№ 1613
гр. Русе, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. И.
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20244520101903 по описа за 2024 година
М. Е. И. заявява, че на 24.04.2023г. сключила с „Кредито“ ЕООД договор за кредит,
по силата на който ответникът й предоставил заемни средства в размер на 800 лева, при
фиксиран лихвен процент 40.10% и ГПР – 48.36%.
Съгласно уговореното, заемателят дължал 165.22 лева - такса за разглеждане
документите за отпускане на кредита, разсрочена с месечните погасителни вноски.
Молителят счита за нищожна, клаузата вменяваща му задължение да заплати визираната
такса. В тази връзка сочи, че таксата е дължима за приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на кредит в срок от 15 минути до 2 часа и визирана в договора, едва след като е
направена заявката. Потребителят се задължавал да плати таксата преди подписване на
договора и към този момент той бил в неизвестност какъв е нейния размер. Счита, че не е
налице еквивалентност между размера на таксата и извършената от заемодателя услуга,
поради което приема, че клаузата е с неравноправен характер по смисъла на чл.144, т.9 ЗЗП и
с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Сочи, че на
практика представлява скрит разход, който оскъпява кредита и привидно е уговорен като
такса преди отпускането и усвояването му, като по този начин се заобикаля разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК.
Поддържа, че за да заобиколи материално – правните изисквания, регламентирани в
чл.19, ал.4 ЗПК, ответникът въвел изискване за осигуряване поръчителство при
неизпълними условия и/или предоставяне на банкова гаранция и предвидил неустойка при
неосигуряване на това обезпечение в размер на 247.82 лева, кумулирана към погасителните
вноски. Неустойката оскъпявала кредита по срит начин.
Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй
1
като в договора не е посочен действителния ГПР, което води до неговата недействителност.
Пояснява, че уговореното възнаграждение за такса експресно разглеждане и неустойка се
явяват разходи по кредита, по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, които следва да бъдат
включени при изчисляване ГПР.
По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на Договор за паричен заем от 24.04.2023г., като противоречащ на принципа
на добрите нрави, заобикалящ материално – правните изисквания на чл.19, ал.4 и чл.11, ал.1,
т.10 и т.11 ЗПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът – „Кредито“ ЕООД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи досежно недопустимостта на претенцията.
Не оспорва релевантен за спора факт – наличието на облигационна връзка, основана
на Индивидуален договор за потребителски кредит №OL00078348, сключен на 24.04.2023г.
и параметрите на контракта.
Заявява, че към 29.12.2023г. ищцата заплатила общо 1439.35 лева (с 96 дни
просрочие), която сума била отнесена за погасяване на следните компоненти: 800 лева –
главница; 121.31 лева – договорна лихва; 165.22 лева – такса експресно разглеждане; 247.82
лева – неустойка и 105 лева – такса човешки ресурс.
На 03.04.2024г. кредиторът установил наличието на надплатена сума – 518.04 лева,
която добросъвестно възстановил на кредитополучателя. Пояснява, че сумата е формирана
от такса „експресно разглеждане“, доколкото услугата не била използвана и недължима
неустойка.
Предвид изложените обстоятелства, с оглед погасяване пълния размер на възможните
претенции за връщане на блага, предоставени по нищожни клаузи, намира иска за
недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му. В тази връзка сочи, че
уважаването на претенцията няма да доведе до последваща размяна на блага и в този смисъл
се позовава на ТР №8/27.11.2013г. но ВКС по ТД №8/2012г. на ОСГТК и ТР№1/09.07.2019г.
на ВКС по ТД №1/2017г. на ОСГТК.
Излага доводи досежно неоснователността на претенцията. Счита, че пороците на
отделните клаузи, наведени в исковата молба, не водят до нищожност на целия договор.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
Страните по делото са били обвързани от облигационно правоотношение, основано
на Договор за потребителски кредит №OL00078348/24.04.2023г., по силата на който
„Кредито“ ЕООД предоставило на М. Е. И. кредит със следните параметри: общ размер на
кредита – 800 лева; лихвен процент по кредита – 40.10%; годишен процент на разходите –
48.36%; лихва – 81.96 лева; такса експресно разглеждане – 165.22 лева; неустойка – 247.82
лева; брой погасителни вноски – 5; размер на погасителната вноска – 259 лева; обща
стойност на плащанията – 1295 лева.
В чл.26 от контракта е предвидено обезпечение, предоставено в срок до три
календарни дни след подписването му, под формата на поръчителство на две физически
2
лица, всяко от които да отговаря на определени изисквания. При непредставяне на
визираното обезпечение, кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в размер на
247.82 лева.
Приложени са Стандартен европейски формуляр и декларации, свързани с обработка
и съхраняване на лични данни.
На 03.04.2024г. (след предявяване на иска) ответникът възстановил на ищцата сумата
518.04 лева. Като основание за извършеното плащане се сочи: „връщане на надвнесена сума
по кредит OL00078348“.
В хода на производството е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно –
икономическа експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно и компетентно.
Вещото лице е констатирало, че в ГПР – 48.36%, визиран в процесния договор е включена
само дължимата лихва. Експертът твърди, че при включване разходите за неустойка и такса
експресно разглеждане, кредитът би се оскъпил с 621.98%.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за паричен заем –
чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Правният интерес при всеки иск се извежда от наведените в исковата молба
обстоятелства. В случая се твърди, че страните са обвързани от облигационна връзка,
основана на договор за кредит. Ищецът счита, че уговорените неустойка и такса за
разглеждане не са включени в ГПР и претендира прогласяване нищожността на контракта,
поради противоречие с императивни разпоредби на ЗПК. Ответникът оспорва тези
твърдения. Наличието на спор относно действителността на процесния договор, обуславя
правния интерес от предявяване на иска. Дали са възстановени недължимо платени суми на
кредитополучателя или не, е ирелевантно за преценката досежно наличие на правен интерес
за търсената от ищеца защита.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
3
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
В договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна
стойност – 48.36. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна
е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на
договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Кредиторът е начислил такса за експресно разглеждане (чл.11 от Договора), дължима
при експресно разглеждане искането за отпускане на кредит. Възможността за въвеждане
такси извън стойността на договорения заем е регламентирана в чл.10а, ал.2 ЗПК и е
свързана с изрична забрана да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. В случая така наречената „допълнителна услуга“, за
която е дължима такса е свързана с усвояването на кредита, тъй като е платима за действия
свързана с отпускането му и като такава не може да бъде претендирана от длъжника. Не би
могло да се приеме, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит, кредиторът
прави някакви допълнителни и неприсъщи разходи, за които се следва отделна такса.
Фактът, че молбата за отпускане на кредит ще се разгледа бързо от служители на ответното
дружество не представлява допълнителна услуга, която потребителят трябва да заплати. Ако
тази услуга оскъпява продукта, то разходите могат да се покрият посредством увеличаване
възнаграждението, а не с начисляване такси по чл.10а ЗПК. Изложеното обуславя извод, че
възнаграждението за експресно разглеждане на документи, без значение как е именувано от
кредитора, представлява възнаградителна лихва, приход за кредитора, следователно се явява
разход, който трябва да бъде включен в ГПР.
По отношение неустойката: Клауза, като уговорената в чл.26 от договора за паричен
заем, според която се дължи неустойка в размер на 247.82 лева при неизпълнение на
задължението за осигуряване обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които
отговарят на определени условия, се намира в пряко противоречие с преследваната от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити цел, транспонирана в ЗПК.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
4
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите
са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако
ответникът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
дружеството е допускало възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, защото последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се
изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Видно от представения погасителен план, още със сключване на договора, страните са
уговорили изплащането на неустойката ведно с дължимите месечни вноски, което навежда
на извод, че изначало заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на
задължението, визирано в чл.26 от Договора.
Според буква Ж на Член 3 от Директива 2008/48, озаглавен „Определения“, „Общи
разходи по кредита на потребителя“ са всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора.
От заключението на приетата по делото икономическа експертиза е видно, че при
включени разходи за неустойка и такса експресно разглеждане, ГПР възлиза на 670.34%.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва действителните
разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.).
По разноските:
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са
направените от ищеца разноски. С определение №1456/13.04.2024г., на основание чл.83, ал.2
ГПК, съдът е освободил ищеца от внасяне на държавна такса и разноски по делото.
Пълномощникът на ищеца е поискал определяне и присъждане възнаграждение при
условията на чл.38, ал.2 от ЗА. Представил е договор за правна защита и съдействие, в който
е обективирано изявление, че на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, процесуалният
представител е оказал безплатна правна услуга на близък. Налице са предпоставките за
присъждане възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие и
основание за ангажиране отговорността на насрещната страна относно разноските за
процесуално представителство на ищеца. Съдът счита, че следва да присъди на ЕАД Е. И.
възнаграждение в размер на 480 лева (с ДДС), съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
№1/09.07.2004г.
5
Съобразно разпоредбата на 78, ал.6 ГПК, ответникът следва да заплати по сметка на
РРС държавна такса в размер на 51.80 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№OL00078348/24.04.2023г., сключен между „Кредито“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул.“Витоша“№81, ет.3, представлявано от Р.Т. и М. Е. И.,
ЕГН ********** с адрес: гр.Русе, ул.“Григор Пърличев“№3, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
ОСЪЖДА „Кредито“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на ЕАД Е. И., ЕИК
********* с адрес: гр.Пловдив, ул.“Борба“№3, ап.57, представлявано от Е. Г. И.
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 480 лева (с ДДС).
ОСЪЖДА „Кредито“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати по сметка на РРС държавна
такса в размер на 51.80 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6