№ 376 17.10.2019 г. гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският окръжен
съд, въззивна гражданска колегия, в открито заседание на осемнадесети септември, две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГЕОРГИ ГОЧЕВ
2. МИЛУШ ЦВЕТАНОВ,
при участието на секретаря П.Д.
като разгледа докладваното от мл. съдия Милуш
Цветанов в. гр. д. № 470 по описа за 2019 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена
от името на М.М.А., чрез особен представител – адв. А.С. ***, против решение № 301/14.05.2019г.,
постановено от Районен съд – Хасково по гр. д. № 1721/2018г., с което са уважени
искове на "Профи Кредит България" ЕООД против жалбоподателя за
установяване дължимост на сума по заповед № 260/07.03.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 579/2018 г. по
описа на РС- Хасково, а именно: сумата от 1748,43лв., включваща 776,02лв. –
непогасена главница по заема, 281,12лв.- договорно възнаграждение и 691,29лв. –
възнаграждение по закупен пакет за допълнителни услуги, и дължима по договор за
потребителски кредит № **********/10.11.2016г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата от 02.03.2018г. – до изплащане на вземането.
Жалбоподателят иска от съда да отмени процесното решение и да отхвърли
предявените от дружеството искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани.
В жалба въззивникът развива съображения,
че решението на РС- Хасково е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните
правила и материалния закон. Изтъкват се доводи за несъблюдаване от страна на
съда на основания за нищожност, за които той е следвало да следи служебно, сред
които неравноправност на клаузи на основания: чл.143, т.9 и т.18 от ЗЗП, недействителност
на договора на основание чл.22 във вр. с чл. 11, ал.1, т.7,10 и 11 от ЗПК, а
също - нищожност на клаузи на основание чл. 21 от ЗПК – поради
незаконосъобразно определен размер на годишния лихвен процент и годишния
процент на разходите по договора, и нищожност на споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, поради противоречието с изискването за
добросъвестност и предизвиканото от него значително неравновесие между правата
на страните. Твърди се и нарушаване принципа на равнопоставеност на страните в
процеса, при съображения за незаконосъобразно давани указания на ищеца.
В съдебно заседание особеният представител
на жалбоподателя поддържа жалбата - както е подадена.
Ответната страна – "Профи Кредит
България" ЕООД представя писмен отговор, в който излага доводи за
неоснователност на жалбата. Иска от съда да потвърди първоинстанционното
решението и да й присъди извършените пред въззивната инстанция разноски.
Като взе предвид твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, Хасковският окръжен съд намира за установено
от фактическа страна следното:
На 10.11.2016г. е сключен договор за
потребителски кредит между "Профи Кредит България" ЕООД и М.М.А. със
следните параметри: сума на кредита: 950 лева; срок на кредита: 24 месеца;
размер на вноската по кредита: 58,73 лева; годишен процент на разходите: 49,89%;
годишен лихвен процент: 41,17%; лихвен процент на ден: 0,11%; дължима сума по
кредита: 1409,52 лева; възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 949,92 лева; размер
на вноската по закупен пакет от допълнителни
услуги: 39,58 лева; задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги: 2359,44 лева; общ
размер на вноската: 98,31 лева; дата на погасяване: 10-ти ден от месеца. Към
договора за кредит е приложена декларация, че кредитополучателят е запознат с
общите условия и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
Не се спори между страните, че сумата по
кредита е усвоена от А. и че същият е погасил сумата от 611,01 лева.
На 02.03.2018г. "Профи Кредит
България" ЕООД подава заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумата от 1778,43 лева, представляваща:
1748,43 лева - главница по вземането, такси по Тарифа за извънсъдебно събиране
на вземането в размер на 30 лева и лихва в размер на 7,37 лева. В
обстоятелствената част на заявлението дружеството се позовава на предсрочна
изискуемост на вземането, която счита за настъпила съгласно общите условия –
заради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни. В този
случай договорът се прекратява автоматично.
На 07.03.2018г. Районен съд – Хасково
издава заповед за изпълнение на парично задължение за следните суми: 1748,43
лева – главница; 30 лева – такси за периода от 25.07.2017г. до 19.09.2017г. и
7,37 лева – законна лихва за забава за периода от 11.01.2017 г. до 19.09.2017
г.; законна лихва от подаване на заявлението – 02.03.2018 г. до окончателното
плащане на дължимата сума; 39,59 лева – държавна такса и 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на А. по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. В едномесечен срок от съобщаването,
заявителят предявява иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземането си.
В исковата молба "Профи Кредит
България" ЕООД твърди, че длъжникът е погасил само сумата от 611,01 лева,
която покрива шест пълни и една непълна вноска, и предсрочната изискуемост на
вземането е настъпила автоматично. Твърди също, че се отказва да търси установяване
на законната лихва от 7,37 лева и на таксите за извънсъдебно събиране в размер
на 30 лева - поради липса на материален интерес. С оглед на това, претенцията
на кредитора е редуцирана на 1748,43 лева. Към исковата молба дружеството-ищец
прилага уведомително писмо за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита,
за което няма доказателства за връчване.
Ответната страна, представлявана в
исковото производство от особен представител, представя отговор по чл. 131 от ГПК, в който изразява становище за недопустимост,
неоснователност и недоказаност на иска.
С решение № 301/14.05.2019г. Районен съд –
Хасково уважава исковете на "Профи Кредит България" ЕООД. За да
постанови този резултат, съдът приема, че в хода на съдебния процес е настъпил
падежа на всички дължими вноски по кредита.
Въз основа на изложените фактически данни,
които се установяват от събраните по делото доказателства, съдът достигна до
следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Изхожда от надлежна страна и е насочена
срещу тази част от решението, която поражда неблагоприятни правни последици за
жалбоподателя. Поради това, жалбата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично
основателна.
Предсрочната изискуемост следва да се
разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл т. 18 от ТР
№ 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Трайна и последователна е съдебната
практика по въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за
настъпване на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска
издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в
случаите, когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред (виж Решение
№ 123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г., ТК ІІ т. о. на ВКС).
Независимо от обстоятелството, че ищцовото
дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи
на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Така е, защото не
съществуват правно-логически аргументи, които да послужат като основание за
различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите),
отпускани от небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските
банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило
в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в
заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Неоправдано е и поставяне
на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции,
в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
По тези съображения настоящият съдебен
състав счита, че и при договор за кредит, сключен от небанкова финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна
изискуемост при неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост на
вземанията не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до
длъжника. В случая има само твърдения на ищеца за изпратено уведомление до
длъжника, но доказателства за изпращане, както и за получаване от длъжника на
твърдяното уведомление, по делото не са представени.
С оглед на това съдът намира, че в случая
не се установява настъпила предсрочна изискуемост на претендирания от ответника
кредитен дълг по сключения между страните договор за потребителски кредит № ***
г., към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
поради което на предявеното основание - настъпила предсрочна изискуемост на
договор за кредит, установителните искове не са основателни.
Съгласно задължителните
указания в т. 9 на ТР № 4 по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - съществуването на вземането
по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при
условията договорени между страните - кредитор и кредитополучател, в това число
и сключените между тях анекси. От предоговорения с анекс №1 погасителен
план по процесния кредит се установява, че падежът на последната от
погасителните вноски е на дата 10.12.2018г. – преди приключване на съдебното
дирене в настоящия исков процес. Следователно по отношение на целия кредит е
настъпила изискуемост, не предсрочна. Длъжникът
- ответник по иска, дължи изпълнение до
онази част, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните.(
така и ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Тъй като
настъпилата изискуемост не е предсрочна, длъжникът е имал възможността да
ползва финансовия ресурс през съответния период от време и затова, наред с
главницата дължи и уговорената възнаградителна лихва.
Няма пречка страните да
уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл.
10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е
ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За настоящия състав в случая такова противоречие
не е налице, тъй като от една страна, като елемент от разходите по кредита,
годишният лихвен процент не предизвиква превишаване на законово предвидения им
в чл. 19, ал.4 ЗПК максимум, а от друга страна – съответства
на риска за кредитора, отпускащ необезпечен заем за сравнително дълъг
(двугодишен) период.
Във връзка с
коментираните годишен лихвен процент в контекста и на годишния процент на
разходите, следва да се отбележи като несъстоятелен и доводът на жалбоподателя
за непредоставена възможност на кредитополучателя за запознаване с тези
проценти, тъй като те са ясно посочени в подписания от А. стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
Относно споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги – действително, възможността
за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, но съгласно тази на чл. 10а, ал. 2 ЗПК - законът не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Предвиденото в споразумението заплащане за приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства има очевидния характер на такси/комисионни във
връзка с усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и намаляване на
вноски и смяна на датата на падежа по естеството си са такива - свързани с
управление на кредита. Освен това, с някои от тези права страната разполага по
силата на закона - като правото на страните да променят срока на договора и
свободата да отложат една или повече погасителни вноски.
В противоречие с повелителната разпоредба
на чл. 10а, ал. 4 ЗПК клаузите в споразумението за допълнителни
услуги са формулирани неясно, тъй като, с изключение на първата от закупените
допълнителни услуги, за нито една от останалите няма стойностно измерение, от
което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими по
допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за
ползването им.
Вярно е, че по делото са налице данни
ответникът да се е възползвала реално от предоставената му допълнителна услуга
да отложи плащането на една погасителна вноска чрез промяна на погасителния
план, но това обстоятелство не променя факта, че се касае за право, предоставено
на страните по силата на закона – да променят параметрите на сключения между
тях договор, а и липсата на стойностно изражение на тази конкретно използвана
услуга прави невъзможно разграничението й от останалите предоставени само като
възможност услуги.
Тъй като допълнителните услуги касаят
усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи несигурни
събития, а и са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на
императивните разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК, поради което тези уговорки са нищожни. (чл.21, ал.1 ЗПК)
Уговорките за заплащане на допълнителния
пакет от услуги са и неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Заплащането на възнаграждението за
различните видове допълнителни услуги от
потребителя е предварително и дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги, като е без значение дали
някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения
между страните договор.
За
да се възползва длъжникът от допълнителните
услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от кредитора,
което означава, че следва да се плати предварително за възможност, която изцяло
зависи от волята на кредитора.
Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени от кредитора,
цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за отпадане или
намаляването й. Това поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не
защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните. Тъй като клаузите за
заплащане на пакет от допълнителни услуги са неравноправни и обективно няма доказателства
по делото да са уговорени индивидуално - на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, те са нищожни. Това обаче не влече
нищожност на процесния договор за потребителски кредит, тъй като той може да се
прилага и без тях (чл.146, ал.5 ЗЗП)
Следователно установителният иск за сумата
от 691,29лв. - възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги е неоснователен и като
такъв следва да се отхвърли.
Предвид изложеното, от направените
от А. плащания по кредита в общ размер 611,01лв. следва да се изключат вноските
за възнаграждение за пакета от допълнителни услуги, и сумата следва да бъде
приспадната само от дължимите главница и възнаградителна лихва по кредита. От
неоспореното извлечение по сметка към договора за потребителски кредит (л.45)
се установява, че кредиторът е приел за изцяло платени първите 7 вноски,
четвъртата от които – нулева. Сборът на тези вноски, след изключване от тях на
вноските по пакета за допълнителни услуги, е 352,38лв. На основание чл.76, ал.2
от ЗЗД останалата част от платените от длъжника 611,01лв., а именно –
258,63лв., следва да се зачете като погасени възнаградителни лихви по общото
задължение. От осмата до последната вноска включително, тези лихви са в общ
размер 281,12лв., разликата на който с 258,63лв. представлява дължимата към
момента от А. сума за договорни лихви по кредита – 22,49лв.
Дължимото от А. като
главница по кредита пък, ще се изчисли чрез изваждане на приетите за платени
главници по първите 7 вноски, включително 4-тата нулева,(173,98лв.) от общата главница по договора (950лв.), при
което се получава 776,02лв.
С оглед изчерпателност
внимание следва да се отдели и на довода на жалбоподателя за нарушени от
първоинстанционния съд процесуални правила. Дадените от районния съд на
основание чл.146, ал.2 ГПК указания са
израз на задължението му съгласно чл. 101 ГПК и преди всичко на функциите му
съгласно чл. 7, изр. второ ГПК. Съдействието на страните за изясняване на
делото от фактическа и правна страна не води до нарушаване на принципа за
равенство на страните. А неизпълнението на дадените указания във връзка с
несочени доказателства не предпоставя прекратяване на делото, а намира
отражение във връзка с преклузиите и поет от съответната страна риск за
недоказаност на претенциите й.
По делото е направено искане за присъждане
на съдебни разноски от пълномощника на въззиваемата страна. След като се
съобрази с разпоредбите на чл. 78 и чл. 81 от ГПК и разрешението на т. 11г от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на по тълк. д. № 4/2013 г., на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че трябва да присъди в полза на "Профи Кредит
България" ЕООД извършените от страната разноски за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство - съразмерно на уважената част от
иска.
Гореобосновано
приетата за основателно претендирана от "Профи Кредит България" ЕООД
сума по иска относно договорни лихви е 22,49лв, а по иска относно главницата –
776,02лв, или общо 798,51лв.
Общо
претендираните от "Профи Кредит България" ЕООД суми са с размер
1748,43лв.
Съобразно представения от "Профи
Кредит България" ЕООД списък на разноските (л.148), дружеството претендира
за заповедното производство 150лв. – юрисконсултско възнаграждение и 43,72лв. -
държавна такса. Настоящия състав намира, че следва като такива разноски да му
се признае общата сума от 93,72лв., състояща се от определените и в заповедта
за изпълнение 50лв. - юрисконсултско възнаграждение, срещу което няма
оплакване, и 43,72лв. – държавна такса, за плащането на която са представени
доказателства (л.7 от ч. гр. д. 579/2018г. на РС- Хасково). Дължимата, съгласно чл.78, ал.1 ГПК, от А. сума за разноски за това производство
е в размер на 42,81лв. ( (798,51лв./1748,43лв.)х 93,72лв. )
Съгласно същия списък, претендираните от
дружеството разноски за първоинстанционното производство включват 300лв. - за
юрисконсултско възнаграждение, 69,94лв. – държавна такса и 250лв. –
възнаграждение(депозит) за особен представител. Относно юрисконсултското
възнаграждение законът предвижда определянето му съобразно разпоредбите на чл.78, ал.8 ГПК. Предвид функцията на настоящия състав – като ограничен
въззив, и липсата на оплакване от въззиваемия, инстанцията счита, че не следва
да ревизира счетения за справедливо определен от районния съд общ размер на
юрисконсултското възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство – 100лв. След приспадане от тази сума на горепосочените 50лв. -
юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство, остават толкова и за
първоинстанционното. Платените в първата инстанция суми за държавни такси са
съответно – 69,94лв.(л.58) и 40,47лв.(л.70). На основание разпоредбата на чл.
78, ал.1 ГПК - и двете суми следва да бъдат отчетени при изчислението на общите
разноски за първата инстанция. Така, след прибавяне
към тях и на платеният депозит от 250лв. – за особен представител (л.94), тези общи разноски възлизат на общо 410,41лв. Дължимата, съгласно
чл.78, ал.1 ГПК, от А. сума за разноски за това производство е в размер на
187,43лв. ( (798,51лв./1748,43лв.)х 410,41лв. )
За
въззивното производство, на основание чл. 78, ал.8 ГПК и съобразявайки
сложността на делото, размера на материалния интерес, броя на съдебните
заседания, настоящият състав намира за справедливо и съответстващо на
осъщественото от юрисконсулта на "Профи Кредит България" ЕООД
процесуално представителство възнаграждение от 50лв. Съобразявайки разпоредбите
на чл.47, ал.6 ГПК, чл. 25, ал.4 от Наредбата за заплащане на правната помощ и
чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ, съдът определя възнаграждение на особения
представител за настоящото производство в размер на 250лв. Тъй като не е било
внесено под формата на предварителен депозит, но все пак такова възнаграждение
се дължи от "Профи Кредит България" ЕООД, то следва да бъде присъдено
на адвоката С. и причислено към разноските й в инстанцията. Така общите
разноски на "Профи Кредит България" ЕООД за въззивната инстанция
възлизат на сбора от определените 50лв – юрисконсултско възнаграждение и 250лв.-
възнаграждение за особен представител на длъжника, или – 300лв. Следователно, дължимата,
съгласно чл.78, ал.1 ГПК, от А. сума за разноски за това производство е в
размер на 137 лв. ((798,51лв./1748,43лв.)х 300лв.
)
Мотивиран от горното, Хасковският окръжен
съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 301/14.05.2019г., постановено от
Районен съд – Хасково по гр. д. № 1721/2018г., в частта, в която е прието за
установено, по отношение на М. М.А. с ЕГН:**********, че дължи на "Профи
Кредит България" ЕООД, ЕИК:*********, сумата от 691,29 лева –
възнаграждение по закупен пакет за допълнителни услуги, дължима по
потребителски кредит № ***, и в частта, в която е прието за установено, по
отношение на М.М.А. с ЕГН:**********, че дължи на "Профи Кредит
България" ЕООД с ЕИК:*********, сумата над 22,49 лева до присъдените 281,12
лева – договорно възнаграждение, дължимо по потребителски кредит № ***г., както
и изцяло - в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за приемане за
установено, че М. М.А. с ЕГН:**********, постоянен адрес ***, дължи на "Профи Кредит
България" ЕООД с ЕИК:*********, седалище и адрес на управление: гр.София,
бул. „България“ №49, ***
следните сумите: 691,29 лева –
възнаграждение по закупен пакет за допълнителни услуги, дължима по
потребителски кредит № ***., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на заявлението - 02.03.2018г. и сумата над 22,49 лева до
присъдените 281,12 лева – договорно възнаграждение, дължимо по потребителски кредит
№ ***.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301/14.05.2019г.,
постановено от Районен съд – Хасково по гр. д. № 1721/2018г. в останалата част.
ОСЪЖДА "Профи Кредит България"
ЕООД с ЕИК:*********, седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България“
№49, бл.53Е, вх.В, да заплати на А.Х.С. *** лева - възнаграждение за особен представител на М.М.А.
с ЕГН:**********, за въззивното производство.
ОСЪЖДА М.М.А. с ЕГН:**********, постоянен
адрес ***, да заплати на "Профи Кредит България" ЕООД с ЕИК:*********,
седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България“ №49, *** съдебни
разноски в общ размер 367,24лв., от които: 42,81лв.
– за заповедното производство, 187,43лв. – за първоинстанционното производство,
137лв. – за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.