№ 273
гр. Сливен, 18.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Пенка Сп. И.ова
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно
гражданско дело № 20222200500333 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се разглежда по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 413/12.01.2022 г. на ищеца по делото, И. Х. И., с ЕГН:
**********, с адрес: ***, подадена чрез адв. И. Ю. от САК, срещу Решение № 772/16.12.2021 г., по
гр. д. № 2880/2020 г., по описа на РС-Сливен, с което е отхвърлен предявения срещу Ю. Г. К. иск
за осъждане на последната да заплати, на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата в размер на 29 222,05
лв., представляваща изплатен заем и направени подобрения в имот, находящ се в ***, СИО,
поставен в дял на ответницата, с която сума се е обогатила неоснователно при получаване на
жилището, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска,
до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното решение въззивникът е осъден да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 1750 лв., представляваща сторените по
делото разноски.
Постъпила е и въззивна жалба № 10223/28.06.2022 г. от И. Х. И., с ЕГН: **********, с адрес:
***, подадена чрез адв. И. Ю. от САК, срещу Решение № 467/14.06.2022 г. по гр. д. № 2880/2020 г.
по описа на РС Сливен, с което е допусната поправка на очевидната фактическа грешка в частта
относно общия размер на заявената претенция, като вместо 59222,05 лв., е постановено да се чете
29222,05 лв.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Ю. Г. К., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес: ***, чрез процесуален представител адв. Г. М..
Въззивникът счита обжалваното решение за неправилно, поради неправилно приложение на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Делото било
разгледано при нарушение на чл. 142, ал. 2 от ГПК, тъй като на 17.11.2021 г. съдът провел открито
съдебно заседание, въпреки молбата на процесуалния му представител за служебна ангажираност
по други 6 дела, които препятствали възможността му да се яви. Към молбата били представени
доказателства за ангажираност, но съдът приел, че не били налице пречки за даване ход на делото,
поради недоказаност на сочените уважителни причини. Посочва, че предходното съдебно
заседание, провело се на 08.07.2021 г., е било отложено, като съдът съобразил служебната
ангажираност на адвоката и възрастта на въззивника, и препоръката последният да не посещава
1
публични места, заради възможна опасност от заразяване от КОВИД-19. С молба от 27.09.2021 г.
въззивникът представил медицински документи за актуалното му здравословно състояние, които
били приети за основателни и делото било пренасрочено. В провелото се на 17.11.2021 г. съдебно
заседание счита, че съдът неправилно е дал ход на делото, като е игнорирал горепосочените
обстоятелства, които през този период от време не са се променили. По този начин съдът, при
обективна невъзможност за участие на процесуалния представител и очевиден риск за здравето на
страната, е нарушил правото на справедлив съдебен процес, и принципите на равнопоставеност и
състезателно начало. Това го лишило от възможността да зададе въпроси на свидетелите, да доведе
свои така, да зададе въпроси на вещото лице и да оспори заключението, или да осъществи редица
други процесуални действия. Допуснатото от съда нарушение довело и до недоказаност на
твърденията му, тъй като не били събрани доказателства и са кредитирани показанията на сестрата
на ответницата.
Анализът на съда на представените от него писмени доказателства счита за необоснован,
превратен и некореспондиращ с твърденията в исковата молба, тъй като съдът неправилно приел,
че преди подаване на заявлението от страна на ответницата за промяна на жилище, е било
невъзможно да се правят процесните подобрения в същото. Съдът необосновано приел още, че не
се е установило плащане от страна на ищеца чрез вложени лични средства и житейската логика
налагало да се приеме, че е извършено с общи средства, или с такива на съпругата.
Неправилен бил и извода, че в делбеното производство продаденият апартамент през 2019 г. е
оценен с всички промени и подобрения, тъй като в такъв смисъл въззивникът е направил
доказателствени искания в първата фаза на делбата, но с определение на ОС-Сливен по гр. д. №
31/2016 г. те са оставени без уважение, поради това, че се касае за подобрения, които не се
разглеждани в първата фаза на делбата. Във втората фаза на делбата обаче, съдът отказал да
приеме за разглеждане предявените искове за сметки за сумата от 56 587.66 лв., тъй като счел, че
вече били разгледани в първата фаза. Макар да се е стигнало до няколко отвода на съдии от
районния съд, не се стигнало до преразглеждане на искането за подобрения във втората фаза на
делбата. От това следвало извода, че претенциите им не били разгледани и ако фактически били
разгледани, то съдът по настоящото производство следвало да ги остави без разглеждане, а не да
ги отхвърли като неоснователни.
Иска от съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и да
уважи предявения иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
сумата от 29 222.05 лв. Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
С отговора на въззивната жалба въззиваемата счита жалбата за неоснователна, тъй като
обжалваният съдебен акт бил правилен и законосъобразен. По отношение на довода за нарушение
на чл. 142, ал. 2 от ГПК твърди, че не се е установила обективна невъзможност за явяване на
страната и нейния процесуален представител, тъй като при ангажимент на адвоката, за страната е
налице възможност да осигури друг пълномощник. Възрастта и евентуалният риск от зараза от
КОВИД-19 не били основание за отлагане, и такава възможност е налице за всеки. Счита, че не е
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила в хода на процеса, още по-малко били
нарушени правата на ищеца.
От съдебно-техническата експертиза се установило, че твърденията от ищеца подобрения са
извършени от строителна организация, която е изпълнявала строителството. От заключението и
показанията се установило, че и ответницата е вложила средства и труд.
Неоснователен бил доводът, че искането му за подобрения не са разгледани в делбеното
производство, тъй като се е пропускал факта, че произходът на средствата, вложени в твърдените
подобрения и в по-големия принос на въззивника, имат един и същ произход, и са в едни и същи
размери. Искането за сметки и подобрения почивали на същите твърдения. Не били налице
нарушение от съставите, водили тези производство, а твърденията за пристрастност е
проверявано, ведно с техните актове и индикации в тази насока не са установени.
Въззиваемият счита, че правилно е определена правната квалификация на иска за връщане на
8 167 лв. за погасяване на заем и правилно същият е намерен за неоснователен. Разпределена е
доказателствената тежест по делото, като в тежест на ищеца било указано да докаже, че е
извършил посочените подобрения, както и че ответницата се е обогатила с претендираната сума за
негова сметка. От събраните доказателства тези твърдения останали недоказани, като съдът
правилно посочил, че на база оценка на останалите два имота, съдът е възложил на двете страните
2
съответнити имоти и е определил сума за уравняване на дяловете по между им. Оценката на
имотите е извършена от вещо лице в състоянието, в което се намирали с всички промени и
подобрения, като именно тази стойност е послужила за определяне на дяловете на всяка от
страните. Счита още, че правилно са отхвърлени и исковете за подобрения за сумата от 29 222.05
лв., като неоснователността на главния иск е обусловила и неоснователността на акцесорния иск за
законна лихва.
Иска от съда да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна и да потвърди
обжалваното решение като правилно. Претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.
С допълнителната искова молба ищецът е конкретизирал, че претендираните подобрения са
направени в качеството му на собственик при СИО, със знанието и съгласието на ответницата,
поради причината, че е било необходимо апартаментът да бъде въведен в състояние годно за
ползването му като жилище, необходимо за удовлетворяване на жилищните нужди на семейството
към онзи момент. Бракът с ответницата бил сключен на 05.06.1977 г. и същият е прекратен на
30.05.2014 г. с развод с Решение от 30.05.2014 г., по гр. д. № 4381/2013 г. по описа на РС Сливен.
С отговора на допълнителната искова молба ответницата посочва, че пред първата инстанция
не са се събрали доказателства в подкрепа на исковите претенции. Имотът бил предаден във вид
годен за обитаване и е в този вид по настояще. Ищецът претендирал подобрения, които са
извършени след тази дата, а това е практически невъзможно. От свидетелските показания не се
установило наличие на съгласие от страна на доверителката за извършване на каквито и да е
подобрения в жилището. Такива не били необходими или ако е имало такива, то същите не били
извършени от ищеца.
С втората по ред въззивната жалба въззивникът счита, че макар да се касае за допусната ОФГ
от страна на съда, то и това решение било неправилно, тъй като основното решение е постановено
в нарушение на закона, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Иска от съда да отмени обжалваното решение, с което е допусната поправка на
ОФГ и да му бъдат присъдени разноски за пред двете инстанции.
В с. з. въззивникът редовно призован, не се явява лично и не е имал уважителни причини за
неявяването си. За него не се явява и процесуалният представител, поради служебен ангажимент,
установен от представените от него призовки. Депозираното писмено становище не съдържа
изявления относно други доказателствени искания, както и доводи, касаещи обжалваното
решение. Съдът е дал ход на производството, считайки, че не са налице кумулативните
предпоставки на чл. 142, ал. 2 от ГПК.
В с. з. въззиваемата се явява лично и чрез своя процесуален представител адв. М., като
поддържа своя отговор и иска обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно.
Претендира разноски за въззивната инстанция и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадена срещу подлежащи на
обжалване съдебни актове, в законоустановения срок, чрез първоинстанционния съд и от
процесуално легитимиран субект, при наличие на правен интерес.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваните изцяло съдебни решения са валидни, а с оглед пълния обхват на
обжалването – и допустими.
Първоинстанционният съд е допуснал поправка на диспозитива на постановеното от него
съдебно решение по реда на чл. 247 от ГПК и е отразил размерът на исковата претенция, посочен в
исковата молба.
При осъществяване на въззивния контрол за правилност на първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е пълна и правилна, поради което настоящата въззивна инстанция
препраща мотивите си към нея.
Предявени са допустими, обективно съединени искове, които намират своето правно
основание под субсидиарния състав на чл. 59 от ЗЗД. Същите се основават на твърденията, че са
направени разходи по време на брака/05.06.1977 г- 30.05.2014 г./ през 1988-1992 г., които ищецът
3
счита, че били необходими за да се въведе апартамента в състояние годно за ползване към онзи
момент.
С оглед установеното по делото може да бъде направен извод, че семейното жилище е
придобито по време на брака, като същото е получено от ответницата като обезщетение за
отчужден имот, но е следвало да бъде доплатена сумата от 20 000 лв., за което съпрузите изтеглили
заем в размер на 20 000 лв., погасен през 1998 г. Настоящият съдебен състав намира, че в случая
хипотезата е сходна с тази, която е разгледана в т. 3 от Постановление № 5 от 31.X.1972 г., Пленум
на ВС – „..Когато срещу отстъпения в тези случаи имот следва да се доплати известна разлика и
това стане през време на брака, съответната на тази разлика част от собствеността на отстъпения
имот (жилище) се включва в съпружеската имуществена общност, макар отстъпеният имот да е
придобит изцяло на името на съпруга, чийто индивидуален имот се обезщетява по реда на чл. 55в
ЗПИНМ . Други претенции на единия съпруг за по-голямо участие в придобИ.е на имуществената
общност се разглеждат, съобразно чл. 14, ал. 4, пр. 2 СК.“
Последователно, както доктрината, така и тълкувателната и формираната по чл.290 практика
на ВКС приема, че основателността на иска по чл.59 ЗЗД предполага установеност на следните
обстоятелства - увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго
лице, липса на друга възможност за защита на обеднелият, обедняването и обогатяването да
произтичат от едни и същ факт или обща група факти, като връзката между тях не е причинно –
следствена.
Разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК е императивна и предвижда солидарна отговорност на
съпрузите за поети от тях задължения за задоволяване нужди на семейството, като според
съдебната практика тези нужди представляват общите потребности на членовете на семейството,
за задоволяването на които се изисква семейна солидарност и взаимопомощ. В тежест на
ответницата е да докаже, че твърдените разходи не са извършени от ищеца или че с кредита не са
удовлетворени семейни нужди.
Ответницата оспорва твърдението, че сумата от 8167 лв., е платена от ищеца за погасяване на
40 % от изтегления заем за заплащане на цената по сключения договор за покупка на семейното
жилище. Не е спорно, че за закупуване на семейното жилище страните са сключили договор за
заем. От събраните писмени доказателствени средства и показания на свид Л. се установява, че
сумата от 8167 лв не е платена от ищеца, тъй като ответницата през цялото време е изплащала
заема, като е вземала допълнителна работа за да издържа децата и ищеца. Дори от представената
от ищеца вносна бележка, издадена от ДСК с контролен № 55 от 15.10.1997 г. за закрИ.е на
жилищен заем, се установява, че вносителят на сумата е ответницата. Въз основа на горното,
настоящият съдебен състав намира, че ответницата е оборила презумпцията на чл. 32, ал. 2 от СК,
поради което следва да се приеме, че сумата от 8167 лв., представляваща 40% от заема, не е
погасена от ищеца с лично имущество за удовлетворение на семейните нужди. Предвид горното,
предявеният иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8167 лв.,
представляваща заплатени от ищеца 40 % от общата стойност на жилищния заем (20 000 лв.) за
доплащане на процесния апартамент, е неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен.
По отношение на исковете за направени в имота разходи следва да бъде уточнено, че с
допълнителна искова молба пред въззивната инстанция се твърди, че са от необходими порядък –
за въвеждане на имота в състояние годно за живеене. С оглед събраните по делото доказателства,
настоящата съдебна инстанция намира, че в случая твърдените разходи не са необходими,
доколкото от заключението на вещото лице, допълнено в с. з., се установява, че страните са знаели
предварително кое жилище им се полага и че същият е предаден с довършителни работи, които
включват дограми, врати, прозорци, СКШ в кухнята, настилки в баните и тоалетните и фаянсова
облицовка.
За уважаването на превените искове е необходимо в условията на пълно и главно доказване
ищецът да установи, че вложените в извършените подобрения средства са изцяло от извънбрачен
произход, както и че е положил личен труд за направата на част от подобренията, и с оглед тези
действия, факта, че е обеднял, респ. ответницата се е обогатила, и увеличената стойност на имота.
Твърденията на които се основава искът за разходи, направени през 1987-1988 г. на стойност
755.05 лв., са недоказани. Твърденията, че закупените чугунени радиатора са поставени в
процесния апартамент, противоречат на посоченото от вещото лице в с. з., че в апартамента има 2
радиатора от различен вид, но не и чугунени такива. Тоест дори да се приеме, че ищецът е закупил
4
чугунени радиатори, то остава недоказано, че средствата за закупуване са лично негови,
/разходване на получените 2000 лв. за тяхното закупуване/ и радиаторите не са поставени в
тогавашния семеен апартамент. Същите съображения следва да бъдат изложени и за сумата от 100
лв., за набавяне на дървен материал от Явор за направата на входна врата, 5 бр. вътрешни врати, и
други мебели.
Осъдителният иск на стойност от 2000 лв., се основава на твърдението, че през 1990 г. с личен
труд е поставена вътрешна мазилка и варова шпакловка на всички стени в апартамента. В
условията на пълно и главно доказване обаче не се установява същите да са поставени с личен
труд на ищеца. Нещо повече, от показанията на свид. Л. безспорно се установява, че ответницата е
участвала в измазването на апартамента, както и С.А., на който е заплатила.
По отношение на осъдителният иск за подобрения на стойност 5000 лв., представляваща
стойността, с която се е увеличил имота през 1988-1991 г., съдът намира, че ищецът не е установил
в условията на пълно и главно доказване, че със свои лични средства/ наследство от баща му/ е
закупил материалите, които сочи в т. 4 от исковата молба. По делото не се установява безспорно
влагането на получените от наследство средства за закупуване на посочените в исковата молба
материали. От представената фактура № 151, фактура № 3919 и фактура № 762 е видно
единствено, че сумите са платени в брой. Освен това, представените писмени доказателства от
ищеца са частично неотносими към спора, тъй като се отнасят за платен превоз от с. Бинкос до с.
Калояново, платена такса за смет и данък сгради, удостоверение за разред и разходи за обучение.
От поръчка № 186 не се установява плащане, камо ли че сумата е платена с лични, извънсемейни
средства. Поради неустановеност на факта на плащане на материалите с лични средства на ищеца
или полагане на личен труд, не може да бъде прието, че стойността на имота е увеличена. Трябва
да бъде посочено и че по предявения иск по чл. 59 от ЗЗД се дължи по-малката сума измежду
обедняването и обогатяването.
Осъдителният иск на стойност 1000 лв., представляваща стойността, с която се е увеличил
имота, в резултат от личен труд, положен през пролетта на 1991 г., също ищецът в условията на
пълно и главно доказване не е установил, че е положил труд или е вложил лични средства за
направата на твърдените подобрения.
Твърденията на които се основава осъдителният иск за разходите, направени през есента на
1991 г., на стойност 2300 лв., са недоказани, доколкото от събраните по делото доказателства не
може да бъде направен извод, че ищецът е закупил с лични средства теракот за сумата от 174 лв.,
както и че лично е поставил подова настилката от теракот в банята и тоалетната, и че лично е
поставил фаянсови плочки на стените в банята, тоалетната и кухнята.
Предявеният осъдителен иск за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща
стойността, с която се е увеличил имота, вследствие извършени с лични средства подобрения през
1992 г., също е недоказан. Искът се основава на твърденията, че е вложил свои средства за
направата на дървени врати, легла и други мебели за апартамента, които били в размер на 1200 лв.,
и закупил с дарени през 1992 г. от майка му парични средства. В условията на пълно и главно
доказване ищецът не е установил, че е направил твърдените подобрения в имота, като е закупил
същите със свои лични средства. По делото е безспорен факта, че в имота са поставени врати,
изработени от семейството на ответницата, както и че са безировани от ответницата.
Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че по всеки един от предявените
осъдителни искове за разноски, представляващи подобрения, не е налице общ факт или група от
факти от който да произтича обедняването на ищеца, респ. обогатяването на ответницата. От
събраните по делото доказателства не се установява лично положен от ищеца труд или получени
лични финансови средства да са вложени в материалите за процесния обект, които да са довели до
неговото обедняване. Липсата на един от обективните, кумулативни елементи на предявените по
чл. 59 от ЗЗД осъдителни искове за подобрения, обуславя тяхната неоснователност, тъй като
същите не са доказани в своето правно основание, поради което правилно са отхвърлени като
неоснователни от първоинстанционния съд.
В исковата молба е направено и искане за задържане до заплащане на претенциите, но с оглед
тяхната неоснователност, искането е също неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая изводът на първоинстанционния съд за това,
че при прекратяване на съсобствеността е извършено уравнение на дяловоте на съделите, което е
отчело подобренията в имота, няма решаващо значение за основателността на исковете и не
5
споделя същото, тъй като не може да бъде изведен такъв извод от мотивите на съдебното решение.
Поради съвпадение на крайните решаващи изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271 от ГПК. При това
положение, както първата, така и втората въззивна жалба са неоснователни и следва да бъде
оставени без уважение.
Следва да бъде посочено, че въпреки вече проведеното производство по отстраняване на ОФГ,
към настоящия момент все още е налице фактическа грешка в диспозитива на
първоинстанционното решение относно адреса на имота. Тази грешка обаче може да бъде
отстранена от първоинстанционния съд отново по реда на чл. 247 от ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемата сумата от 1750 лв., представляваща разноски направени пред
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Ръководен от горното, Окръжен съд Сливен
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 772/16.12.2021 г., по гр. д. № 2880/2020 г., по описа на РС
Сливен и Решение № 467/14.06.2022 г. по гр. д. № 2880/2020 г. по описа на РС Сливен.
ОСЪЖДА И. Х. И., с ЕГН: **********, с адрес: ***, представляван от адв. И. Ю. от САК, да
заплати на Ю. Г. К., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, чрез процесуален представител
адв. Г. М., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 1750 лв., представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от съобщаването му пред ВКС с
касационна жалба и при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от ГПК.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6