Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./24.04.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на трети
април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 188 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С.В.Д.
срещу решение № 5377/27.12.2018г. по гр.д. № 9988 по описа на ВРС за 2018 г., с което е прието за
установено в отношенията между ищцовото дружество „Трансфер ТВ ” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. Атанас Христов №
12, ет. 1, ап. 1, представлявано от А П В и ответника С.В.Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, че ответникът С.В.Д., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на ищцовото
дружество „Трансфер ТВ” ООД, ЕИК *********
СУМАТА от 3100,00 лева (три хиляди и сто лева) – неустойка по договор за
предоставяне на парични средства във връзка със започване на работа в чужбина,
сключен на 30.11.2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 10.05.2018 г. до окончателното плащане
на задължението , за които суми е издадена Заповед № 3185/11.05.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6609/2018г., по
описа на ВРС, ХVIII-ти състав,на основание 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ведно с разноски.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е незаконосъобразно и неправилно. Конкретните оплаквания са свързани с
изводите на съда, некореспондиращи с представените доказателства –
несъобразяване, че трудовият договор на ответника е прекратен от германския
работодател, а не той е напуснал сам, с което не е налице виновно поведение на
ответника, неустоечната клауза касае неизпълнение на три задължения на
въззивника, а не на соченото от ищеца едно такова и липса на доказателства за превеждане
на посочената сума от 1 550 лева на две вноски, за обезпечаване връщането
на която е издаден записа на заповед. Настоява се за отмяна на постановеното
решение и постановяване на друго, с което се отхвърли иска, ведно с присъждане
на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата
страна, писмен отговор, с който оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт, ведно с присъждане на разноски.
В с.з. по същество,
въззивникът, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и моли за
отмяна на първоинстанционното решение.
В с.з. по същество,
въззиваемата страна, чрез пълномощника си, моли за потвърждаване на решението.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1
изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания
относно обжалваната част от решението.
Производството пред ВРС е образувано
по искова молба на „Трансфер ТВ“ ООД срещу С.В.Д., с която първоинстанционния
съд е сезиран с искане за приемане на установено дължимостта на сумата от
3 100 лева, претендираната от ищеца като неустойка по чл.3 по договор за
предоставяне на парични средства във връзка със започване на работа в чужбина,
сключен на 30.11.2016 год., за която сума е и издадена заповед за изпълнение по
реда на чл.410 ГПК. Както в сезиралото заповедния съд заявление, така и в
настоящото установително производство, ищецът твърди, че ответникът като търсещ
работа в чужбина му възложил посредническа услуга с договор от 30.11.2016г,
като по повод предложената от посредника позиция при работодател в Германия,
допълнително страните се съгласили в отделен договор, сключен на същата дата,
посредникът да отпускане парични средства във връзка с обучението и подготовка
на лицето за тази работа преди отпътуването на работника в чужбина. Поддържа, че в изпълнение на договореностите
между страните е предоставил на ответника на два транша сума в общ размер от
1 550 лева , която е следвало да послужи за покриване на разходите на
обучаемия в периода на обучението, предхождащ отпътуването му за работа в
Германия, срещу задължението му да положи всички необходими грижи и усилия през
периода на обучението, като след приключване на обучението да отпътува за
Германия в рамките на 10 дни за да
работи за осигурения от посредника работодател не по-малко от 1
календарна година.
Излага, че след завършване на след
завършване на курса ответникът е получил потвърждение от осигурения от
посредника със сключването на трудовия договор с немския работодател
„Транслоджистик Монтаж“ работа в чужбина, но преди да изтече уговорения едногодишен
срок самоволно напуснал. Позовавайки се на неизпълнение на поетото задължение,
изрично посочено в чл. 2 от договора за финансиране, което ангажира и
отговорността на ответника, обезпечена с неустойката, уговорена за този случай
в чл. 3 от договора в двойния размер на получената сума.
По така издадената заповед за
изпълнение, ответникът е депозирал бланково възражение по чл.414 ГПК, което
обуславя и допустимостта на установителния иск. В исковото производство,
съответно на наведените твърдение, основава защитата си на възражение,
изключващо вината му за предсрочното прекратяване на трудовия му договор.
Твърди, че същият се е сключил трудовия договор, заминал е на работа в
Германия, но след възникнали здравословни проблеми, свързани с тежката работа
по натоварване и разтоварване на камионите, работодателят в Германия е прекратил
трудовия договор с него. В проведеното първо по делото съдебно заседание
оспорва дължимостта на сумата и поради обстоятелството, че сумата не му е
предавала, липсват данни и кому и кога е изплатена, доколкото самото обучение е
осъществявано от „Трансфер ТВ“ ООД. Не оспорва факта, че се е обучавал, но
твърди, че е изпълнил договорното си задължение последвано със заминаване на
работа в Германия.
Не е спорно между страните, а и това
се установява от представените доказателства, че въззиваемият е възложил на
въззивното дружество безвъзмездно посредничество, изразяващо се в предоставяне
на информация и консултация при
насочването му към конкретен работодател в Германия и подпомагане за
започването на работа по сключен конкретен договор. Съгласно договореностите
между страните, възложителят се е задължил да осигури постигането на
определени, изисквани от работодателя умения, конкретно правоспособност за
управление на товарни автомобили и немски език, като посредникът е приел за
своя сметка да осигури такъв вид обучения, съответно след приключване на
курсовете в 10 м. срок да замине за Германия на свои разноски, където да
започне работа по сключения чрез посредника трудов договор. Изрично е уговорен
в чл.4.1, че горните разходи следва да се дължат в двоен размер при
неизпълнение на задължението на възложителя да отпътува за Германия в указания
10 дневен срок, начиная от приключване на всички курсове и неоснователно откаже
да сключи договор, за който посредникът е посредничил. Представен е и допълнително
сключен на същата дата /30.11.2016 год./ договор между страните, с което са
детайлизирани отношенията си по финансирането на обучението. Уговорен е конкретен
размер на разходите и начинът на заплащането им от страна на посредника, а в
чл.2 са завишени изискванията за предоставяне на сумата, като освен заминаване
за Германия в рамките на 10 дневен срок от приключване на обучението е въведено
и задължението на работника да положи усилия и грижи по време на обучението и
да работи поне 1 година по сключения договор. Поетото вече с договора за
посредническа дейност задължение за възстановяване на разходите в двоен размер
е уговорено като обезщетение за неспазване на повишените изисквания, като
неустойка за неизпълнение в чл. 3 от това допълнително съглашение.
Тълкувайки правилата
на представените две съглашения по правилата на чл.20 ЗЗД, настоящият състав на
ВОС намира, че на ненаименованото такова липсва самостоятелно основание. Видно
от съдържанието му с него не се уговаря предмет различен от ангажимента за
осигуряване на обучението на търсещия работа със съдействие на посредник, което
е предшествано и е във връзка с договореното възлагане на посредничество, като
визира и конкретни условия по предложения от посредника договор. Същевременно, в
основния посреднически договор вече е посочено организирането на необходимото
за работа в Германия езиково обучение за сметка на посредника. Горното
тълкуване е в съответствие с тезите на страните: на ищеца - че посочената във
втория договор сума се отпуска на ответника в изпълнение на ангажимента за
покриване на разходи за обучение, предхождащо заминаване на работника за
чужбина и на ответника, който признава, че е обучаван /изрично изявление на
процесуалния представител на ответника в първо съдебно заседание/.
Поради
изложеното и съдът не споделя формираните от първоинстанционния съд доводи
относно естеството на договора, доколкото
не са налице уговорки за предоставяне от работодател на разходи за обучение срещу задължение за
полагане на труд в бъдеще, нито се твърди от посредника обучението да е
финансирано от работодателя. Обратното, договорките за възстановяване на сумите
за обучение в полза на посредника, както и неустойки такива, сочат, че същият е
договарял свое лично задължение, а не такива на работодателя.
Процесните
правоотношения биват уредени от Закона за насърчаване на заетостта и
предвидената в него Наредба за условията и реда за извършване на посредническа
дейност по наемане на работа, уреждаща по императивен начин както условията и
редът за временно или еднократно предоставяне на посреднически услуги по
заетостта в Република България, която нормативна уредба изключва събиране на
пряко или косвено възнаграждение от лицето търсещо работа и изрично договаряне
на условията, при които се поражда отговорност за неизпълнение. Именно на тази
уредба съответства и съдържанието на основния посреднически договор, който
свързва отговорността за компенсиране на разходите, направени от посредника по
осигуряване на обучението се свързват само неотпътуване за Германия и отказ за
сключване на договора с работодателя, осигурен от посредника. Клаузите по
допълнителното съглашение не са част и от задължителното съдържание на
договора, поради което и при съобразяване на чл.2, ал.1 т.3 от Наредбата, че
безплатната посредническа услуга включва само насочване към обучение, но не и
самото обучение, съдът следва да прецени доколко допълнителните уговорки за
безвъзмездното поемането на разходите от посредника са съответни на закона и
добрите нрави. Основание за подобна престация обаче не се разкрива в конкретния
случай, тъй като видно от представеното потвърждение за назначаване на ищеца
като предложен от посредника работник се изисква завършен курс по немски език,
организиран от самия работодател като ангажимента за приемане на кандидата за 1
година е обвързан с успешното завършване на курса. Последното сочи, че поетият
от посредника ангажимент за финансиране не е обвързан с конкретен негов личен
интерес, а с ангажимент към работодателя, за негова сметка. Страните не спорят,
че ответникът е преминал организираното му обучение и че е бил приет на работа
в Германия, както и не се твърди, че е посещавал други езикови курсове. Поради
горното и се налага извода, че икономическият интерес на посредника е
осъществен, а разходите за обучение следва да се отчитат по правоотношението му
с работодателя, а не с работника. В този смисъл, съдът приема, че уговарянето
на възстановяването на разходите, фактически извършени за сметка на
работодателя, в различните хипотези,
включително и неустойки, в допълнителното споразумение с работника или
представлява недопустимо от закона възлагане на плащания за посредническата
услуга, или необявено в хода на процеса на посредничеството допълнително
съдържание на трудовия договор, превръщащ го от срочен в договор за придобиване
на квалификация със срок за изпитване само в полза на работодателя, овластил
посредникът да събере обратно вложените в обучението на наетия работник
разходи. Като противоречащи на закона обаче /чл. 32 ал.2 от Наредбата/ тази
клаузи от споразумението от 30.11.2016 год. са нищожни.
Дори и
горният извод да не бъде споделен, настоящият състав на ВОС счита горните
договорки за противоречащи на морала, доколкото
така извършеното договаряне накърнява принципа за справедливост. Възстановяването
на разходите за финансираното от посредника обучение би било адекватно на
принципите на справедливост в хипотезата, в която работодателят не приеме подбрания от посредника работник на работа
поради незнание на езика, каквато настоящата хипотеза не е. Не е спорно между
страните, че работодателят е прием предложения от посредника работник без
възражения, като искането за възстановяването на разходите за обучение е
основано на твърдения за самоволно напускане на работа от страна на
работодателя. Поради горното и следва да се сподели възражението на ответника,
че процесната клауза е относима към нарушение на задължение за продължителна
работа, в който случай би била приложима договорката по чл.4 от договора.
Дори да се
приеме, че процесните договорки са действителни искът се явява недоказан. Макар
и да не оспорва да е преминал обучение, ответникът твърди то да е провеждано от
самия ищеца, респективно навежда твърденията такава сума за обучение да е
заплащана на обучителна организация. Същевременно, ищецът не представя
доказателства за предаване на сума, идентична по размер на твърдяния разход за
обучение, на осъществила езиковото обучение организация и с основанието за
езиков курс на ищеца. Недоказан по делото е останало и основанието за
ангажиране отговорността на ответника – самоволно напускане на работа. От
страна на ищеца не са ангажирани каквито и да е било доказателства за
прекратяване на правоотношението от страна на ищеца или твърдяното напускане на
работа. В контекста на казуса, неправилно първостепенният съд е интерпретирал
събраните чрез разпита на свидетелката Нивелина Куцарова Димитрова – съпруга на
ищеца, която освен че сочи, че при обаждане съпругът й споделил, че не може
повече за издръжа, излага и че въпреки представения болничен, работодателят го
е освободил.
В
допълнение следва да се посочи и че данните по делото сочит, че ни виновното
поведение на ответника, а неговото здравословното състояние е причина за
прекратяване на договора в срока за изпитване. Касае се за обективна
невъзможност за продължаване на трудовото правоотношение, а не за нежелание на
работника за това, което да бъде и третирано като виновно неизпълнение,
уговорено като основание за пораждане на вземането за неустойката по чл. 3 от ненаименованото
съглашение – само което поведение е съответно на завишения размер на
обезщетението, уговорен със санкционна и обезпечителна цел, тъй като по-
неблагоприятните последици е следвало да мотивират страната да спази договора
добросъвестно. Видно е, че в съглашението са уредени и конкретни варианти на
поведение на работника и работодателя, при които въпреки предсрочното
прекратяване на едногодишния договор, разходите ще бъдат възстановени само до
размера, в който са получени /чл. 5 ал.2/; ще бъде възстановена само част от
сумата 800 евро, съразмерно на остатъка от едногодишния срок /чл. 4/ или няма да бъде възстановявана никаква сума /чл.
5 ал.1/.
Прочее,
дори и договарянето да се приеме за действително, поради недоказаност на
фактическия състав, пораждащ вземането за неустойка, искът е неоснователен.
Поради
различие в правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да се отмени и се постанови ново, с което се отхвърли предявения иск.
С оглед изхода на спора и направеното
искане, в тежест на въззивника следва да се присъдят сторените пред настоящата
и пред първа инстанция разноски, възлизащи в общ размер на 1 362 лв. /650
лева за първа инстанция и 712 лв. за въззивна/.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение № 5377/27.12.2018г. по гр.д. № 9988 по описа на ВРС за 2018 г., с което е прието за
установено в отношенията между ищцовото дружество „Трансфер ТВ ” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. Атанас Христов №
12, ет. 1, ап. 1, представлявано от А П В и ответника С.В.Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, че ответникът С.В.Д., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на ищцовото
дружество „Трансфер ТВ” ООД, ЕИК *********
СУМАТА от 3100,00 лева (три хиляди и сто лева) – неустойка по договор за
предоставяне на парични средства във връзка със започване на работа в чужбина,
сключен на 30.11.2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 10.05.2018 г. до окончателното
плащане на задължението , за които суми е издадена Заповед № 3185/11.05.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6609/2018г., по
описа на ВРС, ХVIII-ти състав,на основание 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ведно с разноски и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Трансфер
ТВ ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул.
Атанас Христов № 12, ет. 1, ап. 1 срещу С.В.Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за приемане на установено
в отношенията между страните, че ДЪЛЖИ на ищцовото дружество „Трансфер ТВ” ООД,
ЕИК ********* СУМАТА от 3100,00 лева
(три хиляди и сто лева) – неустойка по договор за предоставяне на парични
средства във връзка със започване на работа в чужбина, сключен на 30.11.2016
год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК в съда - 10.05.2018 г. до окончателното плащане на задължението ,
за които суми е издадена Заповед № 3185/11.05.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6609/2018г., по описа на ВРС, ХVIII-ти
състав,на основание 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ведно с разноски.
ОСЪЖДА „Трансфер ТВ ” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. Атанас Христов № 12, ет. 1,
ап. 1 ДА ЗАПЛАТИ на С.В.Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: *** сумата от 1 362 лв., представляващи сторените пред двете инстанции разноски.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: