Р Е Ш Е Н И Е
№ 154, 04.10.2019г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен
съд , Пловдив втори граждански състав
На тридесети септември две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Станислав Георгиев
ЧЛЕНОВЕ: Стела Дандарова
Надежда Дзивкова
секретар :
Анна Стоянова,
прокурор: Добринка
Калчева ,
като разгледа докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско дело Nо 360 по описа за 2019 година
и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. на ГПК.
Обжалвано е Решение № 204/20.02.2019г., пост. по
гр.д.№ 3265/2015, ПдОС, с което О– гр.
Пловдив и П.н.Р.Б. са осъдени да
заплатят на Х.А.Ч. сумата от по 500 лв. всеки от тях /общо 1 000 лв./,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му вследствие на
нарушение на правото на разглеждане и решаване на дознание № 20 / 2010 г. по
описа на Четвърто РПУ – гр. П. в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за правата на човека, ведно със законната лихва върху
главницата от 10.10.2014г до окончателното плащане, като за разликата над
горната сума до пълния претендиран размер от по 50 000 лв. срещу всеки от тях,
както и за присъждане на лихва за забава за периода 29.12.2009г до 09.10.2014г
вкл., както и за осъждане на Районен съд – гр. П.да му заплати сумата от 26 000
лв. – обезщетение за неимуществени вреди на същото основание, исковете са
отхвърлени.
Жалбоподателят ищец Х.Ч. поддържа нищожност на
постановеното решение , а евентуално - неправилност на същото в отхвърлителната
му част. Развива съображения, че решението е постановено в незаконен състав,
както и че са извършени процесуални нарушения – прекъснати са устните
състезания и е изготвен протокол с невярно съдържание. Поради това моли
постановеното решение да бъде отменено и да върне делото за разглеждането му от
друг състав на първоинстанционния съд. Ако приеме решението за валидно, то моли
същото да бъде отменено в частта, в която
са отхвърлени исковете по отношение на ОД на МВР и на П, а по отношение
на РС-Пловдив да го отмени изцяло като противоречащо на чл.2 Б, ал.2 от ЗОДОВ,
чл.6, §1 от ЕКПЧОС и при неправилно приложение на чл.52 от ЗЗД. Моли съда да
отмени решението в отхвърлителната му част и да постанови ново, с което уважи
изцяло предявените искове срещу тримата ответници. Претендира разноски.
Жалбоподателят ответник П на РБ обжалва решението
в частта, в която искът е уважен спрямо нея, като поддържа, че в тази част
решението е неправилно и незаконосъобразно. Развива съображения, че по делото
не се доказват претърпените вреди, причинната връзка между евентуалните вреди и
обвинението. Моли в тази част решението да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено ново такова, с което се отхвърли изцяло предявения против П иск.
Въззиваемата страна по тази жалба Х.Ч. е подала
отговор, в който оспорва жалбата.
Решението е влязло в сила в частта, в която О.н.М.П.
е осъдена да заплати на ищеца сумата от 500лв., ведно със законната лихва.
О.н.М.П. е взело становище по жалбата на Хр. Ч. за
неоснователност. Поддържа недоказаност на вредите, на причинната връзка между
твърдяните вреди и воденото наказателно производство, както и че
продължителността на последното е единствено и само по вина на обвинаемия, сега
ищец.
Районен съд-П. не е подал отговор на въззивната
жалба на Хр. Ч..
Жалбите са подадени в
срока по чл.259 от ГПК, изхождат от легитимирани лица – страни в производството, останали недоволни от
различни части на постановеното решение,
откъм съдържание са редовни, поради което и се явяват допустими.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и
допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на
решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и
допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено
от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се
е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал
търсената защита.
Възражението на жалбоподателя за
нищожност на решението съдът намира за неоснователно по следните съображения:
Първоначалният докладчик по делото е обявил устните състезания за приключили и
е обявил, че ще постанови решение в законния срок, но веднага след това е
постъпила молба от самия жалбоподател за поправка на протокол, поради което и
се е развило производство по реда на чл.151 от ГПК. До приключване на същото
съдът не е бил в състояние да постанови решение, т.к. не би могъл да вземе
предвид изявленията на страните, по евентуално поправения протокол.
Определението, с което е отказана поправката е обжалвано от ищеца , сега жалбоподател,
и делото е било изпратено за инстанционен контрол. Към този момент е настъпило
административно преместване на докладчика в друго отделение на съда, поради
което за докладчик по настоящето и останалите висящи дела в състава е бил
определен съдията, който по решение на общото събрание на съдиите в ОС е избран
да заеме този състав. Същата промяна в докладчика не е в нарушение нито на ЗСВ,
нито на вътрешни правила за работата на съда.
Описаната фактология показва, че забавянето на постановяването на
решение по делото не е в нарушение на чл.6 от ЕКПЧОС, както твърди
жабоподателя, т.к. е в резултат на упражнено от него право да иска поправка на
протокол и последващо обжалване / макар
и определението по чл.151, ал.4 от ГПК да не подлежи на инстанционен контрол/.
По
отношение тезата на жалбоподателя, че постановеното решение е нищожно поради
прекъсване на устните състезания и съставяне на протокол с невярно съдържание,
то съдът намира, че реално устни състезания чрез изложение на защитна теза по
предмета на делото от страна на ищеца не е имало, т.к. изложението, започнало
от л.458/гръб/ до 459/гръб/ не касае процесния спор и предмета на делото, а е
изложение на твърдяни факти по други дела или касаещи други лица, различни от
ищеца. Липсват и каквито и да са доказателства, че съставеният протокол е с
невярно съдържание. Отделен е въпросът,
че дори и сочените пороци да бяха налице, то те не водят до нищожност на
решението, а евентуално до неговата неправилност.
Така
поради изложеното, съдът намира че постановеното решение е валидно и допустимо,
а оплакванията във въззивната жалба на жалбоподателя-ищец за нищожност на
решението са неоснователни.
По същество
Окръжният съд е бил сезиран с иск от
Х.Ч. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 50 000лв.,
ведно със законна и мораторна лихва , които суми да бъдат изплатени от П на РБ
и О.н.М. както и за сумата от 26 000лв., която да бъде изплатена от
Районан съд П., съставляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дознание № 20 /
2010 г. по описа на Четвърто РПУ – гр. П.в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за правата на човека. Претендира вредите да са настъпили
в резултат на бездействието на служителите на ОД на МВР, които не са положили
усилия за издирването му и призоваването му съобразно правилата на НПК, липса
на активна работа по образуваното дознание, което бездействие е довело до
невъзможност за приключване на производството в разумен срок, упражняване на
полицейско насилие и произвол спрямо него и близките му, изразяващо се в
неосователното им задържане при различни поводи, следене, заплахи спрямо него и членовете на семейството
му, звънене и тропане по входната врата, неиздаване на документи за
самоличност. По отношение на П на РБ поддържа, че същата не е провела
разследването в законоустановените срокове, необосновано е удължавала срока на
разследването, съставяла е необосновани и незаконосъобразни актове за
прекратяване на производството, които са били отменяни и това е довело до
неоснователно забавяне на произвдоството. По отношение на РС-П. поддържа, че
съдията докладчик бездействал и не постановил акт за прекратяване, с което
удължил забавянето на производството. Твърди вредите да са търпени в периода
19.12.2009г.-24.03.2015г. Самите вреди се изразявали в стрес, депресия,
уронване на престижа му в обществото, злепоставяне в университета, влошаване на
успеха му, невъзможност да си намери работа, съответстваща на образованието ,
както и да участва като преброител, отдръпване от близки и познати, нервност,
безсъние, главоболие, болки от операцията на счупения му пръст .
От твърдяната фактическа обстановка
на така предявения иск и с оглед формулирания петитум следва да се приеме, че
правното основание за исковата претенция е чл.2 Б, ал.1 от ЗОДОВ, а именно, че
се търси отговорността на Държавата за вредите, причинени на граждани от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 от Конвенцията. От представеното от
ищеца копие на Протокол от 02.07.2015г. на Инспектората към ВСС се установява,
че административната процедура /чл.8, ал.2 от ЗОДОВ/ е изчерпана , като не се
твърди постигане на споразумение. Така
предявеният иск по чл.2Б, ал.1 от ЗОДОВ се явява допустим.
За да се ангажира отговорността на държавата
за вредите, причинени на граждани от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС е необходимо да се докаже, че нарушен принципът
за разглеждане на делата в разумни срокове, нарушено е правото на гражданите на
справедлив процес и на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд.
В хипотезиса на чл.2Б, ал.2 от ЗОДОВ
законодателят е посочил релевантните факти, които следва да бъдат преценени при
разглеждане на иска за репариране на вреди
от неоснователно забавено производство. Това са общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението
на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора. Посочените критерии не са
изчерпателно изброени, като при наличие на други фактически твърдения следва да
се извърши преценка съобразно стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ.
В
своята пракрика ВКС е посочвал в различни решения, че за да се направи извод
дали е спазено изискването за разумен срок, следва да се спазва логическа
последователност на релевантните факти - продължителността на производството и
дали периодът на висящност е е разумен. Разумността се преценява с оглед
обстоятелствата по делото, като следва да се отчетат както интересите на лицето
за бързо решаване на спора и интересът на провасъдието за правилно и обективно
протичане на производството. Изводът за наличие на разумен срок за разрешаване
на делото не е произволен, а се базира на обективни критерии - сложност на
делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи.
Сложността на делото е обусловена от релевантните факти, които следва да се
установят, трудностите за установяването им, броя на обвиненията, на
обвиняемите лица, на свидетелите, на необходимите документи и органа или
мястото, от където следва да се получат и т.н., т.е. от всички факти, които
следва да се установят по делото и от трудностите за събирането им във всеки
конкретен случай. По отношение поведението на жалбоподателя и на компетентните
органи следва да се прецени какви усилия са полагали за придвижване на
производстовто, като при бездействие или шиканиране от жалбоподателя, е
необходимо да се преценият действията на решаващия орган за своевременно придвижване
на производството.
За
да се присъди обезщетение по този ред е необходимо да се установят следните кумулативно
изискуеми елемента на фактическия състав на чл. 2Б, ал.2 от ЗОДОВ, а именно: неоснователно
продължаване на производството извън необходимите процесуални срокове за
провеждането му, настъпване на твърдените вреди, причинна връзка между тях и забавеното
производство. Следва да се възстановят всички вреди, намиращи се в причинна
връзка със забавеното производство, като неимуществените вреди се обезщетяват
по правилата на чл.52 от ЗЗД – по справедливост. Теорията и съдебната практика
са категорични, че справедивостта като критерий за определяне размера на
дължимо обезщетение не се определя от
субективната преценка на съда , а от
преценка на множество обективни
компоненти – като установяване вида, характера и тежестта на вредата или на заболяването, ако е настъпило,
продължителност и прогнозата за развитието му, конкретно търпените душевни
болки и страдания, интензитета им, как
те са се отразили на обичайния живот на засегнатото лице.
За
процесната искова претенция е необходимо да се установи продължителността на
наказателното преследване, причините за това, поведението на разследвакщите
органи и на ищеца в това производство, вида и тежестта на престъплението, за
което е повдигнато обвинение, как производството се е отразило на личния живот на ищеца, на социалните му контакти, на учението и работата му, налице
ли е влошаване на здравословното му състояние. Ето защо при решаване на въпроса
за доказаността на претенцията и евентуалното определяне размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди се преценяват конкретно установени по делото
факти, събрани за доказване на твърдените от пострадалото лице вреди.
Още
тук, преди разглеждане на установената фактическа обстановка, е необходимо да
се каже, че в исковата молба са навеждани твърдения, а и в производството са
събирани доказателства във връзка с тях, които нямат отношение към предмета на
делото. Предметът на делото се очертава от твърдяните от ищеца факти и
формулирания петитум. Това , в случая, са неимуществените вреди, които ищецът е
понесъл от неприключване в разумен срок на наказателното производство по дознание
№20/2010 по описа на IVРУ на МВР-П.. Така излаганите факти
и представяните доказателства за
възникнали ПТП-та, телесни увреждания / счупвания на пръст и ръка на ищеца/,
получени по време и след инцидента, станал причина на образуване на досъдебното
производство, следене, задържане на
родителите му, увреждане на здравето на родителите му, сплашвания и прочие,
стоят извън предмета, очертан от самия ищец и нямат връзка с въпроса на
репариране на вреди от наказателно производство, продължило извън разумния срок
на това. Поради това и същите твърдения
и доказателства във връзка с тях няма да
бъдат обсъждани.
От фактическа страна по делото се
установява от приложеното дп№20/2010 на IV РУ на МВР-П., че същото е
образувано с прокурорско постановление от 29.12.2009г. срещу неизвестен
извършител за извършени непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред
и изразяващи явно неуважение към обществото, на 13.11.2009г. в гр. П. – престъпление по чл.325, ал.1 от НК.
По смисъла на чл.93, т.7 от НК "тежко престъпление" е това, за което
по закона е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години,
доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. В случая за престъплението
„хулиганство“ предвиденото наказание лишаване от свобода до две години или пробация, както и обществено порицание. Следователно
престъплението, за което е започнало наказателното преследване не е „тежко“ по
смисъла на закона. Производството е прекратено с определение от 10.10.2014,
което е окончателно, постановено по чнд№6395/2013, ПРС, поради неупражняване на
правомощията от прокурора по чл.369, ал.1 от НПК. Настоящата инстанция приема
тази дата за такава, на която е приключило наказателното производство, т.к. е
постановен окончателен съдебен акт за това. По делото няма данни, нито се
твърди, производството да е възобновявано в някоя от предвидените в НПК
хипотези, като прокурорът от РП-П. не е имал правомощия сам да извършва други
действия по прекратеното наказателно производство. Така общата продължителност
на наказателното производство е 4г., 9м.
и 11 дни. Необходимо е да се установи
дали през целия период ищецът би могъл да търпи някакви негативни последици. На
първо място следва да се отбележи, че производството е образувано срещу
неизвестен извършител. Хр. Ч. е привлечен като обвиняем едва на 04.07.2012г.
Така за периода от образуване на наказателното производство до привличането му
като обвиняем ищецът не би могъл да търпи вреди, т.к. е бил търсен само в
качеството си на свидетел / независимо от факта, че в някои от призовките е
посочено качеството обвиняем/, като
дори и като такъв не е получавал призовките си или ако ги е получил, то е
представял болнични листове и не се е явявал пред разследващите органи. Така наказателното производство е водено срещу
Хр. Ч. в периода от 04.07.2012г. до 10.10.2014г. – 2г., 3м. и 6 дни.
За периода от привличането му като
обвинаем Хр. Ч. е подал няколко жалби – против привличането си като обвиняем, с
искане за отвод, за упражняване на инстанционен контрол, като всички са разгледани
и решени своевременно от П и досъдебното производство е върнато на разследващия
орган на 03.09.2012г.. Последващите действия на разследващите са били отново за
връчване на призовки за различни дати, като поради неустановяване на
привлеченото като обвиняем лице производството е спирано / общо седем пъти/.
Междувременно са постъпвали и жалби против актовете на П от страна на Ч..
Развило се и производство по реда на чл.368 от НПК, като съдът е указал 3
месечен срок на П за упражняване на правомощията за внасяне на делото в съда.
На 26.02.2014г. П е прекратила
наказателното производство, водено срещу Хр. Ч. за престъпление по чл.243, ал.2
от НПК поради липса на данни за извършено престъпление. Същото е обжалвано от Ч.,
като с определение от 28.03.2014г. постановлението на П е отменено, поради
противоречиви изводи в него. Делото било върнато на П на 28.04.2014г. и
изпратено на IV РУП на МВР
–П. на 10.05.2014г. Последвало ново
търсене на Хр. Ч. на известните по делото адреси и поради неоткриването му на
08.08.2014г. делото било стряно отново. Хр. Ч. отново подал жалба до ПРС с
искане за даване на разумен срок за приключване на производството. Съдът приел,
че това не е жалба против постановлението за спиране и изпратил жалбата по вече
образуваното дело по реда на чл.369 от НПК. Съдебният акт бил обжалван и едва
след стабилизирането му подадената от Ч. жалба била приложена по чнд
№3695/2013, ПРС. С определение от 10.10.2014г., което е и окончателно,
наказателното производство против Хр. Ч. по обвинание за престъпление по
чл.325, ал.1 от НК било прекратено.
От
казаното до тук следва извода, че в периода на висящност на наказателното
производство срещу Хр. Ч. от 2г., 3м. и 6 дни, делото е било многократно
спирано за продължителни периоди, през които реално не са извършвани
процесуални действия, освен такива по установяване на лицето. В периода на
възобновяване на производството – същото или е било изпращано на П и съда за
произнасяне по жалби на обвиненото лице, или са правени опити за призоваването
му за разпит. Такъв, обаче, така и не е проведен поради неявяването на лицето
било поради нередовното му призоваване, било поради представяне на болнични
листове.
От
изложеното може да се приеме, че наказателсното производство не е образувано за
„тежко“ по смисъла на закона престъпление, като не е налице и усложнена
фактическа обстановка, която следва да бъде установена. Единственото препятствие
пред по-бързото развитие на производството е невъзможността на разследващите да
призоват редовно и да проведат разпит на лицето, на което са повдигнали
обвинение, както и непровеждане на процесуално-следствени действия за
периодите, пред които делото е било изпращано за произнасяне по жалби на
обвиняемия. Вярно е, че упражняване на процесуалните права от страна на
обвинаемия не може да му се вменява във „вина“ за забавяне на производството,
но не може и да се приеме, че при наличие на множество / над 20 на брой/ жалби,
разследващите са били в състояние да проведат в срок процесуални десйтвия за
приключване на производството. Следва да бъде отчетено и че в много редки
случаи обвинаемият е бил намиран на регистрирания постоянен адрес, който и сам е
обявил по делото.
По отношение поведението на
компетентните органи се установява от приложеното дознание, че е налице
бездействия в определени периоди – общо около година и половина. Налице са отрязъци от време, пред които не са
извършвани никакви процесуално-следствени действия, с което се е удължил срокът
на наказателното производство. П от своя страна не е упражнявала достатъчен
надзор над действията на разследващите органи, поради което може да се приеме,
че също е допринесла за неоснователното забавяне на делото.
По
отношение на съда се поддържа в исковата молба и в жалбата, че е налице
забавяне в периода 28.02.2014г.-10.10.2014г. /в периода от получаване на
постановлението за прекратяване до постановяване на окончателния съдебен
акт/. От приложените преписки, обаче, се
установява, че процесуалните срокове по движение на образуваното пред ПРС
чнд№6395/2013 са спазени, като съдът се е произнесъл в срок , указал е на
прокурора в три месечен срок да упражни правомощията си за внасяне на делото в
съда или за прекратяването му при наличие на предпоставките за това. В
изпълнение на тези указания П е прекратила производството, като обвинаемият е
обжалвал това прекратяване и се е развило съдебно производство, завършило с
отмяна на постановлението за прекратяване. Самото съдебно производство се е
развило като двуинстанционно, като в рамките на този процес също са спазвани
процесуалните срокове. Делото е върнато на П за изпълнение на дадените
указания, но отново е постъпила молба за разглеждане на делото в разумни
срокове. Развило се е ново съдебно производство по този въпрос , като съдът се
е произнесъл в срок. Постъпила е нова жалба от обвинаемия с искане за
прекратяване на наказателното производство. По нея е образувано трето ч.н.д.,
по което съдът, също в срок, е изискал преписката и се е произнесъл, като е
приел, че тази жалба е недопустима и искането следва да се изпрати до състава
разглеждащ чнд№6395/2013. Този съдебен акт е обжалван и въззивният съд също се
произнася в срок, като потвърждава определението. След постъпване на
жалбата-искане по чнд№6395/2013, ПРС съдът веднага се е произнесъл с
прекратителното определение от 10.10.2014г. От описаната хронология се
установява, че съдът, като сезиран с различни жалби от Хр. Ч. е образувал,
придвижвал, разглеждал и решавал своевременно образуваните пред него преписки и
обстоятелството, че жалбоподателят е упражнявал законоустановените си права на
жалба, не може да бъде вменено на съда като неизпълнение на задължението му да
разглежда и решава делата в разумен срок.
Така, от изложеното може да се
направи извод, че наказателното производство е било образувано за престъпление,
което не се квалифицира като тежко, не е била налице фактическа и правна
сложност на делото, т.к. за целия период неизвършените процесуални действия са
касаели призоваване и разпит на обвинаемия и неговия баща, в качеството им на
свидетели, а в същото време производството е продължило над две години. В този период са извършвани
процесуално-следствени действия, но за период от общо около година и половина такива не са
предприемани, поради което се налага изводът, че е налице неоснователно
забавяне на производството и същото е разгледано извън разумния срок за това.
Причина за забавянето е неизвършване на процесуално-следствени действия от
разследващите органи и липсата на контрол от страна на П. Следва да се отчете и
обективната невъзможност на тези органи да придвижат производството поради
неоткриване на обвиняемия по постоянния му адрес, както и представянето на
болнични листове за датите за разпит, на
които е редовно призован. По отношение
на съда не се установи да е налице неоснователно забавяне на образуваните пред
него производства. Ето защо по отношение
на този ответник предявеният иск ще следва да бъде отхвърлен.
По отношение на вредите по делото са
събирани гласни доказателства – разпитвани като свидетели са майкта на ищеца Е.Ч.
и Х. К.. Съдът ще обсъжда показанията само в частта им касаеща вреди от
наказателното производство, търпени от ищеца, но не и тази част , която касае
инцидентът, станал повод за образуване на това производство, както и други
наказателни производства , касаещи трети за делото лица. Майката Ч., чийто
показания следва да се преценяват с оглед нормата на чл.172 от ГПК, твърди, че
по повод инцидент на 13.10.2009г. били образуване две дознания. Х. получил
обвинения и много се притеснил. Доказали в съда, че не е виновен, но прокурорът
не взел предвид това и пет-шест годин поддържала наказателното производство. Х.
бил много притеснен, депресиран, бил огорчен и обиден, че му се случва всичко
това. Непрекъснато го задържали без причина. Получавал постоянно призовки. Това
коренно променило начина му на живот, а приятелите му започнали да странят от
него. Х. започнал да си стои в къщи и да не излиза с приятелите и колегите си.
По това време учил в университет, като поради обвиненията не можел да се
концентрира, намалил си успеха. От П прогонили защитниците му и се наложило майката
да го защитава. Отказвали да приемат и доказателствата, които представя - от
полицията също я притискали да остави това дело, като я заплашвали, че ще
образуват дело и срещу нея. Когато давали обяснения полицаите не им казвали по
кое от двете дознания работят в момента. От стрес Х. започнал непрекъснато да
болудева, започнал да получава паник атаки.
Свидетелят К. твърди да познава Х. от детството. Знае за процесното
наказателно производство. След образуването му Х. започнал да си стои в къщи,
притеснявал се дали ще приключи скоро, споделял, че се притеснява да излиза,
защото се страхува да не го задържат. Чувствал се неудобно да излиза с колеги
вечер, защото се притеснявал да не го задържи полицията. За тези задържания
знае от самия Х. и от родителите му.
Съдът не кредитира показанията на
майката, т.к. същите противоречат с писмените доказателства по делото. Така
майката твърди, че наказателното производство е продължило 5-6 години, а както
вече се установи общия период на същото е малко над 4 г. Не отговаря на истината и твърдението й, че в
съда „доказали че Х. е невинен“, но прокурорът поддържал обвиненията още години
наред. Противоречат на писмените доказателства по наказанелното дело и
твърденията, че Х. си стоял постоянно у дома, т.к. видно от изпращаните
призовки в много редки случаи е намиран на адреса си на ул. З. №2, гр. П..
Липсват и някакви писмени доказателства, които да подкрепят твърденията на
свидетелката Ч., че синът й получавал панически акати. Не се подкрепят с
писмени доказателства и твърденията й за множество задържания от страна на
полицията. Напротив, от материалите по досъдебното производство се установява,
че Хр. Ч. е издирван многократно, но не е откриван. Няма логика органите на МВР
да го задържат , а да не му връчат призовките по наказателното производство.
Други доказателства в подкрепа на твърденията на тази свидетелка, която е и
близка роднина, по делото няма. Показанията на другия свидетел К. в тази насока
съставляват преразкан на чуто от самия ищец или от родителите му, поради което и не могат
да се кредитират като свидетелски показания.
По делото е изготвена и приета СПсЕ,
която съдът кредитира като обективна, компетентна и безпристрастна, независимо
от оспорванията на ищеца, т.к. последният не е ангажирал доказателства, с които
да опровергае констатациите й. Съгласно тази експертиза, от 2003г. Хр. Ч.
страда от параноидно личностно разстройство, което представлява характеропатия,
свързана с несъответни реакции, състояние на дистрес и проблеми в социалното
функциониране. Това е траен модел на поведение и ригиден начин на реагиране.
Влошаване на здравословното състояние на ищеца настъпва след черепно-мозъчна
травма през 2013г. / която обаче няма отношение към настоящия спор/.
Предвид изложените данни по делото ,
съдът намира, че не се доказва влошаване в здравословното състояние на ищеца.
Налице е състояние на стрес, тревожност и безпокойство от воденото наказателно
производство, но тези състояния са в рамките на обичайното при подобна ситуация
и не са довели до някакво влошаване на здравословното състояние на лицето. Не
се доказва твърдяното влошаване на успеха, отчуждение от приятели и колеги. Не
се доказва и твърдението наказателното производство да е станало причина ищецът
да не може да упражнява работа по професията си / като не е и установено каква
точно е/, както и то да е станало причина той да бъде изключен от списъците на
преброителите.
Законодателят е предвидил репариране
на всички вреди, понесени от гражданите
в резултат на наказателно производство, неприключило в разумни срокове. По
отношение на дължимия размер, с оглед прилагане на принципа на справедливостта
по чл.52 от ЗЗД, съдът намира, че справедливия размер на дължимото обезщетение
е 500лв., дължимо от всеки един от
органите , станал причина за забавяне на производството. Основанията за
определяне на този размер са продължителността на периода, в който не са
извършване процесуални действия – приетия по-горе период от година и половина, който срок е продължителен и надхвърля
разумния срок за приключване на производството , което не е от фактическа и
правна сложност; фактът, че лицето е било подложено на негативни изживявания – стрес, притеснения от
изхода на производството; повдигане на обвинение за престъпление, което обаче не е „тежко“ по
смисъла на НК; както и че спрямо него не са вземани тежки мерки за неотклонение;
следва да се отчете, че не се е достигнало до съществено ограничаване на
обичайния живот на ищеца. Не се доказва
, че продължилото досъдебно производство е довело и до промяна на социалния му живот, ограничило е
приятелския му кръг, променило е характера му и навиците му, попречило е на
образованието му. Поради тези съображения, съдът намира, че не се доказаха
основания за присъждане на обезщетение над този размер, като не се доказаха
нито твърденията за тежка депресия, паник атаки, толкова силно
влошаване на здравословното му състояние. В тази насока са и изводите на
приетата СПсЕ. Следва да се съобрази и съдебната практиката по присъждане на
обезщетения по аналогични случаи по ЗОДОВ.
Предвид
изложеното съдът намира, че предявените искове за репариране на вреди от
незаконно обвинение е основателен и следва да бъде уважен до размер от по 500лв., дължими от двамата ответници – ОД
на МВР и П на РБ, а до
пълния размер от по 50 000лв.,
дължими от всеки от тях, както и искът за заплащане на 26 000лв., дължими
от РС-П., като неоснователни и недоказани следва да бъдат отхвърлени.
Първоинстанционното
решение, като постановено при същото преценяване на обема и интензитета на претърпените
вреди и при същия краен резултат, следва да бъде потвърдено.
По разноските
С
оглед изхода на въззивното производство разноски не се дължат – и двете жалби
са оставени без уважение.
Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 204/20.02.2019г., пост. по гр.д.№
3265/2015, ПдОС.
В необжалваната част решението е влязло в законна
сила.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: