Р Е
Ш Е Н
И Е №23
гр.В*, 09.04.2020 година
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
ВОС,гражданска колегия в открито
заседание на десети март две хиляди и
двадесета година в състав:
Председател: В** В**
Членове: 1. АН** П**
2. Д** М**
при секретаря В** К** като разгледа докладваното от съдия Ан** П** въззивно гражданско дело №36 по
описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от „Е**-**“ ЕООД-В** против решение № 157/01.04.19г. по гр.д.№176/18г. на ВРС, в частта , в която е отхвърлен предявения от въззивника „Е** -*" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. В**, ул. „А** Б**" № **, ет. **, ап**, против ОБЩИНА В***с
ЕИК **, с адрес: гр. В**, пл. „Б**" *, иск за признаване за установено по
отношение на ОБЩИНА В** с ЕИК **, с адрес: гр. В**, пл. „Б**" 2, че „Е** **"
ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В**, ул. „А** Б**" №
2, ет. 1, ап. 9, има вземане спрямо ОБЩИНА В** с ЕИК **, с адрес: гр. В**н, пл.
„Б**" * за сумата от : 25 000,00лв. - договорна неустойка за периода от
11.12.2014г. до 17.11.2017г., частично предявена от общо дължимата 10 724
831,38 лева, на основание чл. 2/4/ от Договор за услуга от
05.04.2011г., № AO - 01 -
15- 47/05.04.2011г., като неоснователен, както
и в частта , в която е признато за установено по отношение на въззивника, че клаузата на чл. 2/4/ „Възложителя дължи
неустойка на Изпълнителя, при неспазване на чл. 2/2/
и /3/, в размер на 0,5% на ден върху дължимата сума за всеки следващ просрочен
ден до издължаване на цялата сума, като лихвата се капитализира до
окончателното изплащане", която клауза е в Договор за услуга от
05.04.2011г., № AO - 01 - 15 - 47/05.04.2011г., е нищожна
поради накърняване на добрите нрави.
Иска
се да се
отмени решението на съда като
неправилно, незаконосъобразно
и необосновано по следните съображения: една страна съдът бил приел , че е налице нижощност по смисъла на чл.9 от ЗЗД, а от друга е приел, че
неустойка от 20,60 лв. е завишена спрямо дължима сума от 8240 лева. Поддържа
се, че с подаденото заявление и предявен иск ищецът е заявил претенция за
неустойка в размер на 25 000 лева, частично предявена за периода от
11.12.2014 г. до 17.11.2017 г., равняваща се съгласно описаното във фактурата и
на основание чл.2,ал.4 от сключения договор за услуга в размер на 0,5 % на ден
върху дължимата сума за всеки следващ просрочен ден до издължаване на цялата
сума, като лихвата се капитализира до окончателното плащане. Излага се в
жалбата , че при нормална забава от страна на Общината в рамките месец до три месеца, договорната неустойка от 20,60
лева е нормална и пропорционална на главницата, но при забава от над три години
за плащане на сума от 8240 лв., което говори за некоректно поведение на
ответника Община В** спрямо ищеца , който в продължение на години е извършвал
услугата без насрещна престация. Сочи се, че претендираната неустойко е по
ЗЗД, а не по ТЗ. Поради това се иска обжалваното решение, в частта, в която е
отхвърлен иска да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение, с което
предявения иск за неустойка в размер на 25 000 лв. след производство по
чл.422 вр. с чл.414 ГПК бъде уважен, както и в
частта, в която е признато за нижожна клауза 2/4 от
Договора решението да бъде отменено и искът бъде отхвърлен. Претендират се и направените по делото
разноски.
Постъпил
е писмен отговор от процесуалния представител на ответника по жалбата, в
който се изразяват подробни доводи относно неоснователността на въззивната жалба. Претендира се
направените по делото разноски пред въззивната
инстанция.
Видинският
окръжен съд , за
де се произнесе,
взе предвид следното :
Делото е образувано по исковата молба
на от „ Е** -7" ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В**,
ул. „А** Б**г" № *, ет. *, ап. *, против ОБЩИНА В** с ЕИК **, с адрес: гр.
В**, пл. „Б**" 2.
Твърди се от ищеца, че подал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против ответника, за
което било образувано гр. д. № 3248/ 2017г. на ВРС. В законоустановения
срок длъжникът подал възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Поддържа се от ищеца,
че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за сума
от 8 240,00лева - главница и частично предявена договорна лихва в размер на 25
000,00лева произтича от задължения на ответната страна по сключен договор за
услуга от 05.04.2011г. с предмет разнос на храна от
патронажа до домовете на патронажниците, при одобрена
месечна цена от проведена процедура по ЗОП в размер на 4 120,00лева. Ответната
страна е приела услугата и е подписала фактура № **********/11.12.2013г. на
стойност 8 240,00лева с включен период за два месеца - месец октомври и месец
ноември на 2013г. Договорът е изпълнен, прието е изпълнението при прекратяване
на договора без забележки на 31.10.2016г. с приемо-предавателен
протокол от същата дата. Задължението на ответника по горната фактура не е
изплатено. Задължението за заплащане на договорната лихва произтича от поетото
задължение на ответника по процесния договор - чл. 2,
ал. 4, съгласно което възложителят дължи обезщетение на изпълнителя, при
неспазване на чл. 2, ал. 2 и ал. 3 /неплащане на задължението до 10-то число на
текущия месец за предходния/, в размер на 0,5% на ден върху дължимата сума за
всеки следващ просрочен ден до издължаване на цялата сума, като лихвата се
капитализира до окончателното изплащане.
Иска се от Съда да постанови решение,
с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество : сумата от 8 240,00лева - главница, сумата от 25 000,00лева -
договорна лихва за периода от 11.12.2014г. до 17.11.2017г., частично предявена
от цялата сума - 10 724 831,38лева. Иска разноски по производството
С влязло в сила определение от
22.10.2018г. съдът е допуснал отказ от исковата молба в частта на претендираната неустойка за периода от 11.12.201 Зг. до
11.12.2014г., като е прекратено производството по делото в частта на същия иск.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответната
страна е постъпил писмен отговор. Оспорва допустимостта и основателността на
исковете. Направено е възражение за погасени по давност вземания. Твърди, че процесната фактура не е приета. Предявен е инцидентен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД за прогласяване нищожност на чл. 2, ал. 4 от процесния договор, поради противоречие на закона. При
условие на алтернативност е въведено възражение за
нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави.
Ответникът по насрещния иск оспорва
основателността на същия.
Между страните е сключен Договор за
услуга от 05.04.2011г., съгласно който ответникът, като възложител, е възложил
на ищеца, като изпълнител, разнос на храна от
патронажа до домовете на патронажниците. Договорената
цена е в размер на 4 120,00лева месечно. Договорената цена се заплаща до 10-то
число на текущия месец, за предходния месец - чл. 2/3/ от Договора. Съгласно
чл. 2/4/ от Договора, възложителят дължи неустойка на изпълнителя, при
неспазване на чл. 2/2/ и /3/, в размер на 0,5% на ден
върху дължимата сума за всеки следващ просрочен ден до издължаване на цялата
сума, като лихвата се капитализира до окончателното изплащане. Договорът е
сключен за срок от пет години, считано от подписването му. Впоследствие
договорът е продължаван, като е прекратен на 08.10.2016г. На 31.10.2016г. между
страните е подписан приемо-предавателен протокол
относно извършената работа по договора.
Ищцовото дружество е подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в ВРС на
17.11.2017г. като е образувано гр.д. № 3298/ 2017г. по описа на ВРС. По делото
е издадена Заповед № P3-3462 от 30.11.2017г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с която е разпоредено ответникът да заплати на ищеца процесиите суми
на въведеното с настоящата искова молба основание, със съответната законна
лихва, както и разноски по производството. От ответната страна е постъпило
възражение в срока по чл. 414 от ГПК. В указания от съда срок заявителят е
предявил настоящия иск. Ответната страна не доказа изпълнение на задълженията си
за заплащане стойността на извършената работа.
Вещото лице дава заключение, че процесната фактура е заведена в счетоводството на ищеца
като вземане. В счетоводството на ответната страна същата фактура не е заведена
като задължение. За исковия период услугата разнос на
храна е заведена в Домашен социален патронаж, като извършвана от ищеца. В
счетоводството на ответника не е заведен като контрагент ищеца. За дължими
плащания по същия договор, за периода от 01.06.2011г. до 31.10.2011г., страните
са сключили нотариално заверена спогодба от 27.09.2011г., въз основа на която е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. дело № 1244/2013г.
Задължението на работодателя за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд е част от задължението
за заплащане на трудово възнаграждение,
а за последното е установен срок. На основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответникът е изпаднал в забава след изтичане
на срока, в който е трябвало да се изплати
съответното възнаграждение.
Ето защо, акцесорната претенция за законна лихва
е основателна за периода от падежа
на всяко дължимо вземане до 08.08.2019 г. Съгласно заключението на
съдебно счетоводната експертиза за исковия
период обезщетението за забава възлиза
в общ размер от 133,83 лв., който
съвпада с претендирания, поради
което ВРС е
уважил иска изцяло.
При
така установената фактическа обстановка ВОС приема
за установено от правна страна
следното :
Обжалваното решение, предмет на настоящата
проверка, е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата
и местната подсъдност, от надлежен състав
и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено
е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу
него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни
и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество,
въззивната жалба се явява основателна отчасти поради
следните съображения:
Правилно ВРС е приел, че искът за
установяване вземането за главницата от 8 240,00 лева договорно възнаграждение
за периода месец октомври и месец ноември на 2013г. е основателен. Относно
възраженията на ответника за неприемане на работата, съдът намира същите за
неоснователни. Възложителят е приел работата с приемо-предавателен
протокол от 31.10.2016г. При приемане на работата възложителя трябва да
прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение.
Съгласно чл. 264, ал. 3 от ЗЗД при липса на възражения се счита, че работата е
била приета. Неоснователно е възражението на ответната страна за погасено по
давност вземане. В настоящия случай давността е петгодишна, съгласно чл. 110 от ЗЗД. Давността е започнала да тече от 10.11.2013г. и към подаване заявлението
за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - на 17.11.2017г., не е изтекла.
Страните спорят относно вземането
за неустойка. Твърдейки прекомерност на договорената неустойка, ответника в
първата инстанция е предявил инцидентен установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД за прогласяване нищожност
на чл. 2, ал. 4 от процесния договор, поради
противоречие на закона. При условие на алтернативност е въведено възражение за нищожност на
клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави.
Вземането
за неустойка е винаги парично и се индивидуализира чрез неговия размер, а когато неустойката е уговорена за забава,
какъвто е и конкретния случай - и чрез периода, за който е изчислен размерът
ѝ.
Договорената по
търговска сделка неустойка за забава, би
могла да бъде прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД,
ако уговорките относно вида на задължението и на
неизпълнението, начина и базата за начисляването й, както
и други, посочени в договора критерии са определени извън
пределите на нравствената допустимост; ако
нарушава принципа на справедливостта и създава условия за
неоснователно обогатяване, при положение, че заплащането ѝ,
цели и води до неравностойност на насрещно дължимото по
договора или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от
страните- аргументи от чл. 307 от ТЗ, чл. 302 от ТЗ,
чл. 289 от ТЗ. Като преценката за това, е ли е
налице фактическия състав на чл.26, ал.1 ЗЗД, е дължима към момента на
сключване на договора и следва да се прави за всеки конкретен
случай.
Преценката
за накърняване на пределите на нравствената допустимост се
основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена
неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или процент от
главицата, на базата за начисляването й - съотношение между задължението и предварително
определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата
на такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на
продължителността на неизпълнението.
Принципно
е допустимо да се преценява дали неустойката е уговорена в нарушение на
присъщите й функции. Доводите за нищожност на договорната клауза за неустойка
поради противоречие с добрите нрави са неоснователни, предвид на
обстоятелствата, че неустойката е за забава, а нарастването на размера й е поставено изцяло
в зависимост от поведението на длъжника по процесния
договор .
По
императив на ТЗ, когато е уговорена без краен предел или фиксиран
срок, клаузата за неустойка в търговските договори
не е нищожна. Като договорена "в размер на 0,5%
дневно върху размера на забавеното плащане", към датата на сключване
на договора- 05.04 2011 г. тази неустоечна
клауза не влиза в противоречие с добрите нрави и поради това няма
основание да се счита
нищожна.
В
случаите на забава, времето, през което ще се начислява
неустойката, е поставено изцяло на волята и отговорността на
неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя
определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат
ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме,
че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните
норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение
на договорните задължения, основавайки се на възможността да иска
прогласяване на нищожността ѝ по исков път. Непосочването в договора на
краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи
би могло в по-голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по
договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради
обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи
неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната
по договора страна. В този смисъл е и задължителното
тълкуване, дадено в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.VІ.2010 г. на ОСТК на ВКС. Според него не е нищожна
поради накърняване на добрите нрави неустойка в търговските договори, уговорена
без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се
начислява.
Обобщавайки
изложеното, съдът намира, че на посоченото основание, искът за обявяване
недействителността на неустойката по чл.2,ал.4 от процесния Договор, поради противоречието ѝ с добрите
нрави е неоснователен.
По
идентични съображения, съдът намира за неоснователно и
недоказано възражението на ищеца за нищожност на тази
договорна клауза и поради противоречието ѝ със закона, визирирайки разпоредбата на чл.86 ЗЗД. Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Законът презумира,
че вредата е равна на размера на лихвения процент на законната лихва, действащ
по време на забавата. Съответно на вменената му в процеса
доказателствена тежест, ищецът/по инцидентния установителен иск/ не
установява, с допустими по см. на ГПК доказателства и доказателствени
средства, размера на действително търпените от ответникапо
този иск вреди, в
съотношение с които, да следва преценка за
противоречие на тази договорна клауза със законовите предели за обезвреда при неизпълнение на парично и
срочно дължимо възнаграждение.
Докато
преценката за нищожност на неустойката се следва към момента на
сключване на договора, то преценката за нейната прекомерност е
дължима към момента на неизпълнение на договора. В практиката на ВКС ,постановена по реда на
чл.290 ГПК се утвърди становището,че когато се касае до сключена абсолютна
търговска сделка,по която страните или една от тях не е търговец, нетърговецът
може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия
ред на ЗЗД. За него правилото на чл.309 ТЗ не важи./Решение №88 от
20.06.2010 год. по т.д.№911/2009 год.
С Решение
№65 от 14.04.2009 год.по т.д.№589/2008 год. на ВКС,ТК,ІІ т.о постановено
в производство по чл.290 ГПК,се прие,че въпросът за прекомерността на неустойката, който е свързан с възможността за намаляване на нейния
размер съгласно чл.92, ал.2 ЗЗД, с оглед съотношението й с претърпените от кредитора вреди от неизпълнение на договорни задължения, е съществен
материалноправен въпрос, но липсва законово
определение на понятието прекомерност, а и в доктрината няма изработени единни критерии, поради невъзможността по принцип да съществува
общовалидно правило за определяне на
прекомерността.
С оглед предходното и изразеното в горецитираното решение настоящият състав приема, че
когато следва да се приложи
правилото на чл. 92, ал.2 ЗЗД преценката
следва да се прави при
всеки конкретен случай, като намаляването
трябва да става с оглед съотношението
на действителния размер на дължимата
неустойка с претърпените вреди, но във
всички случаи неустойката не трябва да се
свежда до размера на вредите.
Съгласно чл. 92, ал.1 ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение
на вредите от неизпълнението, без да е нужно
те да се
доказват. Ето защо, размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да
се редуцира до размера на
вредите, поради това, че при
приравняване на неустойката до размера на доказаните
вреди би се игнорирала наказателната
функция на неустойката. В разглеждания
случай, от страна на ищеца не са наведени доводи и ангажирани доказателства за
реално претърпени вреди.
Както бе посочено
и по-горе липсва общовалиден критерии за прекомерност, но настоящият състав
счита, че при прилагане на
чл.92, ал.2 ЗЗД съдът трябва да
прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора,
абсолютният й размер, както и да съобрази
обичайната практика за уговаряне на
неустойка при договори от същия
вид.
В разглеждания
случай,неустойката за забава в плащането на 8420лв. за периода от 11.12.2014г.
до 17.11.2017г е в размер на 10 724
831,38 лв. В същото
време лихвата за забава е в размер на 2457,79 лв.
В резултат на това се
установява, че размера на неустойката за процесния
период /10
724 831,38 лв./ надхвърля четири хиляди пъти законово предвиденото обезщетение – законна
лихва за забава за неизпълнение на парично задължение. При това положение,
отчитайки и размера на дължимото възнаграждение, период на забавата съдът
приема, че размера на неустойката се явява прекомерен и следва да бъде намален
до приетата в съдебната практика обща мяра - 3-кратния размер на законната
лихва от неизпълнението, а именно сумата от 7373,37 лв. При този размер
неустойката освен, че ще обезщети кредитора в пълен размер на претендираните от него вреди, ще изпълни и наказателната си
функция спрямо длъжника. Над тази сума неустойката би довела до неоснователно
обогатяване на кредитора, което противоречи на основен принцип в правото и
поради което е въведено правилото на чл.92, ал.2 ЗЗД.
С оглед изложеното въззивният съд намира, че иска за присъждане на неустойка
се явява основателен и доказан до размера на 7373,37 лв.,а в частта до пълния
размер от 25 000 лева/предявен като частичен от 10 724 831,38лв./ – неоснователен,
поради което следва да бъде отхвърлен.
Първоинстанционният
съд в съобразителната част на решението,
чиято отмяна се иска е приел
че неустоечната клауза на чл.2.ал.4
от договора между страните е нищожна
като е обосновал, че тази клауза
противоречи на добрите нрави,
поради което е нищожна както е поддържал ответника по иска. Съгласно
приетото в т.3 от
ТР№1/15.06.10г. на
ОСТК на ВКС не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговски договори, уговорена без фиксиран срок,
до който тя може да
се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави/чл.26
ал.1 ЗЗД/ обаче е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В конкретния случай в обжалваното решение на районния съд липсва обосновка на нищожността на клаузата на чл.2,ал.4 от договора между страните по смисъла
на т.3 изр.2-ро от цит. ТР№1/15.06.10г. на
ОСТК. С оглед данните
по делото и съобразно приетото в цит. т.3 от ТР№1/15.06.10г. на
ОСТК на ВКС уговорената между страните неустойка не е нищожна, но е прекомерна
и като такава следва да бъде
редуцирана като се съобрази при
определяне на нейния размер целта
на договора и обезщетителната и санкционна функции, които тя конкретно в случая изпълнява. Настоящия състав
на ВОС намира,
че е допустимо намаляване поради прекомерност на уговорената между страните неустойка на основание чл.92 ал.2 ЗЗД и поради това, че
в конкретния случай не би могла
да се приложи
забраната, установена в
чл.309 ТЗ, тъй като страна по договора
е Община В**, която няма качеството на търговец.
С оглед на горното обжалваното решение
следва да бъде отменено в обжалваната част , в която е отхвърлен предявения от
„ЕЛФ -7" ЕООД, ЕИК *********, против ОБЩИНА В** с ЕИК **, иск за
признаване за установено в отношенията между страните , че „Е** -*"
ЕООД, има вземане спрямо ОБЩИНА В** с
ЕИК **, до размера на сумата от 7373,37 лв. - договорна неустойка за периода от
11.12.2014г. до 17.11.2017г., частично предявена от общо дължимата 10 724
831,38лева, на основание чл. 2/4/ от Договор за услуга от 05.04.2011г., № AO-
01- 15- 47/05.04.2011г., като се уважи иска до размер от 7373,37 лева, както и
в частта, в която е прогласена нищожността на клаузата на чл. 2/4/ „Възложителя
дължи неустойка на Изпълнителя, при неспазване на чл. 2/2/
и /3/, в размер на 0,5% на ден върху дължимата сума за всеки следващ просрочен
ден до издължаване на цялата сума, като лихвата се капитализира до
окончателното изплащане", от Договор за услуга от 05.04.2011г., № AO -
01 - 15 - 47/05.04.2011г., като в тази част искът се отхвърли, по изложените по
–горе съображения. Решението следва да се отмени и в частта за разноските.
В останалата част решението на ВРС
следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото ответната
страна следва да заплати на ищеца сумата в общ размер на 611,01 лева за
държавна такса и възнаграждение за адвокат в заповедното производство, и сумата
в общ размер на 1 536,14 лева за държавна такса, възнаграждение за вещо лице и
възнаграждение за адвокат в първоинстанционното
производство, както и 471 лева за държавна такса за въззивната
инстанция, съразмерно уважената претенция.
С оглед
задължителните указания на ВКС, дадени в решение № 239/13.02.2018 г., постановено по гр.д. № 626/2017 г., в случая се касае
за обективно съединени искове, произтичащи от един договор, поради
което настоящият съдебен състав приема, че на
касационно обжалване ще подлежи само
решението по претенцията за заплащане на сума
в размер на 25 000 лв., представляваща
неустойка за забава. Решението относно останалите обективно съединени искове, поради факта, че всички
те са с цена
под 20 000 лв., на основание
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК се
явява окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 157 ОТ 01.04.2019 Г.
ПО ГР.Д. № 176 ПО ОПИСА ЗА 2018 г. по описа на ВРС, в частта, в която е
отхвърлен предявения от „Е** -**" ЕООД, ЕИК ***, против ОБЩ. В** с ЕИК
**, иск за признаване за установено в отношенията между страните , че „Е** -**"
ЕООД, има вземане спрямо ОБЩ. В** с ЕИК **,
до размера на сумата от 7373,37 лв. - договорна неустойка за периода от
11.12.2014г. до 17.11.2017г., на
основание чл. 2/4/ от Договор за услуга от 05.04.2011г., № AO-
01- 15- 47/05.04.2011г., както и в
частта, в която е прогласена нищожността
на клаузата на чл. 2/4/ „Възложителя дължи неустойка на Изпълнителя, при
неспазване на чл. 2/2/ и /3/, в размер на 0,5% на ден
върху дължимата сума за всеки следващ просрочен ден до издължаване на цялата
сума, като лихвата се капитализира до окончателното изплащане", от Договор
за услуга от 05.04.2011г., № AO - 01 - 15 -
47/05.04.2011г., както и в частта за
разноските.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
ОБЩ. В** с ЕИК *** с адрес: гр. В**, пл. „Б**" 2, че „Е**-**" ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:
гр. В**, ул. „А** Б**г" № *, ет*, ап. *, има вземане спрямо ОБЩИНА В** с ЕИК **
с адрес: гр. В**, пл. „Б**" 2, за сумата от 7373,37 /седем хиляди триста
седемдесет и три лева и 37 ст./лева - договорна неустойка за периода от
11.12.2014г. до 17.11.2017г., на
основание чл. 2/4/ от Договор за услуга от 05.04.2011г., № AO-
01- 15- 47/05.04.2011г.
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на Общ. В* за признаване за установено по
отношение на „Е** -**" ЕООД, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление: гр. В**, ул. „А** Б**" № 2, ет. *, ап. *,
че клаузата на чл. 2/4/ „Възложителя дължи неустойка на Изпълнителя, при
неспазване на чл. 2/2/ и /3/, в размер на 0,5% на ден
върху дължимата сума за всеки следващ просрочен ден до издължаване на цялата
сума, като лихвата се капитализира до окончателното изплащане" от Договор
за услуга от 05.04.2011г., № AO - 01 - 15 -
47/05.04.2011г., е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА ОБЩИНА В** с ЕИК **,
с адрес: гр. В**, пл. „Б**" *, да заплати на „Е** -*" ЕООД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление; гр, В**, ул. „А**
Б**" № *, ет*, ап. *, сумата в общ размер на
611,01лева за държавна такса и възнаграждение за адвокат в заповедното
производство, сумата в общ размер на 1 536,14 лева за държавна такса,
възнаграждение за вещо лице и възнаграждение за адвокат в първоинстанционното
производство, както и 471 лева за държавна такса за въззивната
инстанция, съразмерно уважената претенция.
На основание чл.280,ал.3,т.1
от ГПК решението подлежи на касационно обжалване само
по претенцията за заплащане на сума в размер на 25 000 лв., представляваща
неустойка за забава, в останалата част е окончателно.
Председател: Членове: