РЕШЕНИЕ
№ 2548
гр. Пловдив, 09.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330118093 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба от Т. Н. АТ., ЕГН
**********, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с която са предявени
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10.48 лева –
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №
****/13.07.2017 г., както и сумата от 61.44 лева – недължимо платена по клауза за неустойка
по Договор за паричен заем № ****/13.07.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 17.11.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем
№ ****/13.07.2017 г., по силата на който на ищеца му била предоставена заемна сума в
размер на 300 лева. Била уговорена договорна лихва от 40 %, като сумата следвало да се
върне до 10.09.2017 г., на 8 погасителни вноски, всяка в размер на 38.81 лева.
Счита, че сключеният между страните договор е недействителен на основание чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна,
поради противоречието й с добрите нрави. Лихвата надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Счита, че след като клаузата, уговаряща договорната лихва е нищожна, то
същата е несъществуваща, като по този начин не е спазена нормата, изискваща в договора за
потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на
нейното прилагане.
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на
изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ.
общо дължимата сума по него. Счита, че определената в договора неустойка представлява
„скрито“ оскъпяване на кредита и, ако бъде добавена към общата сума за плащане, посочена
в договора, ГПР ще надвиши 50 %. С това се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
1
клаузата за ГПР била нищожна. От изложеното следвало, че договорът е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място, излага съображения, че неустойката, предвидена в договора, е
нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Сочи, че
поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора, следвало да бъде
учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник,
следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било
невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била
прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои
са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечение и които ще
се компенсират от неустойката. Сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от
изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР. Затова
неустойката била начислена за покриване, именно на тези разходи.
Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.
21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват
от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с
неустойката се искало единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни
финансови разходи.
Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК,
която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при
неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази
разпоредба, поради което счита, че е нищожна.
Заявява, че по сключения договор за периода от 31.07.2017 г. до 06.11.2017 г.
ищцата заплатила сумата в размер общо на 371.91 лева, с която сума била погасена заемната
от 300 лева, възнаградителната лихва от 10.48 лева и неустойката от 61.44 лева.
Твърди, че заплатените от ищеца суми за възнаградителна лихва и неустойка, били
платени при начална липса на основание, поради което моли за уважаване на предявените
искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подал писмен
отговор, с който оспорва предявените искове.
Оспорва изложените твърдения за нарушения на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК. Твърди, че в сключения договор е посочен фиксиран лихвен процент, поради което
липсвало задължение да се съдържа визираната в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК информация. Излага
твърдения за правилно формиран ГПР, който бил в размер на 44 % и не надвишавал повече
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Оспорва твърденията за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите
нрави и прекомерност. Твърди, че в случай, че кредитополучателят е изпълнил вмененото
му в договора задължение, нямало да се начисли неустойката. Поддържа, че в годишния
процент на разходите не се включват разходи, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, каквато е
неустойката. Твърди, че за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение, не се
претендира обезщетение за забава.
Предвид изложеното, искането е да се отхвърлят предявените искове. Претендират
се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
2
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
По делото не се спори, че между страните е бил сключен договор за паричен заем №
**** от 13.07.2017 г., по който ищецът е усвоил сумата от 300 лева и впоследствие –
погасил.
Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен
процент по заема е 40 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 44 %. Ищецът се е
задължил да върне сумата на 8 седмични погасителни вноски, в размер 38.81 лева всяка,
като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 310.48 лева.
Според чл. 4, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически лица – поръчители или банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя. Уговорено е, че двете физически лица – поръчители, всяка от
които следва да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 61.44 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 7.68 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.
23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.
3
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 44 %, а възнаградителната лихва– 40%, но
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
от повече от 4 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 44 % и общата
сума на плащанията от 310.48 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като
още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 4 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със месечните вноски, като се добавят по 7.68 лева към
всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително
затруднение, както относно физическите лица – поръчители, тъй като същите следва да
отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни
източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата
гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
4
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
Доколкото е безспорно плащането на възнаградителна лихва в размер на исковата
сума от 10.48 лева, искът е доказан.
Допълнителен аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане
на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по
гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018
г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40 % годишно,
както и годишен процент на разходите от 44 %, надхвърлят законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/,
тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат
и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между
5
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника исковата сума от 10.48 лева, с която
е погасена възнаградителна лихва, видно от справката на ответника. Липсва основание за
получаването й, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като последица.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумата за неустойка от 61.44 лева и доколкото е безспорно плащането й в посочения
размер, същата е получена без основание и се дължи връщането й.
За пълнота, следва да се посочи и, че клаузата за дължимостта на неустойка по заема
е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите
нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно
– когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави
по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от
сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й е
посочен, като отделни суми, месечно дължими към погасителната вноска – по 7.68 лева.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
заетата сума.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на
справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение №
74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при
6
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно
действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.
Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 61.44 лева, с която е
погасена неустойка, видно от справката на ответника. Липсва основание за получаването й,
поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 100 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 4) е посочено, че той се
представлява безплатно от АД "Г.", поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук
следва да бъде определено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004
г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 360 лева с вкл. ДДС, доколкото АД "Г." е регистрирано по
ЗДДС. Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не на
ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на Т. Н.
АТ., ЕГН **********, с адрес: гр. П. ****, следните суми: сумата в размер на 10.48 лева
/десет лева и четиридесет и осем стотинки/ – получена без основание по клауза за
възнаградителна лихва и сумата от 61.44 лева /шестдесет и един лева и четиридесет и
четири стотинки/– получена без основание по клауза за неустойка, по Договор за паричен
заем № **** от 13.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
постъпване на исковата молба в съда – 17.11.2021 г. до окончателното им погасяване, както
и сумата в размер на 100 лева /сто лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да заплати на АД
"Г.", Булстат *********, сумата от 360 лева /триста и шестдесет лева/ с вкл. ДДС -
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Т. Н. АТ., в
производството по настоящото гр.д. № 18093/2021 г. по описа на РС – Пловдив, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
7
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________
8