№ 1369
гр. Варна, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Н. Св. Стоянов
при участието на секретаря Нина Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Н. Св. Стоянов Гражданско дело №
20213100101681 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искове на И. В. М., ЕГН**********, с
адрес град Варна, ж.к. Чайка бл.* вх.* ет.8 ап.*, Х. В. Т., ЕГН**********, с
адрес град Варна, ул. „****“ бл.* вх.* ет.* ап.*, и М. Т. М., ЕГН**********, с
адрес град Варна кв.Аспарухово ул. „***“ №*, с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните по
делото, че отв. С. В. М., ЕГН**********, от гр. Варна, м. Евксиноград, ул.
„**“, №*, не е собственик на следните недвижими имоти:
- 1/2 ид. част от обект с идентификатор №10135.2564.1828.1 по КК и КР
на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на н-к на СГКК
гр. Варна, Вилна зона, съставляващ еднофамилна жилищна сграда на два
етажа, със застроена площ по КК от 83 кв.метра, състояща се от
полуподземен етаж с площ 83,05 кв.метра, първи жилищен етаж с площ от
92,13 кв.метра и втори жилищен етаж с площ от 79,07 кв.метра, построен в
ПИ №10135.2564.1828 по същите КК и КР на град Варна, Вилна зона,
находящ се ул. „**“, №*, при граници на поземления имот: от север и от
изток ПИ №10135.2564.1829 и ПИ №10135.2564.1827, от юг ПИ
№10135.2564.557 и от запад - общинска улица;
- 1/2 ид. част от обект с идентификатор №10135.2564.1828.2 по КК и КР
на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на н-к на СГКК
гр. Варна, Вилна зона, съставляващ гараж със застроена площ от 23.00кв.
метра, построен в ПИ №10135.2564.1828 по същите КК и КР на гр. Варна,
Вилна зона, находящ се ул. „**“, №*, при граници на терена: от север и от
изток ПИ №10135.2564.1829 и ПИ №10135.2564.1827, от юг ПИ
№10135.2564.557 и от запад - общинска улица,
1
при твърдения за право на собственост на ищците върху спорните
сгради в съотношение по 1/4 ид. част за всяка от първите две ищци и 2/4 ид.
части за третата ищца.
В срока по чл.211 ГПК са предявени и приети за разглеждане
насрещни искове от С. В. М., ЕГН**********, с правно основание чл.109 ЗС,
за осъждането на И. В. М., ЕГН**********, Х. В. Т., ЕГН**********, и М.
Т. М., ЕГН**********, да премахнат самостоятелните постройки с
идентификатори №10135.2564.1828.1 и №10135.2564.1828.2, изградени в ПИ
с идентификатор №10135.2564.1828, индивидуализирани по-горе, по
твърдения за собственост само у С. М. върху поземления имот и доводи за
незаконност на постройките, които й пречат да упражнява собствеността си
върху терена.
Ищците твърдят, че са съсобственици, при квоти по 1/4 ид. част за всяка
от първите две ищци и 2/4 ид. части за третата ищца, по отношение на
процесните самостоятелни сгради №1828.1 (вилна сграда) и №1828.2 (гараж),
в гр.Варна, м.Евксиноград, ул. „**“, №*, като собствеността им произтича от
следните обстоятелства:
По силата на НА №199/07.02.1983г. том 1, нот. д. № 415/1983г. дядото
на първите две ищци Х. В. Х. дарил на бащата на първите две от тях В. Х. В.,
по време на брака му с третата от тях, 700кв. м. ид. части от поземлен имот, в
гр. Варна, Вилна зона, к. „Дружба“. След това било издадено разрешение
№119/04.05.1984г. за строеж на вилна сграда с гараж на името на В. В., който
на осн. чл.58 ЗТСУ (отм.) придибил и правото на строеж в съсобствения
терен. И тъй като строежът бил извършен по време на брака на В. В. и М. В.
(сега М.) сградата била придобита от съпрузите в режим на СИО. Което било
и констатирано с КНА №7/02.04.1996г., том 4, н.д. №2581/1996г.
По силата на НА №11/22.01.2003г., том 1, н.д. №8/2003г. В. В. дарил
обратно на баща си по-рано дарените му ид. части от дворното място, но без
вече построената в същото място сграда, при което родителте на В. станали
единствени собственици на терена, без жилищната сграда и гаража. Бракът на
В. В. и М. В. (сега М.) бил прекратен с решение по гр. дело №1670/2004г на
ВРС, след което съсобствеността станала обикновена дялова между бившите
съпрузи при равни квоти.
През 2008г. бившата съпруга М. В. (М.) предявила иск за делба на
постройките, по който било образувано гр. дело №318/2008г. на ВРС. С
влязло в сила решение по първата фаза сградите били допуснати до делба
между бившите съпрузи В.и при равни квоти, като родителите на В. В., също
страни по първата фаза, били изключени от делбата на сградите, защото те
имали права само върху терена. Решението се твърди, че обвързва и всички
правоприемници на страните по първата фаза на делбата.
С удостоверение №12/19.03.2012г. на Главния архитект на р-н
Приморски било констатирано, че вилната сграда отговаря на изискванията за
търпимост, а със Заповед №3/13.01.2014г. на същия орган били внесени само
2
корекции по отношение на част от данните на строежа. С тези документи
било потвърдено, че постройката е обект на собственост, който не подлежи на
премахване.
На 09.02.2018г. бащата на първите две ищци В. В. починал и оставил
именно тях за законни наследници. От този момент те придобили всяка по 1/4
ид. част от сградите, а другата половина била на М. В..
С договори от 05.04.2018г. и от 17.04.2018г. дядото на първите две
ищци Х. Х. и съпругата му И. Х. продали на В. Г. В. по ½ част от земята,
конкретно с втората сделка – тази част от земята, върху която била изградена
вилната сграда. Към 2018г. В. В. е бил в брак с М. В., поради което двамата
придобили права върху терена в СИО, но без постройките върху него.
През 2018г. сегашните ищци предявили иск по чл.108 ЗС срещу бабата
и дядото на първите две - Х. Х. и И. Х., за предаване на владението въхру
процесните вилна сграда и гараж към нея. С влязло в сила решение по гр.д.
№1606/2018г. на ВОС Х. и И. Х. били осъдени да предадат на ищците
владението върху постройките, поради липса на права върху тях. Което
потвърждавало правата на Х. само върху земята, които права през м.04.2018г.
те продали на В. и М. В..
Независимо от горното с КНА №152/11.07.2019г., том 3, н.д.
№476/2019г. В. и М. В. били признати за собственици на ½ ид. ч. от спорните
вилна сграда и гараж до нея. А с НА №19/26.07.2019г., том 4, н.д. №536/2019г
В. и М. В. дарили на дъщеря си и ответница по делото С. М. собствеността
върху ½ ид. ч. от жилищната постройка и гаража.
С оглед на всичко гореизложено и без да оспорват правата на С. М.
върху целия поземлен имот, ищците считат, че М. няма как да има права
върху сградите, защото праводателите й не са били собтвеници на правата
върху сградите, нито към 2019г., нито изобщо някога. Само ищците са
собственици на сградите по наследяване и упражнено право на строеж, като
това било установено и със СПН по двете посочени дела (делба и чл.108 ЗС).
Поради това молят за отричане правата на ответницата върху сградите и
за присъждане на съдебни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответницата депозира писмен отговор, с който
не оспорва допустимостта на иска и спора за материално право между
страните по отношение на постройките, при липса на спор между страните за
правата на ответницата върху терена. Не оспорва и че първите две ищци са
единствените наследници на В. Х. В., поч. на 09.02.2018г., а третата ищца е
бившата му съпруга, с прекратен брак през 2004г. Признава още, че през
1983г. Х. Х. е дарил на сина си В. В. 700кв. м. от исковия терен, както и че на
В. В. било издадено разрешение №119/04.05.1984г. за строеж на вилна сграда
с гараж, при действието на ЗТСУ (отм.).
Исковете обаче счита за неоснователни, като въвежда следните нейни
твърдения: Издаденият КНА №7/02.04.1996г., том 4, н.д. №2581/1996г., в
частта относно М. В. (сега М.) е установявал несъществуващи права, тъй като
строителството било завършено при съсобственост на терена между В. В. и
3
родителите му Х. и И. Х., с оглед на което и по приращение сградата била
придобита от съсобствениците на терена сред които М. В. не била. При
строежа освен това били налице значителни отклонения от разрешението и
ахритектурните книжа. След това с договора по НА №11/22.01.2003г., том 1,
н.д. №8/2003г. В. В. дарил обратно на баща си по-рано дарените му ид. части
от дворното място, но ведно с построената сграта, доколкото тя не била
изключена изрично и доколкото не е оспорила съпругата сделката.
С договор от 05.04.2018г. Х. и И. П. продали на В. В. ½ ид. част от
исковия терен, а другата ½ ид. част от земята Х. и И. П. продали на В. В. с
договор от 17.05.2018г., като тази част от земята била застроената със
спорните сгради. И тъй като отново те не са били изрично изключени
следвало да се приеме, че на 17.05.2018г. Х. и И. П. продали на В. В. и
собствеността върху ½ част от сградите, придобити от В. и М. В. в СИО, с
оглед брака им към този момент. Така издаденият на В. КНА
№152/11.07.2019г., том 3, н.д. №476/2019г. отразявал реалните им права и
върху ½ ид. част от постройките, които права те валидно дарили на дъщеря си
С. М. на 26.07.2019г.
Евентуално се сочи придобивна давност за спорната ½ част от
сградите, с присъединяване владението на сем. В. и сем. Х. от 2003г. до 2013г.
и до 2018г., а от 26.07.2019г. до исковата молба – лично от ответницата.
Ответницата моли за установяване на правата й отхвърляне на исковете
по чл.124, ал.1 ГПК за спорната ½ чат от жилищния имот и гаража до него.
Насрещните искове по чл.109 ЗС основава на твърденията, че С. М. е
едноличен собственик на ПИ №1828 в гр. Варна, Вилна зона, въз основа на
договор за дарение, отразен в НА №191/18.07.2019г., за което няма спор
между страните по делото. Намиращите се в имота процесни вилна сграда с
гараж до нея обаче се незаконни, построени без отстъпено право на строеж от
собствениците на терена. Наистина било издадено разрешение за строеж, но
построеното на практика било в съществено отклонение от разрешението, от
архитектурния проект и от действащите към този момент допустими норми.
По тези причини строежът бил незаконен, а удостоверението за търпимостта
му от 19.03.2012г. съдържало неверни данни за сградата и не доказвало
търпимост, за която от значение били устройствените правила. И тъй като
сградите пречат на ответницата да упражнява правата си върху терена, в т.ч.
инвестиционните й намерения, претендира премахването им от ищците, в
случай че се уважат начално предявените искове по чл.124, ал.1 от ГПК.
С отговор в срока по чл.131 ГПК началните ищци оспорват
насрещните искове по чл.109 от ЗС с аргументи, аналогични на тези в
исковата молба, при поставени акценти върху СПН на решенията за делбата и
по чл.108 ЗС. Считат построеното за законно, съответно на устройствените
правила и разрешението за строеж, като евентуални отклонения считат за
незначителни, поради което и построеното няма как да подлежи на
премахване. Отделно за процесния гараж категорично липсвали каквито и да
било отклонения от предвиденото.
4
С оглед отговора на С. М. първоначалните ищци също се позовават
евентуално на изтекла придобивна давност от 2003г. и досега, при
присъединяване и на владението на бащата и бившия съпруг В. В. от 2003г.
до 2018г.
Молят за уважаване на главните искове, евентуално за отхвърлянето на
насрещно предявените такива, както и за разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
С определението по чл.146 от ГПК изрично е прието за безспорно
между страните по делото, че между тях има спор за материално право
досежно ½ ид. част от исковите сгради с идентификатори
№10135.2564.1828.1-2 по КК и КР.
Безспорно е още и е видно от представените удостоверения от община
Варна, че първите две ищци И. М. и Х. Т. са дъщери и единствени
наследници на В. Х. В., починал на 09.02.2018г., а третата ищца е бившата му
съпруга, с прекратен брак през 2004г.
Безспорно е още и е видно от представения с исковата молба договор,
отразен в НА, че през 1983г. Х. Х. е дарил на сина си В. В. 700 кв. м. от
исковия терен, целият с площ 1341 кв. м. към онзи момент.
Безспорно е още и е видно от представеното по делото разрешение за
строеж от РНС-Варна, че в полза на В. Х. В. е било издадено разрешение
№119/04.05.1984г. за строеж на вилна сграда с гараж, на вписано в акта
основание чл.123, ал.6 от ППЗТСУ (отм.), при действие на ЗТСУ (отм.).
Безспорно е между страните и че строежът на вилната сграда и гаража е
приключил със сигурност преди 1996г., а по свидетелски данни и заключения
на двете СТЕ строежът е бил завършен около 1987-8г., в двата случая – по
време на брака на В. В. с М. В. (сега М.), който е бил прекратен с решение по
гр. д. №1670/2004г на ВРС (приложено по делото).
Безспорно е още и е видно от представения с исковата молба КНА №7
от 02.04.1996г., том 4, н. дело №2581/1996г., че с него В. В. и М. В. (сега М.)
били признати за собственици на построените вилна сграда и гараж в
съсобствения (към онзи момент) терен.
Няма спор също и е видно от представения с исковата молба договор,
отразен в НА №11/22.01.2003г., том 1, н.д. №8/2003г., че с него В. В. дарил
обратно на баща си по-рано дарените му ид. части от дворното място, но без в
съдържанието на НА да бъдат включени вилната сграда и гаража.
Видно е от приложените към исковата молба решения на ВРС, на ВОС и
ВКС, че през 2008г. бившата съпруга М. В. (М.) предявила иск за делба на
постройките, по който било образувано гр. дело №318/2008г. на ВРС. С
влязло в сила на 02.02.2011г. решение по първата фаза сградите били
допуснати до делба между бившите съпрузи В.и при равни квоти, като
родителите на В. В., също страни по първата фаза, били изключени от делбата
на сградите, защото те имали установени права само върху терена.
5
Делбено дело №318/2008г. на ВРС е приложено към сегашното дело.
Видно е от приложената към исковата молба документация още, че с
удостоверение №12/19.03.2012г. на Главния архитект на р-н Приморски било
констатирано, че вилната сграда отговаря на изискванията за търпимост.
С приета заповед №3/13.01.2014г. на същия орган били внесени
корекции само по отношение на част от данните на строежа.
Няма спор и е видно от представените с исковата молба договори също,
че с договори от 05.04.2018г. и от 17.05.2018г. дядото на първите две ищци Х.
Х. и съпругата му И. Х. продали на В. Г. В. по ½ част от земята, конкретно с
втората сделка – тази част от земята, върху която била изградена вилната
сграда. В съдържанието на НА за сделките не е вписано изрично включване
на сградата и на гаража. Към 2018г. В. В. е бил в брак с М. В..
На 10.07.2018г. сегашните ищци предявили искове по чл.108 от ЗС
срещу бабата и дядото на първите две - Х. Х. и И. Х. (вписана искова молба на
31.07.2018г.) за предаване на владението въхру процесните вилна сграда и
гараж към нея. С влязло в сила на 07.11.2019г. решение по гр. д. №1606/2018г.
на ВОС Х. и И. Х. били осъдени да предадат на ищците владението върху
сградата и гаража, поради липса на права върху тях.
Цялото гр. д. №1606/2018г. на ВОС е приложено към сегашното дело.
С приложения КНА №152/11.07.2019г., том 3, н.д. №476/2019г. В. и М.
В. били признати за собственици на ½ ид. ч. от спорните вилна сграда и гараж
до нея.
Видно от приложения НА №19/26.07.2019г., том 4, н. дело №536/2019г.
В. и М. В. дарили на дъщеря си и ответница по делото С. М. собствеността
върху ½ ид. ч. от жилищната постройка и гаража.
Няма спор и е видно от приобщения НА №191/18.07.2019г., че чрез тази
сделка В. и М. В. дарили на дъщеря си и ответница по делото С. М.
собствеността върху целия процесен поземлен имот.
Няма спор, че С. М. е едноличен собственик на поземления имот, върху
който са ситуирани и към момента спорните сгради.
Със заповед №1/08.02.2019г. на гл. архитект на р-н Приморски е
отказано издаването на ново удстоверение за търпимост на процесните
сгради.
Видно от заповед №34/28.05.2019г. на гл. архитект на р-н Приморски, с
нея е коригирана предходна заповед №3/13.01.2014г. на същия орган, в
смисъл че за процесната вилна сграда „са налице условията на пар.16, ал.1 от
ЗУТ“.
С представената по делото Заповед №Г-440/11.11.2016г. е одобрен ПУП
– ПРЗ на УПИ XXIV -1699 и УПИ XXV - 1698, кв.32 и улична регулация от
о.т. 551 до о.т. 552, по плана на „Вилна зона", гр.Варна, който е влязъл в сила
на 12.12.2016г. Съгласно нея УПИ XXV — 1698, кв.32 по плана на „Вилна
зона", гр.Варна става с площ 688 кв.м.
Представена е и Заповед №Г-376/31.10.2018г., с която е одобрен ПУП-
6
ПРЗ на УПИ XXVI -1699 и УПИ XXVII - 1698, кв.32 и улична регулация от
о.т. 551 до о.т. 552, по плана на „Вилна зона", гр.Варна, представляващ
изменение на УПИ XXIV - 1699 и УПИ XXV - 1698, одобрен със Заповед №Г-
440/11.11.2016г., който е влязъл в сила на 27.11.2018г. Съгласно нея УПИ
XXV - 1698, кв.32 по плана на „Вилна зона", гр.Варна става с нова площ от
456 кв.м.
На л.101-113 от делото на ВОС е приложена в препис документацията
по част „архитектура“ относно строежа на разреШ.та през 1984г. вилна
сграда, в т.ч. виза за проектиране, разрешение за строеж и технически
документи. Тези материали са взети предвид от вещите лица и послужили
при заключенията им по двете приети по делото първа и повторна СТЕ.
Към материалите по делото е приета (фактически ситуирана към корица
на делото, папка с тъмно зелени корици) оригинална строителна
документация за построяването на спорните сгради, част „архитектура и
ПСД“. В документите се констатират на някои места отбелязвания със
саморъчен текст и подпис от архитект за „съгласие с промените“ или „не се
зачитат“. Тези материали също са взети предвид от вещите лица и послужили
при заключенията им по двете приети по делото първа и повторна СТЕ.
Приета по делото е и декларация по чл.14 от ЗМДТ на В. и на М. В. за
собствеността им върху исковите вилна сграда и гараж, въз основа НА
№184/17.05.2018г. (закупуването от Х. и И. Х.), както и още квитанция за
платен местен данък за 2019г. за имотите.
Приетата СОцЕ за цената на насрещните искове по чл.109 от ЗС е само
за целите на произнасянето по чл.70 ГПК по тях, без отношение към самия
спор по настоящото дело.
Показанията на св. П. С., водена от ищците, съдът кредитира като
обективни и базирани на лични впечатления. От тях се установява, че през
1985-1986г. баба И., чичо Х. и и синът им В. са построили къща в мястото им,
точно срещу имот на свидетелката. Семейството живеело на първи етаж, а
втория отдавало под наем. Сградата била завърШ. наведнъж и след това
станала годна за живеене, като вече 30 години била така, без промяна. В
началото в къщата живеели И. и Х. Х.и, но след като Васил се развел със
съпругата му и той заживял при родителите си там. Преди около 3 – 4 години
„задното място“, „мястото в задната част на двора“ било продадено на съсдед
В., който го купил за дъщеря си. Строената преди 30 години къща, „старата
къща“, свидетелката значе че е наследствена на И. и Х., които би трябвало да
имат ключовете за нея. Но в нея понастоящем никой не живее, защото новите
собственици (на „мястото в задната част на двора“) не са разрешавали на И. и
Х. да преминават и да влизат. Отношенията на И. и Х. Х.и с внучките им И. и
Х. не са добри.
Показанията на св. С. Д., воден от ответницата, съдът цени и приема
като обективни и базирани на лични впечатления. От тях се установява, че
през 1984г. И. и Х. Х.и започнали, а през 1988г. завършили, строеж на къща в
съседство от имота на свидетеля. Строежът е бил ръководен от Х., докато
синът му В. живеел със семейството си на друго място. В последните 10
7
години в къщата живеели И. и Х. Х.и заедно със сина им В., след като
последният се развел. Тази къща била на Х., но той разказвал, че бил изгонен
от внучките му. Свидетелят не знае кой държи в момента ключовете за
старата къща. В същия двор имало и нова къща, която била на В. В., но
свидетелят не виждал В. да влиза или ползва старата къща на И. и Х. Х.и.
Заключението по първата СТЕ се цени като обективно и мотивирано, но
в част от отговорите се цени корективно, поради противоречие с част от
приетите писмени доказателства и с част от заключението по втората
(тричленната) СТЕ. От него се изяснява, че отклоненията от предвиждането
при построяването на вилната сграда (описани в отговорите по въпроси №6 и
№7) не отговарят на техническите изисквания на чл.301, ал.1 от ППЗТСУ
(отменен, в редакцията му към 1985г. и към 1987г. – бележка на съда) за
„съществени отклонения“, тоест промените не са били съществени по
устройствените правила към завършване на строежа. Отклоненията от
проекта отговарят на техническите показатели за „съществени отклонения“
вече по чл.154, ал.2 от ЗУТ, но не и на техническите условия на чл.225, ал.2
от ЗУТ за „незаконен строеж“. За строежа на спорната вилна сграда може да
се предположи момент на крайно приключване през 1987г., с оглед на което
изпълнената сграда съответства и на техническите изисквания на пар.16, ал.1
от ПР на ЗУТ за „търпим строеж“. Поради това издадените във времето
удостоверения за търпимостта й са отразяват точно реалното състояние на
строежа. По последния въпрос вещото лице дава заключение за липса на
ПУП, а наличие само на ОУП към момента за исковия терен, поради което
отговорът му няма как да се зачете, при данните по делото за приет ПУП за
територията. В заключението няма данни за отклонения при построяването на
процесния гараж.
Заключението по приетата повторна тричленна СТЕ съдът кредитира в
цялост, като обективно, обосновано, базирано на цялата релевантна за случая
документация, защитено в о.с.з. и неоспорено от страните. От него се приема
за установено, че основните промени по строителството, вместо
предвидените по проект, са описани в отговорите по въпроси №5 – №7 и са:
изпълнен сутерен на ниво – 2.45, вместо до предвидените – 3.05; изкопана е
площадка под откритата тераса; изпълнен е балкон пред спалните на първи и
втори етаж; изпълнен е балкон пред дневна на първи етаж; вместо дървена е
изпълнена стоманобетонна покривна конструкция. Всички промени в
строителството, които са одобрени с екзекутивната документация (папката с
тъмно зелени корици, по обяснения в о.с.з. на л.213) са следните: изравняване
на подовата плоча на избения етаж, като конструктивната височина става
2,45м и 2,00м; изпълнен балкон на югоизточната фасада, с размери 100/200см
пред спалнята на първи етаж; изпълнен балкон на югоизточната фасада, с
размери 100/200см пред спалнята на втори етаж; повдигане на покрива, с цел
обособяване на допълнителна стая в подпокривното пространство на втория
етаж; промяна в размера и местоположението на фасадна дограма.
Промените, които са изпълнени при стоителството, но които не са одобрени с
екзекутивната документация са следните: в избения етаж под терасата на
първи етаж е изкопана и е обособена стая; плочата на терасата е изпълнена на
8
кота ±0,00, като е изравнена с преобладаващата част от плочата; на първи
жилищен етаж, към дневната е изпълнен балкон с размери 390/120см.
Описаните промени се сочи да са от категорията на „съществените“ по см. на
чл.301, ал.1 от ППЗТСУ (отменен, в редакцията към 1985г. и към 1987г. –
бележка на съда), макар че ЗП на сградата не е променена, но РЗП й е
увеличена с непредвидените балкони. Разликите се сочат за „съществени“ и
по см. на по чл.154, ал.2 от ЗУТ. Въпреки изложеното към предполагаемия
момент на завършване (1987-8г)., през 2012г. (когато е първото удостоверение
за търпимост), а също и към 2014г. (коато е издадена заповед към
удостоверение за търпимост от 2012г.), и след това до 2018г., реално
изпълнената вилна сграда съставлява „търпим строеж“, с оглед изискванията
на пар.16, ал.1 от ПР на ЗУТ, както и площта на целия ПИ от 1356кв.м. (към
1984г., 1987г. и до 2016г.), респ. от 688кв.м. през 2016г. Едва и само след
одобряването на ПУП-ПРЗ на УПИ XXVI -1699 и УПИ XXVII - 1698, кв.32 и
улична регулация от о.т. 551 до о.т. 552 по план на „Вилна зона", гр.Варна със
Заповед №Г-376/31.10.2018г., строежът губи характеристиките си на
„търпим“, защото новата площ на УПИ XXV – 1698 е намалена до 456 кв.м. В
о.с.з. вещите лица изрично подчертават, че това е явна грешка при одобрение
на ПУП, защото при него не са били направени коректните изчисления за
това колко площ парцел е било необходимо да се отреди, за да се съобрази
със съществуващата на място постройка (л.213 от делото). Това е причината
през 2019г. да има отказ от нов акт за търпимост. Затова в края на
заключението се сочи, че ако площта на сегашния терен беше 1356кв.м. или
688к.вм., вилната сграда би отговаряла на действащите на територията
градоустройствени норми и показатели, а при площ от 456кв.м. на парцела –
не отговаря. Конструктивно изградената през 1987г. вилна сграда е
компетентно изпълнена, няма налице провисвания или деформации по
основните носещи елементи, поради което тя отговаря на всички норми и
правила към момента на построяване 1984-1985г., без увеличение на
застроената й площ (ЗП) към 1985-8г. В заключението няма никакви данни за
отклонения при построяването на гаража.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
По исковете по чл.124, ал.1 от ГПК: Видно е от приложеното към
делото гр. дело №318/2008г. на ВРС, през 2008г. бившата съпруга на В. Х. В.,
починал на 09.02.2018г. – М. В. (М.) – предявила иск за делба на процесните
обекти – вилна сграда и гараж. С влязло в сила на 02.02.2011г. решение по
първата фаза на делбата тези сгради били допуснати до делба между бившите
(разведени пред 2004г.) съпрузи В.и при равни квоти, като родителите на В.
В. – Х. Х. и И. Х., също страни по първата фаза, били изключени от делбата
на сградите, поради липса на права върху каквито и да било части от
сградите, респективно права само върху земята. По този начин между В. и
родителите му въпросът за собствеността върху постройките е разрешен по
окончателен начин, с оглед на изчерпателния за собствеността характер на
производството за делба. Силата на присъдено нещо по този въпрос
9
несъмнено обвързва и приобретателите на обектите (страните по делото), на
осн. чл. 298, ал.2 от ГПК (чл.220, ал.1 от ГПК (отм.)). Следователно
установената между страните собственост не може да се пререшава в
настоящия процес, още повече при изчерпателността на първата фаза по
делбата, която и при ГПК (отм.) на практика е водела до недопустимост в
следващ процес да се въвеждат незаявени придобивни основания за част или
за целия вече допуснат до делба обект. По тази причина всички възражения
на ответницата по делото във връзка със собствеността на ищците не могат да
дискредитират установителното действие на делбеното решение. Всъщност за
яснота – с оглед горната СПН производството по делото би било
недопустимо, ако през 2019г. в полза на праводателите на ответницата не бе
издаден КНА, с който, като нововъзникнал факт, В. са оспорили наново (така
практиката на ВКС) правата на В. В. и наследниците му и който КНА е
послужил за продажбата в полза на отв. С. М.. Ето защо съдът приема, че
следва да зачете изцяло коментираната СПН, като отрече възможността за
отв. М. да се легитимира материално като собственик на сградите на база
приращение и транслативни сделки, доколкото последните не са произвели
вещно-прехвърлителен ефект в плза на приобретателите.
Коментираната СПН е и препотвърдена в отношенията на страните,
респ. праводателите на ответницата, с влязло в сила на 07.11.2019г. решение
по гр. дело №1606/2018г. на ВОС, с което Х. и И. Х. (праводатели на
праводателите на отв. М.) са били осъдени да предадат на И. М., Х. Т. и М. М.
владението върху сградата и гаража, поради липса на права на Х. върху тях,
но при продължаващо от Х. ползване. Производството по чл.108 от ЗС е било
по реда на новия ГПК, поради което и след срока за отговор или поне след
първото о.с.з. изцяло и формално преклудирани са останали незаявени
възражения срещу правата на собственост на ищците по ревандикационния
иск и предпоставките му. Ето защо на още едно основание всички възражения
на ответницата по делото във връзка със собствеността на ищците (в това
число за соченото вещно действие на договора от 2003г. за дарение обратно
на частите от терена от В. на Х.в; в това число за отклоненията от
построеното; и другите) изобщо не подлежат на преразглеждане, при
двукратно установената СПН по въпроса и липса на нови фактически данни
във връзка с надлежно придобивно основание.
Единствените допустими възражения на ответницата по делото относно
исковете по чл.124, ал.1 от ГПК са за придобивна давност, но само за период
за след влизане в сила на решението по чл.108 от ГПК. За времето до 2008-
11г. хипотетична давност за Х. и за И. Х. е отречена с делбеното дело и
решението по първата фаза; след влизането в сила на последното през 2011г.
не би могло за Х. да има никакво друго, освен недобросъвестно, владние и
поради това е изключено давност при такова е изтекла до исковата молба по
чл.108 ЗС през 2018г., отделно че тя е и изключена с решението по
ревандикационния иск (с оглед недоказване или с оглед преклудиране при
липса на таква защита); след 2019г. до исковата молба по делото през 2021г е
невъзможно да изтече каквато и да било придобивна давност, с оглед
времевия период. Ето защо и давностното придобиване на сградите от отв.
10
М., с присъединяване владението на праводетелите й, е изключено.
По тези причини съдът намира предявените отрицателни искове за
право на собственост на ответницата върху исковите постройки, за напълно
доказани и основателни, при двукратната СПН по въпроса и обсъдените
съображения за последиците от нея в отношенията между страните по делото,
в материален и процесуален аспекти. Исковете следва да бъдат уважени
изцяло.
По исковете по чл.109 от ЗС: Негаторният иск предоставя правна
защита на правото на собственост на едно лице срещу всяко неоснователно
действие или въздействие върху вещта му, което пречи на нормативно
допустимо право на ползване на вещта според нейното предназначение. С
предявяването му се цели това неоснователно поведение на ответника да бъде
преустановено или да бъдат премахнати последиците от последното. Предмет
на иска е наличие или не на правото на ответника да въздейства върху вещта
на ищеца. Поради тази същност на иска по чл.109 от ЗС, за уважаването му е
необходимо ищецът да докаже не само своето право на собственост, не само
че ответникът без да има правно основание е въздействал (с действие или
бездействие) върху тази собствена на ищеца вещ, но и че с неоснователното
си поведение ответникът е създал пречки за ищеца за използването на
собствената му вещ, по-големи от обикновените (чл.50 ЗС) или тези, които
следва да търпи, на правно основание.
По първата предпоставка – едноличната собственост на отв. М. върху
земята, върху която са изградени исковите постройки – няма спор между
страните, а правата са установени на база представени титули за собственост
и за сделки с нея.
Относно втората, спорна за делото предпостава, съдът приема следното:
Безспорно установено по делото е, че през 1983г. Х. Х. дарил на сина си
В. В. 700 кв. м. ид. части от исковия терен, целият с площ 1341 кв. м. към
онзи момент, тоест приблизително ½ ид. част. Безспорно е още и е видно от
представеното по делото разрешение за строеж от РНС-Варна, че в полза на
В. В. е било издадено разрешение №119/04.05.1984г. за строеж на вилна
сграда с гараж, на вписано в акта основание чл.123, ал.6 от ППЗТСУ (отм.),
при действие на ЗТСУ (отм.). Видно от заключенията по двете СТЕ по делото
стоителството е приключило през 1984г.-1985г. до етап груб строеж, а
вероятно през 1987-8г. в завършени вид, без достроявания или други
преустройства след този момент и до днес (така свидетелите и експертите). В
конструктивно отношение сградата е била компетентно изпълнена, при липса
на провисвания или деформации по основните носещи елементи (и досега), с
оглед на което е отговаряла на всички конструктивни изисквания към
момента на построяване (въпрос 5.5. от втората СТЕ). Сградата е била и
търпима през всички години от завършването й, поне до 2016-2018г., по
всички устройствени правила. При действието на ЗТСУ (отм., редакции 1985-
1988г.) строителството в съсобствен терен е било допустимо с нотариално
завереното съгласие на съсобствениците (чл.56, ал.6). В чл.58 от ЗТСУ (отм.)
е била предвидена и друга възможност – строежите в съсобствен парцел,
11
който е предназначен за малкоетажно или средноетажно жилищно или за
вилно застрояване, да могат да се разрешават и по искане на един или повече
от съсобствениците, без съгласие на останалите, въз основа на архитектурен
проект за цялостно застрояване на парцела, по който всеки от
съсобствениците да може да получи отделна жилищна сграда, отделно
жилище в една сграда, съответно отделна вилна сграда или отделно жилище.
В съдебната практика по приложението на чл.58 от ЗТСУ (отм.) се възприема,
че такива строежи са били допустими дори без съгласие на другите
съсобственици, стига само да е имало възможност аналогично застрояване да
бъде извършено и от останалите съсобственици, така че те да могат да
придобият тъждествени постройки (така Решение №353/08.04.2010г. по гр.
дело №5203/2008г. на 1-во ГО на ВКС; Решение №1/29.04.2013г. по гр. дело
№765/2012г. на ВКС, 2-ро ГО; и други). Касаело се е до специална законова
хипотеза на суперфициарна собственост, когато въпреки съсобствеността
върху земята, построеното само от единия от съсобствениците е обуславяло
индивидуална негова, а не обща, собственост.
С оглед на горните фактически данни за случая (равни квоти в терена;
издадено от компетентен орган разрешение за строеж на вилна сграда на
името само на В. В.; строителство само в едната част от поземления имот;
строителство, съобразено с общите норми за конструктивна издържаност;
явна и несъмнена благоустройствена търпимост на построеното (повече от 30
години, от 1985г. поне до 2016-8г., по данни и на двете СТЕ); и следователно
възможност съсобственикът да може да реализира също аналогичен строеж в
другата част от терена), предпоставките на чл.58 от ЗТСУ (отм.) се
обосновават за случая. Същото, макар малко по-схематично, е установено и в
мотивите на делбеното решение на ВРС от 2009г. – че всички документи по
строителството са били издадени на В. В. и тогавашната съпруга на същия; те
всички разходи по строителството са били извършени от тях; както и че
между тях и съсобствениците им Х. е имало несъмнена договореност за
собственост на построената вилна сграда на В. и съпругата му – които мотиви
по ГПК (отменен) са част от СПН на решението. Поради които обстоятелства
може да се приеме, че правното основание на В. и съпругата му да построят,
да придобият и да държат вилната сграда в общия терен с Х., е законовата
възможност по чл.58 от ЗТСУ (отм.) при фактическите данни за случая.
Нещо повече – в мотивите на делбеното решение на първата и въззивна
инстанции е установена собствеността само на В.и върху сградата, още и въз
основа на придобивна давност, с повече от явно, трайно и несмутено тяхно
владение, манифестирано пред живеещите в същата сграда Х., неоспорвали
по никакъв начин и дори признавали пред органи и институции правата на
семейството на сина им. Както се посочи мотивите на решенията по
отменения ГПК също имат обвързващо страните действие, поради което
отново се потвърждава изводът, че съотношението на собствеността на
сградата към тази на терена е било утвърдено с поведението и съгласието на
съсобственика в продължение на повече от 20 години (поне до делбата). И
след като всички последващи правоприемници на Х. са встъпили и се
намират в същото материалноправно положение на праводателите им, то така
12
установеният между съсобствениците статут на земята и на сградата следва да
бъде зачетен и в настоящия процес. Тоест няма как да се приеме, че вилната
сграда, в непроменения й вид към 1985-7г., към 1996г., към 2003г. и към
2008-2011г., е съществувала и съществува на място сега, без правно
основание.
В продължение на горното, както вече се обясни, делбената процедура
пред съд има универсален и изчерпателен характер, което означава, че следва
да зачете всички фактически обстоятелства за наличието или липсата на права
на някои от съделителите върху делбените обекти или части от тях, а
съответно ненаведени от съделител предполгаеми негови права не могат да се
релевират отново в друг процес, тк само неучастието на лице с права в
съсобствеността опорочава делбата. От друга страна съобразно чл.63, ал.2 ЗС
след възникване на сграда като обект на право на собственост, тя може да
бъде прехвърляна отделно от земята; както и обратното – земята да се
прехвърля отделно от постройката,като ако в този случай терен и постройка
принадлежат на различни лица, това имплицитно индикира наличие на
суперфиция. Общото тълкуване на тези две обстоятелства обосновава извода,
че въпросът дали с дарението през 2003г. В. В. е върнал на Х.в само земята
или земята с части от постройката, вече е разрешен с крайния акт по първата
фаза на делбата. След като е установено, че Х. са нямали абсолютно никакви
права върху вилната сграда или части от нея, то очевидно е отречено
„обратното дарение“ през 2003г. да е имало вещно – прехвърлителен за
сградата ефект, противно на доводите на ответницата по делото; дарението е
транслирало собственост само върху земята. Така още веднъж е утвърден и
препотвърден режимът на съответствие и съществуване на индивидуална
собственост върху сградата с индивидуална собственост върху земята на
друго лица – правно положение, с идентични крайни последици като
суперфицията, които отричат разглежданата предпоставка по чл.109 от ЗС.
По горните групи съображения съдът приема за недоказано в случая, че
ищците по делото държат без основание собствените им сгради в поземления
имот на ответницата по делото. Което по принцип е достатъчно за отхвърляне
на исковете по чл.109 от ЗС.
За изчерпателност, относно следващата от предпоставките на исковете
по чл.109 от ЗС, която също е спорна между страните, съдът приема следното:
Според заключението по първата СТЕ отклоненията в строителството
на вилната сграда не са „съществени“ по устройствените правила на чл.301,
ал.1 от ППЗТСУ (отменен, в редакцията му към 1985г. и към 1987г.) към
завършване на строежа; понастоящем са съществени по чл.154, ал.2 от
ЗУТ;но не отговарят на техническите условия на чл.225, ал.2 от ЗУТ за
„незаконен строеж“. Според заключението по повторната СТЕ промените от
строителната документация са били „съществени“ и по чл.301, ал.1 от
ППЗТСУ (отм.), и по чл.154, ал.2 от ЗУТ. И двете СТЕ са категорични, че
независимо от отклоненията от предвиденото вилната сграда, от
възникването й през 1985г. – 1987г., през 2012г. (когато е първото
удостоверение за търпимост), към 2014г. (коато е издадена заповед към
удостоверение за търпимост от 2012г.), и след това до 2018г., съставлява
13
„търпим строеж“, с оглед изискванията на пар.16, ал.1 от ПР на ЗУТ. А
съгласно тази актуална и днес разпоредба, строежите, изградени до 7 април
1987г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по
действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и
нормативите, действали по време на извършването, са търпими строежи и не
подлежат на премахване и забрана за ползване. От което следва, че всички
издавани удостоверения за търпимост на вилната сграда са правилни и
достоверни. Друг е въпросът, че търпимостта е правно положение, а не
функция на издаден акт за това. Посоченото, че след одобряване на ПУП-ПРЗ
на УПИ XXVI -1699 и УПИ XXVII - 1698, кв.32 и улична регулация от о.т.
551 до о.т. 552 по плана на „Вилна зона", гр. Варна със Заповед №Г-
376/31.10.2018г., строежът губи характеристиките си на „търпим“, не се
приема от съда като краен правен извод. Защото вещите лица изрично
посочват, че единствената причина е намалената само до 456кв.м. площ на
УПИ по ПУП-ПРЗ – което е явна грешка при одобряване на плана, защото
при него не са били направени коректните изчисления за това колко площ
парцел е необходимо да се отреди, за да се съобрази със съществуващата на
място постройка (л.213 от делото). При аргумент от чл.17, ал.2 от ГПК съдът
не може да приеме, че при материална незаконосъобразност на
административния акт в разглежданата част, собствениците на сградата
следва да търпят негативи.
Същевременно действително е налице съдебна практика, според която
благоустройствената търпимост няма пряка корелация с гражданскоправната
законност на сградата при негаторни искове. От друга страна заключението
на повторната СТЕ за „незаконност“ на вилната сграда, поради отклонението
й от разрешението и архитектурния план, също има административно –
технически измерения, поради което също не е решаващо за негаторните
искове. Поради това съдебната практика приема, че незаконността на
извършено строителство изобщо не обосновава сама по себе си необходимост
от премахвамето му след уважаване на иск по чл.109 ЗС. Само когато
допуснатите нарушения по проект и предвиждане или по благоустройствения
закон създават реални пречки да се използва собствената на ищеца вещ,
повече от обичайните или нормативните, тогава построеното (само
пречещите части от него) следва да се премахнат. А преценката е винаги
конкретна. В този смисъл: Решение №2 от 06.07.2018г. по гр. дело
№1598/2015г. на 2-ро ГО на ВКС; Решение №3 от 09.02.2022г. по гр. дело
№2139/2021г. на ВКС; Решение №20 от 29.01.2009г. по гр. дело №6259 за
2007г. на 4-то ГО; и други.
Следователно за да се отговори на въпроса дали, как и доколко вилната
сграда на ищците смущава правата на ответницата върху терена, повече и над
допустимото (ако това изобщо би било неоснователно, което съдът отхвърли
да е доказано в случая), следва да се съпоставят конкретните отлики между
реално построено и предвидено. Видно от заключението по повторната СТЕ
основните промени по строежа, вместо предвидените по проект, са: изпълнен
сутерен на ниво – 2.45, вместо до предвидените – 3.05; изкопана площадка
под откритата тераса; изпълнен балкон пред спалните на първи и на втори
14
етаж; изпълнен балкон пред дневна на първи етаж; вместо дървена е
изпълнена стоманобетонна покривна конструкция. При тези основни разлики
се извежда, че характеристиките на покрива, като материал и изпълнение,
както и котата на изпълнение на сутерена – нямат никакво касателство към
заетата от сградата площ от терена. Аналогично пак без връзка със
засегнатата част от земята са допълнителните балкони, защото те, и на
практика, и според СТЕ, са увеличили РЗП, тоест само обема на построеното,
но не и засегнатата част от терена. В допълнение промените в строителството,
които са одобрени с екзекутивната документация (и поради което не следва
да се третират директно за незаконни) са: изравняване подова плоча на
избения етаж, като конструктивната височина става 2,45м и 2,00м; изпълнен
балкон на югоизточната фасада, с размери 100/200см пред спалня първи етаж;
изпълнен балкон на югоизточната фасада, с размери 100/200см пред спалня
втори етаж; повдигане на покрива, с цел обособяване допълнителна стая в
подпокривното пространство на втория етаж; промяна в размера и
местоположението на фасадна дограма.
При тези технически и конкретни за случая отлики да се счита, че
цялата вилна сграда, в актуалния й от 1987г. и до днес, създава пречки на
ответницата да ползва земята си, които пречки да са по-големи отколкото
биха били ако бе изпълнена вилната сграда стриктно според предвиждането, е
необосновано и крайно недостатъчно да мотивира премахване на построеното
в цялост.
Всъщност промените, които са изпълнени при стоителството, но които
не са одобрени с екзекутивната документация са: в избения етаж под терасата
на първи етаж е изкопана и е обособена стая; плочата на терасата е изпълнена
на кота ±0,00, като е изравнена с преобладаващата част от плочата; на първи
жилищен етаж, към дневната е изпълнен балкон с размери 390/120см. Като се
вземат предвид горните съображения относно балконите, изобщо само две
биха били неодобрените отклонения от строежа спрямо проекта. Относно тях
обаче не е доказано дали и с каква част засягат нормативните прилежащи към
цялата сграда части от терена. Дори обаче да би се приело някакво частично
засягане на терена в повече спрямо това, ако би била сградата стриктно
според предвиждането, то тогава на евентуално премахване биха подлежали
само и единствено тези части (при наличие и на другите предпоставки) но
изобщо не и цялата сграда. Което потвърждава горния краен извод.
В допълнение – и двете СТЕ не съдържат заключение за „незаконност“
или за съществни отколнения на процесния гараж, поради което и в тази част
не може да бъде обосновано уважаването на иск по чл.109 от ЗС.
По изложените съображения по този въпрос съдът не може да приеме за
доказно по делото, че цялата вилна сграда, в актуалния й вид от 1987г. и до
днес, както и процесният гараж, създават пречки ответницата да ползва
земята й, които пречки да са по-големи отколкото биха били ако бе изпълнена
вилната сграда стриктно според предвиждането.
В заключение по всички горни съображения съдът намира за
недоказани две от всички предпоставки на предявените искове по чл.109 от
15
ЗС за сградата и за гаража, поради което тези искове следва да бъдат
отхвърлени. Не може в крайна сметка да се приеме за допустимо създаденото
с общото съгласие на на праводателите на страните трайно положение и
съотношение на правата им повече от 30 години, да бъде генерално и
едностранно изменено по воля само на актуален приобретател на земята,
който я е придобил при установен от съд, с два броя съдебни решения, статут
и режим на разделно съществуване.
По разноските: Предвид изхода по делото на ищците се следват
всичките сторени от тях разноски по делото, според доказателствата и
списъка по чл.80 от ГПК, срещу които няма насрещни възражения. Така в
полза на ищците се следват разноски по делото за платени такси, депозити и
адвокатски хонорар в общ размер на 3150.00лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо ищците И. В. М.,
ЕГН**********, с адрес град Варна, ж.к. Чайка бл.* вх.* ет.8 ап.*, Х. В. Т.,
ЕГН**********, с адрес град Варна, ул. „****“ бл.* вх.* ет.* ап.*, и М. Т. М.,
ЕГН**********, с адрес град Варна кв.Аспарухово ул. „***“ №*, с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК, че ответницата С. В. М., ЕГН**********, от
гр. Варна, м. Евксиноград, ул. „**“, №*, не е собственик на следните
недвижими имоти:
- 1/2 ид. част от обект с идентификатор №10135.2564.1828.1 по КК и КР
на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на н-к на СГКК
гр. Варна, Вилна зона, съставляващ еднофамилна жилищна сграда на два
етажа, със застроена площ по КК от 83 кв.метра, състояща се от
полуподземен етаж с площ 83,05 кв.метра, първи жилищен етаж с площ от
92,13 кв.метра и втори жилищен етаж с площ от 79,07 кв.метра, построен в
ПИ №10135.2564.1828 по същите КК и КР на град Варна, Вилна зона,
находящ се ул. „**“, №*, при граници на поземления имот: от север и от
изток ПИ №10135.2564.1829 и ПИ №10135.2564.1827, от юг ПИ
№10135.2564.557 и от запад - общинска улица;
- 1/2 ид. част от обект с идентификатор №10135.2564.1828.2 по КК и КР
на гр. Варна, одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на н-к на СГКК
гр. Варна, Вилна зона, съставляващ гараж със застроена площ от 23.00кв.
метра, построен в ПИ №10135.2564.1828 по същите КК и КР на гр. Варна,
Вилна зона, находящ се ул. „**“, №*, при граници на терена: от север и от
изток ПИ №10135.2564.1829 и ПИ №10135.2564.1827, от юг ПИ
№10135.2564.557 и от запад - общинска улица,
на правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ исковете на С. В. М., ЕГН**********, от гр. Варна, м.
Евксиноград, ул. „**“, №*, за осъждането на И. В. М., ЕГН**********, с
16
адрес град Варна, ж.к. Чайка бл.* вх.* ет.8 ап.*, Х. В. Т., ЕГН**********, с
адрес град Варна, ул. „****“ бл.* вх.* ет.* ап.*, и М. Т. М., ЕГН**********, с
адрес гр.Варна кв.Аспарухово ул. „***“ №*, да премахнат самостоятелните
постройки, както следва:
- с идентификатор №10135.2564.1828.1 по КК и КР на гр. Варна,
одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на н-к на СГКК гр. Варна,
Вилна зона, съставляващ еднофамилна жилищна сграда на два етажа, със
застроена площ по КК от 83 кв.метра, състояща се от полуподземен етаж с
площ 83,05 кв.метра, първи жилищен етаж с площ от 92,13 кв.метра и втори
жилищен етаж с площ от 79,07 кв.метра, построен в ПИ №10135.2564.1828 по
същите КК и КР на град Варна, Вилна зона, находящ се ул. „**“, №*, при
граници на поземления имот: от север и от изток ПИ №10135.2564.1829 и ПИ
№10135.2564.1827, от юг ПИ №10135.2564.557 и от запад - общинска улица;
- с идентификатор №10135.2564.1828.2 по КК и КР на гр. Варна,
одобрени със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на н-к на СГКК гр. Варна,
Вилна зона, съставляващ гараж със застроена площ от 23.00кв. метра,
построен в ПИ №10135.2564.1828 по същите КК и КР на гр. Варна, Вилна
зона, находящ се ул. „**“, №*, при граници на терена: от север и от изток ПИ
№10135.2564.1829 и ПИ №10135.2564.1827, от юг ПИ №10135.2564.557 и от
запад - общинска улица,
на правно основание чл.109 от ЗС.
ОСЪЖДА С. В. М., ЕГН**********, да заплати на И. В. М.,
ЕГН**********, Х. В. Т., ЕГН**********, и М. Т. М., ЕГН**********,
сумата от общо 3150.00лв. – направени разноски в производството пред ВОС,
на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Варна, в
двуседмичен срок от получаване на съобщението.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
17