Определение по дело №18/2016 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК във вр. с чл. 357 от КТ.

Образувано е по повод депозирана въззивна жалба с вх. № 1464/13.07.2011г. от А. З. С. Д. в качеството си на пълномощник на А. З. П. срещу решение № 109/23.06.2011 г. постановено по Г. д. № 43/2011 г. по описа на З. районен съд.

С въззивната жалба се обжалва постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. З. П. иск с правно основание чл. 222 КТ за сумата от 287.82 лева и акцесорният иск за законна лихва до 02.02.2010 год. в размер на 15.00лева. Жалбоподателят смята постановеното в тази му част съдебно решение за неправилно. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на РС-З. в обжалваната част, като му бъде присъдено обезщетение по чл. 222 КТ, съгласно заключението на вещото лице. Претендират се разноски.

Срещу решението на първоинстанционния съд е депозирана и въззивна жалба с вх. № 1458/12.07.2011г. от „З. – А.” , представлявано от изпълнителния директор инж. П. В.. С депозираната въззивна жалба се обжалва първоинстанционният съдебен акт в частта, с която сауважени предявените искове с правно основание чл. 177 от КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ал., 1 ЗЗД, както и в частта, с която „З. – А.” е осъдено да заплати разноски, присъдени на ищеца и държавна такса в полза на бюджета на съда.Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон, поради което е стигнал до неправилния извод, че предявените от ищеца искове за заплащане на трудово възнаграждение за периода на ползван платен годишен отпуск и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск са основателни. Сочи се, че за периода от 03.07.2000г. – 02.12.2008 г. ищецът не е полагал труд при ответника, тъй като в този период е обжалвал по съдебен ред заповедите, с които е бил уволняван. Неправилен бил изводът на съда, че в този период между страните е съществувало трудово правоотношение, тъй като законът предвижда, че времето за този период се зачита за трудов стаж, но не и че през целия период, в който правоотношението е било прекратено и до отмяната му има фикция, че е съществувало във вида в който е било към момента на прекратяването. Навеждат се аргументи, че разпоредбата на чл. 354, ал. 1 КТ няма отношение към правото на платен годишен отпуск, като за този период не се полага ползване на платен годишен отпуск, заплащане на възнаграждение по чл. 177 от КТ, а още по-малко и обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. С оглед на това се прави искане решението на първоинстанционния съд да бъде отменено в обжалваната му част и постановено ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 177 КТ, чл. 224 КТ, чл. 86 ЗЗД.

В частта, с която първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати сумата от 319.18 лв., дължима за неспазено предизвестие на основание чл. 220 КТ не е обжалвано от нито една от двете страни, с оглед на което в тази си част решението е влезнало в сила и не е предмет на обсъждане от настоящата съдебна инстанция.

Смолянският окръжен съд, като взе предвид изложеното във въззивните жалби, становищата изразени в съдебно заседание, обсъди доказателствата по делото, в тяхната съвкупност и поотделно и провери валидността и допустимостта на оспореното решение на първоинстанционния съд, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Златоградски районен съд е постановил решение, с което е осъдил„З. – А.” да заплати на А. З. П. сумата 2362.36 лева, от която: 1911.70 лева - неизплатено възнаграждение за ползван разрешен платен годишен отпуск през периода от 03.12.2008 г. до прекратяване на трудовото правоотношение със Заповед № **/28.06.2010 г.(полагащ се отпуск за периода 1999 г. - 2010 г.); 130.86 лева – обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен отпуск от 10 дни за 2010 г. и 319.80 лева - обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, ведно със законната лихва за забава върху главницата от 2362.36 лева, считано от 02.02.2011 г. до окончателното й изплащане, както и изтеклата лихва за забава до 02.02.2011 г. в размер на 351.07 лева, като е отхвърлил предявения от А. З. П. с р е щ у „З. – А.” ,иск по чл. 222 КТ в размер на 287.82 лева и акцесорният иск за законна лихва до 02.02.2010 год. в размер на 15.00 лева и за законната лихва след 02.02.2010 г. до окончателното изплащане, като неоснователен и недоказан.

Оспореното решение на първоинстанционния съд в обжалваната му част е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.

Депозираните срещу него въззивни жалби са подадена в преклузивния срок, от надлежни страни и при наличие на правен интерес, поради което същите се явяват процесуално допустими. Разгледана по същество въззивната жалба, депозирана от „З. А.” се явява частично основателна поради следните съображения:

Установено е по делото, а и не е оспорено от самите страни, че ищецът А. З. П. работил дълги години в ответното дружество на длъжността началник-автогара. Със заповед № ** / 03.07.2000 г. е прекратено трудовото правоотношение с А. З. П. на основание чл. 328, ал. 1, т.2 от КТ. Впоследствие тази заповед била атакувана по съдебен ред и с влязло в сила окончателно решение № 357 /09.03.2006г. по Г. дело № 2173/2003. на ВКС е била отменена цитираната заповед, а уволненият работник възстановен отново на работата. За това решение работникът бил уведомен по надлежния ред и на 19.04.2006 г. се явил в предприятието за започване на работа. Още на същата дата му било връчено ново предизвестие за едностранно прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 21.04.2006 г., като последвала и съответната заповед за това. Последвал нов съдебен процес, в който била атакувана издадената втора заповед и същата отново била отменена с Решение № 85/06.04.2007 г. на ЗРС в сила от 28.05.2008 г. като уволненият работник отново бил възстановен на работа. За това решение бил лично уведомен на 02.12.2008 г., като още на 03.12.2008 г. същият се явил в ответното дружество да заеме работата, на която бил възстановен за втори път. По молба на възстановения работник и със съгласие на работодателя на първия било разрешено да ползва полагащия му се редовен платен годишен отпуск за периода от 1999 г.-2010г., включително. За целта били издадени следните заповеди: :1. без номер, от 03.12.2008 г. за 20 дни отпуск за 2008 г.; 2. №**/05.01.2009 г. за 20 дни за 2007 г.; 3. № **/03.02.2009 г. за 20 дни за 2006 г.; 4. № **/04.03.2009 г. - за 20 дни за 2005 г.; 5. № **/01.04.2009 г. – 20 дни за 2004 г.; 6. № **/30.04.2009 г. – 20 дни за 2003 г.; 7. № **/06.06.2009 г. – 20 дни за 2002 г.; 8. № **/01.07.2009 г. – 20 дни за 2001 г.; 9. № **/18.08.2009 г. – 20 дни за 2000 г.; 10. №**/14.10.2009 г. – 22 дни за 1999 г. и 11. №**/17.11.2009 г. – 20 дни за 2009 г. Общо дните, които следвало да ползва работника били общо 224 работни дни.

На 25.06.2010г. било връчено отново едномесечно предизвестие, с което А. З. П. бил уведомен, че на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ трудовото му правоотношение следва да бъде прекратено. На 28.06.2010г. била издадена заповед, с която било прекратено трудовото правоотношение, като към тази датата работникът имал неизползван платен годишен отпуск за 2010г. в размер на 10 работни дни.

За времето, в което работникът ползвал платен годишен отпуск за периода от 1999 г.-2010г. му било начислено възнаграждение в размер на 2 132.15 лв., от което му била заплатена само сума в размер на 220.45 лв.

От така представената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: в действителност ищецът е работил в ответното дружество дълги години без да е установена точна дата или поне година на първоначално възникване на трудовото правоотношение. От представените по делото заповеди, с които е разрешено ползването на редовен платен годишен отпуск, може да се направи извод, че през 1999г. до средата на 2000 г. /до 03.07.2000г./ ищецът е работил в ответното дружество, като е престирал реално своята работна сила. По делото е установено, че първоначално трудовото правоотношение е прекратено на 03.07.2000г. От тази дата до 03.12.2008г., моментът в който работникът се явил да заеме отново работата си, трудово правоотношение в действителност между работника и работодателя не е съществувало. За посочения период нормата на чл. 354, ал. 1 КТ предвижда, че това време се зачита за трудов стаж, макар и реално да не е съществувало трудово правоотношение. Независимо от това, че това време се зачита за трудов стаж работникът няма право на платен годишен отпуск. Платеният годишен отпуск се дава за възстановяване на работника при реално полагане на труд. В случая не е полаган труд по трудово правоотношение през този период, поради което не възниква право на платен отпуск /съответно обезщетение за неизползването му/. В този смисъл е решение № 1627/2005г. по Г.д. № 562/2003г. ІІІ г.о., с което е прието, че създадената в чл. 354, ал. 1 КТ законова фикция, съгласно която при отмяна на незаконно уволнение, за трудов стаж се признава и времето, през което не е съществувало трудово правоотношение, е с оглед заличаване на неблагоприятните за работника последици от незаконното уволнение по отношение на осигурителния стаж за пенсия, обезщетение при пенсиониране, изисквания за заемане на определена длъжност, но няма право на платен годишен отпуск. В същия смисъл е и решение № 844/2006г. по Г.д. № 2587/2003г. ІІІ г.о., р. № 564/02.07.2010г. по Г.д. № 1541/2009г. ІV г.о. и р. № 511/12.02.2010г. по Г.д. № 189/2009г. ІІІ г.о., последните две постановени по реда на чл. 290 ГПК. Следователно за периода от 03.07.2000г. до 02.12.2008г. уволненият работник няма право на платен годишен отпуск, в т.ч. и право да иска заплащане на трудово възнаграждение за използвания, но неполагащ му се платен годишен отпуск. След като на 03.12.2008 г. същият се е явил да заеме отново работата, трудовото му правоотношение в възникнало отново с всички произтичащи от това последици, вкл. и право на платен годишен отпуск.

От заповед № 38/17.11.2009г. е видно, че на работника е разрешено да ползва полагащия му се платен годишен отпуск за 2009 г. за срок от 20 дни за периода 17.11.2009г.-14.12.2009г. Видно от справка изготвена от вещото лице /на лист 26 и лист 52 от делото/ точно тези суми съответно в размер на 146,97лв. и 73, 48 лв. са изплатени, а и по това няма спор като самият процесуален представител на ищеца признава, че е преведена сума по банков път в размер на 220.45 лв. Следователно начислената сума за ползвания платен годишен отпуск за 2009 г. е платена на самия работник и тя не му се дължи към настоящия момент.

Видно от справка на вещо лице /лист 52 от делото/ за 2010г. работникът също е използвал редовен платен годишен отпуск в размер на 7 дни, като дължимата сума за това е в размер на 92.02, а неизползваните 10 дни отпуск са в размер на 130.86 лв. Видно от справката тези суми не са платени с оглед, на което са дължими към настоящия момент, ведно с лихвата, която е посочена в размер на 13.51 лв.

Ответникът следва да бъде осъден да заплати и следващите се суми за използвания платен годишен отпуск за 1999г. и половината от 2000г. /преди 03.07.2000г./, тъй като през този период трудовото правоотношение не е било прекратено. Видно от заповед № 32/14.10.2009г. и заповед № 29/18.08.2009г. на А. П. е разрешено да ползва отпуск за 1999г. и 2000г. както следва от 16.10.2009г.-16.11.2009г. и от 19.08.2009.-17.09.2009. Видно от справка на вещото лице дължимите суми за посочените месеци са в размер на 303 лв. /за 2000г. намалено наполовина/, която се дължи и следва да бъде платена, ведно със законната лихва в размер на 40.32 лв. Неправилен е изводът на първоинстанционния съд по отношение на това, че след като работодателят е знаел, че на ищеца не се полага отпуск не е следвало да го разрешава и след като не е доказано, че ищеца е бил недобросъвествен на него следва да му бъдат присъдени претендираните суми.

С оглед на гореизложеното ответникът дължи възнаграждение за ползвания отпуск и обезщетение за неизползвания такъв за посочените периоди в размер общо на 526.02 лв. /за 08.2009г. /половината/, 09.2009г. /половината/, 10.2009г. и -06.2010г./, ведно със законна лихва в размер на 53.83лв. / за 08.2009г. /половината/, 09.2009г./половината/, 10.2009г. и -06.2010г./.

Подадената въззивна жалба с вх. № 1464/13.07.2011г. от А. З. Д., в качеството си на пълномощник на А. З. П. срещу решение № 109/23.06.2011 г. по Г. д. № 43/2011 г. на З. районен съд се явява основателна по следните съображения:

Разпоредбата на чл.222, ал. 1 от КТ създава задължение за работодателя да заплати обезщетение на работника или служителя при уволнение поради закриване на част от предприятието, какъвто е процесният случай. Тежестта на доказване на този иск е на работника, като същият следва да представи пред съда доказателства за оставането си без работа – трудова книжка в оригинал за извършване на съдебна констатация. По делото е представена трудовата книжка на работника, като с нея е констатирано основание за изплащане на обезщетение по чл. 222 КТ от 28.06.2010г. – 28.07.2010г., като не е посочена сума, която да е изплатена от работодателя. В конкретния случай оставането без работа за посочения един месец е доказано с оглед обстоятелството, че то е признато и от самия работодател с отразяване в трудовата книжка на работника. Същото отразяване е налице и в представено УП-2 на лист 42-43 от делото,а с оглед на това обстоятелство липсва и възражение от дружеството-работодател. С оглед на гореизложеното изводите на първоинстанционния съд относно недоказаност на иска с правно основание чл. 222 КТ са неправилни, с оглед на което решението в тази част следва да бъде отменено, а исковата претенция уважена.

Като се има предвид всичко гореизложено сумата, която „З. А.” в действителност дължи на А. З. П. е общо в размер на 1 133.64 лв. /трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 10 дни в размер на 526.02 лв.; обезщетение по чл. 222 КТ в размер на 287.82 лв.; обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 319.80 лв., /като решението в тази част е необжалвано/, ведно със законната лихва върху присъдената сума в размер на 68.83 лв. Съдебното решение, с което са присъдени суми над тези размери е неправилно и следва да бъде отменено, а исковете в тази част отхвърлени.

С оглед уважаване на предявената искова претенция в посочените размери следва да бъде отменено решението и в частта, с която „З. А.” е осъдено да заплати в полза на държавата сумата над 48 лв. до 108 лв., а в останалата му част бъде потвърдено.

С оглед частичното уважаване на исковата претенция и уважаване изцяло на въззивна жалба разноските, които се дължат на ищеца за първа инстанция са в размер на 168 лв., а за втора инстанция 300 лв. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 344 лв., с оглед на което следва да бъде осъден да заплати още 124 лв.

С оглед отхвърляне частично на исковата претенция и уважаване частично на депозираната въззивна жалба, разноските които се дължат на ответника са в размер на 27 лв., за която сума ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника.

С оглед на гореизложеното, С. окръжен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 109/23.06.2011 г. по Г. д. № 43/2011 г. на З. районен съд, в частта с която „З. – А.” ,БУЛСТАТ ****, представлявано от П.Т.В., с адрес на управление: Г. З., Б. Б. № ** е осъдено да заплати на А. З. П., ЕГН *, Г. Н., ул.И. В. № ** за сумата над 1 133.64 лева до 2362.36 лева, в частта с която „З. А.” е осъдено да заплати изтеклата лихва за забава до 02.02.2011 г. за сумата над 68.83лева до 351.07 лева, в частта с която е отхвърлен предявеният от А. З. П. с р е щ у „З. – А.” ,БУЛСТАТ **** иск по чл. 222 КТ в размер на 287.82 лева и акцесорният иск за законна лихва до 02.02.2010 год. в размер на 15.00 лева и за законната лихва след 02.02.2010 г. до окончателното изплащане, в частта с която „З. – А.” ,БУЛСТАТ ***** е осъдено да заплати на РАЙОНЕН СЪД Г. З. по бюджета на съдебната власт държавна такса за сумата над 48 лв. до 108 лева., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от А. З. П. искове по чл. 177 КТ, чл. 224 КТ и чл. 222 КТ за сумата над 1 133.64 лева до 2362.36 лева както и предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата над 68.83 лева до 351.07 лева, като неоснователни и недоказани.

ОСЪЖДА „З. – А.” ,БУЛСТАТ *****, представлявано от П.Т.В., с адрес на управление: Г. З., Б.Б. №**, да заплати на А. З. П., ЕГН *, Г. Н., ул. И. В. № ***, разноски по делото в размер на 124 лева.

ОСЪЖДА А. З. П., ЕГН *, Г. Н., ул. И. В. № ** да заплати на „З. – А.” ,БУЛСТАТ ***, представлявано от П.Т.В., с адрес на управление: Г. З., Б.Б. №**, разноски по делото в размер на 27 лв.

ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: