РЕШЕНИЕ
№ 81
гр. Бургас, 02.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело №
20212001000211 по описа за 2021 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 140 от 12.05.2021 г., постановено по т.д. № 670/ 2019
г. Окръжен съд Бургас е осъдил С. ХР. ХР., ЕГН **********, П. АНД. ХР. ,
ЕГН **********, и ХР. ИВ. ХР. , ЕГН **********, всички с адрес: гр. Н. ул.
„М. № *, всеки от тях поотделно, да заплатят на „О.“ ЕООД, ЕИК *** със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Д.“ № *, представлявано от
О.З.К. – управител, сума в размер на по 17 333,33 лв., дължима на отпаднало
основание, по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, по развален договор за
наем по отношение на обект 1 - самостоятелен обект с идентификатор ***
разположен на партерен етаж от сграда с идентификатор *** в гр. Н., ул. „М.
№ *, сключен между страните на 7.08.2015 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаването на исковата молба – 11.12.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, като претенцията над общо уважения
размер от 52 000 лв. до претендирания размер от 65 000 лв. е отхвърлена.
Отхвърлено е искането за солидарно осъждане на ответниците.
1
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от „О.“ ЕООД, в която решението се
обжалва, в частта, с която претенцията е отхвърлена, като се въвежда искане
за неговата отмяна.
Изтъква се, че неправилен е изводът на съда, че по отношение на
втория обект на наемния договор - бижутериен магазин, на дружеството -
въззивник е било предадено владението върху същия, от страна на
въззивниците - ответници, на основание процесния договор за наем.
Заплатените по договора суми, плащането на които е удостоверено върху
писмения акт, касае ползването на обектите през 2016 г.
Акцентира се на обстоятелството, че няма как фактическата власт
върху бижутериен магазин да се е упражнявала от въззивното дружество и
ответниците да са предали същата на трето лице - новия собственик на
магазина, на когото същият е бил продаден през февруари 2016 г. На базата на
горното се извежда извод, че дори и дружеството да е упражнявало
фактическа власт върху бижутерийния магазин, то това е било преди
сключване на процесния договор и касае период преди действието на
договора от 7.08.2015 г., който урежда отношенията между страните по повод
отдаването на обектите под наем за летния сезон на 2016 г.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
С. ХР. ХР., П. АНД. ХР. и ХР. ИВ. ХР. , в който се поддържа, че същата е
неоснователна и недоказана, и се моли за оставянето й без уважение.
Противопоставят се доводи, че е неоснователно, недоказано и
преклудирано твърдението на жалбоподателя, че договорът, сключен на
7.08.2015 г. касае ползването на обектите от началото на летния сезон на 2016
г., а владението на имота от 18.06.2015 г. се основава на различно правно
основание. Изтъква, се че подобно твърдение няма въведено в исковата
молба, нито в хода на производството пред първоинстанционния съд. Прави
се позоваване на нормата от договора, сочеща, че същият се сключва, считано
от датата на подписването му, с аргумент, че плащането на наемната цена на
годишна база не води до извод, че не се дължи такава за 2015 г.
2
Постъпила е и въззивна жалба от С. ХР. ХР., П. АНД. ХР. и ХР.
ИВ. ХР., с адрес за връчване: гр. Н., ул. „И.“ № *- адв. Ж.И..
Постановеното от съда от първа инстанция решение се квалифицира
като недопустимо, незаконосъобразно, постановено при съществени
нарушения на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Въвежда
се искане за постановяване на ново решение по съществото на спора, с което
предявените искове бъдат отхвърлени в цялост.
Изтъква се, че осъждайки ответниците да заплатят претендираната
сума при условията на разделност, вместо да отхвърли предявените при
условията на солидарност искове, съдът се е произнесъл по непредявен иск,
което е основание за обезсилване на решението му и връщане на делото за
произнасяне по предявения иск.
Релевират се оплаквания за неправилност на фактическия и правен
извод на съда, че договорът за наем е развален поради безполезност на
изпълнението, като се подчертава, че уведомлението, връчено чрез ЧСИ, и
исковата молба не съдържат предупреждение и волеизявление за развалянето
му и даване на подходящ срок за изпълнение. Аргументира се, че не са били
налице предвидените в чл.87, ал.2 ЗЗД предпоставки за разваляне, не са
ангажирани доказателства за съществуваща безполезност на изпълнението,
към момента на развалянето.
Заявява се, че предвид липсата на разваляне на договора,
първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.55,
ал.1, предл.3 ЗЗД за връщане на заплатената по договора за наем цена.
Развити са оплаквания, че не са обсъдени поотделно и в съвкупност
събраните по делото писмени и гласни доказателства, в резултат на което
съдът е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Оспорва се
изводът на съда за неизпълнение задължението на въззивниците - ответници
за предаване на обект № 1, въпреки наличието на безспорни доказателства за
предаване на обекта на дружеството въззивник - ищец. Твърди се, че съдът
неправилно е приел в мотивите на решението си, че наличието на предходен и
последващ договор за наем, наред с процесния, за единия от обектите, е
ирелевантно за спора, като не е съобразил злоупотребата с право от страна на
дружеството въззивник, по смисъла на чл.289 ТЗ. Сочи се, че намерението за
3
увреждане, от страна на ищеца спрямо ответниците, се изразява в
обстоятелството, че управляващият дружествата, страни по двата договора,
въпреки че е знаел за съществуващ договор за наем от 2015 г., е сключил
втори договор за наем със С.Х., за същия обект, с единствената цел да
постави ответниците в неизпълнение по първия договор от 2015 г.
Преповтаря се оплакването за неистинност на процесния договор за
наем и оформените под него разписки за получени суми.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
„О.“ ЕООД, в който същата се оспорва, като неоснователна, и се моли за
оставянето й без уважение.
Изтъква се, че съдът не е излязъл извън рамките на диспозитивното
начало на гражданския процес. Осъждането на ответниците да върнат сумите
разделно не води, по мнение на дружеството, до порок в решението,
обуславящ неговата отмяна.
Във връзка с твърденията за липса на предпоставките за разваляне на
двустранния договор, въззивникът - ищец сочи, че предвид конкретната
специфика на правоотношението и най-вече липсващата престация, довела до
пълно неизпълнение на договорното задължение за предаване на обекта, в
продължение на повече от четири години, се обосновава отпадналият интерес
за кредитора да получи изпълнение. Не е било предложено изпълнение и в
хода на производството. Излага се, че фактът, че въпросният обект № 1 от
договора евентуално е предаден на друго дружество, макар и свързано лице
на дружеството – наемател, не води до извод, че ответниците са изпълнили
своето договорно задължение за предаване обекта на ищеца.
В допълнение, наличието на последващ договор за наем е бил факт,
известен и на наемодателите по процесния договор.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от
легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и
отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно,
същите са допустими за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
4
Неоснователно се поддържа в жалбата на ответниците, че съдебният
акт е недопустим, като постановен по непредявен иск, тъй като, при искане за
осъждане при солидарност, съдът е уважил претенция за разделно осъждане.
Липсват основания да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск
– съдът от първа инстанция не е основал решението си на факти, които не се
твърдят в обстоятелствената част на исковата молба, не се е произнесъл по
нещо, което не се претендира с петитума й или в повече от претендираното -
свръхпетитум, а изхождайки от фактите и обстоятелствата, посочени в
исковата молба и установени по делото. Когато с исковата молба се
претендира солидарност, а такава, предвид материалното правоотношение, не
е налице, за съда не съществува пречка, след като отхвърли искането за
солидарно осъждане, да се произнесе разделно, на принципа, че сезиран за
нещо повече от действително дължимото, той има право да се произнесе за
по-малкото.
Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Претенцията намира правното си основание в чл.55, ал.1, вр. чл.88
ЗЗД.
При твърдения, че е сключил договор за наем с въззивниците –
ответници, по който е платил част от уговорената годишна наемна цена, без
да получи фактическата власт върху наетите обекти, дружеството въззивник –
ищец сочи, че е развалило съглашението и търси обратно престираното, като
дадено на отпаднало основание.
За да се породи в полза на въззивника – ищец вторичното
преобразуващо право да преустанови договорната обвързаност и, оттам, да
реституира даденото, следва да са налице обективните и субективните
предпоставки за това – неизпълнение, за което длъжникът отговаря, и което
не е незначително, с оглед интересите на кредитора.
Представен е договор за наем от 7.08.2015 г., сключен между
въззивниците – ответници, като наемодатели, и въззивника – ищец, като
наемател, по силата на който са му предоставени за временно и възмездно
ползване два обекта в жилищна сграда в гр. Несебър, индивидуализирани в
договора, а именно обект № 1, който да се ползва по предназначение като
5
кафене, и обект № 2, който да се ползва по предназначение като бижутериен
магазин. За ползването на описаните имоти е уговорено, че наемателят дължи
на наемодателите годишна наемна цена в общ размер на 75 000 лв., от които
за обект № 1 - 60 000 лв., а за обект № 2 - 15 000 лв., платими за всяка година
от действието на договора изцяло авансово в брой или по банков път, по
посочена от наемодателите банкова сметка, до края на месец октомври на
предходната година. Постигнато е съгласие наемната цена за първата година
от действието на договора да бъде заплатена изцяло в брой или по банков път
на датата на подписване на договора – чл.2, т.4, изр. 1, като, по отношение на
наемната цена за 2016 г., страните са посочили, че се дължи на наемодателите
до края на месец октомври 2015 г. – изр.2 от същата договорна клауза. Ясна е
договорната воля съглашението да е със срок на действие пет години – чл.13,
считано от датата на подписването му. При анализа на уговорките за начина
на плащане на наемната цена става ясно, че е фиксиран различен падеж на
дължимост на наемната цена за първата година от действието на договора –
датата на подписването му, и на наемната цена за 2016 г. – до края на
октомври 2015 г., което необоримо води до извода, че 2016 г. не е първата
година от действието на договора, който извод кореспондира и с уговорката в
чл.13, че договорът действа, считано от 7 август 2015 г. Сезонният характер
на дейността на обектите, който не се оспорва от страните, придава житейска
обоснованост на поемането на задължение за плащане на пълен наем за
първата година на действие на договора, макар сключването му да датира към
втората й половина. Толкова повече, че не съществува нормативна или от
гледище на морала пречка страните да уредят отношенията си и спрямо
предхождащо ползване, за каквото по делото се събраха доказателства – чл.9,
вр. чл.8, ал.1 ЗЗД. В този смисъл, лишени от фактологическа обоснованост са
съжденията във въззивната жалба на ищеца, че представеният договор касае
отношенията между страните, начиная от летния сезон на 2016 г.
Неоснователно е оплакването, поддържано във въззивната жалба на
ответниците за неистинност на документи – договор и разписки. Допуснатата
пред първата инстанция съдебно – почеркова експертиза категорично и
убедително установява, че авторството на писмените изявления, оформящи
договорното съгласие и признание за получаване на сумите срещу наемната
цена, е на ответниците в производството.
Върху материалния носител на договора са оформени два броя
6
разписки за платени суми, в размер на 50 000 лв. на 11.08.2015 г. и 12.01. 2016
г., за които се сочи, че са платени по процесния договор, скрепени, както се
каза, с подписи с доказана автентичност, произходящи от наемодателите по
договора.
Ето защо може обосновано да се заключи, че между страните е
съществувало валидно наемно правоотношение, с релевирано по-горе свое
съдържание за предоставяне на описаните в писмения акт два имота, при
уговорена наемна цена, от която, на посочените дати, е платена общо сумата
от 65 000 лв. – наемна цена за 2015 г. Като се вземе предвид, че в чл.2, т.1 от
контракта страните са се споразумели относно съотношение в общата наемна
цена на наемите за двата обекта, както следва: 60/75 за обект № 1 кафене и
15/75 за обект № 2 магазин и като съобразява отсъствието на договорна воля
относно съотнасянето на частичното плащане към двата дължими наема,
настоящият състав възприема позиция, че при плащането, страните не са се
отклонили от така възприетото разпределение и 60/75 от общо платената
частично сума от 65 000 лв. или 52 000 лв. следва да се отнесе към дължимата
престация за ползването на кафенето, а 15/75 от същата сума или 13 000 лв. –
за ползването на магазина.
Между страните е уговорено предаването на обектите да се
удостовери с подписването на приемо - предавателен протокол – чл.4 от
договора. По делото липсват твърдения и доказване за съставяне на приемо -
предавателни протоколи за обектите. В доказателствена тежест на
ответниците в производството е да установят, че са изпълнили вменените им
по силата на договорната обвързаност задължения да предадат владението на
наетите имоти на наемателя.
От разпита на свидетеля И. З. К. пред първата инстанция, става ясно
че имотът, индивидуализиран от страните като бижутериен магазин, е бил
ползван от дружеството - въззивник през 2015 г. за период преди сключването
на писмения договор. Свидетелят е заявил, че е запознат с дейността на
дружеството – ищец, като голяма част от работите на същото, в това число и
свързаните с дейността в наетите обекти, са били управлявани от него. Ето
защо, показанията на този свидетел следва да се кредитират, толкова повече,
че и във въззивната жалба на дружеството не се отрича ползването на имота
през 2015 г., а се акцентира, че не е било осъществено предаване на обекта
7
именно на основание процесния договор.
Настоящият състав отбелязва, че в хипотези, като настоящата,
когато е доказано, че наемателят се е намирал в имота от предходен период,
включително и към датата на създаване на облигационната връзка, липсва
основание да се извършва ново предаване на обекта или да се поставя
изискване за формализиране процеса на предаване с приемо-предавателен
протокол. От значение е, че задължението на наемодателя да осигури
необезпокоявано ползване на имота от наемателя е било изпълнено.
По отношение на другия обект – кафене, не се доказа фактическата
власт върху същия да е преминала върху дружеството – наемател в нито един
момент от действието на договора. Още в отговора на исковата молба
ответниците са потвърдили, че не са предавали обекта на дружеството – ищец
към датата на договора 7.08.2015 г., тъй като към онзи момент са имали
договор за наем относно него с трето лице, комуто търговският обект е бил
предаден за експлоатация.
Правното твърдение на наемодателите, че за период след 2017 г.
наемателят е осъществявал ползване чрез трето лице – друго дружество,
притежавано от едноличния собственик на капитала на дружеството – ищец,
може да бъде обсъждано в посока забавено изпълнение, тъй като развалянето
е предприето едва през 2019 г., т.е. с това твърдение ответниците се домогват
да парират довода за възникване право на разваляне, противопоставяйки, че
са изпълнили, макар и неточно във времето.
Доказано е в производство, че имотът е предаден на трето, свързано
с ищеца, лице през 2017 г. – по силата на признанието на свидетеля Колев, че
„през 2017 г. работихме обекта заведение с фирма „О.“ ЕООД“. Горното не
може да обоснове настъпил погасителен ефект по отношение на
задължението за предаване имота на наемателя по процесния договор от 2015
г., тъй като липсва изразено от него потвърждение, че изпълнението към
трето лице следва да се третира като надлежно изпълнение, нито е налице
доказване за връзка на овластяване между наемателя по първия договор и
третото лице последното да получи изпълнението, нито данни за възползване
на правоимащия наемател от изпълнението – хипотезите на чл.75, ал.1 ЗЗД.
Не е налице и приложимост на разпоредбата на втората алинея на текста,
престиране с погасителен ефект на мним кредитор, по съображения, че ясно и
8
недвусмислено в съдържанието на договора за наем, датиращ към февруари
2017 г., е посочено името на дружеството, с което този договор се сключва и
предаването на фактическата власт върху кафенето е осъществено именно във
връзка с този договор. Следователно, не би могло да се поддържа, че
предавайки обекта, наемодателят по този втори договор е имал представата,
че изпълнява към наемателя по първия договор – логически неудържима е
тезата, че когато си обвързан да изпълниш по новоучредено правоотношение
и престираш, ти, изпълнявайки, можеш да имаш съзнанието, че го правиш по
друго, предходно съществуващо правоотношение, в което участваш.
Ето защо, предаването на обект № 1 от процесния договор през 2017
г. на трето на правната връзка лице не е погасило задълженията на
наемодателите и следва да се приеме, че е било налице тяхно виновно
неизпълнение.
Предвид изложеното, за ищеца – наемател е възникнало правото на
разваляне, което е надлежно упражнено с отправените до длъжниците
нотификации, получени на 26.11.2019 г. и приети като доказателства по
делото. Съдът отбелязва, че предвид продължителността на забавата и липса
на предложено изпълнение за целия петгодишен срок на договора, даването
на нов срок за изпълнение не се е налагало - Решение № 51 от 10.09.2010 г. на
ВКС по т.д. № 32/2009 г. Въведеното в жалбата на въззивниците - ответници
възражение за недоказаност на предпоставките за разваляне без даване на нов
срок за изпълнение е неоснователно.
Договорната връзка е отпаднала и макар наемният договор да е с
периодично действие, доколкото не се доказа въззивникът - ищец да е ползвал
обект № 1 в нито един момент от сключването на договора, наемодателите
дължат връщане в цялост на заплатената част от наемна цена, в размер,
съобразно гореизложеното на 52 000 лв., платими при разделност.
По отношение на обект № 2, доколкото се установи, че същият е бил
предаден и ползван от наемателя, не се е породило право на разваляне на
инкорпорирания в един писмен акт с горния договор за наем за този обект.
Следователно, искът за връщане на даденото е в тази част неоснователен.
Лишени от основателност, а и правна релевантност към поставения
за решаване спор, са доводите във въззивната жалба на ответниците за
злоупотреба с право по смисъла на чл.289 ТЗ, при сключване на втория
9
наемен договор по отношение на обект № 1 от представляващия дружеството
– наемател по първия договор, който е представляващ и дружеството –
наемател по втория договор. Сочи се на намерение за увреждане на
ответниците, изразено в сключване от свързаното с наемателя по първия
договор дружество на наемния договор от 2017 г., с единствената цел да
постави в неизпълнение наемодателите по наемния договор от 2015 г.
Специалният състав на злоупотребата с право, регламентиран в
чл.289 ТЗ, предвижда забрана за упражняването на собствените права от
страна по търговска сделка, с единствената цел да бъдат увредени интересите
на другата страна – Решение № 138 от 8.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 103/2012
г. Следва да се отбележи, че доколкото на страната на наемател по двата,
визирани в оплакването, договори са различни субекти, дори и да би била
доказана злоупотреба с право при второто договаряне – от дружеството,
неучастващо в производството, то тя не би рефлектирала върху поетите по
първия по време договор ангажименти за предаване на обекта – не би имала
правопогасяващо или правопроменящо действие върху обвързаността.
В аспект на всичко гореизложено, крайните правни изводи на
настоящата апелативна инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния
съд. Горното обуславя потвърждаване на решението.
При този изход от делото, разноските на страните следва да останат
така, както са направени, тъй като и двете въззивни жалби са отхвърлени, а
единствените, сторени пред настоящата инстанция, разноски са за държавна
такса по жалбите.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 140 от 12.05.2021 г., постановено по
т.д. № 670/ 2019 г. по описа на Окръжен съд Бургас.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11