Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.06.2019
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 3076
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 472057 от 16.08.2018 г., постановено по
гр. д. № 57115/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 48-ми състав, е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 1 от Монреалска
конвенция за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз във
вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ, че „А.Т.“ ООД дължи на „И.Т.“ ООД сумата от
2 264,58 лв., представляваща незаплатени разноски за вносни мита и такси
по Договор № 1864 за многократно международно транспортиране на пратки в
системата на ЮПиЕс /UPS/ съгласно издадени фактури от 15.04.2014 г. и от
08.05.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 11.11.2016 г. до изплащане
на вземането, като за разликата над сумата от 2 264,58 лв. до пълния
предявен размер от 17 792,31 лв., представляваща разноски за вносни мита и
такси по Договор № 1864 за многократно международно транспортиране на пратки в
системата на ЮПиЕс /UPS/ съгласно издадени фактури от 13.05.2014 г., от
15.05.2014 г. и от 16.05.2014 г., предявения иск е отхвърлен, както и е
признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
че „А.Т.“ ООД дължи на „И.Т.“ ООД сумата от 2,98 лв., представляваща неустока
по фактура от 15.04.2014 г., дължима за периода от 19.02.2015 г. до 21.04.2015
г., и сумата от 137,43 лв., представляваща неустойка по фактура от 08.05.2014
г., дължима за периода от 19.02.2015 г. до 21.04.2015 г., като за разликата над
тези суми до пълния предявен размер от 1 103,12 лв., искът е отхвърлен, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.12.2016 г. по гр. д. № 64605/2016 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 48-ми състав.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с
която са отхвърлени предявените искове, е постъпила въззивна жалба от „И.Т.“
ООД, в която се правят оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е
приел за недоказано реалното извършване от превозвача на разходите за вносни
мита и такси по фактури от 13.05.2014 г., от 15.05.2014 г. и от 16.05.2014 г.
Жалбоподателят счита, че извършването на тези разходи се установява от
представените по делото превозни документи. Отдава значение и на
обстоятелството, че фактурите, установяващи задълженията на ответното дружество
за заплащане на разходите за вносни мита и такси, са получени лично от неговия
управител, който не ги е оспорил в предвидения в чл. 2.2. от договора тридневен
срок. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени за пълния
предявен размер. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от „А.Т.“ ООД, в който жалбата се оспорва като неоснователна.
Въззиваемото дружество намира за правилни изводите на първоинстанционния съд в
частта, с която предявените искове са отхвърлени, като наред с това счита, че
на основание чл. 2.3 от договора извършените от превозвача разходи за вносни
мита и такси следва да му бъдат заплатени от получателя на стоките, респ. от
трето лице, когато това е приложимо, с оглед на коего изобщо не е налице
основание за ангажиране отговорността на изпращача. Позовава се на отсъствието
на доказателства досежно реалното извършване от превозвача на разходите за
вносни мита и такси, посочени в издадените от него съответно на 13.05.2014 г.,
на 15.05.2014 г. и на 16.05.2014 г. фактури. Моли жалбата да бъде оставена без
уважение, а решението потвърдено в обжалванта част. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Решението на първоинстанционния съд в частта, с
която между страните е признато за установено на основание чл. 422 ГПК във вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 1 от Монреалска конвенция за уеднаквяване на
някои правила за международния въздушен превоз във вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ, че
„А.Т.“ ООД дължи на „И.Т.“ ООД сумата от 2 264,58 лв., представляваща
незаплатени разноски за вносни мита и такси по Договор № 1864 за многократно
международно транспортиране на пратки в системата на ЮПиЕс /UPS/ съгласно
издадени фактури от 15.04.2014 г. и от 08.05.2014 г., ведно със законна лихва
за периода от 11.11.2016 г. до изплащане на вземането, както и в частта, с
която на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД е признато за установено,
че „А.Т.“ ООД дължи на „И.Т.“ ООД сумата от 2,98 лв., представляваща неустока
по фактура от 15.04.2014 г., дължима за периода от 19.02.2015 г. до 21.04.2015
г., и сумата от 137,43 лв., представляваща неустойка по фактура от 08.05.2014
г., дължима за периода от 19.02.2015 г. до 21.04.2015 г., не е обжалвано от
заинтересованата страна, поради което е влязло в сила.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите
и твърденията на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания във
въззивната жалба.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно по следните съображения:
Съдът е сезиран с обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 1 от Монреалска конвенция за уеднаквяване на някои
правила за международния въздушен превоз във вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ и чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на предявения иск с правно основание
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 1 от Монреалска конвенция
за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз във вр. с чл.
372, ал. 1 ТЗ се обуславя на първо място от наличието на облигационно отношение
по договор за международен превоз между страните по делото, в изпълнение на
който „И.Т.“ ООД е извършил възложените му от ответното дружество международни
превози. На следващо място по делото следва да бъде установено, че във връзка с
осъществяването на възложените му транспортни услуги превозвачът е извършил разходи
за вносни мита и такси, възлизащи в размер на претендираната сума, както и наличието
на основание за възлагане на тези разходи в тежест на изпращача.
Не се спори между страните, а и се установява от
представения като писмено доказателство по делото договор № 1864 от 04.03.2014
г., че по силата на постигнатото между тях съглашение „И.Т.“ ООД се е задължил да
извършва по възлагане на „А.Т.“ ООД услугата за многократно международно
транспортиране на пратки в системата на Ю ПИ ЕС /UPS/, срещу което изпращачът да му заплаща съответно
възнаграждение. По делото не е спорно, че въз основа на така постигнатото между
тях рамково съглашение „А.Т.“ ООД е възложило на „И.Т.“ ООД междунарндното
транспортиране на пратки до посочени от изпращача дестинации, както и че
превозвачът е изпълнил възложените му превозни услуги съобразно уговореното.
Спорно между страните е дали по повод на възложените
му и осъществени от негова страна международни превози на стоки съгласно
представените по делото превозни документи, „И.Т.“ ООД е извършил разходи за
вносни мита и такси, възлизащи в размер на претендираната сума, както и дали, в
случай, че такива действително са извършени, тези разходи следва да бъдат
възложени в тежест на изпращача.
Съгласно чл. 2.3. от сключения между страните
договор за многократно международно транспортиране на пратки в случай, че се
наложи превозвачът да заплаща данъци, мита или вземания от името на изпращача,
получателя или трето лице или ако данъци, мита, глоби, такси или разходи са
наложени или възникнали в резултат на действия от страна на митническите власти
или от неспособността на изпращача или получателя да осигурят необходимата
документация, то получателят или трето лице са задължени по отношение на
превозвача да заплатят тези разходи, като изпращачът носи солидарна отговорност
за заплащането на въпросните суми на превозвача. Съгласно цитираната договорна
разпоредба в случай, че разходите за данъци, мита, такси и др. не бъдат
незабавно платени на изпълнителя, то той може да ги претендира от изпращача с
писмено поискване, при това без да е необходимо такава претенция да бъде
отправена и до получателя или до третото лице. Изложеното дава основание на
съда да приеме, че между страните по процесните превозни правоотношения,
действително е уговорено, че в случай, че във връзка с осъществяването на възложения
му превоз превозвачът извърши разходи за вносни мита или такси, отговорен пред
него за заплащането им наред с получателя, респ. с третото лице, е и изпращачът
на стоката, към когото следва да бъде отправено съответно писмено поискване.
От представената като писмено доказателство по
делото обратна разписка за връчване на пощенска пратка, действително се
установява, че на 13.02.2015 г. на управителя на „А.Т.“ ООД са връчени
процесните три на брой фактури, изготвени съответно на 13.05.2014 г., на
15.05.2014 г. и на 16.05.2014 г., удостоверяващи вземанията на превозвача за
разноски за вносни мита и такси, извършени от него във връзка с възложените му транспортни
услуги, като по този начин дружеството-изпращач по същество е уведомено за
искането на превозвача за заплащане на извършените от него разноски.
Представените по делото фактури обаче представляват частен свидетелстващ
документ, издаден от превозвача и удостоверяващ изгодни за него обстоятелства,
а именно – извършването на разходи за вносни мита и такси, възлизащи в размер
на претендираната сума – с оглед на което не представлават убедително
доказателство за действителното настъпване на посочените в тях обстоятелства.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че тези фактури
не са отразени в счетоводството на „А.Т.“ ООД, поради което не може да се
направи извод за извънсъдебно признание от изпращача на установените в тях
негови задължения. От друга страна не представляват доказателство за
действителното извършване на претендираните от превозвача разходи и
представените по делото превозни документи. Макар и от товарителниците да е
видно, че разноските във връзка с превоза са за сметка на Ю ПИ ЕС /UPS/ изпращача, т. е. за „И.Т.“ ООД, комуто „А.Т.“ ООД е
възложило извършването на превоза в системата на Ю ПИ ЕС /UPS/, в същите не се съдържат данни за характера и размера
на конкретните разходи, чието извършване се е наложило във връзка с
осъществяването на съответния превоз, нито за реалното им извършване. Предвид
изложеното по делото не се установява действителното извършване от превозвача
на претендираните разходи за вносни мита и такси.
Неоснователно се явява и възражението на
жалбоподателя, че процесните фактури, установяващи вземанията му за извършени
разходи за вносни мита и такси по отношение на изпращача, следва да се считат
за приети от последния, тъй като не са били оспорени от него в тридневен срок
от получаването им. Съгласно чл. 2.2. от договора между страните, изпращачът
разполага с тридневен срок, считано от получаване на издадените от изпълнителя
фактури, да оспори дължимостта на сумите, установени в тях, като в противен
случай фактурите се считат за приети от изпращача, а посочените в тях суми за
дължими. Цитираната договорна клауза урежда особени правила, действащи в
отношенията между страните по процесния договор за многократно международно
транспортиране на пратки, предназначени да отговорят на динамиката в
търговските им отношения, попадащи в обхвата на действащия между тях рамков
договор. Предвид систематичното място на обсъжданата разпоредба обаче съдът
намира, че уредените в нея особени правила се отнасят единствено до вземанията
на изпълнителя, уредени в предходния чл. 2.1 от договора и представляващи
такива за възнаграждение за възложените му от изпращача в рамките на договора
транспортни услуги. В конкретния случай предявените от „И.Т.“ ООД вземания
представляват такива за допълнителни разходи за платени от него вносни мита и
такси, в чужбина с оглед на което предвидените в чл. 2.2. от договора особени
правила досежно признаването и оспорването на вземанията, установени в издадените
от изпълнителя фактури, не намират приложение по отношение на тях. Предвид
изложеното съдът намира, че обстоятелството, че изпращачът не е оспорил процесните
фактури в тридневен срок от получаването им, не дава основание да се приеме, че
същите са приети от него и вземанията по тях след като не са осчетоводени в
счетоводството на ответника, а и изрично са оспорени с отговора на исковата
молба, като недоказани и по размер, с оглед на което намира, че в конкретния
случай не са налице предпоставките за ангажиране отговорността му.
Предвид извода на съда за недължимост на
претендираните от „И.Т.“ ООД на основание чл. 2.3 сключения между страните по
делото договор от 04.03.2014 г. вземания за заплащането на разходи за вносни
мита и такси по фактури от 13.05.2014 г., от 15.05.2014 г. и от 16.05.2014 г.,
неоснователна, с оглед акцесорния характер на вземането, се явява и претенцията
на превозвача на основание чл. 2.4. договора за заплащането на
неустойка за забава върху вземанията по посочените фактури.
При съвпадане крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
частната жалба, подадена от
въззивника ищец „И.Т.“ ООД срещу определение от 19.11.2018год. на СРС, с което
е оставена без уважение молбата за изменение на решението, в частта за
разноските, настоящия състав на въззивния съд намира, че същата е неоснователна
по следните съображения:
С молба от 31.08.2018год. ищецът е поискал да се
присъдят и направени от него разноски за адвокатско възнаграждение за заверка
на представени по делото доказателства от 238лв. и като се има в предвид чл.6,
т.13 от НМРАВ за възнаграждение за заверяване на преписи от документи,
представени по делото. С оглед на изхода на спора се дължат разноски по делото,
които са направени от страната. В случая в първоинстанционното производство са
представени доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение на
ищеца от 1 500лв. и за което е представено доказателство, че са направени
такива разноски, удостоверено в договора, че възнаграждението е заплатено
изцяло в брой и при направеното възражение за прекомерност от ответната страна
е взето в предвид това в минимален размер съгласно НМРАВ. По делото не са
представени доказателства да са направени разноски за адвокатско възнаграждение
в по-висок размер от този посочен договора за правна помощ, за да е следвало да
се съобразят от съда. Независимо, че няма доказателство по делото да са
направени разноски в по-висок размер и с
оглед и на чл.6, т.13 от НМРАВ настоящия състав на съда намира, че в
посочената разпоредба се имат в предвид възнаграждения извън, тези по чл.7
от същата наредба, включително и за
заверка на преписи от документи от адвоката и за които не са представени в
конкретния случай доказателства да са направени, за да следва да бъдат
съобразени и съответно взети в предвид и при възражение за прекомерност. Но от
друга страна с оглед на осъщественото процесуално представителство в случая от адвокат по делото, упълномощен от ищеца,
уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е обхванало и тази дейност на
пълномощника по представяне на доказателства, които ако не са представени в
оригинал следва да се заверят от пълномощника по делото.
При този изход на делото и с оглед оставянето на
въззивната жалба без уважение на въззивника не се дължат разноски. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна
– „А.Т.“ ООД, възлизащи в размер на 1 200 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 472057 от 16.08.2018 г. на Софийският
районен съд, I ГО, 48-ми състав, постановено по гр. д. № 57115/2017 г. в
обжалваната отхвърлителна част.
ОСЪЖДА „И.Т.“
ООД, с ЕИК********** да заплати на „А.Т.“ ООД, с ЕИК******* сумата от 1 200лв.- адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „И.Т.“ ООД срещу
определение от 19.11.2018год., с което е оставена без уважение молба от
31.08.2018год. за изменение на решението по делото в частта за разноските.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.