Решение по дело №479/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ във вр. с чл. 54б, ал. 8 от КСО.

Депозирана е жалба от С. Ф. Е. от [населено място], действаща чрез пълномощник, срещу Решение № 2153-08-270/04.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 081-00-1368-3/24.09.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали.

Въвежда доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно, респ. постановено в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона.

Счита, че по отношение на жалбоподателя като член на държава-членка на ЕС били приложими разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С посочения регламент били въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.

Оспорва изводите на административния орган, излагайки съображения, че разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО е в пряко противоречие с нормата на чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., поради което при определяне на дневния размер на следващото се на жалбоподателя обезщетение за безработица следвало да бъде приложен именно Регламента и обезщетението следвало да бъде определено изключително от дохода при последната трудова заетост.

На следващо място релевира довод, че органът неправилно и незаконосъобразно е приел, че нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО е приложима и спрямо висящите производства в ТП на НОИ. В този смисъл сочи, че процесното заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица било подадено в ТП на НОИ – Кърджали на 01.11.2023 г./вх. № 083-00-1368/, т.е. преди приемането на измененията в чл. 54б от КСО и въвеждането на новата ал. 8.

Във връзка с горното цитира нормите на чл. 14, ал. 1 от ЗНА и чл. 8, ал. 2 от АПК, твърдейки, че разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО няма придадено обратно действие и е приложима за правопораждащи факти, настъпили след влизането й в сила.

Моли съда да отмени Решение № 2153-08-270/04.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 081-00-1368-3/24.09.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, след което върне преписката на органа за ново произнасяне с указания за определяне на дневния размер на обезщетението за безработица единствено на основа доходите, получени по време на последната заетост. Претендира деловодни разноски.

В съдебно заседание не се явява и не се представлява. От пълномощника адв. М. Б. е постъпила молба, в която поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Ответникът по жалбата – директор на ТП на НОИ – Кърджали не се явява и не се представлява. От пълномощника юрисконсулт З. Б. е постъпило становище, в която оспорва изцяло депозираната жалба. В тази връзка сочи, че разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО е приложена правилно от ръководителя на осигуряването за безработица. Поддържа изцяло мотивите, изложени в оспореното решение. Моли съда да отхвърли жалбата.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 09.11.2023 г. С. Ф. Е. от [населено място], в качеството си на безработно лице, е подала до ТП на НОИ - Кърджали, чрез дирекция „Бюра по труда“ – [населено място], Заявление с вх. № 908-1196/л. 55 от делото/, за отпускане на парично обезщетение за безработица, в което е декларирала, че е упражнявала трудова дейност във [държава] за периода от 04.09.2023 г. до 13.10.2023 г.

На 10.11.2023 г. жалбоподателката е депозирала заявление, с което е поискала осигурителните й периоди във [държава] да бъдат удостоверени/л. 36/, като на същата дата от лицето е попълнена и представена декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на член 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. /л. 37 – л. 38/. Според декларираните обстоятелства, през горецитирания период на трудова заетост във [държава] семейството на заявителката, както и преобладаващата част от роднините й са живеели в Република България. Декларирано е жилище под наем в Република България.

На 10.11.2023 г., с оглед необходимостта от удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от трудовата заетост във [държава], служещи за преценка на правото на парично обезщетение за безработица, ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали е издал Разпореждане № 081-00-1368-1/10.11.2023 г./л. 34/ за спиране на производството по отпускане на заявеното парично обезщетение, до получаване на съответните документи от компетентната институция.

С Разпореждане № 081-00-1368-2/18.09.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали /л. 22/, предвид получени структурирани електронни документи U017 и U004, издадени от компетентната институция във [държава]/л. 25 и сл./, производството по отпускане на обезщетение за безработица е било възобновено.

С Разпореждане № 081-00-1368-3/24.09.2024 г. /л. 16/, издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8 и чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на С. Ф. Е. е отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 13.10.2023 г. до 12.10.2024 г., в размер на *** лв. дневно.

С. Ф. Е. е обжалвала така постановеното разпореждане в срока по чл. 117, ал. 2, т. 2 във вр. с ал, 1, т. 2, б. „б“ от КСО, при което с Решение № 2153-08-270/04.11.2024 г./л. 8 - л. 10/, издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, жалбата е отхвърлена като неоснователна. Административният орган е изложил мотиви, че С. Ф. Е. е български гражданин и попада в персоналния обхват на чл. 2, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност. Съгласно чл. 62 §3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, чрез дерогация на параграф 1 и 2, доколкото се засягат безработни лица, обхванати от чл. 65 §5, буква (а), институцията по пребиваване взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заето или като самостоятелно заето лице, в съответствие с регламента по прилагането.

Посочено е, че в случаите, когато лицата попадат под определението за напълно безработни лица, които по време на последната си заетост в друга държава членка са пребивавали в България (чл. 65 (5) (а) от Регламент (ЕО) № 883/2004) и съществува правна норма от националното законодателство, която да урежда съответните случаи, изчисляването на паричните обезщетения за безработица по чл. 62 (3) от Регламент (ЕО) № 883/2004 не се извършва изключително от трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа.

До приемане на ал. 8 в чл. 546 от КСО и до влизането й в сила, изчисляването на паричните обезщетения за безработица по чл. 62 (3) от Регламент (ЕО) № 88ВШ04 се извършвало от трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение, поради липса на правна норма от националното законодателство, която да урежда особеностите на съответните случаи. С приемането на ал. 8 на чл. 54б от КСО, обаче, се създала правна рамка, която съгласно особеностите на българското законодателство, по-точно да отчита разликата между чл. 62 (1) и чл. 62 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 от една страна и чл. 62 (3) от Регламент (ЕО) № 883/2004 от друга.

С приемането на новата разпоредба на чл. 54б, ал. 8 от КСО, при изчисляването на паричните обезщетения за безработица се вземали предвид доходите на лицето както по време на последната му работа, така и всички доходи за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Тази промяна важала независимо дали лицето е упражнявало трудова дейност в България или в друга държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност.

Развити са и доводи относно това, че нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО се прилага от датата на влизането й в сила, вкл. и за заварените правоотношения, при които ПОБ не е отпуснато, независимо от датата на прекратяване на осигуряването и от датата на подаване от лицето на заявление за отпускане на ПОБ, тъй като в случая не ставало въпрос за обратно действие на закона, при което се касае за действие на правната норма върху юридически факти, които са се появили, проявили и завършили своето действие до влизането в сила на новия закон, а за юридически факти, които са настъпили до влизането в сила на новата норма, но не са завършили действието си. Следвало да се има предвид принципът, че юридическият факт придобива това правно действие, което му предписва новият закон. Цитирана е практика на СЕС, Конституционния съд на Република България, ВКС и ВАС.

В заключение е посочено, че в конкретния случай при извършена проверка от горестоящия административен орган се установило, че периода, от който се изчислява паричното обезщетение за безработица, съгласно чл. 546, ал. 8, бил от 01.10.2021 г. до 12.10.2023 г. Размерът на осигурителния доход, от който следвало да се определи размера на паричното обезщетение за безработица възлизал на *** лв. Тази сума разделена на броя на работните дни в периода – 506, давала среднодневен осигурителен доход от *** на ден, а 60 % от него се равнявали на *** лв. Предвид това, обжалваното разпореждане се явявало правилно и законосъобразно като постановено в съответствие е приложимите разпоредби на Регламент № 883/ 2004 - чл. 62 §3 и във връзка с чл. 54б от КСО.

При така установената по делото фактическа обстановка, след преценка на допустимостта на жалбата и при извършената на основание чл. 168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът намира, че процесната жалба е допустима като подадена в законоустановения 14 – дневен срок от съобщаването на решението на директора на ТП на НОИ - Кърджали, от лице, имащо правен интерес от обжалването, като разгледана по същество се явява основателна.

Оспореното решение е издадено от компетентен по място, материя и степен орган, съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО и в предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО писмена форма, съдържащ фактическите и правни основания за постановяването му. Потвърденото с него разпореждане, постановено на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, също е издадено от компетентен орган – длъжностно лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Разгледан по същество оспореният акт, с който е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 081-00-1368-3/24.09.2024 г., се явява издаден в противоречие с материалния закон и следва да бъде отменен като незаконосъобразен на основание чл. 146, т. 4 от АПК, по следните съображения:

Съгласно чл. 54а, ал. 1 от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168 и 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

В настоящия случай липсва спор, че по отношение на С. Ф. Е. са налице всички изисквания на горната разпоредба, респ. същата има право на парично обезщетение за безработица, каквото й е отпуснато, считано от 13.10.2023 г. до 12.10.2024 г. Спорно по делото е следва ли да се приложи нормата на чл. 58б, ал. 8 от КСО при определяне на паричното обезщетение за безработица по подаденото от жалбоподателката заявление от 01.11.2023 г. и правилно ли е определен дневния размер на паричното обезщетение за безработица, разпоредено да се изплаща в полза на заявителя. В тази връзка от съществено значение е обстоятелството, че последното осигурително правоотношение на С. Ф. Е. е било във [държава], за периода от 04.09.2023 г. до 12.10.2023 г.

Общите правила за определянето на размера на паричното обезщетение за безработица са разписани в чл. 54б, ал. 1 от КСО, като по силата на посочената норма, дневното парично обезщетение за безработица е в размер 60 на сто от среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, и не може да бъде по-малко от минималния и по-голямо от максималния дневен размер на обезщетението за безработица

Нормата на чл. 45 от ДФЕС регламентира свободното движение на работници в рамките на Съюза, предвиждайки премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд.

С оглед безспорно установеното по делото обстоятелства, че последния осигурителен период на С. Е. е в държава-членка на ЕС, различна от Република България, в случая са приложими правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС, въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Разпоредбите на посочените регламенти определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

В разпоредбата на чл. 62, § 1 от Регламент (ЕО) №883/2004 е предвидено, че компетентната институция на държавата членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице, съгласно посоченото законодателство. Съгласно § 2 на същата норма от Регламента, § 1 се прилага също когато законодателството прилагано от компетентната институция предвижда специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията и когато за целия или за част от този период спрямо заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава членка. С други думи, при прилагане на българското законодателство, според което размерът на паричното обезщетение за безработица зависи от среднодневния осигурителен доход или среднодневното възнаграждение за определен специален осигурителен период, то тези величини трябва да се определят изключително на база последния завършен осигурителен период, преди прекратяване на осигуряването, независимо от продължителността на същия, включително и когато периодът е под 24 месеца (както е в случая), като по този начин се дерогира общото правило на чл. 54б, ал. 1 от КСО, да се вземат предвид доходи за последните 24 месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването.

Настоящият състав намира, че приложението на разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО, въз основа на която ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ е определил периодът, от които се начислява паричното обезщетение за безработица, а именно 01.10.2021 г. – 12.10.2023 г., е незаконосъобразно.

Във връзка с горното, на първо място следва да се посочи, че цитираната разпоредба, съгласно която, когато в периода по ал. 1, от който се определя среднодневното възнаграждение или среднодневният осигурителен доход, или в месеца, в който е прекратено осигуряването, се включва осигурителен стаж, придобит по законодателството на държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, при определяне размера на паричното обезщетение за безработица се вземат предвид: 1. доходите, получавани от лицето по време на последната му работа; 2. всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, в конкретния случай се явява в пряко противоречие с чл. 62, § 1, § 2 и § 3 от Регламент (ЕО) №883/2004.

По силата на чл. 288 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) цитираният регламент се прилага пряка, т.е. съдържащите се в него правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки, каквато е и Република България. Предвид това разпоредбите на регламента са задължителни за спазване от националните органи, включително институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредбите на националното законодателство.

Настоящият състав не възприема доводите в оспореното решение на директора на ТП на НОИ, че хипотезата на чл. 62, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 имала приложно поле, различно от приложното поле на хипотезите на параграф 1 и 2 от Регламента, като представлявала изключение от правилото за изчисляване на паричните обезщетения за безработица изключително от трудовото възнаграждение от заинтересованото лице при последната му работа, респ. давала възможност изчисляването на паричните обезщетения за безработица в зависимост от особеностите на съответното национално законодателство.

Тези изводи на административния орган са необосновани и в противоречие, както с гореизложеното относно прякото приложение на нормите на Регламента, така и със съдържанието на чл. 62, параграфи 1, 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Според съда органът изцяло превратно е тълкувал текста на чл. 62, параграф 3 от Регламента, който не сочи дерогация на параграфи 1 и 2/неправилно посочено в оспореното решение – стр. 3, абз. 6/, а предвижда чрез дерогация от параграфи 1 и 2, доколкото се засягат безработни лица, обхванати от чл. 65, параграф 5, б. „а“, институцията по пребиваване да взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заетост. Казано по друг начин, в тази хипотеза институцията по пребиваване следва да изчислява размера на обезщетението именно в съответствие с параграфи 1 и 2 на чл. 62 от Регламента, които параграфи са приложими по отношение на категорията лица, описани в параграф 3. Предвид изложеното съдът не възприема и доводите, изложени в писмената защита на органа, че тъй като ТП на НОИ се явявала „институция по пребиваване“, а не „компетентна институция“, то приложима била нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО и чл. 62, параграф 3 от Регламента. Именно, както бе посочено по-горе, по силата на чл. 62, параграф 3 от Регламента по дерогация от параграфи 1 и 2 институцията по пребиваване, която се явява и компетентната институция да предостави обезщетение, следва да взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заетост, в случая, когато се касае за безработно лице, обхванато от чл. 65, параграф 5, б. „а“, какъвто е и настоящия случай.

В подкрепа на горното е и т. 40 от Решение на Съда (осми състав) от 23 януари 2020 година по дело C-29/19, съгласно която, от самия текст на член 62, параграфи 1 и 2 от Регламент № 883/2004 обаче следва, че макар някои аспекти на изчисляването на обезщетенията за безработица, и по-специално изборът да се предвиди, че това изчисляване се основава на размера на предишното трудово възнаграждение, действително да са от компетентността на държавите членки, това не променя факта, че когато държава членка е направила такъв избор в своето законодателство, тези разпоредби гарантират, че се взема предвид изключително трудовото възнаграждение, получавано от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение съгласно това законодателство.

Впрочем, следва да се отбележи, че неизменно в съдебната практика се е поддържало становището, че в случаите на последна заетост на лицето в държава-членка, определянето на обезщетението за безработица се изчислява по реда на чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004, респ. изключително от последното трудово възнаграждение или професионален доход, като в тези случай 24 месечния период по 54б от КСО е неприложим - Решение № 1092 от 25.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8424/2016 г., VI о.; Решение № 13580/25.01.2018 г. по адм. д. № 8424/2016 г. на ВАС, VI о.; Решение № 10444 от 10.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5083/2013 г., VI о.; Решение № 13560 от 9.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8926/2016 г., VI о.; Решение № 17332 от 17.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4476/2019 г., VI о. и др.

На следващо място и отделно от гореизложеното, съдът намира, че прилагайки разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО (Нова – ДВ, бр. 67 от 2024 г. – в сила от 13.08.2024 г.) при определяне размера на правото на обезщетение за безработица на С. Ф. Е. по подаденото от нея Заявление с вх. № 081-00-1368 от 01.11.2023 г., органът е приложил норма, която не е била действаща към момента на възникване на правото на обезщетение за безработица по отношение на заявителя, която разпоредба няма придадено обратно действие и по аргумент от чл. 14, ал. 1 от ЗНА е приложима за правопораждащи факти, настъпили след влизането и в сила.

Във връзка с горното, настоящият състав намира за неоснователни изложените в оспореното решение доводи, че посочената разпоредба, преуреждала „за в бъдеще“ висящи правоотношения, поради което в случая предпоставките за приложението й били налице. Разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО е материално правна норма и като такава има действие занапред, т.е. се прилага само по отношение на факти и обстоятелства, които са се осъществили след момента на влизането й в сила. Новият закон по правило, поема под своето действие бъдещите юридически факти и юридически факти, които той заварва, но не са се реализирали изцяло. В конкретния случай всички правопораждащи факти, обуславящи правото на обезщетение за безработица по отношение на С. Ф. Е. са се осъществили и реализирали изцяло преди приемането и влизането в сила на нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО, което право е било упражнено с подаването на заявлението – 01.11.2023 г. В този смисъл отново следва да се отбележи, че последното трудово правоотношение на жалбоподателката е било във [държава] за периода 04.09.2023 г. – 12.10.2023 г., който период на заетост, респ. на осигуряване е бил визиран в заявлението. В конкретния случай не е налице хипотезата, при която към новата материалноправна норма се подвеждат юридически факти, които са настъпили до влизане в сила на новия закон, но не са завършили своето действие. Цитираната съдебна практика в оспореното решение е неотносима за конкретния случай, респ. за приложението на чл. 54б, ал. 8 от КСО по заявление за отпускане на обезщетение за безработица, надлежно депозирано от правоимащото лице на 01.11.2023 г. Следва да се отбележи и факта, че обезщетението на жалбоподателката е отпуснато за период, за част от който горепосочената норма от КСО не е била действаща.

И най-накрая, но не на последно място, съдът счита, че незаконосъобразно в случая, при определяне на дохода на жалбоподателката, получен при последната й работа във [държава], от който се изчислява обезщетението, осигурителният орган е ограничил максималния му размер. Горепосочените норми на общностното право - чл. 62, параграфи 1, 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, не предвиждат възможност за компетентната институция на държавата членка да прилага въведени с националното й законодателство ограничения спрямо дохода от осигурена заетост, от който се изчислява обезщетението за безработица, когато този доход е получаван в друга държава-членка на общността. Доколкото в случая релевантния доход от осигурена заетост на жалбоподателката в друга страна-членка на Европейския съюз - [държава], е по-висок от максималния осигурителен доход за България, при определянето на обезщетение за безработица следва да бъде взет предвид пълния размер на този релевантен доход от осигурителна заетост. Предвид това, когато последният осигурителен стаж на лицето преди подаването на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица не е в България, а в друга държава-членка на Европейския съюз, то изчисляването на размера на обезщетение за безработица по чл. 54б от КСО следва да се извършва единствено в съответствие с горецитирания чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004, който указва базата, от която трябва да се извърши това изчисление - трудовото възнаграждение от последната месторабота, без обаче да бъде редуцирано до размера на максималния осигурителен доход за България за съответната година, както е постъпил осигурителния орган. В този смисъл изцяло важат по-горе изложените м настоящето решение мотиви, че обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредбите на националните законодателства. В тази връзка съдът намира за необходимо да посочи и практика на ВАС в този смисъл – Решение № 15222/07.12.2018 г. по а.д. № 13/2018 г. на ВАС, VI о. и Решение № 6026/09.05.2018 г. по а.д. № 84/2017 г. на ВАС, VI о.

По изложените съображения, оспореното Решение № 2153-08-270/04.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него Разпореждане № 081-00-1368-3/24.09.2024 г., издадено от ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, следва да бъдат отменени като незаконосъобразни.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК следва административната преписка да бъде върната на компетентния пенсионен орган при ТП на НОИ - Кърджали за ново произнасяне, при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на делото и предвид надлежно въведеното искане в жалбата за присъждането на разноски, то на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на С. Ф. Е. следва да бъдат присъдени деловодни разноски за настоящето производство в размер на 510 лв., от които 500 лв., произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат и 10 лв., внесена държавна такса. В тази връзка по делото са налични доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., което възнаграждение видно от представения по делото Договор за правна защита и съдействие № **/*** г./л. 5/ е заплатено в брой от жалбоподателката. Заплатеното адвокатско възнаграждение е съразмерно с фактическата и правна сложност на делото и съответства на осъществените процесуални действия от страна на пълномощника, поради което следва да бъде присъдено в пълен размер. Преценката на съда не се основава на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а на това, че при реализирането на отговорността за разноски, тежестта, която загубилата делото страна или съответната държавна или общинска администрация понасят, трябва да отговаря на критериите за пропорционалност и справедливост.

С други думи, с оглед фактическата и правна сложност на производство и осъществените процесуални действия от пълномощника на жалбоподателката, заплатеното възнаграждение не надхвърля обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по дела с подобен характер. В този смисъл е и указанието на СЕС по дело С-438/22, че съдът да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както икономическия и правен контекст, в който той се вписва.

Предвид това съдът намира, че разноските за адвокатско възнаграждение следва да присъдени в пълен размер.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-08-270/04.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него Разпореждане № 081-00-1368-3/24.09.2024 г., издадено от ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което е по заявление на С. Ф. Е. от [населено място], с [ЕГН], е отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 13.10.2023 г. до 12.10.2024 г., в размер на 25.09 лв. дневно, като незаконосъобразни.

ИЗПРАЩА административната преписка на компетентния орган при ТП на НОИ – Кърджали, за ново произнасяне по Заявление с вх. № 081-00-1368/01.11.2023 г., подадено от С. Ф. Е. от [населено място], с [ЕГН], при спазване на въведените в мотивите на настоящето решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – Кърджали, с административен адрес: [населено място], [улица], да заплати на С. Ф. Е. от [населено място], с [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 510 лв.

Преписи от решението да се връчат на страните.

Решението не подлежи на касационно обжалване/ чл. 119 от КСО, изм. ДВ, бр. 94 от 2019 г./.