Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 6268 по
описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 15012 от 29.09.2016г. по гр.д. № 28080/2014г. Софийски районен
съд, 48 състав признал за установено по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на Т.А.Т., ЕГН **********, и Ц.В.Т.,
ЕГН **********, че Д.А.Т., ЕГН **********, е собственик на дворно място,
представляващо ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 02659.2292.1650 по кадастралната карта
и регистри, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на изпълнителния директор
на АГКК, с адрес: гр. Банкя, ул. „******, с площ от 517 кв. м, и на ВТОРИЯ ЕТАЖ
от построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор
02659.2292.1650.1 по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед №
РД-18-13/17.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, като осъдил
ответниците да предадат на ищеца владението върху същите имоти. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноските по
делото в размер на 1 454.50 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Т.А.Т. и Ц.В.Т.,
които го обжалват изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за
неправилност, като постановено при неправилно приложение на материалния закон,
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Въпреки
наличието на съществено противоречие в отнасящите се до статута на жилищната
сграда писмени доказателства, според едни от които се касае за еднофамилна
такава, а според друго – за двуфамилна, неправилно СРС счел това обстоятелство
за неотносимо и не допуснал поисканата от ответниците СТЕ. Изясняването на
статута на втория етаж било от съществено значение за преценката относно
действителността на сделката, чрез която ищецът се легитимирал, така и за
редовността на исковете. Ако сградата била двуфамилна и вторият етаж –
самостоятелен обект, то непредставянето на данъчна оценка за него обуславяла
нередовност на исковата молба. Освен това исковата молба била нередовна и
поради липса на конкретизация на втория етаж в петитума на исковата молба, а с
молбата- уточнение от 08.09.2014г. се споменавало за гараж/склад, каквито
нямало описани в нотариалния акт. Тези дефекти резултирали пряко в решението на
съда, което в частта си за сградата се отнасяло за втория етаж. Защото като
последица от това решение за въззивниците нямало да има пречка да обитават
същия със съгласието на Т.С., която си запазила правото на ползване върху целия
имот и била единствено легитимирана да води осъдителен иск. В нарушение на чл.
235, ал. 3 ГПК районният съд не отчел категорично установения в хода на делото
факт от показанията на двамата разпитани свидетели, че от 2015г. ответниците не
са в имота, което обуславяло извод за неоснователност на претенцията в
осъдителната й част. В нарушение на съдопроизводствените
правила районният съд обсъждал обстоятелства, съдържащи се в представената писмена
декларация от А.Д.Т., вместо да допусне поискания разпит по делегация на същия.
В нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК районният съд не обсъдил възраженията и
доводите на ответниците. Ищецът не бил легитимиран да води предявения иск, тъй
като върху целия имот прехвърлителката си запазила вещното право на ползване,
поради което собственикът бил лишен от всякаква възможност да го ползва. Допустимостта
на предявения иск се определяла от твърденията на ищеца в исковата молба, като
с оглед тези твърдения искът по чл. 108 ЗС бил процесуално допустим към момента
на завеждането на исковата молба в съда. Ищецът не бил обаче активно
легитимиран предвид учреденото вещно право на ползване върху имота на Т.С.. Само
тя, като вещен ползвател, можела да търси такава защита и имала правен интерес
от такава, но не и голият собственик. Безспорно между страните било, че
първоначален собственик на процесния имот била Т.Д.С., майка на Д. и Т.Т.. Предвид
запазването от нея на правото на ползване върху целия имот, и при анализ с
дадените от същата свидетелски показания, се разкривала действителната й воля
при извършване на сделката, и доколко тази воля е била формирана с ясно
съзнание, самостоятелно, свободно и без външно въздействие. Липсата на така
изразена воля, както и несъразмерността на запазеното право на ползване спрямо
действителното намерение да се прехвърли поне отделно жилище от къщата на
ищеца, които да не са обременени с вещно право на ползване, имало пряко
отношение към преценката за действителността на сделката, вкл. с оглед нейната
привидност. От показанията на Т.С. следвало, че се касае за привидна сделка, основен
мотив за извършване на която по собствените й думи бил да го продаде, тъй като
не може да гледа как синовете й се карат и бият. Заявеното от свидетелката, че Т.направил
ремонта било от съществено значение както за преценка на показанията й, така и
за действителността на извършената сделка от гледна точка на мотивация.
Показанията й били противоречиви относно момента на изграждане на втория етаж и
относно уговорката с бившия й съпруг този етаж да остане за Т., а твърдението,
че от 1988г. не се е събирала със съпруга си били опровергани категорично от
представеното удостоверение от НОИ, от което било видно, че бившият й съпруг е
получавал пенсията си на адреса на С., а от това следвал единствено извод, че
наистина е живял там. Именно поради тази уговорка Т.Т. направил ремонта.
Относно времето на завършване на втория етаж, кой го е извършил, в т.ч. външно
стълбище, следвало да се вземат предвид показанията на св. Кържалийски, без
родствени връзки и участвал в тези дейности. Внимателният анализ на показанията
на двамата свидетели обосновавал заключението, че материализираното в
нотариалния акт за продажба волеизявление от страна на Т.Д.при извършване на
сделката с ищеца не можело да се приеме „като безусловно отговарящо на
изискванията за действителност на тези сделки“. Молят съда да отмени
атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Въззивникът Т.Т. претендира разноски, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в
писмени защити от 18.12.2019г. и 19.12.2019г.
Въззиваемата страна Д.А.Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение. Във връзка с твърдяното в
жалбата нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК поддържа, че с решение на СРС по ЗЗДН
на ответниците било забранено да доближават процесния имот и ищеца, но въпреки
това Т.Трендафлов правил опити да нахлува в имота, но бил спрян и по случая
било заведено досъдебно производство. Дори след напускане на имота ответниците
непрестанно изпращали свои близки, които да влизат в имота, да го отключват и
да взимат или внасят вещи в него. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени
бележки от 19.12.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран със субективно пасивно съединени ревандикационни искове с
правно основание чл. 108 ЗС.
В исковата молба, уточнена с молби от 08.09.2014г. и 23.10.2014г. ищецът
твърди, че с ответника са братя, като последният преди около пет години се
настанил временно да живее със семейството си в къща на майка им, изградена в поземлен
имот с идентификатор 02659.2292.1650 по кадастралната карта и регистри, одобрени
със заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес:
гр. Банкя, ул. „******. Поради остра нужда от парични средства майка му искала
да продаде къщата, но ответникът категорично отказал да закупи втория етаж на
същата, поради което ищецът закупил цялата къща заедно с дворното място с
договор за покупко-продажба от 08.04.2014г., сключен с нотариален акт № 199,
том ІІ, рег. № 3077, д. № 328/2014г. на нотариус с рег. № 040 на НК. Твърди, че
ответниците владеят без правно основание втория етаж от сградата, като
уточнява, че владеят и цялото дворно място и построен в него гараж. С
молата-уточнение от 23.10.2014г. посочва, че гаражът/склад се водел като прилежащо
(помощно) помещение към втория етаж, поради което и не може да му бъде издадена
отделна данъчна оценка за него, неговата оценка е включена в данъчната оценка
за втория етаж. Искал е от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на процесния имот
и да ги осъди да му предадат владението на същия.
С писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответниците са оспорили
предявените искове. Твърдят, че ответникът Т.Т. живеел в процесния имот откакто
се е родил, а ответницата Ц.Т. - от 2002г. Процесният имот не представлявал
еднофамилна жилищна сграда от два етажа, а двуфамилна къща с обособени два
напълно самостоятелни жилищни етажа с отделни тераси и сервизни помещения.
Твърдят още, че имотът бил придобит от родителите на ищеца и ответника Т. в
режим на съпружеска имуществена общност, като тогава се състояла само от един
етаж. След прекратяване на брака между родителите им, бащата на ищеца и
ответника Т. прехвърлил първия етаж на майка им с уговорката, че той ще бъде за
ищеца, а бащата заедно с Т.ще построи втория етаж и последният ще остане за
сина им Т.. Така и бил построен вторият етаж – основно от ответника Т.Т.. С
оглед изложеното ответниците са релевирали възражение за придобиване по давност
на втория етаж от сградата, като уточняват, че ответникът Т.Т. го придобил по
давност в периода от 1990г. до завеждане на исковата молба в съда на
26.05.2014г., а ответницата Ц.Т. – в периода от 2001г., когато сключила брак с Т.Т.
и заживяла в семейното жилище, до подаване на исковата молба. И тъй като
придобили имота на оригинерно основание, с договора за покупко-продажба от
08.04.2014г. ищецът не е могъл да придобие имота, тъй като купил от
несобственик. Релевирали са и възражения за нищожност на договора за
покупко-продажба от 08.04.2014г. при твърдения, че същият бил сключен в
нарушение на закона, тъй като сделката била изповядана на цена под данъчната
оценка, а цената не била реално заплатена; Освен това в нотариалния акт било
посочено, че предмет на сделката е еднофамилна жилищна сграда, което не
отговаряло на истината и в действителност ставало въпрос за двуфамилна сграда.
Искали са от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
За неоснователни съдът намира доводите на въззивниците за липса на
процесуалноправна легитимация на ищеца по предявените ревандикационни искове.
Както е посочено и в жалбата, процесуалната легитимация на страните се извежда
от твърденията в исковата молба. В случая ищецът твърди, че е собственик на дворно
място и построената в него двуетажна сграда, а ответниците владеят втория етаж
от сградата и дворното място без правно основание, поради което исковете са
допустими. Друг извод не следва от обстоятелството, че с договора за
покупко-продажба от 08.04.2014г. продавачката Т.С. Д.си е запазила пожизнено
правото на ползване върху продадения имот. В правната теория и в съдебната
практика (напр. решение № 204 от 09.04.2009г. по гр.д. № 1297/2008г., ІІ ГО на
ВКС) е безспорно, че и когато върху вещта има учредено, респ. е запазено вещно
право на ползване, собственикът е легитимиран (процесуално и материалноправно)
да предявява петиторни искове за защита на собствеността му, вкл. да иска
възстановяване на владението върху вещта при завладяването й от трети лица.
Аргумент в полза на това разбиране се извлича и от нормата на чл. 58 ЗС,
задължаваща вещния ползвател да съобщава на собственика за всяко посегателство
върху вещта. Действително, по силата на чл. 111 ЗС вещният ползвател също е
легитимиран да предявява ревандикационни искове в защита на правото му на
ползване, вкл. срещу собственика на вещта, но това не лишава собственика от
правото на петиторна защита в случаите, когато собствената му вещ е завладяна
от трети лица.
Неоснователни са и поддържаните в жалбата доводи за недопустимост на
атакуваното решение като постановено по нередовна искова молба. С
молбите-уточнения ищецът ясно е заявил, че претендира предаване владението на
втория етаж от сградата и на дворното място, като, противно на поддържаното от
въззивниците, по делото е представено и удостоверение за данъчна оценка на
втория етаж - л. 19 от делото на СРС. Що се отнася до заявеното с
молбата-уточнение от 08.09.2014г. искане относно гараж/склад в мястото, с
атакуваното решение СРС не се е произнесъл по това искане, нито е искано
допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, а предмет на въззивна проверка е
само това, по което първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си, съобразно обжалваната част.
Като краен резултат въззивният съд намира атакуваното решение за правилно
по следните съображения:
От фактическа страна: По делото се установява, че с нотариален акт № 38,
том ХІ, д. № 1616/1981г. на нотариус при СРС (л. 58 – 59 от делото на СРС) се
установява, че на 27.04.1981г. Т.Д.С. закупила 1/3 идеална част от празно
дворно място с площ от 1 800 кв. м, представляващи реална част от имот пл. №
223 от кв. 27 по плана на гр. София, кв. „9 септември“. С влязло в сила на
26.09.1981г. решение по гр.д. № 6808/1981г. на Софийски районен съд (л. 57 и л.
87 - 90) е одобрена спогодба за извършване на делба на недвижимия имот, като Т.Д.С.
е получила дял трети, включващ незастроено дворно място, съставляващо югоизточната
част от делбения имот, означен като нов с пл. № 223-в и обозначен на скица (л.
90).
Бракът между Т.Д.Т. и А.Д.Т. е прекратен с влязло в сила на 17.01.1978г.
решение от 17.10.1977г. по гр.д. № 2882/1977г. на СРС (л. 68 от делото на СРС).
Приет по делото е акт № 23 от 14.10.2004г. за узаконяване на строеж,
издаден от СО - район Банкя, с който на основание чл. 184, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на
ЗИД на ЗУТ е узаконена жилищна сграда – двуфамилна на два етажа,
със застроена площ 76.95 кв. м и РЗП 294.25 кв. м в УПИ V-1650 от кв. 27 по
плана на кв. „Изгрев“ - гр. Банкя.
С нотариален акт № 199, том ІІ, рег. № 3077, д. № 328/2014г. на нотариус с рег. № 040 на НК
(представен към исковата молба и съдържащ се в изисканата нотариална
преписка - л. 73 – 90 от делото на СРС),
на 08.04.2014г. Т.Д.С. продала на сина си Д.А.Т., като запазила за себе си
пожизнено правото на ползване, следния недвижимия имот: поземлен имот с
идентификатор 02659.2292.1650 по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед
№ РД-18-13/17.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. Банкя,
ул. „******, заедно с построената в същия поземлен имот двуетажна жилищна
сграда – еднофамилна, с идентификатор 02659.2292.1650.1, подробно описана в
акта, за продажна цена от 26 500 лв., която купувачът заплатил на
продавача по банков път преди подписване на нотариалния акт. Данъчната оценка
на имота към сключване на договора е 30 794.90 лв.
Видно от приетата операционна бележка от 25.03.2014г. (л. 56), на същата
дата ищецът е превел по сметка на Т.Д.С. сумата 26 500 лв., с основание „покупка
на имот“.
От заключението на допуснатата в настоящото производство СТЕ, изготвена от
вещо лице П.Я. се установява, че още с изграждането й процесната сграда е
изградена на два етажа, мазе и таван. През 2004г. сградата е узаконена като
двуфамилна (уточнение на вещото лице в открто съдебно заседание на
30.01.2019г.). На вещото лице е предоставен архитектурен проект от 17.04.2012г.
на обект „Пристройка и надстройка на стълбище към жилищна сграда“ (приложение 2
към заключението). От обяснителната записка към този проект (приложение 1 към
заключението) е видно, че изграденото стълбище на съществуващата сграда не
отговаря на нормативните изисквания и не позволява ползването като
самостоятелни на двата жилищни етажа, във връзка с което с проекта е предвидено
изграждането на нова стълбищна клетка, позволяваща обслужването на всеки един
от етажите самостоятелно. Съществуващата вътрешна стълба между етажите се
събаря и на тяхно място се изграждат нови стоманобетонни плочи, чрез които на
всеки етаж се формират входни преддверия. С оглед на това вещото лице е
посочило, че до изграждане на външното стълбище съобразно проекта от 2012г.,
сградата е била двуетажна еднофамилна предвид местонахождението на стълбището,
осъществяващо връзка между етажите вътре в сградата.
Заключението е оспорено от въззивника Т. и е допуснато изслушване на
допълнителна СТЕ. Съгласно заключението от 29.03.2019г. на СТЕ, изготвено от вещо
лице Ц.Ш., преди построяването въз основа на проекта от 2012г. на външна
стълбищна клетка, имотът, който през 2004г. е бил узаконен, е съставлявал
съгласно разпоредбите на ЗУТ и ЗКИР еднофамилна жилищна сграда на два етажа, с
един вход и вътрешна стълба, свързваща етажите.
Това заключение също е оспорено от
въззивника Т., като във връзка с оспорването е изискана и приета административната
преписка, съдържаща документацията по издаване на акт № 23 от 14.10.2004г. за
узаконяване на строеж в имот с идентификатор 02659.2292.1650, съставляващ УПИ V-1650
от кв. 27 по плана на кв. „Изгрев“ - гр. Банкя. Видно от преписката, през
януари 2004г. е поискано узаконяване на двуфамилна сграда в процесното дворно
място. В преписката се съдържат актове
за установяване на нарушение от 19.04.1983г. и 06.09.1983г., съгласно които към
19.04.1983г. вторият етаж на сградата е бил построен, в отклонение от
разрешителното за строеж, а към 06.09.1983г. е била изградена и покривната
конструкция на сградата. От собственика Т.С. са били заплатени дължимите глоби
във връзка с незаконното строителство. Съгласно обяснителната записка към проекта
за узаконяване (л. 159 от делото на СГС), обектът представлява двуетажна
масивна жилищна сграда, предназначена за двуфамилно жилище. Първият и вторият
етаж са еднотипни, като има таванско помещение и сутерен. Обектът е изграден
през 1982 – 1983г., като строителството е в отклонение от разрешения проект,
разработен като еднофамилна сграда на един етаж, висок сутерен и таван с
надзид. Съгласно одобрения ЗРП с решение № 65 по протокол № 24/30.03.2001г. на
СОС, предвидено е застрояване на два етажа и разширение на съществуващата
сграда.
Видно от обяснителна записка, част ВиК, фаза заснемане за узаконяване (л.
169 – 171 от делото на СГС), с предмет заснемане за узаконяване на надстроения
втори етаж, във втория етаж се обособява нов санитарен възел и кухня със
столова. Кухнята и санитарният възел са проектирани над съществуващите такива
на първия етаж.
Съгласно приетото писмо на НОИ от 10.05.2016г. (л. 111 от делото на СРС),
пенсията на А.Д.Т. е отпусната от 31.01.1992г. и е изплащана на адрес гр.
Банкя, ул. „Петър Будинов“ (сега „Стефан Стамболов“) № 128Б до 30.11.1993г. От
01.12.1993г. пенсията на лицето е изплащана на адрес в гр. Созопол, ул. „*****,
а от м. май 2001г. се превежда по банков път.
Приетата в първата инстанция като доказателство клетвена декларация (л. 50
от делото на СРС) представлява писмени свидетелски показания и е недопустимо
доказателствено средство, поради което не следва да се обсъжда.
От показанията на разпитаната като свидетел в първоинстанционното производство
Т.Д.С. се установява: Закупила дворното място след развода си през 1977г., и след
делбата строежът на сградата бил започнат през 1981г. Строила къщата през 1982
– 1983г., била глобявана за нарушения в плана за изграждане. През 1984г.,
най-късно 1985г. била изградена. Къщата имала приземен етаж, два етажа и
таванско. Готов за живеене бил само първият етаж и свидетелката живеела там с
двамата си сина, тогава малки. След като узаконили къщата през 2004г., тогава
завършили втория етаж и таванския. Вторият етаж имал стени, бил на замазка,
имало и прозорци, но не бил „оправен“. Нямала никакви уговорки с бившия си
съпруг, той идвал да види децата, но пари за къщата не й бил давал. Вторият
етаж станал годен за живот през 2004г., когато незаконното строителство било
узаконено. Когато Т.се оженил през 2001 – 2002г., първоначално живеел при тъща
си. Дотогава живеел на първия етаж при свидетелката. През 2006 – 2007г. се
върнал със съпругата си и заживели на втория етаж от къщата. Той помолил да
живее на втория етаж. Към датата на разпита (03.02.2016г.) вече не живеел там,
живял там до миналата година – 2015г. Той напуснал имота, защото им създал
много големи главоболия, най-вече под давлението на жена му, имали разправии и
побоища и ги помолили да напуснат. Една част чрез покупко-продажба на големия
си син прехвърлила, уточнява, че цялата къща прехвърлила на сина си Д., но си
запазила правото на ползване. Решила да продаде, защото не можела да гледа
двамата си сина да се карат, стигнало се и до побоища, най-вече от страна на Т..
С Д. живеели заедно, той на първия етаж, а свидетелката на втория етаж. Т.не
бил собственик, хиляди пъти свидетелката му казвала, че не е собственик.
Прибрал нотариалния акт и не й го върнал, а накрая не искал въобще да пусне
свидетелката в собствената й къща, през 2012 – 2013г. станали конфликтите.
Дотогава влизала свободно. Т.никога не бил плащал данъци, не плащал сметки за
вода или други сметки. От построяването на къщата през 1984г. до 2006 – 2007г.,
когато свидетелката заминала на работа в Италия, живеела в къщата, там отсядала
и при връщанията си в България – за по един месец за Нова година и през август
месец за рождения си ден. До 2015г. била в Италия. Свидетелката построила и втория
етаж още през 1984г. Не било вярно, че през 1988г. се е събрала да живее с
бившия си съпруг, той бил женен за друга жена. Т.дошъл с жена си да живее на
втория етаж през 2006 – 2007г., той направил ремонта. Свидетелката нямала
договорка с бившия си съпруг да построи втория етаж и той да остане за Т.. За
да го лиши завинаги, за да не ги тормози и да не ги бие, затова било с
покупко-продажба прехвърлянето на къщата, така преценила. През 1984г. къщата
била изградена с вътрешни стълби, външни стълби били изградени през 2012г.,
свидетелката платила проекта, тя плащала и на майсторите. Т.и М.участвали.
Свидетелят Х.К.установява: Живее на съпружески начала с леля на ответницата
Т.. Познавал Т.от 2001г. Той живеел в собствената си къща на ул. „***** в кв.
Банкя. Това било къща със сутеренен етаж, първи и втори етаж и таванско. От
2001г. Т.живеел на втория етаж от собствената си къща, а след като се оженил
през 2002г. там живеела и Ц.. Майка му била в Италия, а когато си идвала била в
сутерена, брат му Д. живеел на първия етаж. Мислел, че къщата е на майката и
бащата на Т.. До преди Нова година на 2015г. Т.живеел там. Преди 2001г. къщата
била в това състояние, в което е сега, на толкова етажа, колкото е сега. Като
младо семейство направили ремонт. Лично свидетелят правил ремонта, това било
през 2001г., преди да се оженят. Майка им виждал само когато се връщала от
Италия и я познавал. Отношенията между Т.и майка му били добри, тя го пуснала
да живее там. Майка му ходела при него на втория етаж, до миналата година
(2015) били добри отношенията, когато се установило, че е приписала къщата на
Митко. През 2012г. правили външната стълбищна клетка от основи до покрив, свидетелят
лично я изпълнил, Т.му плащал за стълбището. Майката на Т.била там между 01.08.
и 30.09.2012г., била съгласна на това строителство. Тя не била плащала на
свидетеля за това стълбище, нито на някой друг била плащала. От 2002г. Т.никога
не се бил изнасял за постоянно. Той напуснал къщата, защото е продадено
жилището, имало ограничителна заповед от майка му, някакви дела имало преди
това. Бащата на Т.свидетелят виждал един – два пъти. Когато свидетелят правел
стълбището Т. му казвала да се направи, да нямат контакти, за да може единият
да не е зависим от другия. Няколко пъти си били говорили, че той го строи за
собствени нужди. Не знаел ответниците да са живели при майката на Ц. в периода
2001 – 2015г. Това било за ден – два, на гости да преспят. Т.го считал за свой
дом, освен за етажа се грижел и за градината, за парници.
Разпитан като свидетел при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК е и А.Д.Т., баща
на въззивника и на въззиваемия. Съгласно показанията на този свидетел, разпитан
по делегация от РС – Бургас (протокол на л. 109 - 110 от делото на СГС), по
време на брака му с Т.С. живеели в Банкя, на ж.п. кантона. И след развода
двамата продължили да живеят заедно, напуснали жилището в ж.п. кантона и се
преместили в къща на ул. „Стефан Стамболов“. Известно време тогава живели
заедно, двамата им синове вече били ученици, а след това се разделили и
свидетелят се преместил в Созопол. Там купил на бившата си съпруга павилион и
тя идвала да работи там, и пак заедно живеели в бащината къща на свидетеля.
Къщата на ул. „Стефан Стамболов“ в Банкя свидетелят заварил в груб строеж след
развода му с Т.. След като се върнал, за да заживеят заедно заради децата, с
осигурените от него валута, пенсия и други пари строежът в къщата в гр. Банкя
бил завършен. Не помни точно кога къщата била завършена. Не помни от кого е изграден
вторият етаж в груб строеж, но пълното му завършване, вкл. обзавеждането му,
били осигурени и заплатени от свидетеля. Външното стълбище било платено от сина
му Т.. Между свидетеля и бившата му съпруга имало уговорка вторият етаж от
къщата да остане за сина им Т., който да ползва и външното стълбище към този
етаж. Т.заживял на втория етаж още от момента, в който етажът бил завършен,
оттогава не го бил напускал. Не помни годината, в която Т.заживял там.
Свидетелят заплащал разноските за ел. инсталацията, за канализацията на къщата,
за измазването й, за тоалетните, както и за дограмите. Докато довършвали
къщата, майката на Т.не живеела там, само си идвала от време на време и била
много доволна от строежа, хвалела свидетеля, че дава пари. Последният работел в
„Океански риболов“, плащали му във валута, а плаванията продължавали по 7 – 8
месеца. През това време бил дал пълномощно на бившата си съпруга Т., която
докато той бил на плаване получавала заплатата и пенсията му. Свидетелят също
си бил получавал пенсията в Банкя от съответния пощальон, който му я носел
вкъщи. Уговорката им с Т. била приземният етаж от къщата да е за нея, първият –
за Д., а вторият – за Т., но след това Т. се отметнала и заявила на свидетеля,
че иска цялата къща да бъде само за нея.
От правна страна: Основателността на иска по чл. 108 ЗС е обусловена от
кумулативното наличие на три предпоставки: 1. Ищецът да е собственик на имота
по силата на твърдяното в исковата молба придобивно основание; 2. Вещта да се
владее или държи от ответника; 3. Вещта да се владее или държи от ответника без
основание. В тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след
доказването на които в тежест на ответника е да докаже, че владее или държи
имота на правно основание.
С Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016г. по тълк.д. № 3/2014г. на ОСГК на
ВКС, постановено по въпроса нищожен ли е договор за прехвърляне на реално
определена част от имот на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради липса на
предмет, ако към момента на сключването на сделката съответните обекти не са
съществували фактически и не са обособени като самостоятелни такива с оглед
установените в действащия устройствен план изисквания, се прие, че такъв
договор не е нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването
му е възможно реално определената част от имота (сграда, жилище или друг обект)
да бъде обособена като самостоятелен обект, съобразно изискванията на
действащия устройствен закон. Вещно-прехвърлителното действие на тази сделка
обаче настъпва едва с одобряването на предвидения съгласно чл. 202 ЗУТ инвестиционен
проект.
За да допусне изслушване на СТЕ във въззивното производство, предвид
противоречивите данни по делото дали процесната сграда е еднофамилна или
двуфамилна, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, обективирана напр. в решение
№ 300 от 15.04.2014г. по гр.д. № 4521/2013г., І ГО, решение № 30 от
07.02.2012г. по гр.д. № 401/2011г., І ГО и др., съгласно която в еднофамилни
сгради отделните етажи независимо, че имат необходимите минимални помещения за
жилище и има строителна възможност за обособяването им, не могат да принадлежат
на отделни собственици, включително и да се придобиват по давност, защото
владението, за да породи правни последици по чл. 79 ЗС, е необходимо да се осъществява върху годен
обект на собственост. Владението върху реална част от сграда може да доведе до
придобиване по давност на тази реална част само ако владяната реална част и
останалата част от сградата са били разделени на два или повече обекта (жилища,
ателиета и др. подобни) с одобрен архитектурен (инвестиционен) проект, отговарящ
на действащите строителни правила и норми.
След постановяване на цитираното Тълкувателно решение № 3/28.06.2016г. по
тълк.д. № 3 от 2014г. на ОСГК на ВКС обаче в практиката се приема, че може да
бъде придобита по давност и реално обособена част от сграда, въпреки че за
същата няма издаден инвестиционен проект, ако фактически обособената част отговаря
на изискванията на действалите към момента на построяването правила и норми за
самостоятелно жилище.
В случая по делото се установи, че Т.С. е придобила дворното място и е
изградила сградата в него след прекратяване на брака й с А.Т., поради което
същата е станала едноличен собственик както на дворното място, така и на
изградената в него двуетажна сграда. Установи се, че вторият етаж на сградата е
бил изграден на груб строеж още през 1983г. – от съдържащите се в преписката от
2004г. актове, както и от показанията на св. С., които в тази част следва да
бъдат кредитирани като кореспондиращи с писмените доказателства в преписката.
От заключенията на СТЕ, приети във въззивното производство, както и от
административната преписка от 2004г. във връзка с узаконяване на сградата се
установява, че до 2004г. двата етажа не са били реално обособени като
самостоятелни жилища – именно поради това при узаконяването е изготвен проект
за изграждане на сервизни помещения и кухня на втория етаж. До 2012г., когато е
изградена външна стълбищна клетка, двата етажа са били свързани с вътрешно
стълбище и не са имали самостоятелни входове. Поради това въззивният съд
намира, че двата етажа са били реално обособени като самостоятелни жилища едва
през 2012г. От този момент до завеждане на исковата молба в съда не е изтекъл
предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗДС десетгодишен давностен срок, поради което
възражението на ответниците за придобиване по давност на втория етаж от
сградата е неоснователно.
Независимо от това, и дори да се приеме, че е била налице годна за придобиване
по давност реална част от сграда, доколкото частта е била обособима съгласно
строителните правила и норми, възражението за придобиване по давност отново би
било неоснователно.
Според показанията на св. С., същата допуснала Т.и съпругата му да живеят
на втория етаж през 2006 – 2007г. Че ответниците са допуснати в имота от
собственичката му се установява и от показанията на св. К., макар тези
показания да са вътрешно противоречиви – свидетелят твърди, че Т.от 2001г.
живеел в собствения си имот, същевременно мислел, че имотът е собствен на майката
и бащата на Т., и същевременно, въпреки че според свидетеля вторият етаж бил
собствен на Т., майка му Т.С. го допуснала да живее там със съпругата му Ц.. Всичко
това налага извод, че собственикът Т.С. е допуснала сина си Т.и съпругата му Ц.
да ползват втория етаж на сградата безвъзмездно, което сочи на договор за заем
за послужване. Противоречията в показанията на тези свидетели касаят само
времето, в което това е станало – според св. С. – през 2006 – 2007г., а според
св. К.– през 2001г.
Твърденията на въззивниците за налични уговорки между бившите съпрузи Т. и А.,
чрез които твърдения се домогват да установят, че още при заживяването им на
втория етаж ответниците са държали същия с намерение за своене, не са доказани,
вкл. с показанията на свидетеля А.Т., които са неясни, неточни, вътрешно противоречиви
и не кореспондират с други доказателства по делото. Този свидетел твърди, че
след развода му с Т. през 1977г. продължили да живеят заедно в ж.п. кантона,
след което се преместили в новопостроената процесна сграда, после в
противоречие с това твърдение заявява, че в някакъв последващ момент се събрал
да живее с бившата си съпруга заради децата, в който момент къщата вече била
изградена на груб строеж, и с осигурени от него средства бил завършен вторият
етаж; Не посочва кога е станало това, но веднага след завършването Т.се
преместил да живее там. Няма спомени обаче кога е заживял Т.на втория етаж; Говори
за електрическа и ВиК инсталации, каквито са правени и при узаконяването на втория
етаж от сградата през 2004г.; Същевременно твърди докато е извършван ремонтът Т.С.
да не е била там, а по делото не е спорно, че Т.С. не е била постоянно в имота
от 2006 – 2007г. до 2015г., тъй като заминала на работа в Италия, като
периодично се връщала. Различен извод не следва от приетото писмо от НОИ,
съгласно което пенсията на А.Т. е
изплащана на процесния адрес от 31.01.1992г. до 30.11.1993г. Противно на
поддържаното от въззивниците, от това писмо не следва единствен извод, че А.Т.
е живял на процесния адрес за посочения период. Към 1992 – 1993г. синовете на
свидетеля са били непълнолетни - Д. е навършил пълнолетие на 04.11.1993г., а Т.е
бил на 16 години, поради което обосновано може да се предположи, че пенсията е
превеждана на адреса за издръжката на децата му.
Съгласно трайната практика на ВКС, в хипотеза, при която фактическата власт
върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за
послужване по чл. 243 ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна на
намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение,
презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Презумпцията по чл. 69 ЗС
намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота
представлява владение още от момента на установяването си. За да промени държането
във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене
на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. След като веднъж фактическата
власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и
каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не
може да доведе до придобиване на собственост по давност, и само ако държателят
промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза
започва да тече придобивна давност. Но за да се приеме, че е налице
завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се
упражнява вместо другиго изключително за себе си да намери външна проява чрез
действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или
владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит
начин. В тази хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната
давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на
държането във владение (така решение № 196 от 18.03.2019г. по гр.д. № 137/2018г.,
І ГО, решение № 12 от 19.02.2014г. по гр.д. № 1840/2013г., I ГО, решение №
291/09.08.2010г. по гр.д. № 859/2009г., ІІ ГО, решение № 270/20.05.2010г. по
гр.д. № 1162/2009г., ІІ ГО и др.).
В случая, при доказателствена тежест за ответниците, същите не са доказали
преди 2012г. (когато според показанията на св. С. вече не е допускана до втория
етаж) да са демонстрирали пред собственика промяната в намерението си да
владеят имота за себе си. Обстоятелството, че според показанията на св. С. Т.„направил
ремонта“ на втория етаж не може да обоснове извод за демонстрирано такова
намерение за своене – ремонт е бил направен, за да ползват Т.и съпругата му
втория етаж, а по делото не се установява и че именно Т.е направил ремонта –
според св. А.Т. той бил заплатил ремонта, а синът му заплатил за изграждане на
стълбищната клетка, изградена през 2012г.; според св. С. Т.направил ремонт на
втория етаж през 2006 – 2007г., когато поискали да се установят със съпругата
му там, преди това етажът не бил готов, а според св. К.Т.направил ремонта през
2001г. Предвид преустройствата, които е следвало да бъдат направени на втория
етаж при узаконяването на сградата през 2004г. - изграждане на сервизно
помещение и кухня, каквито съгласно обяснителната записка по административната
преписка не е имало към 2004г., съдът приема, че ремонтът на втория етаж е
извършен най-рано през 2004г., а показанията на св. К.относно времето на
извършването му не следва да се кредитират.
От 2012г., когато ответниците отказали да допускат собственика на втория
етаж, до завеждане на исковата молба в съда, отново не е изтекъл предвиденият в
чл. 79, ал. 1 ЗДС десетгодишен давностен срок.
За неоснователни съдът намира и релевираните с отговора на исковата молба
възражения за нищожност на договора за покупко-продажба от 08.04.2014г.
Своевременно заявените възражения са били, че договорът е нищожен, тъй като сделката
била изповядана на цена под данъчната оценка; цената не била реално заплатена;
в нотариалния акт било посочено, че предмет на сделката е еднофамилна жилищна
сграда, а сградата била двуфамилна. Обстоятелството, че продажната цена е под
данъчната оценка на продавания имот, е ирелевантно за действителността на
сделката. Цената е въпрос на договаряне между страните по сделката, още повече,
че в случая продаваният имот е обременен с вещно право на ползване. Не е от
естество да опорочи сделката и обстоятелството, че в нотариалния акт сградата е
описана като еднофамилна – нотариусът е съобразил актуалния кадастрален статут
на сградата, като видно и от приетите скици на поземления имот и на сградата,
последната е обозначена като еднофамилна. По делото се установи по безспорен
начин и че уговорената цена е била платена. За неоснователни съдът намира и наведените
с жалбата непреклудирани доводи за нищожност на сделката. От обстоятелството,
че продавачът е запазил правото си на ползване върху целия имот не може да се
направи извод за симулативност на сделката, нито причините, мотивирали С. да
продаде имота, могат да обусловят извод за липса на воля на страните по
сделката да се породят правните й последици.
По изложените съображения въззивният съд намира, че е доказана първата
предпоставка на ревандикационните искове – ищецът е собственик на процесния
имот на соченото от него придобивно основание. По отношение на втората
предпоставка в първата инстанция е прието за безспорно обстоятелството, че
имотът се владее от ответниците, предвид заявеното от тях възражение за
придобивна давност. С оглед установеното по делото, това владение е без правно
основание.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 2А на Тълкувателно решение
№ 4/14.03.2016г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС, съдът, сезиран с
осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен
диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на
ищеца. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е
собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот, съдът следва
да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен
диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли
второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота.
В случая действително, съгласно показанията на свидетелите С. и К., в края
на 2015г. ответниците са напуснали имота. Според показанията на св. С., тя се
настанила на втория етаж от сградата, а според показанията на свидетеля К.,
напускането е станало поради издадена заповед по реда на ЗЗДН. В този смисъл са
и твърденията в отговора на въззивната жалба, в който се твърди още, че
ответникът Т.Т. правил опити за нахлуване, че ответниците продължавали да
изпращат свои близки да влизат в имота, за които твърдения не са ангажирани
доказателства. В пледоарията си в хода на устните състезания пред въззивната
инстанция обаче, както и в писмената си защита от 18.12.2019г. въззивникът Т.Т.
отново поддържа, че със съпругата му владеят, живеят и обитават втория етаж от
къщата от 2002г., което обстоятелство било безспорно. Предвид така заявеното
признание въззивният съд следва да приеме, че въпреки че са напуснали имота в
края на 2015г. поради издадена срещу тях заповед по ЗЗДН, ответниците са
продължили да имат достъп до имота, като към момента на приключване на устните
състезания пред въззивната инстанция имотът отново се намира във фактическата
им власт. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, този факт следва да бъде
взет предвид от въззивния съд, което от своя страна обуславя извод за
основателност на ревандикационните искове и в осъдителната им част.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, на основание чл. 78 ГПК въззивниците следва
да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия разноски за настоящата инстанция.
Съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, въззиваемият претендира само
разноски за адвокатско възнаграждение до размер от 1 000 лв. Възнаграждението в
претендирания размер е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения
договор за правна защита и съдействие. Другите направени разноски не се
претендират съгласно списъка, поради което не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 15012 от 29.09.2016г., постановено по гр.д. № 28080/2014г. на
Софийски районен съд, 48 състав.
ОСЪЖДА
Т.А.Т., ЕГН **********, и Ц.В.Т., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да заплатят на Д.А.Т., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 1 000 лв.
(хиляда лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.