О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №
гр. София, 18.08.2025 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЖ-I-Н състав, в
закрито заседание на осемнадесети август през
две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЮ ЗГУРОВ
ЧЛЕНОВЕ: КЛАУДИЯ
МИТОВА
НАДЯ ХРИСТОВА
разгледа докладваното от съдия
Митова в.ч.гр.дело № 16184 по описа
за 2018 год. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.129, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 5144606/17.09.2018 г.
на М.Д.Д. срещу Определение № 441178/29.06.2018 г., постановено по гр.д. №
15957/2014 по описа на Софийски районен съд, ГО, в частта, в която е върната
исковата му молба от 21.02.2011 г., с която са предявени осъдителни искове
срещу И.Г.С..
Частният жалбоподател (ищец по гр.д. № 15957/2014 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО) излага оплаквания за незаконосъобразност на
определението в атакуваната част, доколкото е следвало да бъде уведомен за
постановените съдебни актове от по – горните съдебни инстанции и да му бъде
предоставен срок за внасяне на следващата се държавна такса. Поддържа, че
размерът на исковите претенции е бил увеличен, поради което делото е следвало
да бъде изпратено на СГС.
Препис от частната жалба не подлежи на връчване,
доколкото до конституиране на ответник в първоинстанционното производство не се
е стигнало.
Софийски градски
съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото,
намира следното:
Частната жалба е подадена от легитимирана страна, притежаваща правен интерес,
насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на законоустановения
срок за обжалване по чл.275, ал.1 ГПК, поради
което се явява процесуално допустима.
В частната жалба е инкорпорирано искане същата да не бъде
разглеждана от съдия от СГС, поради „ходатайства“ на съдия от съдия съд да
„изчезват“ дела на жалбоподателя и да бъдат „губени“ от него. Искането
настоящият състав счита, че е такова по
чл.23, ал.1 вр.чл.22, ал.1, т.6 ГПК.
Съгласно чл.2 ГПК съдът дължи да разгледа всяко отправено
до него искане за защита или предписано от закон съдействие, а гаранция за
осъществяване на тази функция е прокламираната в чл.117, ал.2 от Конституцията
на Република България независимост на съдебната власт и обвързаност на съдиите,
натоварени да я осъществяват, единствено от общоприети правила. В тази насока
недопустимо е участие на съдия при решаване на делото, когато съществуват
конкретни факти, поставящи го в особено отношение с някоя от страните по спора
или спрямо благото, обект на спора и тази специфична връзка провокира съмнение
у съдията, че ще бъде в състояние да осигури безпристрастно решение или
обективно съществуващото отношение провокира разумно съмнение у обективния
наблюдател. При това меродавно при решението дали съдия да бъде отведен не е
субективното усещане у страната и формираното на тази основа отношение към
съдебната институция или отделния съдия, а единствено съществуващо отношение у
съдията било към предмета на спора, било към страна по делото.
По отношение на членовете на настоящия съдебен състав не
съществуват конкретни факти, поставящи кой да е от тях в особено отношение с
някоя от страните по спора или спрямо благото, обект на същия. Такива конкретни
твърдения не са и изложени от жалбоподателя. Към датата на изготвяне на
частната жалба членовете на настоящия съдебен състав не са правораздавали в
СГС, поради което е обективно невъзможно до тях да са достигнали твърдените, но
неясни и неконкретизирани „ходатайства“.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
Депозирана е в СГС от М.Д.Д. искова молба 21.02.2011 г.,
с която срещу И.Г.С. е предявен иск с правно основание чл.45 ЗД за заплащане на
обезщетение в размер на 750 000 лева. В исковата молба се съдържа искане за
обезпечение на предявения иск и за освобождаване от задължението за внасяне на
държавна такса.
Делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд –
Кюстендил, където е заведено под номер 30/2012 г., по което с определение от
08.05.2012 г. е постановен отказ от освобождаване от следваща се в
производството държавна такса и на ищеца е предоставена възможност в седмичен
срок от уведомяването да внесе такава в размер на 30 000 лева. Определението на
Окръжен съд – Кюстендил по чл.83, ал.2 ГПК от 08.05.2012 г. е потвърдено с
определение от 02.10.2013 г. по гр.д. №291/2013 г. на Апелативен съд – Бургас.
С молба от 04.11.2013 г. ищецът конкретизирал претенцията
си като такава за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди
и е изменил размера на същите, като е поддържал претенция за обезщетение за
причинени имуществени вреди до размера от 24 950 лева, частичен иск от такъв в
общ размер на първоначално заявения, както и на претенция за обезщетение за
неимуществени вреди до размера от 25 900 лева, частичен иск от такъв в общ
размер на първоначално заявения.
С оглед намаляването на размера на исковите претенции с определение
от 05.02.2014 г. делото е прекратено пред Окръжен съд – Кюстендил и е изпратено
по подсъдност в СРС, където е образувано под гр.д. № 15957/2014 г. С
разпореждане от 27.03.2014 г. съдът е указал на ищеца в седмичен срок от съобщението да представи
доказателства за платена държавна такса в размер на 1 996 лева. В предоставения
от съда срок, на 19.05.2014 г. е постъпила молба от ищеца за освобождаване от
следващата се в производството по разглеждане на предявените искове държавна
такса. Към молбата е представена декларация за материално и гражданско
състояние.
С молба от 10.05.2014 г. ищецът е увеличил исковата си
претенция на 25 850 лева.
С определение от 19.05.2014 г. СРС е оставил без уважение
искането на ищеца по чл.83, ал.2 ГПК и е указал на същия в седмичен срок от влизане в сила на определението да
представи по делото доказателства за внесена държавна такса в размер на 1 996
лева, като е посочил, че в противен случай исковата молба ще бъде върната.
С молба от 27.06.2014 г. ищецът отново е заявил, че прави
увеличение на претенцията за обезщетение за причинени имуществени вреди на 25
900 лева, частичен иск от такъв в общ размер на първоначално заявения, както и
увеличение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, представляващи
лихви на 25 900 лева, частичен иск от такъв в общ размер на първоначално
заявения.
Определението по
чл.83, ал.2 ГПК на СРС е потвърдено с определение № 763/20.10.2017 г. по
в.ч.гр.д. № 564/2017 г. по описа на Окръжен съд – Враца. След връщане на
подадената срещу този съдебен акт частна касационна жалба определението от
19.05.2014 г. е влязло в законна сила на 18.04.2018 г. в частта на
произнасянето по искането по чл.83, ал.2 ГПК
С Определение № 441178/29.06.2018 г. по гр.д. №
15957/2014 г. по описа на СРС исковата молба е върната. За да постанови
обжалвания съдебен акт решаващият съдебен състав е приел, че разпореждането, с
което са дадени указания за внасяне на държавна такса е редовно връчено на
ищеца, но не са представени доказателства за нейното заплащане. Съобразил е, че
с влязло в сила определение на Окръжен съд – Кюстендил е отказано
освобождаването му от държавна такса, което е довело до намаляване на исковите
претенции. След постановяване на отказ за освобождаване от държавна такса и от
СРС е последвало увеличение на исковите претенции и искане за изпращане на
делото по подсъдност на СГС. Последното първоинстанционният съд е приел да
представлява злоупотреба с права. Счел е, че независимо дали производството е
следвало да продължи пред СРС или СГС таксата е била дължима, но не е била
внесена.
Предвиденото от
законодателя освобождаване на ищеца от такси и разноски при предпоставките на
чл.83, ал.2 ГПК цели облекчаване за същия при завеждането и провеждането на
съдебното производство. Разпоредбата съставлява гаранция за упражняване
конституционното право на защита на всеки гражданин на нарушени или застрашени
негови права или законни интереси, закрепено в новелата на чл. 56 КРБ, чрез
предоставяне на равна възможност за иницииране и водене на съдебно
производство, независимо и въпреки затрудненото му материално положение.
При указания от съда за внасяне в определен срок на
държавна такса по искова молба и направено преди или по време на течението на
този срок искане по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на страната от внасяне на
таксата, до приключване на производството по чл.83, ал.2 ГПК с влязло в сила
определение, страната не дължи внасянето й, независимо, че развитието на
производството по искането за освобождаване от държавна такса не спира /арг.
чл. 61 ГПК/ течението на дадения срок за внасянето й. От това обаче не следва,
че с факта на влизане в сила на определението по чл.83, ал.2 ГПК започва да
тече нов срок за внасяне на държавната такса, за която страната не е била
освободена. Процесуалните срокове и началния момент на тяхното течение се
определят само по два начина - от самия закон или от съда /чл. 59 ГПК/. В
мотивите по т. 1 от Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013
г. на ОСГТК на ВКС е прието, че срокът за предприемане на процесуални действия
тече от момента, в който страната е известена за процесуалните си права и
задължения, като страната се счита известена, когато съдът я е уведомил за
началото на срока или този ден е посочен в закона. В случая липсва
законоустановено правило, според което приключването на производството по
чл.83, ал.2 ГПК да поставя началото на течение на нов срок за внасяне на
таксата, за която страната не е била освободена /изцяло или частично/. По време на производството по молбите по чл.83, ал.2 ГПК, срокът по чл.129,
ал.2 ГПК не тече, а след окончателното
произнасяне, страната трябва да бъде уведомена изрично за резултата и съдът да
даде отново срок за отстраняване нередовностите на исковата молба. След
съобщаването започва да тече нов срок за изпълнение (Определение № 78 от
28.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 325/2022 г., IV г. о., Определение № 584 от
25.07.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 984/2023 г., I т. о).
Препис от Определение № 763/20.10.2017 г. по в.ч.гр.д. №
564/2017 г. по описа на Окръжен съд – Враца е връчен на жалбоподателя, но
същото е подлежало на касационна проверка и срещу него е депозирана частна
касационна жалба. Последната е върната с разпореждане от 20.12.2017 г., което е
подлежало на въззивно обжалване пред Апелативен съд – София и срещу него е
депозирана частна жалба, върната с разпореждане от 21.03.2018 г., също
подлежащо на въззивен контрол. Последното е редовно връчено на жалбоподателя на
09.04.2018 г. и е влязло в законна сила като необжалвано. Макар тези актове на
окръжния съд да са били съобщени на жалбоподателя, то до влизане в сила на
разпореждането от 21.03.2018 г. срок по чл.129, ал.2 ГПК не е текъл. След
финализиране на производството по чл.83, ал.2 ГПК и връщане на делото на СРС
ищецът, сега частен жалбоподател, е следвало да бъде уведомен за това
обстоятелство като му бъде предоставена възможност за внасяне на следващата се
в производството държавна такса. Това задължение не може да се приеме за
изпълнено с указанията, дадени с определение от 19.05.2014 г., доколкото Д. не
е бил ясно и точно уведомен за началото на срока за изпълнение на процесуалните
си задължения, произтичащи от финализиране на производството по чл.83, ал.2 ГПК
и влизане в сила на определението за отказ от освобождаване от следваща се в
производството по разглеждане на исковите претенции държавна такса. Противното
означава началото на новия срок да изисква правна преценка от страна на
жалбоподателя относно стабилизиране на разпореждането за връщане на частната му
касационна жалба. Следва да се посочи, че определението на СРС в атакуваната
част е постановено след изменение на размера на исковите претенции, водещо до
промяна на подсъдността, а също и до свързаната с това неяснота относно размера
на държавната такса и съда, по чиято сметка същата следва да бъде внесена.
Като е приел, че ищецът не е изпълнил задълженията си за
внасяне на държавна такса за разглеждане на исковите претенции в предоставения
му от съда срок и е процедирал по реда на чл.129, ал.3 ГПК, СРС се е отклонил
от горните изисквания, поради което Определение № 441178/29.06.2018 г., в
частта, в която е върната исковата му молба от 21.02.2011 г. следва да бъде
отменено, а делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените
действия, включително процедиране във връзка с постъпилата още на 10.05.2014 г.
молба.
Предвид
изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ без уважение обективираното в частна жалба вх. №
5144606/17.09.2018 г. на М.Д.Д. искане за отвод на членовете на съдебния състав
като неоснователно.
ОТМЕНЯ Определение № 441178/29.06.2018 г., постановено по
гр.д. № 15957/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, В ЧАСТТА, в която е
върната исковата му молба от 21.02.2011 г., с която са предявени осъдителни
искове срещу И.Г.С..
Връща гр.д. № 15957/2014 г. по описа на Софийски районен
съд за процедиране съобразно мотивната част на настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.