията за главница по този договор се прилага общата петгодишна
давност, а за вземанията за лихви - тригодишна.
Съобразно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит
всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. В
тази връзка, съдът не споделя доводите на ищеца, че тъй като предсрочната
изискуемост е съобщена на длъжника с исковата молба, то давностните срокове за
вземанията по договора за кредит са започнали да текат именно от тази дата,
съответно по чл. 110 ЗЗД за погасяване на главница и по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за
погасяване на лихвите.
Съгласно
дадените с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно
съдържанието на понятието "периодични плащания" по см. на чл. 111, б.
"в" ЗЗД, периодично е плащането, което не е еднократно, а е
задължение за трайно изпълнение, като изискуемостта, забавата и давността за
всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни
задължения, имащи единен правопораждащ факт. Следователно изведеното с
посоченото тълкувателно решение изискване е изискуемостта на всяко от
вземанията да настъпва поотделно - в общия случай, с настъпването на
договорения в съответствие с погасителния план срок. Това обстоятелство не се
променя и при изрично уредените в закона или предвидени от страните в договора
хипотези на предсрочна изискуемост, когато кредиторът получава възможност да
претендира връщане на цялата сума, преди да настъпи падежа на отделните вноски.
В тази връзка и доколкото по делото се претендират и вземания за месечни
погасителни вноски, които са с настъпил падеж преди датата на исковата молба,
то следва да се приеме, че изискуемостта на всяка от тези вноски е настъпила
поотделно, на съответната падежна дата по погасителния план и от тази дата е
започнал да тече давностен срок за всяка отделна вноска.
В случая посредством
експертизата по делото се установи, че последната погасена вноска от
ответницата е била на 05.04.2012 г., поради което същата дължи на ищеца суми,
падежирали след тази дата, т.е. считано от вноска с настъпил падеж от 05.05.2012. Същевременно от представеното по делото Решение №
1460/06.07.2015 г. по т.д. № 1643/2015 г. на САС се установи, че Банката е
претендирала вземането си като е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение на 16.10.2013 г. във връзка с неизпълнение по същия договор за
кредит. С посоченото решение на САС, съдът е признал за установено
съществуването на вземания в полза на Банката за главница и лихви, дължими
/падежирали/ към датата на подаване на заявлението, а именно към 16.10.2013г и
съответно предявеният иск е бил частично уважен и отхвърлен за останалите
вноски с ненастъпил поради това, че длъжникът не е бил уведомен за предсрочната
изискуемост на кредита, във връзка с което е прието, че същата не е породила
правно действие.
Безспорно основанията
за прекъсване на давността са изрично уредени в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД
като е недопустимо да се разширява приложението на посочената норма. В чл. 116,
б. „б“ от ЗЗД се предвижда, че с предявяването на иск или възражение давността
се прекъсва, но съгласно изр. 2 на посочената разпоредба когато искът не бъде
уважен или производството по делото бъде прекратено поради отказ или оттегляне
на иска, давността не се смята за прекъсната. Поради изложеното и предвид
обстоятелството, че именно по отношение на тези вноски с настъпил падеж след м.
ноември, считано от 05.11.2013 г. не е налице уважен иск, а с посоченото
решение искът по отношение на тях е отхвърлен, то не би могло да се приеме, че
с предявяването на иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК по отношение на тях е
била прекъсната давността съгласно чл. 116, б. „б“ ГПК. В тази връзка, съдът намира
за неоснователно направеното възражение от ищеца, че с предявяването на иска по
чл. 422 ГПК, считано от датата на заявлението давностните срокове се прекъсват
(чл. 116, б. „б“) и срокът не тече докато трае съдебния процес относно съществуването
на вземанията чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, поради което счита, че давността не е
изтекла. Ето защо, настоящият състав намира, че по отношение на вноските с
настъпил падеж към датата на исковата молба следва да намерят приложение общите
правила на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на главницата и на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД за лихвите по договора.
Видно от
извлечението на счетоводните книги на Банката, ищецът претендира заплащането на
падежирали месечни вноски, вкл. за главница и лихви за периода от 05.11.2013 г.
до 05.01.2019 г.
Във връзка с
изложените правни изводи, че по отношение на главницата по договор за кредит е
приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, съдът намира, че претендираната
сума за главница по договора за кредит е частично погасена по давност към
датата на исковата молба – 01.02.2019 г.
Това е така,
тъй като предвид факта, че падежът на първата от претендираните от Банката
падежирали, но неплатени вноски за главница, които са общо – 41 на брой е на
05.11.2013 г., следва, че към датата на предявяване иска – 01.02.2019 г.,
вземанията за главница по процесния договор за ипотечен кредит са погасени за
периода преди 01.02.2014 г.
Следователно
погасени по давност на основание чл. 110 ЗЗД се явяват вземанията за 3 броя
вноски за главница за периода от 05.11.2013 г. до 05.01.2014 г. /които
съобразно изчисленията на съда по действащия погасителен план към тези дати,
представен на л. 35 от делото са както следва: за м. 05.11.2013 г. – 43,30
евро; м. 05.12.2013 г. – 43.63 евро и м. 05.01.2014 г. – 43.94 евро – или общо
130.87 евро/ по процесния договор за кредит в общ размер на 130.87 евро за
периода от 05.11.2013 г. до 05.01.2014 г.
За останалите,
падежирали към датата на исковата молба вноски за главница, както и по
отношение на вноските от главницата, чиято предсрочна изискеумост е настъпила с
връчване на препис от исковата молба съдът намира, че не е налице погасяване по
давност на вземанията на основание чл. 110 ЗЗД.
По размера на
дължимата главница:
От
заключението от експертизата се установи, че към датата на подаване на исковата
молба (01.02.2019 г.), размерът на непогасената главница е в размер на 55
635,70 евро с левова равностойност в размер на 108 813,97 лева.
Поради
изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на дължима главница по договора за
кредит от 27.04.2010 г. следва да се уважи в размер на 55 504,83 евро /с
левова равностойност 108 558 лева/, а в останалата част до пълния
претендиран размер на главницата от 55 635,70 евро /с левова равностойност на
108 813,97 лева/, а именно за сумата от 130,87 евро искът следва да се
отхвърли поради погасяване по давност на вземанията за главница за периода от
05.11.2013 г. до 05.01.2014 г. на основание чл. 110 ЗЗД.
По отношение
на възражението за погасяване по давност на претенцията за договорна лихва,
съдът намира следното:
Въпреки
съществуващите противоречия в съдебната практика по въпроса за погасителната
давност при задълженията за лихва, респ. дали за тях следва да се приложи
общата 5 годишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, както е за главницата
по договора за кредит или 3 годишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съдът намира, че съобразно приетото разрешение в мотивната част на ТР № 3
от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на
вземанията за договорна /възнаградителна/ лихва следва да се приложи 3
годишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Поради
изложените изводи, съдът намира, че вземането на ищеца за договорна
възнаградителна лихва се явява погасено по давност за периода 3 години преди
датата на исковата молба, т.е. погасено по давност е вземането за лихви преди -
01.02.2016 г.
Следователно погасени
по давност са всички вземания на ищеца за договорна /възнаградителна/ лихва за
периода от 28.10.2013 г. до 05.01.2016 г., които съобразно изчисленията на съда
по действащия погасителен план /л. 53/ са в размер на 10 885,03 евро.
По размера на
дължимата договорна /възнаградителна/ лихва:
От
заключението на експертизата се установи, че към датата на подаване на исковата
молба (01.02.2019 г.), размерът на непогасената редовна възнаградителна лихва е
в размер на 25 525,06 евро /с левова равностойност в размер на 49 922,68 лева/.
В тази връзка,
настоящият състав намира, че претенцията на ищеца за договорна
/възнаградителна/ лихва се явява основателна за сумата от 14 640.03 евро за
периода от 05.02.2016 г. до 01.02.2019 г. и следва да се отхвърли за сумата от 10 640.03
евро за периода от 28.10.2013 г. до 05.01.2016 г. като погасена по давност на
основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
В тази връзка,
съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр.
чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на дължима договорна /възнаградителна/ лихва
следва да се уважи в размер на 14 640.03 евро /с левова равностойност на
28 633,40 лева/, а в останалата част за разликата до пълния претендиран от
ищеца в исковата молба размер на дължима договорна лихва от 25 712.01 евро
следва да се отхвърли като неоснователен.
По размера на
начислената лихва за забава по т. 20.1 от ОУ:
Съдът намира,
че в случая, погасени по давност се явяват и вземанията на ищеца за
санкционираща лихва за период от 3 години преди датата на исковата молба на
основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД – т.е. за периода преди 01.02.2016 г.
От
заключението на експертизата се установи, че размерът на непогасената лихва за
забава, изчислена съгласно т. 20.1 от ОУ към договора за кредит - върху
остатъка от главницата, към датата на подаване на исковата молба (01.02.2019г.)
е 316.82 евро с левова равностойност 619,65 лева.
Съгласно приложената
Таблица – Приложение № 1 към експертизата и направените изчисления от съда се
установява, че за периода от 05.11.2013 г. до 05.01.2016 г., начислената от
Банката дължима санкционираща лихва по т. 20.1 от ОУ към договора за кредит е в
размер на 70,98 евро, която се явява погасена по давност на основание чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД.
В тази връзка,
настоящият състав намира, че претенцията на ищеца за заплащане на дължима лихва
за забава /санкционираща лихва/ се явява основателна за сумата от 245,84 евро/с
левова равностойност на 480,82 лв./ – санкционираща лихва за периода от 05.02.2016
г. до 01.02.2019 г. и следва да се отхвърли за разликата до пълния претендиран
от ищеца размер в исковата молба от 316.41 евро като погасен по давност на
основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
По размера на
дължимите заемни такси:
На следващо
място, съдът намира, че погасено по давност е и вземането на Банката за такси
за управление за период от 3 години преди датата на исковата молба, респ. преди
01.02.2016 г.
От
заключението на счетоводната експертиза по делото се установи, че размера на
дължимите банкови такси към 01.02.2019 г. е 1578,25 евро /с левова
равностойност на 3 086,79 лева/, от които: 1 331,98 евро - такса за управление
и сумата от 246,27 евро дължими заемни такси /застраховка за обезпечение/.
От приложената
Таблица 1 от допълнителната съдебно-счетоводна експертиза /л. 195-196/ се
установява, че в периода 2013 г. – 2016 г. са начислени такси за управление на
кредита в общ размер на 667,62 евро, които са погасени по давност на основание
чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
На следващо
място, видно от Таблица 2 от допълнителната съдебно-счетоводна експертиза /л.
196/ се установява, че в периода от 2013 г. до 2016 г. са начислени дължими заемни
такси /застраховка за обезпечение/ в размер на 176,21 евро, които са погасени
по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Поради
изложеното, съдът намира, че претенцията на ищеца за заплащане на дължими такси
за управление на кредита и дължими заемни такси /застраховка за обезпечение/ се
явява основателна общо за сумата от 734,42 евро – начислени през периода от
01.02.2016 г. до 01.02.2019 г. и да се отхвърли за разликата /от 843.83 евро/
до пълния претендиран от ищеца в исковата молба размер от 1578,25 евро като
неоснователен.
По разноските:
При този изход
на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да заплати на
ищеца направените разноски по делото в размер на 6247,60 лева /съобразно
представен списък с разноски по чл. 80 ГПК – л. 201/.
На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да заплати на ответницата разноски по делото
съобразно отхвърлената част от иска, но предвид липсата на представени
доказателства по делото за реализирани такива, разноски не следва да се
присъждат.
Водим от
горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА З.В.Т., ЕГН **********,***, представлявана
от адв. П.Б., със съдебен адрес:*** да заплати на „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 55 504,83 евро /с левова равностойност 108 558 лева/ -
дължима главница по Договор за ипотечен кредит № 0107-RL-113
от 27.04.2010 г. и Допълнително споразумение към него от 28.02.2012 г., ведно
със законна лихва от датата на исковата молба – 01.02.2019г. до окончателното й
изплащане, както и на основание основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430,
ал. 2 ТЗ да заплати сумата от 14 640.03
евро /с левова равностойност на 28 633,40 лева/ - договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 05.02.2016 г. до 01.02.2019 г.; сумата от
245,84 евро/с левова равностойност
на 480,82 лв./ - лихва за забава /санкционираща лихва/ по т. 20.1. от ОУ към
договора за периода от 05.02.2016 г. до 01.02.2019 г., както и сумата от 734,42 евро /с левова равностойност на
1436,40 лева/ – дължими заемни такси, начислени през периода от 01.02.2016 г.
до 01.02.2019 г. като ОТХВЪРЛЯ
предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане на главница по Договор за ипотечен кредит № 0107-RL-113 от 27.04.2010 г. и Допълнително
споразумение към него от 28.02.2012 г. за разликата над уважения размер на
главницата от 55 504,83 евро до пълния претендиран от ищеца размер от
55 635,70 евро, а именно за сумата от 130,87 евро /с левова равностойност
на 255,95 лв./ като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ за периода от 05.11.2013 г. до
05.01.2014 г. на основание чл. 110 ЗЗД, както и ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ
за заплащане на договорна /възнаградителна/ лихва за разликата над уважения
размер от 14 640.03 евро до пълния
претендиран размер от 25 712,01 евро, а именно за сумата от 11 071,98
евро за периода от 28.10.2013 г. до 05.01.2016 г., както и за заплащане на
лихва за забава /санкционираща лихва/ на основание т. 20.1 от Общите условия
към договора за разликата над уважения размер от 245,84 евро до пълния претендиран
размер от 316.41 евро, а именно за сумата от 70,98 евро за периода от
05.11.2013 г. до 05.01.2016 г., както и за заплащане на дължими заемни такси за
разликата над уважения размер от 734,42 евро до пълния претендиран от ищеца
размер от 1578.25 евро, а именно за сумата от 843.83 евро за периода от 2013 г.
до 2016 г. като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
ОСЪЖДА З.В.Т., ЕГН **********
да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ****** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 6247,60
лева - разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните
в двуседмичен срок от съобщението за изготвянето му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: