№ 212
гр. Русе, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:М. Петров
Членове:М. Велкова
С. Павлова
при участието на секретаря M.Пейнова
като разгледа докладваното от М. Велкова Въззивно гражданско дело №
20244500500304 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от П. Д. И. чрез пълномощника му адв. Р. К.
от АК-Русе против решение № 137/09.02.2024 г., постановено по гр.д.№
4990/2023 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от
него против И. Н. В. иск за заплащане на сумата в размер на 2472.60 лв.,
представлява обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим
имот за периода 12.10.2020 г.- 23.09.2021 г. Твърди се, че решението е
неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния
закон по изложените в жалбата съображения. Претендира се отмяна на
решението и постановяване на ново, с което искът бъде уважен изцяло.
Претендира направените разноски за производството.
Ответницата по жалбата И. Н. В. не е подала отговор на жалбата по реда
на чл.263 от ГПК и не изразява становище по нейната основателност.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
1
Жалбата е подадена от надлежна страна- ищецът, имащ процесуално
право на жалба, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен
контрол акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Производството е образувано по предявения от жалбоподателя против И.
Н. В. иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС- за заплащане на обезщетение
за ползване на съсобствен недвижим имот в размер на 2472.60 лв. за периода
12.10.2020г.- 23.09.2021г.
От събраните по делото доказателства е установено, че страните са
бивши съпрузи като гражданският им брак е прекратен с развод с решение №
260061/16.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 108/2021 г. на РС- К.. Същите по
време на брака си са придобили правото на собственост върху недвижим
имот- апартамент с площ от 62.69 кв.м., находящ се в гр.Русе, ул.“Солун“
№**, бл. „Солун“, ******.
Установено е също, че в процесното жилище от м. септември 2020 г. се
ползва от ответницата по жалбата и детето им Д.И.Н. През м. септември-
октомври 2021 г. жалбоподателят е оставил в жилището свой багаж, който се
намира и до момента там. Жалбоподателят е разполагал с ключ за
апартамента до началото на 2022 г.
Отношенията между страните са влошени като жената е търсила защита
по реда на ЗЗДН. В нейна полза са били издадени заповед за незабавна защита
№5/15.03.2022 г. и заповед за защита №25/28.10.2022 г. по гр.д.№1430/2022 г.
на РРС.
С покана, връчена на 28.01.2022 г., ответницата по жалбата е поканена да
предостави свободен достъп до жилището, а при несъгласие от нейна страна
за съвместно ползване- да заплаща обезщетение в размер на 200 лв. месечно.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска за
сумата в размер на 2472.60 лв., представляваща обезщетение за ползване за
периода 12.10.2020 г.- 23.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от
27.09.2023 г. до окончателното плащане по съображения, че за процесния
период не е налице писмено поискване от страна на жалбоподателя като
елемент от фактическия състав на чл.31, ал.2 от ЗС.
Решението в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на
2
обезщетение за лишаване от ползване, ведно със законната лихва, считано от
27.09.2023 г. е недопустимо.
Жалбоподателят и ищец в първоинстанционното производство е
претендирал само заплащане на обезщетение за лишаване от ползване за
процесния период като не е заявено искане за присъждане и на законната
лихва от завеждане на исковата молба. Предвид на това
първоинстанционният съд се е произнесъл по искане, с което не е бил
сезиран, което обуславя недопустимост на решението в тази му част и същото
следва да се обезсили.
В частта, с която е отхвърлен иска по чл.31, ал.2 от ЗС решението е
валидно, допустимо и правилно.
Правната квалификация на иска се определя служебно от съда съобразно
изложените в исковата молба фактически твърдения и заявеният петитум.
В настоящият случай първоинстанционният съд правилно е определил
правната квалификация на иска съобразно изложените от жалбоподателя
фактически твърдения и заявеният петитум, поради което доводите му за
неправилност на решението като постановено при неправилно определена
правна квалификация на иска се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС, когато общата вещ се
използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение
на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
В задължителните указания на ВКС, дадени в ТР №7/2012 г. на ОСГК е
посочено, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт
върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се
ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни
свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или
потребности - той ползва лично по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС общата вещ.
За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик
си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия,
осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което
безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с
действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
3
реализират. Препятстването от страна на ползващия съсобственик - макар и
по силата на правомерно поведение - на възможността друг съсобственик да
упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата
вещ - нарушава забраната по ал.1 от ЗС да не се пречи и поражда
установеното в чл.31, ал.2 от ЗС право на обезщетение. Последното е
регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко
да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е
компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците.
Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо на
правата му в съсобствеността - съсобственикът има право на парично
обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от
лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото
поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но
не и съдържанието. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика. Правото на обезщетение се дължи само за
времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с
общата вещ съобразно своя дял. То не възниква, когато съсобственик отказва
да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ,
съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ
заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание
да се ползва. Размерът на обезщетението се определя в съответствие с
наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващия имота
съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в съсобствеността.
Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС ще е основателна,
когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено
от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото
семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща
вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик, той или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/, ползващият
4
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ.
В процеса в доказателствена тежест на жалбоподателят е да установи
посочените в закона и в ТР предпоставки, обуславящи основателността на
иска, за което не са релевирани доказателства.
По делото няма доказателства, които да установяват наличието на
писмено поискване като елемент от фактическия състав, пораждащ
субективното право на обезщетение на неползващия съсобственик.
Няма доводи и доказателства жалбоподателят да е отправил писмено
искане до ответницата по жалбата, което да предхожда по време периодът, за
който се търси обезщетение. Такава покана е отправена и връчена на
ответницата на 28.01.2022 г. – т.е. същата е връчена след периодът, за който
се претендира обезщетение.
Липсата на елемент от фактическият състав обуславя неоснователност на
предявеният иск и правилно същият се отхвърлен.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци.
Същото е правилно и следва да бъде потвърдено с решение, което съгласно
чл.280, ал.3 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.
С оглед разпоредбата на чл.78 от ГПК разноските за производството са в
тежест на жалбоподателя.
В полза на ответницата по жалбата не следва да се присъждат разноски
за настоящото производство, тъй като няма искане за това.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №137/09.02.2024 г., постановено по гр.д.№
4990/2023 г. на Русенския районен съд в частта, с която е отхвърлено искане
за присъждане на законна лихва върху главница от 2472.60 лв., считано от
27.09.2023 г. до окончателното плащане като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
5
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6