Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
29.04.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на тридесети и първи март две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 12832/2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от Б.В.Г.,
с която е предявен
срещу „З.Д.Е.“ АД (като универсален правоприменик на „Ин. Б.“ ЗЕАД) иск с правно основание чл.229 КЗ (отм.), вр. чл.223 КЗ за сумата ария от 48 546,16 лв., представляваща вземане
за обезщетение, което ищцата като застраховано лице по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ е заплатила на увредените лица от ПТП,
настъпило на 25.04.2013 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата
молба – 23.11.2020 г. до окончателното изплащане.
Ищцата
твърди, че на 25.04.2013 г. е причинила ПТП, вследствие на което на 29.06.2013
г. пострадалата Ц.Д.Н.починала. С влязло в сила решение на ВКС от 09.07.2019
г., постановено по НОХД № 444 от 2017 г., ищцата е осъдена да заплати на П.Н.и И.Н.–
наследници на пострадалата, обезщетение за неимуществени вреди в размер на
80000 лв., законна лихва върху тази сума за периода след 29.06.2013 г. и общо
1300 лв. – съдебни разноски. Образувано е изпълнително дело, в рамките на което
ищцата доброволно заплатила на Пламен и И.Н.83 865,34 лв. – главница,
съдебни разноски и част от законната лихва, а по-късно и още 53 647,90
лв., от които 48 546,16 лв. – законна лихва, и 5101,74 лв. – такси и
деловодни разноски в изпълнителното производство. В настоящото дело се
претендират лихвата, заплатена в втората вноска. Ищцата претендира
отговорността на ответника по силата на задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“, като на 08.01.2020 г. е поискала от ответното
дружество да й възстанови платеното обезщетение, но на 23.01.2020 г. получила
отказ.
Ответникът
оспорва иска, позовава се на изтекла погасителна давност. Твърди, че давността
за вземането на основание чл.197 КЗ (отм.) е петгодишна и започва да тече от
настъпване на застрахователното събитие, като в настоящия случай давността е
изтекла на 29.06.2018 г., а исковата молба е подадена след изтичане на
давностния срок. Оспорва настъпване на застрахователното събитие, като твърди,
че не е участвал в наказателното производство, поради което присъдата на
наказателния съд не го обвързва.
Съдът, след
като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
По
иска по чл. 229 от КЗ (отм.) вр. с чл. 223 КЗ (отм.):
С присъда №278/30.10.2015 г. по НОХД
№497/2014 г. на СГС, ищцата Б.В.Г. е призната за виновен в това, че на 25.04.2013 г. в гр.
Добрич при управление на лек автомобил „Фолксваген“ рег.№ ********, нарушила
правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1 и чл.116 ЗДвП, с което причинила смъртта на Ц.Д.Н.починала.
С влязло в сила решение на ВКС от 09.07.2019 г., постановено по НОХД № 444 от
2017 г., ищцата е осъдена да заплати на П.Н.и И.Н.– наследници на пострадалата
сумата от по 40000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната
лихва от 29.06.2013 г.
Съгласно чл.
300 ГПК влязлата в сила решение на наказателния съд е задължителна за
гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Поради това, настоящият състав е
обвързан от приетото от наказателния съд, във връзка с настъпването на
увреждането, механизма, по който се е осъществило, неговото авторство и
причинените съставомерни последици. Ето защо неоснователни са възраженията на
ответника, че тъй като не е участвал в наказателното производство, приетия от
наказателния съд механизъм не го обвързва. Присъденото на наследниците
обезщетение за неимуществени вреди е в размер, който не превишава обичайния,
възприет от съдебната практика. Поради изложеното съдът приема, че за ищцата е
възникнало задължение за сумата от 80000 лв., ведно със законната лихва от
29.06.2013 г., основано на гражданската й отговорност по чл.45 ЗЗД за вреди от
деликт, настъпил при управление на лек
автомобил „Фолксваген“ рег.№ ********.
Установява се по делото от
справката от Гаранционен фонд, че е налице полица по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите между ответника и делинквента, действала към
датата на произшествието. Поради това съдът приема, че към момента на
произшествието е било налице валидно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност“, по силата на което ответникът е задължен да покрие причинените от
делинквента вреди на трети лица.
Установява
се от Удостоверения от 06.01.2020 г. и 25.06.2020 г., издадено по изп.д. №
20198460600423, взискатели по което са П.Н.и И.Н., че към 06.01.2020 г. ищцата
е изплатила сумата от 93145 лв., включваща главницата, част от лихвата и
разноски, а към 25.06.2020 г. е заплатена сумата от 53647,90 лв., която включва
остатъка от дължимата лихва за забава в размер на 48 546,16 лв. От приложеното
платено нареждане (л.34) се установява, на 30.06.2020 г. дължимата сума е била
изплатена по сметка на ЧСИ от Адвокатско дружество „Й.В.Н.“, с което ищцата е
сключила договор за клиентска сметка по смисъла на чл. 39 ЗА за целите на
погасяване на процесното вземане (л. 52).
От
изложеното следва, че по силата на чл. 229, вр. чл.223 КЗ (отм.) застрахованият
има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил
увреденото лице. Т.е. в полза на ищцата е възникнало вземане за платеното
обезщетение по чл.45 ЗЗД, с което е удовлетворила пострадалите.
Спорът между
страните се свежда до това дали претендираното вземане е погасено по давност. Съгласно
пар.31 ПЗР на КЗ от 2016 г. за давността, която е започнала да тече при
действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат чл. 378, ал. 1 –
6 и 8 и чл. 379, като според чл.5 на чл.378 КЗ искове и исковете на причинителя
на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки "Гражданска
отговорност" по т. 10 – 13, раздел II, буква "А" от приложение №
1 се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от
страна на причинителя на вредата. От изложеното следва, че 5-годишната давност
за погасяване на вземането, започва да тече от датата на извършеното плащане от
страна на причинителя на вредата - 30.06.2020 г.
Настоящият
състав приема, че не може да се сподели становището на ответника, че давността
за вземането започва да тече от датата на настъпване на застрахователното
събитие, тъй като към този момент вземането на ищцата още не е възникнало.
Процесното вземане на застрахования към застрахователя възниква в момента на
удовлетворяване на пострадалия от страна на застрахования, което в настоящия
случай е станало след повече от пет години от застрахователното събитие.
Юридически нонсенс е едно вземане да е погасено по давност в момента на
възникването му. С приемането на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по
тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС е отречена предходната съдебна практика на
ВКС (вж. напр. Решение №144/26.01.2010 по дело №532/2008 на ВКС, II т.о и цитираните
там решения), според която за застрахователните договори е предвидено специално
правило за началото на давностните срокове, което се прилага за всички
вземания, включително на платилия причинител на вредата. Съгласно мотивите на към
т.4 от посоченото ТР „Основното
предназначение и функции на института на погасителната давност са да гарантира
правната сигурност, като защити длъжника срещу продължилото определен период от
време бездействие на кредитора и давайки защита на гражданскоправните субекти
срещу трудностите на доказване при отдалеченост във времето, да внесе
определена стабилност в гражданските правоотношения. За да е налице неоправдано
кредиторово бездействие, което законодателят не толерира, отнемайки
възможността за принудително осъществяване на оспореното субективно право, то
трябва да е възникнало и да може да бъде упражнено, съответно – защитено, а
пострадалият от деликт към момента на извършване на увреждането все още няма
възникнало право на обезщетение за ексцес, което да е погасимо по давност.“. Поради
това ВКС приема, че нормата на чл.197 КЗ (отм.) относно началото на давността
следва да се тълкува корективно. Хипотезата по настоящото дело, касаеща вземането
на платилия делинквент, е аналогична. Няма никаква правна или житейска логика
давността да започне да тече преди да е възникнало самото вземане (вж. в този
смисъл Решение № 2816 от 03.12.2018 г. по т.д. № 5147/2018 г. на Софийски
апелативен съд, което е влязло в сила). Нещо повече, в тълкувателната си
практика ВКС приема, че давност не тече и преди вземането да може реално упражнено
(вж. т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по т.д. № 1 от 2011 г.
на ОСГК на ВКС). В същия смисъл е Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където в мотивите към т. 10 се приема: „В гражданското право давността е правна
последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да
действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск),
давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не.“
По
изложените съображения съдът приема, чедавността за процесното вземане е
започнала да тече с възникването му – към датата, на която е извършено
плащането на застрахования към увредените лица – 30.03.2020 г. Исковата молба е
подадена в съда на 23.11.2020 г., поради което вземането не е погасено по
давност.
По тези
мотиви съдът приема, че предявеният иск е основателен.
По
разноските:
На ищцата следва да се присъдят направените разноски
за държавна такса в размер на 1941,85 лв. и адвокатско възнаграждение в размер
на 2500 лв.
Възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, направено от ответника, е неоснователно. Минималното
възнаграждение, изчислено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения, е в размер на 1986,38 лв. Съдът приема,
че уговореното възнаграждение не надвишава прекомерно предвидения минимален
размер, поради което възражението е неоснователно.
По
изложените мотиви Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „З.Д.Е.“ АД,
ЕИК *******, да заплати на Б.В.Г.,
ЕГН **********, както следва:
на основание
чл.229, вр.
чл.223 КЗ (отм.), сумата от 48546,16 лв.,
представляваща вземане за обезщетение, което ищцата като застраховано
лице по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е заплатила на
увредените лица от ПТП, настъпило на 25.04.2013 г., ведно със законната лихва от
23.11.2020 г. до окончателното изплащане;
на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 4441,85 лв., представляваща съдебни разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: