Р Е Ш
Е Н И Е
№240
/ 08.05.2019г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
окръжен съд,
Гражданска колегия ХХІІ-ри гр.
състав
На
двадесет и трети април две
хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в следния
състав:
Председател: Пенка Стоева
Секретар:
Карамфила Шопова
като разгледа докладваното от
председателя Пенка Стоева
търговско
дело №540 по описа за две хиляди и осемнадесета година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Активно субективно съединени искове по
чл.226,ал.1 от КЗ /отм/ във вр. с пар.22 от ПЗР на КЗ, във вр. с пар.96,ал.3,
вр. ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ.
Предварителна
бележка: Искането на ответника за привличане на В. А. К. като негов помагач в
процеса, повдигнато от ответника с отговора на исковата молба, е било оттеглено
от ответника с молба вх.№33347/14.11.18г., след дадени му от съда с Определение
№1861/19.10.18г. указания за отстраняване нередовността на предприетото от него
процесуално действие, тъй че производството е протекло без участие на трето
лице-помагач.
Ищците М.П.Б., ЕГН ********** и Н.П.Б.,
ЕГН **********- и двете със съдебен адрес: ****, адв. Т.Н., молят съда да осъди
ответника ЗАД „ОЗК-Застраховане“, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Възраждане“, ул.“Света София“ №7, ет.5, в
качеството му на застраховател за риска гражданска отговорност на
автомобилистите за товарен автомобил „Камаз“ с ДКН РВ **** ХМ, по силата на
застрахователна полица №******, със срок на действие 27.04.13г.-26.04.14г., да заплати
на всяка от тях сумата от по 30 000лв., ведно със законна лихва от
09.07.13г., като обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод смъртта
на дядо им Н. А. Б., загинал при птп на ***г., на път ІІІ-375, на разклона за ***,
причинено от В. А. К., при управление на посочения товарен автомобил, за което
е признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд №1741/14г. на ПОС, тъй
като по отправените от тях на 17.03.17г. към ответника претенции за заплащане
на такова обезщетение, получили негов отказ, материализиран с писмо от
28.11.17г., основан на липсата на влязъл в сила акт, доказващ виновността на
водача, управлявал застрахованото при него мпс.
С изпратен по пощата в срока по
чл.367,ал.1 от ГПК отговор на исковата молба, заведен с вх.№25316/29.08.18г. /виж
съобщението на л.18 и отговора на л.21-л.24/, ответникът е оспорил предявените
искове и по основание и по размер. Не спори по факта, че товарният автомобил,
при управление на който е причинено птп, е с активна при него застраховка
гражданска отговорност. Оспорил е активната процесуална легитимация на ищците.
Оспорил е твърденията им за налична между тях и дядо им особено близка и трайна
връзка. Повдигнал е възражение за съпричиняване на птп от починалия, с
твърденията, че макар да е имал възможност да възприеме автомобила и да реагира
чрез спиране на велосипеда, преди да попадне в опасната му зона, не е предприел такова, като е нямал
функциониращи спирачки на управлявания от него велосипед, и като не се е движил
възможно най- близо до дясната граница на платното за движение. Повдигнал е възражение
за прекомерност на търсените обезщетения с оглед принципа на справедливост.
Оспорил е искането за присъждане на законна лихва, както като акцесорно,
предвид оспорване на главните искове, така и с твърдението, че тъй като
отговорността му е договорна, не дължи такава от датата на птп.
С подадена в срока по чл.372,ал.1 от ГПК допълнителна искова молба с вх.№30512/18.10.18г. /виж съобщение на л.34 и
допълнителна искова молба на л.35-л.36/, ищците са заявили, че активната им
процесуална легитимация е призната с ТР №1/2018 по т.д. №1/16г. на ОСГК на ВКС.
В срока по чл.373,ал.1 от ГПК,
ответникът е изпратил по пощата отговор на допълнителната искова молба, заведен
с вх.№33968/20.11.18г. /виж съобщението на л.43 и отговора на л.48/, с който е
заявил, че поддържа всички наведени с отговора на исковата молба възражения,
оспорвания и доказателствени искания.
Ищците пледират по същество за
уважаване на предявените искове, като основателни и доказани, с присъждане на
разноските по делото, включително с присъждане на адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 и т.3 от ЗА / предоставяне на безплатна правна
помощ на материално затруднени лица-т.2
или на роднини, близки или на друг юрист-т.3/ за
представлявалия ли ги в процеса адв.Н., както и за определяне на обезщетението,
което им се следва, при съблюдаване на принципа на справедливост, без да се
прилага ограничението за размера му, предвидено от пар.96 от ПЗР на КЗ, поради
колизията на националната норма с европейската директива, която урежда
материята, като се зачетат доводите, които са изложили подробно в тази връзка,
с подадена в с.з. от 29.01.19г. писмена молба /виж молбата на л.65-л.68/.
Представили са в с.з. от 23.04.19г. списък на разноските си /виж л.100/.
Повдигат в с.з. от 23.04.19г. възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от противната страна, и искане за намаляването му. Развиват
съображения и с писмена защита вх.№13824/03.05.19г., изпратена по пощата на
30.04.19г., с която сочат, че представеният от ответника списък на разноските
му не следва да се зачита, тъй като е такъв по т.д. №541/18г. на ХV гр.с-в на
ПОС, а не по висящото пред този съд т.д. №540/18г.
Ответникът пледира, че предявените
искове са недопустими, тъй като не е спазено задължителното изискване на КЗ за
предяваване на застрахователна претенция пред него, преди да се прибегне към
искова защита. Евентуално пледира за отхвърляне на исковете, като недоказани.
Изтъква, че в процеса е установил и съпричиняване на птп от покойния дядо на
ищците, в голяма степен. Претендира присъждане на разноски по списъка,
представен в с.з. от 23.04.19г. /виж л.101/. Развива съображения и с писмена
защита вх.№13981/07.05.19г., изпратена по пощата на 03.05.19г.
Съдът, като взе предвид заявените
пред него от страните твърдения и оспорвания, както и събраните по делото
доказателства намери, че предявените
искове са допустими, противно на твърдяната от ответника тяхна недопустимост, а
разгледани по същество са основателни, но следва да бъдат уважени частично- до
размер от по 15 000лв.
за всяка от двете ищци, и за разликата до претендираните от тях по 30 000лв.
следва да бъдат отхвърлени, поради доказано в процеса съпричиняване на птп от Н.
Б., което съдът прецени по степен на 50%, както и като счете, че ограничението в размера на
обезщетението, предвидено от пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ, не следва да се прилага,
и че размерът на претендираното от ищците обезщетение не е прекомерен, предвид
установения от чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, при следните
съображения:
І. По допустимостта.
По възражението на ответника за
недопустимост на предявените искове, повдигнато с отговора на исковата молба, съдът
се е произнесъл с определение в с.з. от 22.01.19г., като е намерил исковете за
допустими по съображения, които изцяло поддържа и с това решение, тъй че
препраща към тях.
С пледоарията си по същество, ответникът отново е повдигнал въпроса за недопустимостта на предявените искове, този път позовавайки се на изискването на чл.498,ал.3 във вр. с ал.1 от КЗ и липсата на спазването му в настоящия процес от ищците.
Това негово възражение е също
неоснователно, доколкото застрахователното събитие, във връзка с което ищците
претендират заплащане на обезщетения, е настъпило на ***г., при действието на
отменения КЗ, и са такива по чл.226,ал.1 от КЗ/отм/ във вр. с пар.22 от КЗ, а
предявяването на застрахователна претенция от увредените лица пред
застрахователя, като задължителна процесуална предпоставка за предявяване на
исковете им за обезщетение срещу застрахователя по съдебен ред, е въведена с
КЗ, в сила от 01.01.16г., и няма обратно действие.
Затова, макар процесуалните норми да имат по принцип незабавно действие, както изтъква ответникът с писмената си защита, не следва да се пропуска и онова, което той е пропуснал да забележи- този принцип действа тогава, когато законът не предвижда друго, а в конкретния случай друго е предвидено от пар.22 от ПЗР на КЗ, който постановява, че за застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, се прилага част четвърта от отменения КЗ. Именно в тази част е предвиден прекия иск по чл.226,ал.1 от КЗ/отм/ на увреденото лице срещу застрахователя, без отмененият КЗ да поставя каквито и да е изисквания относно пораждането и надлежното упражняване на този иск, поради което, макар в случая действително да няма данни за отправена към ответника от ищците застрахователна претенция, нито към датата на исковата молба, нито към датата на приключване на устните състезания по делото, това не прави предявените искове недопустими, както ответникът пледира, а същите са допустими и следва да се разгледат по същество.
ІІ. По основателността.
1.В с.з. от 22.01.19г. съдът е приел
като окончателен съобщения на страните с определение по чл.374 от ГПК от
05.12.18г. проект за доклад по делото, внасяйки в него две изменения и
допълнения, съответни на ТР №1/21.06.18г. на ОСНГТК на ВСК и пар.96 от ПЗР на
ЗИД на КЗ /бр.101/18г./, като е очертал релевантните за основателността на
предявените искове факти, фактите, които не се нуждаят от доказване в
производството, онези факти и възражения, които остават нуждаещи се от
доказване, и е разпределил между страните тежестта за установяването им.
2. За нуждаещите се от доказване в
процеса факти на създадена трайна и дълбока, особено близка емоционална връзка
между ищците и покойния им дядо и на претърпени
от тях, поради неговата смърт, продължителни болки и страдания, които е
справедливо да бъдат обезщетени, със събраните в с.з. от 22.01.19г. показания,
дадени от св.Е.Б.- майка на двете ищци и св.Г. С.- леля на двете ищци, се установи,
че М. и Н. Б. са родени и досега живеят на втори етаж в ***, в къща на два
етажа, на първия етаж от която до смъртта си е живеел и дядо им Н., с когото са
били изключително близко свързани, тъй като той активно е участвал в
отглеждането им. При раждането на по-голямата внучка М., майката работела и
учела, затова, както по тази причина, така и защото бил „детешар“, Н. Б.
основно се грижел за двете деца на сина си, с който живеел в един двор и в една
къща, и прекарвал много време заедно с тях. Той ги водел и вземал от градина и
от училище. С Н. играели заедно на карти и на шах. С М. заедно разучавали песни
и пеели. Заедно ходели на вила на балкана и си живеели задружно, и били много
привързани един към друг. Смъртта на дядо им се отразила много тежко и трагично
на двете ищци. Н. не поискала да присъства на погребението на дядо си, за да го
запази в паметта си като жив, и станала след това събитие едно тъжно дете, а М.
отишла на погребението му, но била съкрушена и припаднала там. И двете плакали
много и се затворили след смъртта му, като вече не искали да слизат на долния
етаж. М. за дълго време спряла да ходи на пеене. И двете още преживявали
смъртта на дядо си, който бил в спомените и разговорите им при всяка семейна
среща и събитие.
3.Във
връзка с фактите, на които е основано повдигнатото от ответника възражение за
съпричиняване на птп от покойния дядо на ищците:
С
показанията на св.Р.Р., пътувал в товарния камион, се установи, че докато те
продължавали по главния път, колоездачът не спрял на стопа, а после свидетелят
само видял в последния момент, когато се разминавали, как колелото идва, колоездачът
не спира, а хванал бастуна, който бил закачен на кормилото му, и се мъчел нещо
да прави с него, сигурно да спре или и той не знае какво, после шофьорът
избягал наляво, подминали велосипедиста, но той се ударил /виж л.106гръб-
л.107лице/.
С
приетото в с.з. от 23.04.19г. заключение вх.№ 12110/16.04.19г. на допусната по
делото АТЕ се установи, че: на мястото на птп не са били видни следи от
спирачен път на велосипеда, управляван от покойния дядо на ищците; че предното
колело на велосипеда е нямало действаща спирачка, а по отношение на задното
колело е невъзможен отговор на въпроса имало ли е такава, тъй като в частта на
същото велосипедът е бил деформиран до степен, която не позволява да се направи
констатация в тази връзка; че няма данни велосипедистът да е имал проблеми със
слуха и/или зрението; че в района на птп, в близост до велосипеда, има заснета
дървена дръжка, подобна на дръжка от метла, но тя не може да бъде свързана по
някакъв начин от експерта със спирането на велосипеда; че на Т- образното
кръстовище, на което се е състояло птп, при добри атмосферни условия, в
светлата част на денонощието, на сух и равен път с асфалтова настилка, както и
предвид организацията, съгласно наличните на място пътни знаци, велосипедистът
е можел и да възприеме приближаващия се автомобил, и да спре, но вместо това,
той не е спрял на знака, задължаващ го да спре и да пропусне движещите се по
пътя с предимство, а е навлязъл и се е движел в платното/лентата за насрещно
движение, и така се е стигнало до птп, при което е бил прегазен от камиона,
въпреки направените от водача на камиона усилия да избегне удара /виж
заключението на л.91-л.95/.
В
същото съдебно заседание, в отговор на въпроса на страните и на съда в.л. инж.Д.
е посочило още, че: всеки велосипед, независимо от това, колко е стар, излиза
от производителя съоръжен както с предна, така и със задна спирачка, независимо
от различните типове спирачки, според конструкцията, използвани във времето; че
задната спирачка в случая е била тип „контра“- т.е чрез задвижване в обратна
посока на около от 45 до 60 градуса на педалите на велосипеда, при което се
задейства и специална конструкция, която задържа, а в крайна сметка и спира
движението на задното колело, и на велосипеда; че при велосипеда поне 80% от
усилието при спиране се пада на задната спирачка и това се обуславя от
обстоятелството, че цялото тегло на ездача ляга върху седалката, която е над
задното колело и че масово задната спирачка се използва за спиране, тъй като
при внезапно задействане на предната спирачка е възможно преобръщане на
колоездача напред; че ефективността на типа задна спирачка, с която конкретният
велосипед е бил съоръжен, е достатъчна, за да се осъществи спиране на
велосипеда и тогава, когато той няма предна спирачка; че при приетата със
заключението скорост на движение на велосипедиста от 10км/ч, с оглед възрастта
му, тъй като същата е ниска, и при плавно, и при рязко задействане на задната
спирачка не биха останали следи върху асфалта; от обстоятелството, щото няма
оставени/намерени следи от велосипеда на мястото на птп, не може да се направи
категоричен извод, че велосипедистът не
е опитал да спре, но има данни, поради които може да се заключи, че не е
направил опит за спиране, защото при своевременно задействане на спирачката,
велосипедът би спрял за 0.95 от секундата, което в разстояние е около 1.30м , а
при огледа велосипедистът е намерен чак под гумите на ремаркето, навлезнал е с
още 2.85м. навътре, при композиция от автомобил влекач с ремарке, а ако бе
задействал задната спирачка дори с лек натиск, пак би трябвало да спре на
безопасно разстояние от автомобила, като няма данни пред него да е имало
някакво препятствие, тъй че да не е можел да забележи автомобила, и не са били
събирани данни бил ли е велосипедистът добре със зрението и със слуха, което
също би било от значение за обяснение на поведението му в случая; че дори
автомобилът да се бе движил със скорост от 40км/ч, при това поведение на
велосипедиста, птп пак би било неизбежно, като се отчете освен вече казаното и
обстоятелството, че върху велосипеда липсва светлинна сигнализация и той се
движи в насрещното, тъй че в първия момент, в който пред водача на автомобила
се откроява профила /фигурата/ на велосипедиста, той лесно би могъл да смете,
че това е велосипедист, който се движи в неговата посока, а не срещу него.
ІІІ.Въз основа на тези установени в
производството факти, съдът направи следните правни изводи по съществото на
спора.
1.По основателността на предявените
искове.
Както при действието на сега
действащия КЗ, така и при действието на отменения от него КЗ, уредените, спрямо
които застрахованият е отговорен, могат да търсят обезщетение пряко от
застрахователя /чл.226,ал.1 от КЗ/отм/- т.е следва да се установи, че ищците
имат качеството на увредени, а ответникът- качеството на застраховател на застраховано
лице, за което са възникнали предпоставки за носене на отговорност към
увредените, съгласно българското законодателство.
Ответникът в производството не е оспорил наличието
на валидно застрахователно правоотношение за риска гражданска отговорност на товарен автомобил „Камаз“ с
ДКН РВ **** ХМ, към датата на птп от ***г., при което е загинал Н. Б.- т.е.
качеството си на застраховател по смисъла на чл.226,ал.1 от КЗ/отм/, от което
се обуславя надлежната му пасивна процесуална и материална легитимация по
предявените искове.
Налице е и релевантното за предявените искове обстоятелство, от което е обусловена функционалната отговорност на застрахователя, а именно- наличието на предпоставките за понасяне на отговорност от застрахованото лице към увредените лица, съгласно българското законодателство, в случая- отговорност за вреди по чл.45 от ЗЗД, доколкото при зачитане на основание чл.300 от ГПК на влязлата в сила присъда по нохд №1741/14г. на ПОС се установи, че В. К. е признат за виновен и осъден за причиняване по непредпазливост на смъртта на Н. Б., при птп, състояло се на ***г., и същият, като водач на товарния автомобил, блъснал Н. Б., е застраховано по смисъла на чл.257,ал.2,предл.2 от КЗ/отм/ лице. Същевременно, съгласно чл.258, ал.1,т.1 от КЗ/отм/, застрахователният договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахованите лица за вреди, причинени на територията на Република България съгласно българския закон, а съгласно чл. 257,ал.1 от КЗ/отм/, обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство.
Затова, отговорът на въпроса за основателността на предявените искове се предопределя от отговора на въпроса имат ли ищците качеството на увредени лица по смисъла на КЗ/отм/ през призмата на задължителното тълкуване, дадено с ТР №1/21.06.18г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, който е и основен спорен между страните въпрос в случая, предвид разширяването на кръга на надлежно легитимираните лица, които могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди при смърт, извън най- близките роднини, на които това право бе признато със задължителното тълкуване, дадено от ППВС №4/61г., и конкретно- била ли е налична между Н. Б. и внучките му Н. и М. дълбока и трайна емоционална връзка и претърпели ли са те поради смъртта му продължителни болки и страдания, изискващи да бъдат обезщетени.
По този спорен въпрос, противно на тезата, застъпена от ответника както в
отговора му, така и в писмената му защита, съдът намери, че на ищците може да
бъде призната надлежна активна материална, а оттам и процесуална легитимация по
предявените искове, тъй като тези изисквания на закона се установиха в случая.
Макар гласните доказателства да са на близки роднини-майка и леля на
ищците, съдът ги цени като безпротиворечиви и житейски логични, а с тях се
установи, че поради факта на израстване в една къща и при активна ангажираност
на покойния в отглеждането на двете ищци по делото, между тях е имало създадена
дълбока емоционална връзка, която е била трайна, като в продължение на години,
които са особено важни за децата- в училищната възраст, Н. Б. не само се е
грижил за двете си внучки всеотдайно, но и е оказал влияние върху оформяне на
трайни техни интереси и умения. Именно поради тази изградена близост, както и
защото загубата му е била първата преживяна на техните години смърт на роднина
от семейството, същата им е донесла силни страдания, а споменът за дядо им ги
натъжава и до момента, тъй че претърпените от тях в тази връзка неимуществени
вреди изискват да бъдат обезщетени.
В обобщение на казаното по този пункт, съдът намери, че исковете и на
двете ищци са основателни.
2. По възражението на ответника за прекомерност на търсеното от ищците обезщетение,
с оглед принципа за справедливост, и доводите на ищците за неприложимост на чл.493а
от КЗ, във вр. с пар.96 от ПЗР на КЗ.
При доказана от ищците основателност на исковете им, при надлежна материална
и процесуална легитимация, следва да се реши въпроса за размера на
обезщетението, което да им се присъди, като се отговори на доводите на ищците,
щото съдът не следва да прилага законовото ограничение, предвидено от пар.96 от
ПЗР на КЗ, и на повдигнатото от ответника възражение за прекомерност на
търсеното от ищците обезщетение с оглед принципа за справедливост.
Новата норма на чл.493а от КЗ, приета със ЗИД на КЗ, в сила от
07.12.18г., предвиди, че в случаите на смърт на пострадалото лице, лицето, което отговаря за причинените
неимуществени вреди, дължи на увредените лица обезщетение, което се определя
съгласно методика, утвърдена с приета съвместна наредба на комисията за
финансов надзор, министъра на здравеопазването и министъра на труда и
социалната политика, а разпоредбите на пар.95 и пар.96 от ПЗР, приети със същия
закон постановиха, че до влизането в
сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.
493а, ал. 2, за определянето размера на обезщетенията за пострадалите лица
и за увредените лица по чл.
493а, ал. 3, за имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно
увреждане, съответно смърт на пострадалия, включително за събития, настъпили
преди влизането в сила на този закон, се прилага досегашният ред /пар.95/, като
обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.
493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лв./пар.96,ал.1/, лицето, което
отговаря за причинените неимуществени вреди на лицата по чл.
493а, ал. 4, дължи обезщетение в размера по ал. 1 /пар.96,ал.2/, размерът
на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от лицата по чл.
493а, ал. 4 за предявените от тях съдебни претенции в периода от 21 юни
2018 г. до влизането в сила на този закон се определя по ал. 1, като тези лица
могат да оттеглят своите искове без съгласието на ответника и не носят
отговорност за разноски за прекратената част от иска /пар.96,ал.3/.
В конкретния случай, исковете на двете ищци са предявени на 11.07.18г.,
т.е. в периода от 21.06.18г. до 07.12.18г., и те са в кръга на увредените лица
по чл.493,ал.4- т.е. лица, извън тези по чл.493,ал.3 /съпруг или лице, с което
починалият е бил в съжителство на съпружески начала, дете, включително
осиновено или отглеждано, и родител, включително осиновител или отглеждащ/,
които по изключение са претърпели неимуществени вреди вследствие на смъртта
на пострадалото лице, тъй като са създали трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия, причиняваща им продължителни болки и страдания, които е справедливо
да бъдат обезщетени, и не са оттеглили исковете си за размера над 5000лв., до
който, съгласно цитираните разпоредби е ограничена отговорността на
застрахователя към тях, респективно- до който съдът следва да им определи
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, тъй като към датата на
постановяване на това решение, не е приета наредбата по чл.493,ал.2 от КЗ и
липсва методика за определяне на обезщетенията за заверените висящи случаи,
която би следвало да се утвърди с тази наредба.
Съдът намери, че предвиденото от пар.96 от ПЗР на КЗ ограничение при
определяне на следващото се на ищците обезщетение за неимуществени вреди, не
следва да се прилага, при следните съображения:
Ищците считат, че нормата на пар.96 от ПЗР на КЗ не следва да се прилага,
тъй като въведеното с нея ограничение противоречи на чл.9,ал.1 от Директива
2009/103/ЕО и Съвета на ЕС, позовавайки се за целта на чл.15,ал.2 от ЗНА, който
гласи, че при противоречие на нормативен акт на регламент на ЕС, се прилага
регламентът, както и като се позовават на задължителната съгласно чл.633 от ГПК
сила за националния съд на решенията, постановени от съда на ЕО/ЕС, конкретно-
на решенията по дело С-91/92 и дело С-277/12.
Изричният запис на чл.15,ал.2 от ЗНА ясно сочи, че урежда конкуренция при
противоречие на вътрешен нормативен акт не с кой да е акт от общностното право,
а с регламент, и е изцяло оправдан, предвид закрепеното от чл.288,пар.2 от
Договора за функционирането на ЕС пряко приложение на регламента, като акт с
общо действие, във всички държави-членки, поради което, при стриктен прочит,
принципният отговор е, че когато се твърди противоречие между нормативен акт от
вътрешното право и директива, цитираната разпоредба не може да бъде приложена.
Въпреки горното, преглед на практиката на съдилищата сочи, че наведените
от страните по съдебни спорове доводи за противоречие на вътрешни нормативни
актове с директиви, имащи съответния на тях предмет на правно регулиране, са
разглеждани от съдилищата по същество /основно на ВАС, постановени по повод
спорове в различни области на правото - виж напр. Реш.№765/17.01.11г. по адм.д.
№9736/10г.-ІІ о; Реш.№10369/11.07.11г. по адм.д. №4109/11г.-5чл.с-в;
Реш.№10323/08.07.13г. по адм.д.№2673/13г.-VІІ о; №10995/19.07.13г. по адм.д. №5964/13г.-І о;
Реш.№477713.04.18г. по адм.д. №1372/16г.-ІІ о/, при отчитане естеството на
директивата като акт, който по принцип няма пряко приложение, а обвързва
държавите членки, до които е адресиран, по отношение постигането на даден
резултат, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и
средствата за постигането му /чл.288,пар.3 от ДФЕС/.
В практиката си, свързана с даване на заключения по преюдициални
запитвания на съдилища на държави –членки относно прякото/непосредствено
действие на директиви и възможността за
приложението им в отношенията между частно правни субекти, Съдът на ЕС /ЕО
действително се е произнасял в различни случаи, един от които е по цитираното
от ищците в молбата им дело С-91/92, и както ищците пишат, чл.633 от ГПК
действително постановява, че решенията на СЕО са задължителни за за всички
съдилища и учреждения в РБ, но цитираното от тях решение по преюдициално
запитване не може да бъде приложено като задължително за този съд, при решаване
на спорния и разглеждан в случая въпрос, защото е с различен от него предмет-
постановено е по искане за тълкуване на Директива 85/577/ЕИО
на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка
с договорите, сключени извън търговския обект и касае случай на спор между
частно правни субекти, породен по време, в което, след изтичане на срока за
транспониране на посочената директива от държавите –членки, *** не е предприела
действия по въвеждане на изискванията и в своето вътрешно право. Извън горното,
при даване на отговор на въпроса на запитващия съд „може ли посочената директива да породи действието си в отношенията
между частноправните субекти и *** държава и в отношенията между самите
частноправни субекти в периода между изтичането на 24-месечния срок,
предоставен на държавите-членки, за да се съобразят с нея, и датата, на която ***
държава се е съобразила с нея?", Съдът е дал отговора, че „при
липсата на мерки за транспониране на Директива 85/577/ЕИО в предвидените срокове потребителите не
могат да обосноват право на отказ срещу търговците, с които са сключили
договор, със самата директива и да се позоват на такова право пред национална
юрисдикция., но все пак националната юрисдикция е длъжна, когато прилага
разпоредби от национално право, независимо от това дали са приети преди или
след Директивата, да ги тълкуват доколкото е възможно в светлината на текста и
целта на тази директива“, като
за това е необходимо първо да се извърши и преценка дали самата директива
съдържа ясни и точни разпоредби, относими към предмета на спора, решаван от
националния съд- т.е., заключението,
което е дадено, не е такова за приложение на директивата, а за тълкуване от
националния съд, при липса на вътрешна уредба, транспонираща налична в областта
на спора директива, националното право в светлината и целта на директивата, при
решаване на конкретния висящ пред него спор.
Затова, за да даде отговор на въпроса налице ли е
в случая противоречие между пар.96 от ПЗР на КЗ и чл.91,ал.1 от Директива
2009/103 и за да извърши преценка отговаря ли ограничението на пар.96 от ПЗР на
КЗ на целта на посочената директива,
този състав съобрази конкретно следното:
Въпросът, относно който се търси отговор в случая, е за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на
увредени лица, във връзка със смърт на техен роднина- дядо, причинена при
птп, в което той е участвал като велосипедист и е бил блъснат от товарен
автомобил.
Директива 2009/103/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА
от 16 септември 2009 година, наричана по-долу само Директива 2009/103, в сила
от 27.10.09г., е относно застраховката „Гражданска отговорност" при
използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за
сключване на такава застраховка.
С Директива 2009/103, с оглед яснота и рационалност, както и поради извършвани във времето съществени изменения, е кодифицирана уредбата на прежде приетите Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства, Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховките „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства /Четвърта директива за автомобилното застраховане/, както и Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. за изменение на Директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка „Гражданска отговорност" относно използването на моторни превозни средства /виж т.1 от преамбюла/, без приемането и да засяга задълженията на държавите-членки относно сроковете за транспониране в националното право и за прилагане на описаните отменени директиви, като позоваванията на последните се считат и за позовавания по приетата Директива 2009/103 /виж т.54 от преамбюла и чл.29/.
Съгласно приложение, част Б от Директива 2009/103, сроковете за транспониране в националното право на отменените и кодифицирани с нея директиви в реда на приемането им са съответно: 31.12.1973г., 31.12.1987г.; 31.12.1992г.; 19.07.2002г. и 11.07.07г., а за прилагане-31.12.73г.; 31.12.88г.; 31.12.92г.; 19.01.03г.; 11.07.07г.
С приемането на РБ за член на ЕС, считано от
01.01.07г., съгласно чл.2 от Протокола относно условията и договореностите за
приемането на РБ и *** в ЕС, съставляващ неразделна част от подписания на
25.04.05г. Договор между държавите –членки и РБ и *** за присъединяването на РБ
и *** към ЕС, от датата на
присъединяване, разпоредбите на Конституцията, Договорът за ЕОАЕ и актовете,
които са приети от институциите преди присъединяването, са задължителни за
България и *** и се прилагат в тези държави при условията, предвидени в Конституцията,
в Договора за ЕОАЕ и в настоящия протокол.
По
силата на цитираната в предходния абзац разпоредба, РБ е спазила изискванията
за транспониране на действащите към датата на приемането и в ЕС четири
директиви за автомобилното застраховане и директивата от 2005 за изменението
им, като с пар.4б, нов от ДР на КЗ /отм/, обн. с ДВ бр.97/23.11.07г., е въвела
в приложимия национален закон, регламентиращ съответните отношения,
разпоредбите на всички описани по-горе директиви, както и на Директива 72/430
за изменение на Директива 72/166 /виж т.2, т.3, т.8, т.13, т.20 и т.28 от
пар.4б/.
Застрахователното
събитие, по повод което ищците по делото претендират присъждане на обезщетение
като увредени лица, е такова от ***г., Директива 2009/103 е траспонирана с КЗ,
в сила от 01.01.16г. /виж пар.7,т.2 от ДР на КЗ/, ищците са предявели исковете
си на 11.07.18г., а ЗИД на КЗ, с който е приета разпоредбата на пар 96 от ПЗР
на КЗ, във вр.
с чл.493а-нов-Обезщетение
за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт
на КЗ, е в сила от 07.12.18г.
С оглед
горното и в търсене отговор на въпроса за твърдяното от ищците противоречие,
като изключи от тази проверка Директива 2000/26, като пряко неотносима към
разглеждания казус, доколкото, съгласно нейния чл.1, пар.1, тя има за цел да установи специални разпоредби, приложими за
пострадали лица от произшествия, настъпили в държава- членка, различна от
държавата членка по пребиваване на пострадалото лице, и причинени в резултат на използването
на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в държава-членка, и
без да засяга разпоредбите на законодателството на трети страни относно
гражданската отговорност и на международното частно право, да се прилага и за
пострадали лица, които пребивават в държава-членка и имат право на обезщетение
за загубите или другите вреди, претърпени в резултат на произшествия, настъпили
в трети страни, чиито национални бюра на застрахователите по смисъла на член
1, параграф 3 от Директива 72/166/ЕИО участват в системата „Зелена
карта", когато произшествията са причинени при използването на превозни
средства, застраховани и обикновено домуващи в държава-членка, съдът констатира, че:
Легалните определения на понятията „пострадало
лице“ и „увредено лице“, които се съдържат в Директива 72/166 и в Директива
2009/103, като Директиви 84/5 и 90/232 работят с понятието за пострадало лице,
вече въведено от Директива 72/166, са много близки и в двата случая, като
пострадало, съответно- увредено по техния смисъл лице, се третира всяко лице,
което има право да получи обезщетение за вреди, причинени от мпс, а съгласно
първата директива, освен за вреди-и за загуби /виж чл.1,т.2 и от двете
директиви/.
Като се
има предвид, че и всички тези директиви касаят и въвеждат задължение за
държавите-членки да предвидят задължителна застраховка гражданска отговорност
на превозните средства и целят да защитят интересите на лицата, които могат да
пострадат при птп, причинени от превозни/моторни превозни средства, легалните
определения на лицата, третирани като пострадали/увредени от националния
закон, следва да се търсят в
разпоредбите относно задължителната застраховка гражданска отговорност, и е
видно, че както при действието на отменения, така и при действието на КЗ в сила
от 01.01.16г., сега КЗ/отм/, те са идентични /виж чл.265 от КЗ/отм/ и чл.478 от КЗ/, като „пострадало“ е лицето, което е починало/на което е причинена смърт
или е претърпяло телесно увреждане, причено от мпс, а „увредено“ е лицето,
включително пострадалото, което има право на обезщетение за вреди, причинени от
мпс.
Вследствие
това може да се каже, че и изследваните директиви, и националния закон, не
бележат разлика по отношение на определянето на лицата, които имат право да
получат обезщетение за вреди, причинени от мпс- т.е. увредените по смисъла на
КЗ/отм/ и КЗ лица, каквито са ищците по делото, имат и качеството на увредени
лица по смисъла на Директива 2009/103.
Извън
горното, в хода на времето, регламентацията в изследваните директиви бележи
развитие в насока разширяване обхвата на приложение, създаване на реални и
съпоставими за различните държавни-членки гаранции за защита на пострадалите
лица, улесняване достъпа им до получаване на информация, свързана с птп и на
реда, уреждане гаранции за разглеждане на претенциите им по най-бърз възможен
начин и гаранции за това, че няма да останат без обезщетение при причиняване на
вреди от неидентифицирани мпс и т.н., но
в никоя от тях не съдържа нарочна уредба по въпроса за размера на обезщетението
за неимуществени вреди, което следва да се заплати на увредените лица, които
имат право да получат такова обезщетение при
смърт на пострадалато лице, тъй че да се търси и отговор на въпроса
е ли тази нейна уредба ясна и конкретна, в аспекта на вече цитираното по-горе
решение по дело С-91/92, като:
Директива 72/166 въвежда единствено изискването всяка държава-членка да
предприеме всички подходящи мерки, с които да гарантира, че гражданската
отговорност във връзка с използване на превозни средства с обичайно домуване на
нейна територия, е застрахована, като обхватът на покритата отговорност и
условията на нейното покритие се определят въз основа на тези мерки /чл.3/;
Директива 84/5, отчитайки обстоятелствата, че все още съществуват основни
различия между законодателствата на различните държави-членки относно степента
на задължителното задстрахователно покритие, както и че е необходимо сумите, за
които е задължителната застраховка, да могат да гарантират на пострадалите
адекватно обезщетение, независимо от това в коя държава-членка се е случило
произшествието, е първата, която постановява, че застраховката, посочена в
чл.3,пар.1 от Директива 72/166, покрива задължително както имуществени щети,
така и лични наранявания /пар.1/, и сочи конкретно, ясно и точно, че без да
се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да
предвиждат, всяка държава-членка изисква застраховката да бъде задължителна
поне по отношение на следните размери на покритие, след изм. с Директива
2005/14, а именно: в случай на телесно увреждане- минимален размер
на покритие 1 000 000евро за пострадал или 5 000 000евро за
иск, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществена щета-
размер на покритие 1 000 000евро на иск, независимо от броя на
пострадалите.
Директива 90/232 не съдържа регламентация относно размера на
задължителното застрахователно покритие, но доколкото пострадалият сродник на
ищците е бил велосипедист, относима към спорния казус е добавената с чл.4 на
Директива 2005/14 нова разпоредба на чл.1а, съгласно която, застраховката,
посочена в чл.3,пар.1 от Директива 72/166, обхваща телесни увреждания и
имуществени щети, претърпени от ...велосипедисти…, които вследствие на
произшествие с участие на мпс имат право на обезщетение съгласно националното
гражданско право, без този член да засяга нито гражданската отговорност,
нито размерите на щетите.
Тук следва да се посочи, че в т.16 от преамбюла на Директива 2005/14 за пръв път и единствено в
нея се споменава, че освен имуществените, и неимуществените вреди на
пешеходци, велосипедисти и други лица, които не използват мпс и обикновено са
най-слабата страна при произшествия, следва да бъдат обхванати от
задължителната застраховка на превозното средство, участващо в инцидента и да
имат право да получат обезщетение, съгласно националното гражданско
законодателство, но видно от описаните по-горе като извършени с Директива
2005/14 изменения в Директива 84/5 и в Директива 90/232, за държавите не са
създадени конкретни задължения в тази връзка.
И накрая, отчитайки обстоятелствата, че задължението на държавите-членки да гарантират
минимални суми на застрахователно покритие представлява важен елемент от
защитата на пострадалите и минималното покритие в случай на телесни увреждания
следва да се изчисли така, че да обезщети напълно и справедливо всички
пострадали, получили много сериозни увреждания, като същевременно се вземе
предвид ниският брой произшествия с няколко пострадали и малкото произшествия с
няколко пострадали, получили много сериозни увреждания в рамките на едно и също
произшествие /виж т.12 от преамбюла/, както и че на пострадалите при
произшествия с моторни превозни средства следва да се гарантира съпоставимо
третиране, независимо от това къде в Общността е настъпило произшествието /т.20
от преамбюла/, Директива
2009/103 създава задължение за всяка държава –членка да предприема всички подходящи мерки с цел
застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни
средства, които обичайно се намират на нейна територия, като покритите вреди и
условията на застраховката се определят в рамките на тези мерки и като
застраховката покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания
/чл.3/, и изисква от тях, без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които
държавите-членки могат да предвиждат, застраховката, посочена в член 3, да
бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми:
в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000
EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на
пострадалите;
б) в случай на имуществени вреди -1 000 000 EUR за застрахователно
събитие, независимо от броя на пострадалите /чл.9,пар.1/- т.е предвижда при
задължителната застраховка минимални застрахователни суми в размерите,
установени в Дриектива 84/5 след изменинето и с Директива 2005/14, като и с
Директива 2005/14, и с Директива 2009/1103 е предвиден и механизъм за
актуализиране и привеждане на установените с тях минимални размери на покритие,
в съответствие с европейския индекс на потребителските цени.
Предвидените в Директива 84/5, след изменението и с Директива 2005/14, и
в Директива 2009/103 еднакви задължителни минимални размери на покритие по
отношение на застраховката по чл.3 от Директива 72/166- в случай на телесно
увреждане и в случай на имуществена щета, са изцяло съответни на разпоредбите в
националното право, в което са били транспонирани посочените директиви /виж
съответно: чл.266 от КЗ/отм/, в сила от 11.06.12г.; чл.492 от КЗ, преди изм. с
ДВ бр.97/18г., в сила от 07.12.18г., с което тези суми са вече актуализирани.
Единствената разлика между директивите и националния закон по отношение
на предметния обхват на изследваните
разпоредби е тази, че и чл.266 от КЗ/отм/, и чл.492 от КЗ, изрично сочат,
щото установената с тях минимална застрахователна сума /лимит на отговорност
обхваща и неимуществените вреди, вследствие на смърт, които не са
включени изрично в обсега на директивите, а дали попадат в хипотезата на
случаите на телесно увреждане, за които е предвидено описаното вече минимално
задължително покритие, би могло да се изведе евентуално по тълкувателен път.
При горните данни и доколкото пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ има за предмет размера
на обезщетението за неимуществени вреди, а чл.1,пар.1 от Директива 84/5 и
чл.9,пар.1 от Директива 2009/103 и транспониращите ги в националното право
чл.266 от КЗ/отм/ и чл.492 от КЗ- размера на застрахователната сума,
очевидно се налага необходимостта да се даде отговор на въпросите еднозначни ли
са понятията „застрахователна сума“ и „обезщетение“ за вреди“/“застрахователно
обезщетие“, тъй че да се сравняват размерите им в единия и другия случай и да
се търси противоречие между разпоредбите, които ги регламентират, респективно-
ако не са еднозначни, може ли размерът на обезщетението да се ограничава от
закона до сума, по-ниска от минималния определен от същия закон и от двете
директиви размер на застрахователната сума/лимит на отговорност.
Видно е и от отменения, и от сега действащия КЗ, в частта за
задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилстите, че те
регламентират в отделни правни норми застрахователната сума /чл.266 от КЗ/отм/
и чл.492 от КЗ/ и застрахователното обезщетение /чл.273 от КЗ/отм/ и чл.499 от КЗ/, което само по себе си е индиция, че тези понятия имат различен смисъл, а
съвкупният им прочит, взет предвид ведно с разпоредбите и на чл.267,ал.3 от КЗ/отм/ и нов чл.493а от КЗ, и на чл.267,ал.1 и ал.2 от КЗ/отм/ и чл.493 от КЗ/, отнасящи се до застрахователното покритие,
ясно сочи, че обезщетението за вредите, попадащи под застрахователното
покритие, се определя по ред/механизъм, установен от националния закон, в
рамките на нормативно установената минимална застрахователна сума, която по
този начин се явява горна граница за отговорността на застрахователя към
застрахования и/или увреденото лице.
Горното категорично налага нуждата за правоприлагащия орган, при наличие
на две законодателни разпоредби от една и съща степен, едната от които -чл.492
от КЗ установява в кореспонденция с
целите и в светлината на обсъдените по-горе актовете на общностното право
минимални размери на сумите, до които може да се простира отговорността на
застрахователя към увредените лица при определяне на следващото им се по закона
обезщетение за вредите, причинени от мпс, рискът гражданска отговорност при
използване на които е покрит от задължителна застраховка гражданска
отговорност, а другата- пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ установява размер,
хилядократно по-нисък от първия размер, да вземе решение кой от тези размери следва
да съобрази при решаване на спора.
И когато на фона и през призмата на описаното по-горе следва се съобрази
съответствието на разпоредбата на пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ с Директива
2009/103, става ясно, че цитираното от ищците решение на Съда по дело С 277/12
е изцяло приложимо към стоящия за решаване пред този съд спорен въпрос, тъй
като:
Решението е постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на
чл.3,пар.1 от Директива 72/166, една от
трите директиви, кодифицирани с Директива 2009/103
Във връзка с висящ спор относно претенция за обезщетение за неимуществени
вреди, при вътрешно-правна регламентация по латвийския закон, въвеждаща
аналогично на нормата на пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ ограничение относно размера
на обезщетението, което може да се присъди, смешно нисък, в сравнение с
предвидените минимални лимити от втората директива
След отчитане от запитващия латвийски съд на обстоятелството, което и
този състав констатира в прегледа си по-горе - че чл.1 от Директива 84/5 установява задължителна гарантирана сума
при обезщетенията за телесни увреждания и за вреди, причинени на имущество, без
обаче да урежда пряко въпроса за неимуществените вреди, причинени на физически
лица, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, са формулирани
преюдициални въпроси, на които и този състав търси отговор в случая, а именно:
1) Включват ли се и неимуществените вреди в задължителното обезщетение за
телесни увреждания, предвидено в член
3 от Директива 72/166 /Първа директива/ и в член
1, параграф 2 от Директива 84/5 /Втора директива/?
2) При утвърдителен отговор на
първия въпрос, трябва ли член
3 от Първа директива и член
1, параграф 2 от Втора директива да се тълкуват в смисъл, че не допускат
държава членка да ограничи максималната сума на обезщетението за неимуществени
(морални) вреди, като предвиди граница за отговорността на застрахователя,
която е значително по-ниска от установената в Директивите и в националния
закон.
С постановеното по дело С -277/12 решение, както и чрез препратките, които
се съдържат в него към решението на Съда по дело С -300/10, на поставените
преюдициални въпроси са дадени отговорите, че :
1.Член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно
сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката
„Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и
за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5/EИО на Съвета от 30
декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки,
свързани със застраховките „Гражданска отговорност" при използването на
моторни превозни средства (МПС), трябва да се тълкуват в смисъл, че
задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването на
моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените
вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно
произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската
отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора по главното
производство национално право.
2) Член 3, параграф 1 от
Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от
Втора директива 84/5 трябва
да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно
която задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването
на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора
директива 84/5.
Ето
защо, този състав счете, че ограничението в размера на обезщетението,
предвидено от пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ, не следва да се прилага при решаване на
спора, защото приложението му би обезсмислило полезното действие на чл.1 от
Директива 84/5, изм. с Директива 2005/14, транспонирана в чл.266 от КЗ/отм/ и
на Директива 2009/103, транспонирана в чл.492 от КЗ, а въпросът за размера на
следващото се на ищците обезщетение следва да се реши при прилагане на принципа
за справедливост, установен от чл.52 от ЗЗД, в рамките на установения от
чл.267,ал.3 от КЗ/отм/ лимит на отговорността на ответника.
При приложение на принципа на
справедливост, установен от чл.52 от ЗЗД, съдът намери, че търсеното от ищците
обезщетение от по 30000лв. не е прекомерно, както ответникът счита,
съобразявайки следните конкретни обстоятелства:
Макар към датата на птп Н. Б. да е бил на ***години, фактът на смъртта му
се е явил неочакван и внезапен за внучките му, доколкото липсват по делото
данни той да е страдал от някакво заболяване, което да ги подготви за раздялата
с него, тъй че налага определяне на обезщетението в размер, по-висок от случаи,
в които, макар и причина за смъртта да е птп, смъртта е можела да настъпи
съвсем скоро и поради заболяване на пострадалия от птп;
Смъртта на Н. Б. е била първото преживяно от ищците такова събитие в
семейството, което, заедно с все още крехката им възраст- съответно на **години
и на **години към ***г., също изисква по-високо обезщетение от онова, което би
се определило на увредени във възраст на зрялост и с житейски опит, правещ за
тях по-лесно възприемането и преживяването на трагичните факти от
действителността;
Съществувалата силна привързаност между покойния и ищците е обусловила и
сила и продължителност на преживяваната от тях по повод смъртта му скръб, както
и други неблагоприятни последици /ограничения в общуването с останалите членове
на семейството, промяна в създадени навици и интереси/, които изискват и адекватно
на тях обезщетение.
Затова, като съобрази съдебната практика по отношение размерите на
обезщетения за неимуществени вреди при смърт на родител, които са присъждани на
увредени лица, които са низходящи от първи ред, вариращи в широки граници, но
обичайно около 100 000лв., както и като съобрази, че независимо от тежко
преживяната загуба на техния дядо, те все пак имат живи родители и други близки
от по-широкия роднински кръг, които да им служат като морална подкрепа и опора,
съдът счете, че обезщетение в размер на 30 000лв. е адекватно да ги обезщети за
неимуществените вреди, които са претърпели и търпят във връзка със смъртта на
дядо им.
Възражението на ответника за прекомерност на търсеното от ищците
обезщетение е основано на довода, че обезщетението за претърпени неимуществени
вреди не следва да води до неоснователно обогатяване, както и на довода, че
предвид размера на минималната и средна работна заплата за страната към датата
на настъпване на събитието, търсеното обезщетение е неоснователно завишено.
И двете негови съображения са принципно и хипотетично верни, доколкото
съдебната практика по приложение на чл.52 от ЗЗД, от датата на влизане на
закона в действие и до момента, е застъпвала неотклонно виждането, че справедлив
по смисъла на чл.52 от ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди е
онзи, който отговаря едновременно и на двата основни принципа- за пълна и
адекватно обезвреда на пострадалия/увредения и за недопускане на
неоснователното му обогатяване, а на обществено-икономическата обстановка
/социално- икономическото положение/ в страната е гледано като на критерий,
свързан с преценката за баланса между тези два принципа.
Преценката за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди,
за разлика от обезщетението за претърпени имуществени вреди, които се оценяват
към датата на тяхното претърпяване от пострадалия/увредения, се извършва към
датата на присъждане на обезщетението от съда. Изтъкнатото е важно, доколкото
размерите на минималната работна заплата за страната, които се определят с
нормативен акт и съдът може поради тази причина и без да събира за тях
доказателства, да ги съобрази служебно, значително се различават. Така, към
намерената от съда релевантна дата, размерът на минималната работна за
страната, е 560лв. /виж ПМС 320/20.12.2018г./, докато за ***г. размерът на
минималната работна за страната е 310лв. /виж ПМС 250/11.10.2012г./. Сам по
себе си, този размер обаче не може да спомогне за преценката на справедливия
размер на обезщетението за неимуществени вреди, без да бъде съпоставен и с
други икономически показатели, за да се разбере дали повишаването на
минималната работна заплата е в резултат на увеличаване на благосъстоянието на
населението в годините, или в резултат на повишаване на инфлацията. Затова
съдът взе предвид и официалните данни, обнародвани от НСИ на официалната му
интернет страница, за индекса на потребителски цени в България, служещ,
съгласно методологията, публикувана на същата страница, като официален
измерител на инфлацията в България и като средство за индексиране на заплати,
пенсии и други доходи на населението, конкретно- за общия индекс на
потребителски цени, и така установи, че ако за ***г. този индекс е бил.0.9%, за
2018г., последната година за която такъв е публикуван, е вече 2.8%- т.е нарастването
на минималната работна заплата е дошло да индексира увеличението на инфлацията.
Затова и съдът прецени горните данни, при липса на други конкретни такива,
наведени от ответника, които да бъдат подложени на обсъждане, като
обстоятелства, които, при преценка относно справедливия размер на обезщетението
в контекста на обществено-икономическата обстановка в страната, следва да
доведат до определянето му в по-висок размер в сравнение с онова, което би било
определено, ако инфлацията не беше нараснала за посочения период от време.
Що се касае до довода на ответника, че присъждането на претендираното
обезщетение би довело до неоснователно обогатяване на ищците, съдът счете, че
доколкото смъртта на дядото на ищците е за тях една непоправима и окончателна
загуба, която никога не би могла да бъде компенсирана материално, размерът на
претендираното от тях обезщетение, на фона на вече описаната
социално-икономическа обстановка в страната, не може да се счита за такъв,
който би довел до нарушаване на принципа за забрана на неоснователно
обогатяване, а е справедлив да възмезди страданията, претърпени от тях във
връзка с тази загуба.
3.По възражението на ответника за съпричиняване.
Събраните гласни доказателства и заключение на АТЕ установиха
категорично, че покойният Н. Б. е съпричинил състоялото на ***г. птп, както
ответникът твърди.
Управлявайки велосипед към датата на птп, Н. Б. е имал качеството на водач на ппс по смисъла на т.25 във вр. с т.3
от ДР на ЗДвП и на участник в движението по смисъла на т.28 от ДР на ЗДвП, и
като такъв е бил длъжен да спазва установените от ЗДвП за участниците в
движението и за водачите на ппс правила и забрани, и конкретно:
Като участник в движението, да съобразява своето поведение с пътните
знаци и с пътната маркировка /чл.6,т.1/;
Като водач на ппс- да използва дясната половина на пътя по посока на
движението си, освен в случаите, когато с пътен знак е указано друго
/чл.8,ал.1/; като му е забранено, на пътно платно с двупосочно движение, на
което има три пътни ленти- да навлиза и да се движи в крайната лява лента
/чл.16,ал.1,т.2/, а на път с две самостоятелни платна за движение—да навлиза в
крайното ляво платно /чл.16,ал.2/;
когато завива наляво и пътните ленти за движение са обозначени в
съответна посока, да извърши завиването от лентата, предназначена за завиване
наляво /чл.36,ал.1/ и като при завиване наляво за навлизане в път с двупосочно
движение завива така, че да навлезе по възможно най-краткия път в дясната част
на платното за движение /чл.36,ал.2/; като при преминаване през кръстовище, на което
един от пътищата е сигнализиран като път с предимство, като водач на ппс от
другите пътища- да пропуснеппс, които се движат по пътя с предимство
/чл.50,ал.1/; като е длъжен на пътен знак Б1 да пропусне движещите се по пътя с
предимство, което може да стане и без да спре /чл.46,ал.1 от ППЗДвП/, а на
пътен знак Б2-да спре на стоп линията, ако такава е поставена, а ако няма- на
линията на знака и преди да потегли отново, да пропусне ппс, които имат
предимство /чл.46,ал.2 от ППЗДвП/;
Като велосипедист е длъжен да спази и въведените от ЗДвП особени правила за някои
участници в движението и конкретно: да има изправни
спирачки и устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина
отпред на велосипеда /чл.79,т.1 и т.3/ и да се движи възможно най-близо до
дясната граница на платното за движение /чл.80,т.2/.
Като водач на ппс-велосипед и участник в птп от ***г., Н. Б. е нарушил
правилата за движение и нарушението на част от тези правила е станало до голяма
степен причина за състоялото се с негово участие птп, и конкретно:
В нарушение на изискванията на закона Н. Б. е управлявал велосипед, който
изобщо е нямал предна спирачка и светлинна сигнализация, но за никое от тези
нарушения не се установи категорично да има пряка причинна връзка със съпричиняване
на птп от Н. Б., доколкото: липсата на предна спирачка се установи да не е от
особено значение в случая, тъй като и само при налична задна спирачка той би
могъл да спре; за наличната задна спирачка не се установи дали е била изправна
и дали тази нейна неизправност е довела до птп, поради смачкването и при птп, и
се установи, че липсата на оставени от използването и следи може да се дължи
както на това, че не е била изобщо задействана, така и на това, че не е
оставила следи, поради ниската скорост на движение на велосипедиста, но като
липсват сигурни данни в тази насока; липсата на светлинна сигнализация на
велосипеда не е била навеждана от ответника като обстоятелство, съпричинило
птп, поради което и обяснението на вещото лице за механизма на птп и конкретно,
че вероятно водачът на товарния автомобил при нейната липса първоначално е
възприел пострадалия като участник в движението, който се движи в неговата
посока, а не срещу него, няма принос към съпричиняването на птп от страна на
велосипедиста.
Извършените от Н. Б. нарушения, свързани с действията му при навлизане в
кръстовището и извършването на завоя наляво, имат пряк и съществен принос за
състоялото се птп, доколкото се установи, че при налични на мястото на птп пътни
знаци и пътна маркировка, регламентиращи предимството за участниците в
движението в съответния пътен участък и платната и лентите за движение,
навлизайки в кръстовище от път без предимство в път с предимство, извършвайки
завой наляво, той нито е пропуснал движещия се на пътя с предимство товарен
автомобил, нито е предприел завиването от оформената лента за ляв завой, нито
го е извършил така, че след осъществяването му, навлизайки в път с двупосочно
движение, да навлезе по възможно най-краткия път в дясната част на платното за
движение, а вместо това, на знак „стоп“ е отнел предимството на товарния
автомобил, при завиването е карал в лентата за движение на автомобила /в
насрещното/, както и че ако беше съобразил поведението си с тези изисквания на
закона, до птп изобщо не би се стигнало.
Поради горното, дори при отчитане на обстоятелството, че като
велосипедист Н. Б. е бил измежду тъй наречените „уязвими“ участници в
движението, на които законът осигурява една засилена защита, съдът счита, че
приносът му за птп е значителен, и вместо обичайно приетия в такива случаи
принос от 30%, за конкретния случай го приема като такъв от 50%.
При горните мотиви, възражението на ответника за съпричиняване на птп от
Н. Б. се намери от съда за доказано, а с оглед правилото на чл.51,ал.2 от ЗЗД,
отговорността на ответника следва да се намали наполовина, тъй като
застрахователят отговаря само за вредите, които са следствие от виновното и
противоправно поведение на застрахованото при него за риска гражданска
отговорност лице, а не и на самия пострадал.
4. Предвид казаното по т.3.1-3.3 от този пункт, при приет от съда за
справедлив размер от по 30 000лв., както се претендира обезщетението от ищците,
исковете им следва да се уважат до размери от по 15 000лв., вследствие приетото
съпричиняване от 50%, а за разликата до претендираните от тях обезщетения от по
30 000лв., исковете им следва да се отхвърлят.
5.Следва да се уважи
и искането на ищците за присъждане на законна лихва върху присъдените им
обезщетения от датата на увреждането им-***г., тъй като възражението на
ответника, че не дължи такава от датата на птп, защото отговорността му е
договорна, е несъстоятелно.
По въпроса дали правилото на чл.84,ал.3 от ЗЗД намира приложение при присъждане на обезщетението за забава по чл.86,ал.1 от ЗЗД, в случаите на предявени срещу застрахователя преки искове на увредени лица, е формирана обилна съдебна практика, съгласно която функционалната отговорност на застрахователя по отношение на отговорността на застрахованато лице към увредените, съгласно българското законодателство, включва и задължението му да заплати на увредените обезщетение за забава върху присъденото им обезщетение за вреди, от датата на увреждането, тъй като в случаите на непозволено увреждане длъжникът е в забава и без покана /вж. напр. Реш. №45/15.04.09г. по т.д. №525/08г., Реш. №97/06.07.09г. по т.д. №745/08г., Реш №72/30.04.09г. по т.д. №475/08г., Реш. №6/28.01.10г. по т.д. №705/09г., Реш.№175/28.10.10г. по т.д. №54/10г. и Реш. №200/22.11.10г. по т.д. №84/10г.- всички на ІІ г.о./.
В частта за разноските.
Всяко от страните в процеса претендира присъждане на разноски, за които е
представила списък в срока по чл.80 от ГПК /виж л.100 и л.101/, при повдигнато
от ищците своевременно възражение по чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника.
При частично уважаване и частично отхвърляне на предявените искове, на
основание чл.78,ал.1 и ал.3 от ГПК, на всяка от страните се следват разноски по
съразмерност, съответно с уважената и с
отхвърлената част.
Съгласно представения списък, ищците
претендират като разноски присъждане на адвокатско възнаграждение за адв.Н.,
осъществил безплатното им процесуално представителство в хода на процеса, на
основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 и т.3 от ЗА /л.100/.
Сключен между ищците и адв.Н. договор за правна защита и съдействие и
доказателства за наличие на обстоятелствата, че ищците са лица от кръга на
посочените в чл.38,ал.1,т.2 и т.3 от ЗА лица / материално затруднени лица, роднини,
близки или друг юрист/, не са представени в
производството, но това не съставлява пречка за присъждане на претендираното в
полза на адв.Н. възнаграждение, като
този състав споделя изцяло наличната в това отношение съдебна практика по
приложението на чл.38,ал.2 от ЗА, съгласно която, за уважаване на искането по
чл.38,ал.2 от ЗА е достатъчно правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.
36, ал. 2 ЗА, заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна, липса на данни, които да
го опровергават, и отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно
правилата на чл.
78 ГПК. Липсата на договор за правна помощ с уговорена в него безплатно
предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл.
38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл.
36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му, за разлика от хипотезата на чл.
36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл.
38, ал. 2, в рамките на предвидения в Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /виж в тази насока: Опр.
№163/13.06.16г. по ч.гр.д. №2266/16г.-Ігр.отд. на ВКС; Опр.№731/09.10.14г. по
ч.грд. №5256/14г. на ІІІгр.отд. на ВКС; Опр. №515/02.10.15г. по ч.т.д.
№2340/15г. на зчл.с-в на Іт.отд. на ВКС; Опр. №528/20.06.12г. по ч.т.д.
№195/12г.-ІІт.одт. на ВКС/.
В конкретретния случай, ищците са били представлявани в производството от
адв.Н., който е посочил в представения в с.з. от 23.04.19г. списък, че
претендираните разноски се изразяват в искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение в хипотезата на чл.38,ал.2 във вр. ал.1,т.2 и т.3 от ЗА.
Представителят на противната страна не е повдигнал в това заседание оспорване
на обстоятелствата относно наличие на предпоставките за оказване на безплатна
адвокатска помощ по чл.38,ал.1,т.2 и т.3 от ЗА, поради което не е станало
необходимо и установяването на едно такова оспорване. С частично уважаване на
исковете, ответникът следва да заплати на ищците разноски по съразмерност с
уважената част, поради което и на адв.Н. се следва присъждане на адвокатско
възнаграждение за осъществното в процеса тяхно представителство.
Определено по реда на чл.7,ал.2,т.4 във вр. с чл.2,ал.5 от Нар.№1/04г., при
цена на предявените искове от по 30000лв. за всяка от двете ищци, минималното
адвокатско възнаграждение, което се следва за оказаната безплатна адвокатска
помощ и представителство на всяка от двете ищци, възлиза на по 1430лв., а
съразмерно на уважената част от исковете им, ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв.Н. възнаграждение от по 715лв. за всеки от двата активно
субективно съединени иска, или общо 1430лв.
Ищците са били освободени от внос на държавна такса в производството на
основание чл.84,ал.1,т.4 от ГПК, поради което, на основание чл.78,ал.6 от ГПК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметка на ПОС, държавна такса за производството по всеки от двата разгледани
иска, съобразно уважената им част, в размер от по 600лв., или общо 1200лв.
Ответникът претендира по представения списък присъждане на разноски от
4400лв., от които 4200лв. –заплатен адвокатски хонорар и 200лв.- заплатени като
депозит за експертизи /л.101/.
Изтъкнатото с писмената защита на ищците съображение, щото разноски на
ответника не следва да се присъждат, доколкото списъкът, който е представил, не
е такъв за разноските по настоящото, а по друго търговско дело, не се споделя
от съда.
От представения от ответника списък наистина личи, че той е съставен като
списък на разноските по т.д. №541/18г. на ПОС-ХV гр.състав, но това само по
себе си не лишава страната от правото да получи разноски, защото не самият
списък, а обстоятелствата дали разноски са направени и дали се следват по
чл.78,ал.3 от ГПК са онези, които обуславят присъждането им. Затова, както и
защото и на страните, а и на съда, от казаното в последното съдебно заседание,
стана ясно, щото освен т.д. №540/18г. на ПОС, за вреди, претърпени от същото
събитие и последвалата при него смърт на Н. Б., се води и друго дело пред ПОС,
фактът, че вероятно по грешка ответникът е посочил в списъка, представен по
настоящото дело, вместо неговият номер и състав, номерът и съставът на другото
водено пред ПОС търговско дело, са изцяло формални и не водят до отпадане
правото на ответника да получи разноските, които му се следват.
Ответникът е доказал в процеса направата на разноските, претендирани за
присъждане в списъка, както и направата на разноски от още 30лв., заплатени за
призоваване на допуснат му при режим на призоваване свидетел /виж : л.61 за
сумата от 30лв.; л.62 за сумата от 200лв., депозит за допусната АТЕ; л.102 и
л.103 за сумата от 4200лв., заплатена за процесуално представителство по т.д.
№540/18г. на ПОС/.
Ищците са повдигнали възражение за прекомерност на заплатения от ответника адвокатски хонорар, без да развият нарочни
съображения, и при известна процесуална противоречивост в становището сложен ли
е спора от правна и фактическа страна или не, доколкото, въпреки повдигнатото
възражение, в пледоарията си в с.з. от 23.04.19г. адв.Н. е заявил, че моли да
му се даде двуседмичен срок за писмени бележки, както с оглед предстоящите
празници, така и с оглед правната и фактическа сложност на спора, които две
изявления взаимно си противоречат.
Въпреки горното, съдът е длъжен да даде отговор на повдигнатото пред него
възражение, а като го разгледа през призмата на критериите и изискванията на
чл.78,ал.5 от ГПК счете, че възражението е основателно, поради което заплатеното
от ответника адвокатско възнаграждение следва да се намали до предвидения от
Нар.№1/04г. минимален размер, при следните съображения:
Спорът не се намира от съда за сложен от правна страна, доколкото:
въпреки че с исковата молба са активно субективно съединени за разглеждане
исковете на две ищци, всички правно релевантни за основателността на исковете
им факти, извън реално претърпените от всяка една от ищците неимуществени
вреди, са общи за съединените за разглеждане искове, а установеното за част от
тях с влязла в сила присъда е било и задължително за този съд, разглеждащ
гражданско правните последици от престъпното деяние на застрахованото при
ответника лице;
преките искове на увреди лица срещу застраховател са едни от най-често
провежданите искове срещу застрахователи, както при действието на отменения,
така и при действието на сега действащия КЗ, и защитата на ответниците по тях е
отдавна стандартизирана- при повдигане в производството на възражения за
прекомерност на обезщетението за неимуществени вреди и за съпричиняване на птп
от пострадалия, каквито са и повдигнаните от ответника в този процес, който не
бележи никаква специфика в това отношение.
Спорът не е и сложен от фактическа страна- производството се е развило в
три съдебни заседания, в две от които са събрани доказателствата, допуснати на
страните /гласни доказателства и АТЕ/, като в с.з. от 05.03.19г. не са били
извършени други процесуални действия, освен отлагане на делото, за да стане
възможно събиране на доказателствата, допуснати на ответника.
Поради горното съдът счита, че заплатеното от ответника адвокатско
възнаграждение от 4200лв. се явява прекомерно съобразно действителната правна и
фактимеска сложност на спора, както и че предвид повдигнатото от ищците възражение
за неговата прекомерност, следва да бъде намалено.
Извършвайки проверка дали намалението е възможно в случая, с оглед изискването на закона, при извършването му да не бъде определяно в размер по-нисък от минимално предвиденото от Нар.№1/04г. възнаграждение, и при даденото с т.3 от ТР №6/06.11.13г. по т.д. №6/12г. на ОСГТК на ВКС тълкуване, щото при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер, съдът намери, че заплатеното от ответника възнаграждение може в случая да се намали до 2860лв., доколкото заплатеното такова е по-високо от предвидения от Нар.№1/04г. минимален размер от по 1430лв. за всеки предявен иск, определено при съобразяване на вече описаните по-горе разпоредби на чл.7,ал.2,т.4 във вр. с чл.2,ал.5 от Наредбата.
След намалението на адвокатското възнаграждение, направените от ответника разноски за производството по двата предявени иска следва да се считат за такива в размер на 3090лв. /2860+200+30/, а по съразмерност с отхвърлената част на исковете, да му се присъдят разноски в размер на общо 1545лв., платими поравно от всяка от ищците, а именно- от по 772.50лв.
При тези мотиви, съдът
Р Е ШИ :
Осъжда
ЗАД „ОЗК-Застраховане“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, район „Възраждане“, ул.“Света София“ №7, ет.5, в качеството му на
застраховател за риска задължителна застраховка гражданска отговорност на
автомобилистите за товарен автомобил „Камаз“ с ДКН РВ *** ХМ, по силата на
застрахователна полица №******, със срок на действие 27.04.13г.-26.04.14г., да
заплати на М.П.Б., ЕГН ********** и на Н.П.Б., ЕГН **********- и двете със
съдебен адрес: ****, адв. Т.Н., сумите от
по 15 000- петнадесет хиляди лева, ведно със законната лихва от ***г.
до окончателното им плащане, като обезщетение за претърпени неимуществени вреди
по повод смъртта на дядо им Н. А. Б., загинал при птп, състояло се на ***г., на
път ІІІ-375, на разклона за ***, причинено от В. А. К., при управление на
посочения товарен автомобил, за което водачът на автомобила е признат за
виновен с влязла в сила присъда по нохд №1741/14г. на ПОС, като за разликата до претендираните от тях обезщетения от по 30000лв.
отхвърля исковете им, поради съпричиняване на птп от ***г. от Н. Б., при
принос от 50%.
Осъжда ЗАД „ОЗК-Застраховане“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Възраждане“,
ул.“Света София“ №7, ет.5, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, да заплати в полза
на бюджена на съдебната власт, по сметка на Пловдивски окръжен съд, сумата от
общо 1200-хиляда и двеста лева, съставляваща следващата се държавна такса за
производството по двата иска, разгледани по т.д. №540/2018г. на ПОС, ХХІІ
гр.с-в, в размер от по 600лв. за всеки иск, от внос на която ищците са били
освободени в хода на процеса, на основание чл.84,ал.1,т.4 от ГПК.
Осъжда ЗАД „ОЗК-Застраховане“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, район „Възраждане“, ул.“Света София“ №7, ет.5, на
основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 и т.3 от ГПК, да заплати на адвокат Т.Р.Н.,
с адрес: ***, сумата от общо 1430- хиляда четиристотин и тридесет лева,
съставляваща адвокатско възнаграждение от по 715лв. по съразмерност с уважената
част от исковете, за осъщественото от него безплатно процесуално
представителство на всяка от ищците М.П.Б., ЕГН ********** и Н.П.Б., ЕГН **********,
в производството по т.д. №540/18г. на ПОС.
Осъжда всяка от ищците М.П.Б., ЕГН
********** и Н.П.Б., ЕГН **********- и двете със съдебен адрес: ****, адв. Т.Н.,
да заплати на ЗАД „ОЗК-Застраховане“, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Възраждане“, ул.“Света София“ №7, ет.5, сумата от по 772.50- седемстотин
седемдесет и два лева и петдесет стотинки- разноски по съразмерност в производството по т.д.
№540/18г. на ПОС.
Решението подлежи на обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Окръжен съдия: