№ 656
гр. Шумен, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Людмила Д. Григорова-Митева
при участието на секретаря Димитринка В. Христова
като разгледа докладваното от Людмила Д. Григорова-Митева Гражданско
дело № 20213630102015 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени искове, с правно основание чл.26,
ал.1, предл. първо и предл. трето от ЗЗД.
В молбата си до съда, ищецът СТ. СТ. АНДР., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: ***, чрез адв. М.М. от ПАК, излага, че е сключила с
ответника “Аксес Файнас“ ООД, ***, със седалище и адрес на управление:
***, с управител Ц.П.К., Договор за бяла карта от 12.12.2017 г. На 18.12.2019
г. между страните са били сключени два анекса към договора. Съгласно чл.3
от Анекс от 18.12.2019 г. се променял чл.20 от договора, като според
промяната, ако ищцата не предостави допълнително обезпечение в срок от
три дни, тя дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, която неустойка е включена в текущото задължение и се начислява
за всяко отделно неизпълнение. На следващо място се твърди, че съгласно
чл.4 от Анекс от 18.12.2019 г- към договора се променял чл.21, ал.4 от същия,
която промяна предвиждала, че при забава за плащане на текущото
задължение или на сумата по чл.12, ал.1 от договора, ищцата дължи разходи
за действия по събиране на задълженията, в размер на 2, 50 лева за всеки ден,
до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл.12, ал.1 от
договора. Отделно било предвидено, че в случай, че ищцата не предостави
допълнително обезпечение-поръчител, но заплати 15 % от кредитния лимит,
дължи заплащането на неустойка по чл.20 от договора в размер на 10 %. Така
в случая се получавало, че в случай на неизпълнение ищцата трябвало да
заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на задължението /по 2,
50 лева на ден/ и неустойка за непредоставеното обезпечение, дължимо при
всяка забавена вноска. На следващо място, в чл.21, ал.5 от договора било
1
предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, ищцата дължала
еднократно заплащане на такса, включваща разходите по извънсъдебно
събиране на задължението. Ищцата заявява, че счита горепосочените клаузи
за нищожни, за което излага подробни правни аргументи. Поради
изложеното, моли съда да постанови решение, по силата на което да се
признае, че клаузите, предвидени в чл.3 и чл.4 от Анекс от 18.12.2019 г. към
Договор за бяла карта от 12.12.2017 г., както и клаузата на чл.21, ал.5 от
Договор за бяла карта от 12.12.2017 г., сключен между страните, са нищожни
поради противоречие със закона /чл.11, чл.19, ал.4, във вр. с чл.22 и чл.33 от
ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП/ и накърняване на добрите нрави. Претендира и
разноски.
В хода на делото поддържа претенциите си.
В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от
ГПК, ответникът депозира писмен отговор, в който излага аргументи за
недопустимост и неоснователност на иска, сочейки правни и фактически
доводи, и възражения. Претендира и разноски.
В хода не делото поддържа изложените доводи и възражения в
отговора.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
съвкупност, се установи от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а се потвърждава и от събраните писмени
доказателства, че между търговско дружество „Аксес Файнанс“ ООД и
ищцата са възникнали облигационни отношения, основаващи на сключен на
12.12.2017 г. Договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който дружеството
се е задължило да предостави на ответника револвиращ кредит в максимален
размер от 300.00 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна кредитна карта. Насрещното задължение на
ответника е да върне използваната сума при условията на подписания между
страните договор. Няма спор, а се установява и от приложенията към
договора, че ответникът е получил кредитната карта /Кобрандирана кредитна
карта с №524987/, ведно с приложимия за нея ПИН код. Не се спори между
страните, че на 18.12.2019 г. е сключен анекс към договора, с който страните
са постигнали договорка за изменение на някои от клаузите от договора.
Съгласно чл.3 от анекса, страните са постигнали съгласие за промяна на чл.20
от договора, според която ако ищцата не предостави допълнително
обезпечение в срок от три дни, тя дължи неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която неустойка е включена в текущото
задължение за настоящия месец и се начислява за всяко отделно
неизпълнение. Видно от чл.4 от анекса от 18.12.2019 г., страните се
договорили, че се изменя чл.21, ал.4 от договора, която промяна предвиждала,
че при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12,
ал.1 от договора, кредитополучателят дължи разходи за действия по събиране
на задълженията, в размер на 2, 50 лева за всеки ден, до заплащане на
2
съответното текущо задължение или сумата по чл.12, ал.1 от договора.
Отделно било предвидено, че в случай, че кредитополучателят не предостави
допълнително обезпечение-поръчител, но заплати 15 % от кредитния лимит,
до пето число на съответния месец, същият не дължи разходите за действия
по събиране на задълженията по настоящата алинея, но дължи неустойката по
чл.20 от договора в размер на 10 %. Видно от текста на чл.21, ал.5 от
договора, се установи, че страните са уговорили, че след настъпване на
предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането
на такса в размер на 120.00 лева, включваща разходите на кредитора за
дейността на служител за осъществяване и администриране на дейността по
извънсъдебно събиране на вземанията по договора.
Според чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Предвид изложеното, съдът счита клаузите, предвиждащи
задължение на кредитополучателя за заплащане на разходи и такси по
събиране на задължението и дейност на служител, за противоречащи на
горепосочената правна норма. Уговорките за заплащане на суми за събиране
на дълга представляват по същността си такси по управление на кредита
/заема/, т.е. противоречат на забраната да се уговорят допълнително такси в
подобен смисъл, предвидена в чл.10а, ал.2 от ЗПК. На следващо място,
налице е обоснована вероятност за неравноправност на тази клауза /би могло
да се приеме, че тази клауза е във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, която не
е част от основния предмет на договора/. На следващо място, съдът приема,
че в случая са уговорени няколко неустойки за обезщетявани на едни и същи
вреди, като в този смисъл намира тази неустойка за прекомерна, поради
което, на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, нарушаване на добрите
нрави, счита за нищожна. Ето защо счита, че клаузите на чл.21, ал.5 от
договора и чл.4 от анекса от 18.12.2019 г., с който се изменя чл.21, ал.4 от
договора, са нищожни.
По отношение на претенцията за обявяване нищожността на чл.3 от
анекса от 18.12.2019 г., с който се променя чл.20 от договора, за да се
произнесе съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната
разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най-
често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя
кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с
договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична
неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира
оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на
конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката следва да
3
бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. Неустойката е винаги
проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл.9 от
ЗЗД/. Автономията на волята означава предвидена от законодателя
възможност на страните свободно да определят съдържанието на договора, в
това число и на неустойката, като се съобразяват с повелителните разпоредби
на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Добрите нрави
са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение,
ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила,
а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването
им, при риск за присъждане на неустойка, съдът следи служебно
/Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на
ОСТК/. В цитираното тълкувателно решение се приема, че нищожна, поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай при
сключване на договора. В мотивите на същия съдебен акт са изброени
примерно някои от критериите, въз основа на които следва да се извършва
тази преценка, а именно: естеството на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка, обезпечено ли изпълнението на задължението с
други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото
задължение- съществено или незначителна част, съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди. В разглеждания казус, не е спорно, че в договора /чл.3
от анекса във връзка с чл.20 от договора/ е предвидено задължение на
кредитополучателя, в срок от три дни след падежа на текущото си
задължение, да предостави посочено обезпечение на задълженията му по
договора за кредит, при неизпълнение на което е уговорена компесаторна
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница. Предвидено е
неустойката да се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението.
Но така уговорената неустойка, на основание чл.26, ал.1, предл. трето,
нарушаване на добрите нрави, съдът приема за нищожна, поради
необосновано висок размер. Соченото води до значително неравновесие
между правата и задълженията на кредитополучателя и кредитора. В случая
неустойката е извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Задължението за заплащане на неустойка за
неосигурено обезпечение, не обезщетява някаква претърпяна загуба и
пропусната полза, а води единствено до неоснователно разместване на блага.
Съобразявайки размера на неустойката с размера на главното задължение,
съдът стига до извода, че в случая така договорената компесаторна неустойка
позволява на кредитора да реализира значителен приход, без последният да
полага допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на някакви
4
насрещни задължения. Ето защо стига до извода, че в случая неустойката не
цели да задоволи имуществения интерес на кредитора, обезщетявайки го за
вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да го обогати неоснователно.
На следващо място, видът на задължението, за което е предвидена
неустойката, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и
съществено задължение на заемателя по договора за кредит. Безспорно, както
е посочено по- горе, една от основните функции на неустоичната клауза е да
обезпечава изпълнението на главното задължение. Главното задължение на
длъжника по договор за кредит /договор за заем/ е връщане на предоставената
в заем сума, ведно с възнаградителната лихва, ако е уговорена такава.
По отношение твърдението на ищеца, че е носител на вземанията по
процесния договор за кредит, съдът счита същото за недоказано. Ответникът
не представи надлежни доказателства, установяващи, че надлежно е
прехвърлил вземанията по процесния договор за кредит на трето лице.
Поради изложеното заключава, че исковете са основателни и следва да
се уважат.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
В случая единствените разноски, които следва да се присъдят на ищеца
са адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1,
т.2 от ЗА. Размерът на възнаграждението при разглеждания казус, определен
на основание чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е 600.00 лева, която сума следва да
се присъди на процесуалния представител на ищцата.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд Шумен и сума в размер на 80.00
лева, представляваща държавна такса за водене на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВАВА, на основание чл.26, ал.1, предл. първо и предл. трето от
ЗЗД, нищожността на клаузите, предвидени в чл.3 и чл.4 от Анекс от
18.12.2019 г. към Договор за бяла карта от 12.12.2017 г., както и на клаузата
на чл.21, ал.5 от Договор за бяла карта от 12.12.2017 г., сключен между СТ.
СТ. АНДР., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, с управител Ц.П.К., поради противоречие със закона и
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА “Аксес Файнас“ ООД, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, с управител Ц.П.К. да заплати, на основание чл.38, ал.2, вр. с
ал.1, т.2 от ЗА, на адвокат М.М. от ПАК, с адрес: г***, сумата от 600.00 лева
/шестстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
5
процесуално представителство, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА “Аксес Файнас“ ООД, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, с управител Ц.П.К., да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Районен съд Шумен, сума в размер на 80.00
лева /осемдесет лева/, представляваща държавна такса за водене на делото
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
6