№ 68
гр. Сливен, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500084 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 33/19.01.2022г. по гр.д. №
3148/21 г. на СлРС, с което е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО на правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД във вр. с чл. 79 ЗЗД, че Й. Д. Й.,
ЕГН **********, от гр. Сливен, ***, дължи на ищеца „О.Б.Б.” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: ***, сумата от 2317,30 лв.,
съставляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит
от 09.09.2008 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване
на заявлението в съда -18.10.2010 г., до окончателното й плащане, за която
сума в полза на „О.Б.Б.” АД, гр. София е издадена заповед № 3887 от
19.10.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
№ 5632/2010 по описа на РС – Сливен и е прехвърлена с договор за цесия от
31.01.2018 г. на „Е.М.“ ЕООД; ОТХВЪРЛЕНИ са предявените
положителни акцесорни установителни искове и акцесорни искове с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД за сумата от 231,04 лв., съставляваща договорна лихва за периода от
1
10.04.2009 г. до 17.10.2010 г., сумата от 170,70 лв., съставляваща
наказателна лихва за периода от 10.04.2009 г. до 17.10.2010 г., за които суми
в полза на „О.Б.Б.” АД, гр. София е издадена заповед № 3887 от 19.10.2010 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5632/2010
по описа на РС – Сливен и са прехвърлени с договор за цесия от 31.01.2018 г.
на „Е.М.“ ЕООД, като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ и на страните са
присъдени съразмерно разноските за заповедното и исковото производство.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство.
Въззивникът атакува цитираното решение частично, само в
уважителната установителна част, като твърди, че в нея то е
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Счита, че неправилно и в
разрез с постановките на т. 10 от ТР №2/2013г. съдът е приел, че
вземането за главница не е погасено по давност. Развива подробна
аргументация в тази посока. Твърди, че първостапанният съд погрешно е
зачел действието на Постановление №3/18.11.1980г. на ПВС, както и
неправилно е приел за валидни действията, извършени по прекратените
изпълнителни дела. Въззивникът заявява, че прекратяването на
изпълнителното производство има за последица заличаването на ефекта на
прекъсване на давността от всички предприети действия по
принудителното изпълнение, поради тяхната невалидност. Позовавава се на
съдебна практика на ВКС. В обобщение твърди, че е изтекла погасителната
давност и за главното вземане и искът е неоснователен.
Моли въззивния съд да отмени в обжалваната уважителна част
решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли и този
иск.
Претендира разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор. С него заявява, че атакуваната част от решението на РС е
правилна и законосъобразна и иска тя да бъде потвърдена, а жалбата –
оставена без уважение. Заявява, че първоинстанционният съд правилно и
законосъобразно е счел вземането за главница за непогасено по давност.
2
Излага подробни контрааргументи, с които оборва изложените във
въззивната жалба доводи в обратен смисъл. Счита, че правилно е
приложена т.10 на посоченото ТР 2/2013г. на ОСГТК, излага хронологията
на събитията и извежда заключение, че към момента н апредявяване на иска
правото на принудително изпълнение не е погасено за това вземане.
Поради това въззиваемият иска атакуваната част на обжалваното
решение да бъде потвърдена като правилна и законосъобразна, а въззивната
жалба против нея да бъде оставена без уважение. Няма заявена претенция
за присъждане на разноски.
Моли, в случай, че жалбата бъде уважена и се присъдят разноските на
въззивника, да се вземе предвид направеното възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение съгл. чл. 78 ал. 5 от ГПК, като бъде
посочена в решението и банкова сметка за превеждането им. прави и
изявление за прихващане на присъдените разноски с уважената част от
иска.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
С допълнение към отговора моли въззивния съд преди да се произнесе по
основателността на установителните искове, да се произнесе по
допустимостта им.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С
писмена молба процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1
от ГПК поддържа въззивната жалба на изложените основания, оспорва
отговора и моли въззивният съд да отмени в атакуваната част решението
на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли и този иск.
Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от
ГПК.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен
3
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
В мотивите си решаващият съд е изложил подробни доводи относно
това защо счита иска за допустим и настоящата инстанция се
солидаризира напълно с тях.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е
правилна и следва д абъде потвърдена.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, обективна и правилна, поради което препраща мотивите си към нея.
Също така споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират
опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Въззивната жалба е неоснователна.
Единственият отменителен довод, релевиран с нея, касае института
на погасителната давност и само в тези рамки следва да се произнесе
въззивният съд. Въззивникът счита, че правото на иск на въззиваемия-ищец
по отношение на главното вземане е погасено, тъй като е изтекъл
предвиденият от правната норма 5 годишен срок, поради което искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
За да се прецени дали този срок е изтекъл, следва да се определи
моментът, от който е поставен в течение, както и да се прецени дали са
настъпвали по време на този процес юридически факти, въздействащи на
движението му – тоест – такива, годни да го спрат или прекъснат по
смисъла на разпоредбите на ЗЗД, уреждащи този въпрос. В случая е
безспорно, че продължителността на давностния срок относно вземането
за главницата по договора за банков кредит, е 5 годишен.
Установено е, че след като от 17.10.2010г. длъжникът е преустановил
плащанията по договора, кредиторът е подал заявление до СлРС по чл. 417
от ГПК на 19.10.2010г. и по ч.гр.д. № 5632/2010г. на СлРС са му издадени
4
заповед № 3887 от 19.10.2010г. за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист за процесната главница от 2 317, 30 лв. и за договорна и наказателна
лихви, които не са предмет на настоящата въззивна проверка.
На 19.01.2012г. било образувано въз основа на този изпълнителен лист
изп. д. № 58/2012г. на ЧСИ М. Минкова.
На 04.04.2012г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до длъжника, че е
наложен запор върху МПС, негова собственост.
Поради осъществяване на условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, на
04.04.2014г. изпълнителното производство е прекратено ex legge, като
постановлението на ЧСИ за прекратяването му е от 14.12.2015г.
Въз основа на същия изпълнителен лист на 30.08.2016г. е образувано
изп.д. № 1303/2016г.на ЧСИ Г. Г., като в молбата за образуването му
взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи, които да бъдат
приложени от съдебния изпълнител.
На 14.09.2016г. е наложен запор на МПС на длъжника.
На 06.04.2017г. взискателят е поискал извършване на опис на движими
вещи на длъжника, какъвто не е извършен.
След цедиране на вземането и конституирането на цесионера като
страна в изпълнителното производство, на 30.05.2019 г. той е поискал запор
на банковите сметки на длъжника, който е наложен на 07.06.2019 г.
Взискателят е поискал да се наложи запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, който е бил наложен на 21.05.2021 г.
На 03.06.2021 г. той е поискал налагане на запор върху банковите
сметки на длъжника.
Изпълнителното дело е прекратено на 15.07.2021г. с постановление на
ЧСИ на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но условията за това са били
настъпили на 06.04.2019г., когато изпълнителното производство е
прекратено по право.
Така са налице две изпълнителни производства за процесното вземане,
като и двете са били прекратени при условията на перемпция, по тях са
искани и са били осъществявани изпълнителни действия и съдът следва да
прецени дали и какъв ефект са оказали тези факти върху течението на 5
годишния давностен срок. Тук няма да се обсъжда въпросът относно
5
прекратяване по силата на закона на изпълнителното производство, ако в
срок от 2 години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни
действия, без да е необходимо изрично постановление на ЧСИ за това, тъй
като той е пределно ясно и еднозначно разрешен от теорията и утвърден в
константната съдебна практика.
При проследяване на хронологията на горните юридически факти, се
налага изводът, че правото на иск на ищеца не е погасено по давност, тъй
като липсва успешно изтекъл непрекъснат 5 годишен срок.
Най-напред, по повод изчисляването на давностния срок в условията на
изпълнително производство, следва да се отчете наличието във времето на
два различни подхода.
Съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. образуването на изпълнително
производство прекъсва давността, като по време на същото давност не
тече, докато с TP № 2/26.06.2015 г. е дадено различно разрешение, с което е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва
да тече нова давност, а ППВС № 3/18.11.1980 г. е обявено за изгубило
значение. Последното не означава, че след 26.06.2015г. постановките на ТР
№ 2/ /26.06.2015г. се прилагат само по отношение на фактите, настъпили
след тази дата, а за тези преди нея следва се прилага ППВС № 3/18.11.1980г.
Така би било ако се касаеше за правна норма /отменяща или
изменяща/ - тогава, съгласно доктрината, разграничаваща действието на
процесуалните и материалноправните норми във времето, би могло да се
счете, че доколкото давността е материалноправен институт, то новата
норма няма обратно действие и се прилага само занапред. Известно е, че
материалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по
време на действието й, като породените правни последици се запазват при
действието на новата, различна правна норма, /освен ако в новия закон е
изрично уредено обратно действие на новата правна норма/.
Процесуалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по
време на действието й, но новата процесуалноправна норма отменя
породените правни последици на извършеното съдопроизводствено
действие, като ги заменя с нови, освен ако в новия закон е изрично уредено
запазването на породените правни последици.
6
В случая обаче правната норма, която се прилага по отношение
преценката за прекъсване на давността посредством "действия по
принудително изпълнение", е една и съща - чл. 116 б. „в“ от ЗЗД - и тя не е
променяна от законодателя. Променено е единствено тълкуването,
което се дава от ОСГТК, съпоставено с това на Пленума на ВС. Това
означава, че ако към правоотношение, възникнало и развило се преди
постановяване на ТР 2/2015г. вече е било съобразено разрешението по
Постановлението от 1980г. - тоест ефектът му е бил признат - то
правните последици от прилагането му са възникнали и те не могат да
бъдат по-късно пререшавани и изменяни въз основа на ТР 2/2015г. Но ако
въпросът за прекъсването на давността в минал момент - предшестващ
постановяването на ТР №2/2015г. - се разглежда от съда след
постановяването му - то съдът е длъжен да зачете и съответно - приложи
- тълкуването, дадено с това решение. След като законовият текст не е
изменян, той следва да бъде приложен в същата си редакция, действала и
към правнорелевантните моменти, но вече с тълкуването, направено с
последното ТР, което е и последно във времето и отрича по-рано даденото
тълкуване на същата правна разпоредба. Тоест – съдът извършва анализа и
преценката на фактите от гледната точка на актуалното към момента
тълкуване.
Следователно в настоящия случай образуването на първото
изпълнително дело на 19.01.2012г. не е прекъснало само по себе си
давността, а през неговото времетраене такава е текла. Нейното
прекъсване следва да се преценява към момента през призмата на
постановките, дадени с ТР №2/15г.
Съгласно чл.116, б."в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Според
задължителните разяснения по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка
7
на вещ, назначаването на пазач, разсрочването и извършването на продан и
т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължения лица. Искането да бъде приложен изпълнителен
способ също прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, съгласно ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в
сила разпределение и др.
Приведено към настоящия случай е видно, че в хода на изпълнителното
производство, образувано на 19.01.2012г., давността е била прекъсната на
04.04.2012г. с налагането на запор върху МПС на длъжника.От този
момент е започнала да тече 5 годишна давност за вземането за главницата,
която би изтекла на 04.04.2017г.
Тъй като в двегодишен период след тази дата същински изпълнителни
действия нито са искани от взискателя, нито са извършвани от ЧСИ,
изпълнителното производство е прекратено по право на 04.04.2014г. на
основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК.
С молбата за образуване на изпълнително дело въз основа на същия
изпълнителен лист от 30.08.2016г. обаче течащата погасителна давност е
била прекъсната, тъй като в тази молба взискателят е поискал
извършването на конкретни действия по принудително изпълнение.
Тук може да се посочи, че дори да се счете, че по отношение на изп.д.
№ 58/12г. приложение намира ППВС №3/1980г., тъй като цялото
изпълнително производство е започнало и приключило преди 26.06.2015г.,
следователно фактическият състав вече е бил осъществен, то това не
променя извода за прекъсване на давностния срок преди успешното му
изтичане – Ако от 19.01.2012г. давност не е текла до перемптирането на
производството на 04.04.2014г., започналата да тече оттози момент нова
5 годишна давност би изтекла на 04.04.2019г., тоест – към 30.08.2016г.
срокът също не би бил приключил.
8
Така, започналият да тече от посочената дата нов 5 годишен срок е
бил прекъснат с налагането на запор върху МПС на длъжника на
14.09.2016г., давността от тази дата пък е била прекъсната на 06.04.2017г.
с молбата на взискателя за прилагане на изпълнителен способ „запор върху
движими вещи“ на длъжника.
Тъй като на тази дата са започнали да текат едновременно два срока
– 2 годишният перемпторен и 5 годишният погасителен, първият е изтекъл
успешно на 06.04.2019г., понеже през този период нито е искано, нито е
извършвано същинско изпълнително действие. Така и това изпълнително
производство се е прекратило ex legge на 06.04.2019г.
Следва да се посочи, че перемпцията не рефлектира върху давността,
двата срока текат паралелно, но не зависят един от друг и всеки
произвежда отделен ефект.
Така двностният срок относно вземането е продължил да тече, като
успешното му приключване, в случай че не настъпят спиращи или
прекъсващи го юридически факти, би било на 06.04.2022г.
Исковата молба е предявена на 21.07.2021г., като към този момент
давностният срок, с изтичането на който законът свързва погасяване
правото на иск/принудително събиране на вземанията, не е бил приключил и
с това е прекъснато неговото течение.
Въззивникът се домогва да обори този извод с твърдението, че
прекратяването на изпълнителното производство има за последица
заличаването на ефекта на прекъсване на давността от всички предприети
действия по принудителното изпълнение, поради тяхната невалидност.
Вярно е, че когато изпълнителното производство е прекратено при
условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК в момента на тяхното настъпване,
но постановлението на СИ за прекратяване е държано в по-късен момент,
всички изпълнителни действия, извършени в този промеждутък от време се
обезсилват по право и нито тяхното извършване, нито правният ефект от
тях се зачитат. Този резултат следва от разминаването между правното и
фактическото положение, като превес, разбира се, има правното, и точно в
тоя смисъл са цитираните във въззивната жалба от въззивника съдебни
решения.
Това обаче не се отнася за действията, извършени в условията на
9
редовен, витален изпълнителен процес. Извършените такива до
настъпването на перемпцията /т.е. - до прекратяването на
изпълнителното производство/, са валидни и всяко от тях е юридически
факт, годен да предизвика ефекта на прекъсване на погасителната давност.
Това се отнася и за тези действия на взискателя, които имат същото
правно значение по силата на ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС – поискването
на прилагане на конкретен изпълнителен способ. Така искането на
взискателя от 06.04.2017г. за извършване на опис на движими вещи на
длъжника е довело до прекъсване на давността и новата такава не е
приключила, за да може да препятства правото на събиране на праичното
вземане на ищеца.
В обобщение – до предявяването на иска /както и до момента/ не е
налице успешно изтекъл 5 годишен давностен срок, след затварянето на
който да се приеме, че правото на ищеца на принудително събиране на
вземането за главница по договора за кредит от 2008г. в размер на 2 317, 30
лв. се е погасило.
Поради това положителният установителен иск за него се явява
основателен и следва да бъде уважен.
Като е достигнал до идентични крайни правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено в атакуваната част,
включително в частта за разноските.
В необжалваните части решението е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивника, който следва да понесе
своите, както са направени, а въззиваемият не е претендирал разноски и
такива не следва да му се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 33/19.01.2022г. по
гр.д. № 3148/21 г. на СлРС в обжалваната част като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
10
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11