Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.03.2018 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесети
февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 14699
по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 54507 от 07.03.2017 г. по гр.дело № 70011/2015
г., Софийският районен съд, II ГО, 64-ти състав, е уважил предявените от „Д.Р.“
ООД срещу М.НА И. искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е осъдил
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 14 764,52 лв. – неверифициран
разход за платено трудово възнаграждение на М.П.Б., дължим по договор за
предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02-37/30.09.2011 г. по
програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика“ 2007 г.
- 2013 г. за изпълнението на проект „Генератор на деловодни програми ЕМСГ“,
който договор е сключен между ищеца и Изпълнителна агенция за насърчаване на
малките и средните предприятия, чийто правоприемник във връзка с дейността
ѝ като Междинно звено по Оперативна програма „Развитие на
конкурентоспособността на българската икономика“ 2007 - 2013 е Главна дирекция
„Европейски фондове за конкурентоспособност“ на Министерството на икономиката
/пар. 5, ал. 3 от ПМС № 80/23.04.2012г./, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба /13.11.2015г./ до окончателното изплащане на вземането; както
и сумата от 1984,82 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 16.07.2014 г. - 10.11.2015 г. С оглед изхода на спора, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2170 лв. –
разноски за първа инстанция. С определение № 232693 от 09.10.2017 г.,
постановено по гр. дело № 70011 по описа за 2015 г., Софийският районен съд е
оставил без уважение искането по чл. 248, ал. 1 от ГПК на М.НА И. за изменение
на решението в частта за разноските.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от ответника М.НА И., в която се правят оплаквания, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че служителят Б. отговаря на
изискванията за изпълнение на заетата длъжност, като излага подробно
съображения в защита на тезата си. Освен това сочи, че съдът е обосновал извода
си позовавайки се на изходящ от ищеца частен свидетелстващ документ, който не
обвързва ответника. Излага, че не е налице изискуемият и зададен с длъжностната
характеристика професионален опит за заеманата длъжност „Програмист
изследовател – тестер“, както и че доказателствата в тази връзка са представени
от ищеца едва с писмената защита. Моли обжалваното решение да бъде отменено и
вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възражение на въззиваемия. Не
представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемата страна „Д.Р.“ ООД, чрез адв. Р. и адв. П., в който се излагат
подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочат, че
въззвиникът М.НА И. навежда доводи, че отказът за заплащане на разхода е
постановен, защото Б. не отговаря на изискванията за заемане на длъжността, но
според документите същият е мотивиран от липсата на завършено висше
образование, което обстоятелство е предмет на спора. Излагат, че в производството
чрез представената диплома е категорично установено, че Б. има придобита
образователна степен бакалавър. Отказът на ответника бил породен от факта, че
първоначално в трудовия договор на М.Б. била допусната техническа грешка и
образователната му степен била записана погрешно като незавършено висше
техническо образование, а всъщност той има висше образование в съответствие с
минималните изисквания по договора. Твърди, че оспорването на ответника, че не
са налице изискванията за изплащане на сумата е общо. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира
разноски. Възразява, че възнаграждение по чл. 79, ал. 8 ГПК не следва да се
присъжда, тъй като страната е представлявана от лице, което не е назначено на
длъжност юрисконсулт. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, тъй като съгласно § 10, ал. 1 ПЗР от Закона за управление
на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове започналите и
недовършени до влизането в сила на този закон производства се довършват по
досегашния ред. Отношенията между страните по сключени договори за предоставяне
на безвъзмездна финансова помощ преди влизането в сила на ЗУСЕСИФ на 25.12.2015
г. се уреждат от гражданското право и споровете във връзка с дължимостта на
плащанията по тях са гражданскоправни и подлежат на разглеждане по реда на
общия съдебен исков процес, поради което исковете за плащане на суми по договор
за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, предявени преди 25.12.2015 г.
са подведомствени на общите съдилища (Така Решение № 66 от 21.03.2017 г. по
гр. д. № 60146/2016 г., IV ГО на ВКС). В конкретния случай, претенцията за
заплащане на сумата по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02-37/30.09.2011
г. по програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономика“
2007 г. - 2013 г. е предявена на 13.11.2015 г., поради което постановеното
решение е допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по
същество същото е правилно като споделя мотивите му, поради което и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към тях и в допълнение намира следното:
Между
страните не е спорно, а и се установява, че ищецът е бенефициент на
безвъзмездна финансова помощ по силата
на договор за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ № СИП – 02-37/30.09.2011 г. по програма „Развитие
на конкурентоспособността на българската икономика“ 2007 г. - 2013 г. за
изпълнението на проект „Генератор на деловодни програми ЕМСГ“. В
конкретния случай правилно първоинстанционният съд в обжалваното решение е
приел, че съгласно сключения от страните договор, е предвидено, че сред специфичните
допустими разходи са тези за възнаграждение по трудови договори на квалифициран
персонал, необходим за изпълнението на дейностите, заложени в проектното
предложение, като назначените лица трябва да отговарят на изискванията,
включени в длъжностните характеристики, приложени от кандидата към документите
за кандидатстване.
Настоящият
състав споделя изцяло извода на първоинстанционния съд, че от представената
диплома за висше образование с рег. № 175/23.09.2005 г., издадена от
Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, се установява, че М.П.Б. притежава
необходимата образователна степен за заемане на длъжността „Програмист
изследовател-тестер“, именно липсата на която е послужила като основание за
постановяване на отказа на ответника. При положение, че работникът отговаря на
изискванията в длъжностната характеристика за посочената длъжност, отказът за възстановяване
на разхода е бил незаконосъобразен. Освен това следва да се отбележи, че
наличието на доказан опит в сферата за заемане на длъжността е алтернативно
изискване, зададено в длъжностната характеристика и намира приложение в случай,
че работникът притежава в действителност познанията за изпълняване на
длъжността, но не притежава необходимият образователен ценз, т.е. зададено е
като алтернативна възможност за наемане на лицето. От представените документи
не се установи, че ответникът е счел, че плащане не следва да бъде извършено
поради липса на изискуем за длъжността стаж по изречение трето от длъжностната
характеристика от 1-3 години по работа с Oracle и до година опит при писане на
C++. Тези изисквания са само споменати като изискуеми по длъжностна
характеристика в писмото с изх. № СПП-02-37-40 от 26.09.2013 г., но в същото не
е констатирана липсата им, която да е мотив за постановяване на отказ да се
одобри разхода. Доколкото всяко несъответствие с изискванията за отпускане на
безвъзмездна финансова помощ е самостоятелно основание за отказ същата да бъде
изплатена, а ответникът в писмо СИП-02-37-40/26.09.2013 г. се е позовал само на
липсата на завършено висше образование от страна на Б., верността на която
констатация е оборена в процеса чрез представените писмени доказателства, които
са налични и в преписката на ответника, отказът се явява незаконосъобразен, а
ответникът дължи изплащане на претендираната сума в пълен размер.
С
оглед изхода на главния спор, основателна се явява и акцесорната претенция за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД върху главницата в размер на 14764,52 лв. за периода от 16.07.2014 г. до
10.11.2015 г., изчислено в размер на 1984,82 лв. Ответникът не е навел никакви
доводи по същество срещу решението в тази част, освен това по делото е
установено, че ищецът е депозирал финален отчет по договора за предоставяне на безвъзмездна финансова
помощ № СИП – 02-37/30.09.2011 г. ведно с искане за плащане на 19.11.2013 г.,
както и изрична покана за плащане на 16.07.2014 г. на претендираната сума,
поради което ответникът е изпаднал в забава за плащане и дължи претендираната
сума за посочения период, както правилно е приел и първоинстанционния съд в
обжалваното решение.
С оглед изложеното и при
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, решението е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
С
оглед изхода на спора и предвид заявената в отговора на въззивната жалба
претенция, на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, се дължат
разноски за адвокатско възнаграждение в доказания заплатен размер съгласно договор
за правна защита и съдействие от 19.02.2018 г. на лист 14 от делото, в който размер
не следва да бъде включвано договореното резултативно възнаграждение, чието
плащане, като обвързано с осъществяване на условие, което не е се сбъднало, все
още не е извършено. Предвид фактическата и правна сложност на делото, съдът
счита, че възражението на процесуалния представител на въззивника за
прекомерност на претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение се явява
основателно, защото възнаграждението надвишава минимума по чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Поради тази причина същото следва да бъде намалено до минимума
от 1032,48 лв. без ДДС, тъй като по делото не са представени доказателства, че
адвокатът е регистриран по ЗДДС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54507 от 07.03.2017 г. на Софийския
районен съд, II ГО, 64-ти състав, постановено по гр.дело № 70011/2015 г.
ОСЪЖДА М.НА И., ЕИК ********, с адрес в гр. София, ул. „*/******,
да заплати на „Д.Р.“ ООД, ЕИК */******със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 1032,48 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивна
инстанция.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страната при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.