№ 3160
гр. София, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Д. К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. П.
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100505009 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20097868/20.07.2023 г., постановено по гр.д. №
14083/2020 г. по описа на СРС, 142 състав, е уважен конститутивен иск с
правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, предявен от ищеца И. А. В., ЕГН
**********, срещу Етажна собственост в бизнес сграда АЗИМУТ,
находяща се на адрес гр. София, ж.к. ****, вх. Б, за отмяна на взето решение
по т. 15 от дневния ред на общо събрание на ЕС, проведено на 10.02.2020 г.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца
сумата от 730 лв. – разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
30.08.2023 г. от ответника в първоинстанционното производство – Етажна
собственост в бизнес сграда АЗИМУТ, находяща се на адрес гр. София,
ж.к. ****, вх. Б, действаща чрез управител Р.А.К..
Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е
неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът счита, че изводът на районния
1
съд, че разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС е императивна и не може да се
приемат решения на общото събрания за различен начин на определяне на
разходи за общи части, е неправилен. Нормата била диспозитивна и
неприложима при бизнес сгради, в които не може да се говори за домакинства
и обитатели. Атакуваното решение на общото събрание на етажната
собственост било законосъобразно. Моли решението да бъде отменено и
искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство, с който я оспорва като
неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата
цялост.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 20.03.2020 г.,
депозирана от ищеца И. А. В., с която е предявен срещу Етажна собственост
в бизнес сграда АЗИМУТ, находяща се на адрес гр. София, ж.к. ****, вх. Б,
конститутивен иск с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС за отмяна на
2
взетото решение по т. 15 от дневния ред на общо събрание на ЕС, проведено
на 10.02.2020 г.
Ищецът твърди, че е собственик на самостоятелен обект в Етажна
собственост в бизнес сграда АЗИМУТ, находяща се на адрес гр. София, ж.к.
****, вх. Б, по силата на Постановление за възлагане на недвижими имоти от
04.11.2014 г. на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, район на действие – СГС,
постановено по и.д. № 20148410404274/2014 г. Ищецът първоначално е
оспорил процедурата по свикване на общото събрание от 10.02.2020 г., на
което е взето оспореното решение, като е поискал от съда отмяната на
последното.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Твърди, че са
спазени изискванията на ЗУЕС по отношение на свикване и провеждане на
общото събрание, а взетото решение, предмет на съдебното производство, е
законосъобразно. Моли за отхвърляне на иска.
В съдебно заседание съдът е определил, че спорен по делото остава
единствено правният въпрос как се определя месечната вноска за разходи.
Предявен е конститутивен иск с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС за
отмяна на решения на общо събрание на етажна собственост, като
основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи
при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти:
1) че притежава самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост,
т.е. има качеството етажен собственик; 2) провеждането на общо събрание на
етажните собственици, на което е прието оспорваното решение; 3) спазване на
преклузивния срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че взетите решения са в съответствие с изискванията на закона за
свикване и провеждане на общото събрание при спазване на необходимите
кворум и мнозинство, както и че взетото решение е от компетентността на
общото събрание.
Преклузивният срок по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС е спазен – уведомлението за
изготвения протокол от ОС е изпратено по имейл на 17.02.2020 г., а исковата
молба е от 18.03.2020 г. – на тридесетия ден.
3
Съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУЕС всеки собственик може да иска отмяна на
незаконосъобразно решение на общото събрание. Същото може да бъде
сторено в 30-дневен срок от получаването на решението по реда на чл. 16, ал.
7 ЗУЕС с молба пред районния съд по местонахождението на етажната
собственост. Съгласно чл. 41 ЗУЕС останалите собственици в етажната
собственост се представляват пред съда от председателя на управителния
съвет (управителя) или от упълномощено от тях лице, съгласно разпоредбите
на чл. 23, ал. 3 и 4 ЗУЕС. Макар да са ответници по предявения иск,
необжалвалите решението собственици не е задължително да бъдат
конституирани като страни в производството, като е достатъчно да се посочи
само етажната собственост и управителя , за да бъде исковата молба
редовна. Това законодателно разрешение е въведено с цел улесняване на
процедурата по разрешаване на спорове по чл. 40 ЗУЕС. В този смисъл са
Определение № 294/24.06.2011 г. по ч.гр.д. № 209/2011 г. на ВКС, І-во ГО,
Определение № 361/06.08.2012 г. по ч.гр.д. № 72/2012 г. на ВКС, ІІ-ро ГО.
Незаконосъобразни са онези решения на общото събрание, които са взети
при нарушение на законоустановените изисквания за свикване, кворум и
мнозинство на същото. Незаконосъобразни са и онези решения, които
протИ.речат на закона и/или на правилника на етажната собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗУЕС с решението си съдът оставя в
сила или отменя решението на общото събрание, което означава, че
преценката на съда е единствено по отношение на законосъобразността на
проведеното събрание и взетите решения, но не и по отношение на
целесъобразността на последните, тъй като съдът не може да подменя волята
на етажните собственици.
Искът по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС е конститутивен. С него се цели директна
промяна в правната сфера на етажните собственици чрез отмяната на акт,
който е породил правни последици за всички собственици на отделни
самостоятелни обекти в етажната собственост.
За да е законосъобразно, решението следва да е прието на общо събрание,
проведено по правилата на чл. 12 и сл. ЗУЕС. По делото не се спори, а и се
установява от доказателствата, че процесното общо събрание е свикано по
надлежния ред при спазване на чл. 12 и 13 ЗУЕС.
По делото не се спори, че ищецът е собственик на самостоятелен обект и
4
има качеството етажен собственик, че на 10.02.2020 г. е проведено общо
събрание, на което е взето оспореното решение, обективирано в т. 15 от
протокола за проведено общо събрание от същата дата, което събрание е
проведено при спазване на условията на ЗУЕС за кворум и мнозинство.
Същите обстоятелства се установяват от писмените доказателства по делото.
Спорен пред настоящата инстанция е единствено въпросът дали
разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС в редакцията към датата на вземане на
оспореното решение – 10.02.2020 г., е императивна или диспозитивна,
съответно дали общото събрание на етажната собственост е имало правото да
взема решение за начина на определяне на разходите за управление и
разходите за поддържане на общите части на етажната собственост.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗУЕС (Изм. и доп. - ДВ, бр. 26 от 2016 г. –
действаща редакция към 10.02.2020 г.) разходите за управление и поддържане
на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя
на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните
домакинства независимо от етажа, на който живеят.
Новата разпоредба на чл. 51, ал. 9 ЗУЕС (Нова – ДВ, бр. 82 от 2023 г., в
сила от 29.09.2023 г.), приета повече от три години след приемане на
процесното решение, гласи, че разходите за управление и разходите за
поддържане на общите части на етажната собственост може да се разпределят
по решение на общото събрание на собствениците или на сдружението по
един от следните начини:
1. поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите
и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят;
собственикът на необитаем самостоятелен обект заплаща разходите за
поддръжка в размер като за един обитател;
2. съобразно процента на идеалните части на обекта от общите части
на сградата, или
3. поравно на самостоятелен обект.
Изрична възможност общото събрание да приема решение, с което да
установява начина на определяне на разходите за управление и разходите за
поддържане на общите части на етажната собственост, е предвидена едва с
горепосоченото допълнение на закона, сторено през 2023 г. Преди това
5
изрично не е било уредено в ЗУЕС.
Съгласно константната практика на ВКС (постановена преди измененията
на закона от 2023 г. или по отношение на правни спорове отпреди измененията
на закона от 2023 г.) правилото на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС е с императивен характер,
нормата е ясна и точна и при тълкуване с чл. 11, т. 5 ЗУЕС се стига до извод,
че правомощие на Общото събрание е определяне на размера, но не и на
начина на разпределение на разходите за управление и поддържане на общите
части. В този смисъл са Определение № 484 от 4.02.2025 г. на ВКС по к. гр. д.
№ 3276/2023 г., Определение № 553 от 28.03.2023 г. по гр. д. № 3659 / 2022 г.
на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, Решение № 313 от 07.04.2020
г. по гр. д. № 1332 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и
други. Същото е прието и в Определение № 130 от 17.07.2020 г. по ч. гр. д. №
1770 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение, в което съдът се
е произнесъл по частна жалба срещу определението на въззивния съд, с което
е отменено определението на първоинстанционния съд и е допуснато
обезпечение на основание чл. 40, ал. 3 ЗУЕС по настоящото дело.
Доколкото въззивният съд достига до същите правни изводи, до които е
достигнал и първостепенният съд, а именно, че приетото решение по т. 15 от
дневния ред на общо събрание на ЕС в бизнес сграда АЗИМУТ, находяща се
на адрес гр. София, ж.к. ****, вх. Б, проведено на 10.02.2020 г., е
незаконосъобразно, то и обжалваното решение подлежи на потвърждаване.
По разноските:
При този изход от делото, право на разноски има въззиваемата страна.
Въззиваемият е представил списък с разноски по чл. 80 ГПК в размер на
650 лв. за адвокатско възнаграждение, както и доказателства за
действителното им извършване – договор за правна защита и съдействие.
Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което въззивният съд намира за неоснователно.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално нИ., която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
протИ.речи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
6
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
(НМРАВ), сега вече НВАР, има само ориентировъчен характер и съдът не е
задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери.
Присъжданите адвокатски възнаграждения обаче следва да бъдат съобразени
с всички обстоятелства по делото – вида на спора, материалния интерес, вида,
качеството и количеството на извършената от процесуалния представител
работа – така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС.
Като прецени фактическата и правната сложност на делото, както и
положените от процесуалния представител на въззиваемия усилия във
въззивното производство – подаден аргументиран отговор на въззивна жалба
и явяване в съдебно заседание, съдът приема, че претендираната сума в размер
на 650 лв. не е прекомерна, поради което и с оглед изхода от настоящото
производство следва да бъде възстановена изцяло.
Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20097868/20.07.2023 г., постановено по
гр.д. № 14083/2020 г. по описа на СРС, 142 състав.
ОСЪЖДА Етажна собственост в бизнес сграда АЗИМУТ, находяща се
на адрес гр. София, ж.к. ****, вх. Б, действаща действаща чрез управителя
Р.А.К., да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на И. А. В., ЕГН
**********, сумата от 650 лв., представляваща разноски в настоящото
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8