Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София,
08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 10.03.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Г. въззивно гражданско дело № 753 по
описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 86 от 10.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 69/2020г. на РС- Елин Пелин е признато за установено, че И.Г.Т. дължи на „П.к.Б.” ЕООД сумата 1766,24 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ********** от
20.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 22.11.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. Със същото решение са
отхвърлени исковете на „П.к.Б.” ЕООД за признаване за
установено, че И.Г.Т. му дължи договорно възнаграждение в размер на
551,53 лева за периода от 15.11.2018 г. до 28.08.2019 г.; сумата от 1546,08 лева - възнаграждение по Договор за
допълнителни услуги от 20.04.2018
г.; и сумата от 203,84 лева - законна лихва за периода от 18.08.2018 г. до 10.06.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 936/2019 година по описа на РС -
Елин Пелин.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано
е по въззивна жалба на „П.к.Б.“
ЕООД срещу горното решение в отхвърлителните му части. Жалбоподателят счита решението за неправилно в тези части.
Намира, че по въпросите за договорното възнаграждение и лихвата за забава
първоинстанционният съд е формирал изводите си без да извърши анализ на
доказателствата и без да изложи съображения по доводите и възраженията на
страните. Не били изложени фактически и правни съображения, които да позволят
проверка на правните изводи. Прави извод, че това следва да се приравни на
липса на мотиви и съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Подчертава,
че, съгласно процесния договор за кредит, Т. дължи на дружеството договорно
възнаграждение в предварително определен размер от 812,33лв., неизплатената
част от което е 551,53лв. Анализира правната същност на възнаградителната
лихва. Изтъква, че годишният лихвен процент е 41,17%, а ГПР по процесния кредит
е 49,89%, което съответства на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Прави
извод, че клаузата, касаеща договорното възнаграждение, е действителна и е
породила желаните от страните правни последици. Моли съда да отмени обжалваното
решение в отхвърлителните му части, а вместо него да постанови друго, с което признава
за установено, че ответникът му дължи неизплатено договорно възнаграждение в
размер на 551,53лв. и и лихва за забава в размер на 203,84лв. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден писмен
отговор.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят не се представлява. От процеусалния му представител е постъпила
молба, с която поддържа въззивната жалба, заявява, че няма да сочи
доказателства, и моли да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което приема за установено, че ответникът
му дължи неизплатено договорно възнаграждение в размер на 551,53лв. и и лихва
за забава в размер на 203,84лв. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
въззиваемият И.Т. се явява лично, и изразява становище за потвърждаване на
обжалваното решение.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред ЕПРС доказателства, е вярно и изчерпателно описана в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав намира, че жалбата е частично основателна поради следните съображения.
Правилно и в съответствие с доказателствата по делото
жалбоподателят поддържа, че вземането за възнаградителна лихва е установено по
основание и размер. Видно от първоначалния погасителен план, както и от
последващия такъв от 08.10.2018г., страните са уговорили изричен размер на
дължимите суми за главница, възнаградителна лихва и закупен пакет от
допълнителни услуги за всяка падежна дата. Поради това следва да се приеме, че,
с настъпване на падежа, вземанията за тези суми са станали изискуеми, а,
доколкото основанието и размерът им са изрично посочени в погасителния план, те
са и ликвидни. С оглед гореизложеното, не може да бъде споделен извода на ЕПРС,
че ищецът не бил ангажирал доказателства за размера на дължимата
възнаградителна лихва. Такова доказателство е двустранно подписаният нов
погасителен план от 08.10.2018г. (л. 26 – 27 от първоинстанционното дело), във
връзка с извлечението по сметка (л. 28 – 29 от първоинстанционното дело). От
тези документи се установява, че през процесния период от 15.11.2018 г. до
28.08.2019 г. са били дължими (с падежна дата – петнадесето число на съответния
месец) следните суми за възнаградителна лихва:
58,51+56,27+53,96+51,57+49,10+46,54+43,90+41,16+38,33+35,40=474,74лв. По делото
не се претендира възнаградителна лихва за следващи погасителни периоди, а и
няма доказателства, че на крайната дата на този период (28.08.2019г.)
задължението е било обявено за предсрочно изискуемо, доколкото писмото в този
смисъл (л. 29 от първоинстанционното дело) е от 23.01.2019г. и няма данни за
получаването му от длъжника. Същевременно, ответникът не е ангажирал никакви
доказателства за погасяване на задължение в горепосочения размер по някой от законоустановените
начини за това. Служебната проверка за валидност на договора в тази му част не разкри
противоречие на закона или добрите нрави, вкл. по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Следователно,
вземането на ищеца съществува до размер от 474,74 лв., а искът за присъждането
му е основателен и следва да бъде уважен за тази сума. Тъй като изводите на
настоящия съдебен състав частично не съвпадат с тези на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде отменено, а вместо него – постановено друго,
с което искът се уважава за сумата 474,74 лв. За разликата до пълния
претендиран размер от 551,53лв. искът е
бил отхвърлен правилно, а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По отношение на иска за мораторната лихва следва да се изложат
аналогични съображения. На първо място, след като по делото е установено, че
длъжникът не е заплатил уговорените в погасителния план вноски за главница и
възнаградителна лихва, той е изпаднал в забава от момента на падежа на всяка от
тях. Съответно, той дължи мораторно обезщетение, а искът за заплащането му е
доказан по основание. Наистина, по делото не са ангажирани доказателства за
неговия размер (както правилно е посочил районният съд), но, с оглед
разпоредбата на чл. 162 от ГПК, това не е основание за отхвърлянето му, а този
размер следва да бъде служебно изчислен. За целта съдът взе предвид, че,
съгласно актуалния погасителен план от 08.10.2018г., към тази дата няма дължими
анюитетни вноски, а следващата такава (с падеж на 15.10.2018г.) е била
заплатена точно. Следователно, мораторно обезщетение се дължи за забавено
плащане на следващите вноски за главница и възнаградителна лихва, които,
безспорно, не са заплатени и до настоящия момент.
Не следва да се начислява мораторна лихва върху размера на
месечните вноски по закупен пакет допълнителни услуги, тъй като същите се
претендират въз основа на нищожна договорна клауза. Правната теория (Марков М. „Гражданско право. Обща част. Помагало.“, изд.
Сиби, 2017г., стр. 244, и Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, т. ІІ, изд.
Софи-Р, 1996г., стр. 179) категорично приема, че в гражданския процес съдът е
длъжен служебно да следи за пороци на сделката, които водят до нейната
нищожност, като (ако нищожността не е релевирана изрично от страните), съдът се
произнася по този въпрос само в мотивите на съдебния акт. Това означава, че при
липса на такъв изричен довод (както в настоящия случай) съдът не постановява
изричен диспозитив, с който обявява сделката (или част от нея) за нищожна, но
не зачита правните й последици, нито произтичащите от нея претенции на
страните.
Актуалната
съдебна практика приема, че нищожност поради накърняване
на добрите нрави е налице и при „…значителната
липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може
да се приеме за противоречие с добрите нрави“, и по- точно - такава
неравностойност на престациите, която „…
практически да е сведена до липса на престация“. (Решение № 452 от
25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 24 от
9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК).
В случая е налице именно такава
хипотеза, поради следните съображения:
От
допълнителното споразумение към процесния договор за потребителски кредит се
установява, че с него кредиторът е предоставил на длъжника пакет от
допълнителни услуги, както следва: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4.
Възможност за смяна на дата на падежа; 5. Улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
Видно от т. 15 от
Общите условия, нито една от тези услуги не може да се ползва само по волята на
закупилия ги длъжник, а ползването им зависи от волята и на кредитора. Срещу
закупуването на пакета, длъжникът може само „да поиска от кредитора“ да му
отложи или намали не повече от 4 погасителни вноски (при договор за кредит със
срок до 24 месеца, какъвто е процесният) или да му промени датата на падежа,
респ. „да одобри клиента за отпускане на следващи парични средства“. Дали,
обаче, това ще се случи, зависи само и единствено от волята на кредитора. Този
извод се подкрепя допълнително и от изискванията на Общите условия, промените
от този вид да се осъществяват с подписване на допълнително споразумение, т.е.
само при съвпадане на волите на страните, а не в резултат от едностранната воля на страната, която е
заплатила за съответната услуга. При това следва да се има предвид, че тя
разполага с описаните по- горе права и без да закупува пакет за допълнителни
услуги - при предоговаряне на кредита или част от неговите параметри (напр.
падежна дата, отсрочване, разсрочване и т.н.). Следователно, съгласявайки се да
заплати такса за пакета допълнителни услуги, длъжникът не получава нищо повече
от това, което има по силата на закона, а именно – правото да предоговори
отделни компоненти на кредита по взаимно съгласие с кредитора, което налага
извод за съществена нееквивалентност на насрещните престации.
Този извод се
подкрепя и от факта, че цената на пакета допълнителни услуги (1857,60лв.) е
съизмерима с размера на отпуснатия кредит (2000лв.).
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че в случая е налице визираната от съдебната
практика хипотеза на съществена нееквивалентност на насрещните престации до
степен на практическа липса на насрещна престация срещу уговорената между
страните цена на пакета допълнителни услуги. Поради това споразумението за
предоставяне на пакет допълнителни услуги е нищожно и по него не се дължи
изпълнение.
Налице са и
допълнителни основания за неговата нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД:
-
В
противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 4
от ЗПК,
клаузите в споразумението за допълнителни услуги са формулирани неясно, тъй
като нито една от закупените допълнителни услуги (с изключение на първата) няма
стойностно измерение, от което да се установи нейното процентно участие и
относително значение в ежемесечните вноски, дължими по допълнителния пакет,
както и съразмерността им с цената, която се заплаща за ползването им.
-
Уговарянето на такса за първата от тези услуги
противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като е свързана с начина на усвояване
на кредита,
а именно - приоритетното му разглеждане и изплащане.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че описаните в погасителния план месечни вноски
по закупения пакет от допълнителни услуги се претендират въз основа на нищожна
договорна клауза и свързано с нея споразумение. Като такива, не се дължат, не следва
да се включват в анюитетните погасителни вноски и върху тях не следва да се
начислява мораторно обезщетение, а последното следва да се начисли единствено
върху вноските за главница и възнаградителна лихва в размери от по 123,64лв. При това следва да се съобрази и крайния момент
на периода, за който, по волята на ищеца, се претендира това обезщетение –
10.06.2019г. При тези данни, служебно изчислените размери на мораторното
обезщетение са:
-
За период от
15.11.2018г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.11.2018г. – 7,14 лв.
-
За период от
15.12.2018г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.12.2018г. – 6,11 лв.
-
За период от
15.01.2019г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.01.2019г. – 5,05 лв.
-
За период от
15.02.2019г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.02.2019г. – 3,98 лв.
-
За период от
15.03.2019г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.03.2019г. – 3,02 лв.
-
За период от
15.04.2019г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.04.2019г. – 1,96 лв.
-
За период от
15.05.2019г. до 10.06.2019г. върху вноската по кредита от 123,64 лв. с падеж
15.05.2019г. – 0,93 лв.
Така, общият размер на дължимата мораторна лихва за посочения и
претендиран от ищеца период е 7,14+6,11+5,05+3,98+3,02+1,96+0,93=28,19лв.
За този размер искът е основателен. Поради това обжалваното
решение следва бъде отменено в частта, с която искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е бил отхвърлен, като вместо него се постанови друго,
с което искът се уважава. За разликата до пълния претендиран размер от
203,84лв. искът правилно е бил отхвърлен, а обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
Други доводи за неправилност на обжалваното решение не са изложени
във въззивната жалба, поради което и на основание чл. 269 от ГПК, съдът не е
длъжен служебно да формулира и обсъжда такива.
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза
на жалбоподателя следва да се присъди част от направените разноски във
въззивното производство, пропорционална на уважената част от жалбата. Такива се
установяват в размер на държавна такса (50лв.) и юрисконсултско възнаграждение,
което, с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема осъществени
процесуални действия, съдът определя по реда на вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв. Поради това въззиваемият следва да
заплати на жалбоподателя ((28,19+474,74)/(203,84+551,53))*150=0,6658061612190053=99,87лв.
Въззиваемата страна не е претендирала разноски, поради което съдът
не дължи произнасяне по този въпрос.
Частичната
отмяна на първоинстанционното решение налага преизчисляване на разноските пред
ЕПРС, като в полза на ищеца се присъди допълнително сумата от 18,02 лв. до
пълния дължим размер на тези разноски от 150,92лв.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото
производство следва да се с произнесе с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, дори когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение. По аргумент от по- силното основание, такъв
диспозитив следва да се постанови и при изменение на разноските по заповедта за
изпълнение. Поради това и с оглед изхода на делото, в настоящия случай следва
да се постанови осъдителен диспозитив за частта от разноските в заповедното
производство, съответстваща на уважената част на исковете. Тъй като присъдените
със заповедта за изпълнение разноски са в общ размер на 181,95 лв. (държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение), следва да се постанови осъдителен
диспозитив за ((1766,24+474,74+28,19)/4097,69)*181,95=100,76лв. Тъй като,
обаче, с обжалваното решение неправилно е изчислен размер от 104,28лв., то следва
да бъде отменено за разликата над 100,76лв. до 104,28лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 86 от 10.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 69/2020г. на РС- Елин Пелин, В ЧАСТИТЕ МУ,
с които:
-
е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК на „П.к.Б.“ ЕООД
за признаване за установено, че И.Г.Т. му дължи договорно възнаграждение в размер на
474,74 лева за периода от 15.11.2018 г. до 28.08.2019г.,
-
е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК на „П.к.Б.“ ЕООД
за признаване за установено, че И.Г.Т. му дължи сумата от 28,19 лева - законна лихва за периода от
18.08.2018 г. до 10.06.2019 г., и
-
И.Г.Т. с ЕГН ********** е осъден да заплати на „П.к.Б.“
ЕООД с ЕИК ***разликата над
100,76лв. до 104,28лв. – разноски в заповедното производство,
за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
936/2019 година по описа на РС - Елин Пелин, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.Г.Т. с ЕГН ********** дължи на
„П.к.Б.“ ЕООД с ЕИК ***договорно възнаграждение в размер на 474,74 лева за периода от 15.11.2018
г. до 28.08.2019г. и мораторна лихва в размер на 28,19 лева за периода от 18.08.2018 г. до 10.06.2019 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
936/2019 година по описа на РС - Елин Пелин.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 86 от 10.08.2020г., постановено по гр.д. № 69/2020г. на РС- Елин
Пелин, в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА И.Г.Т. с ЕГН ********** да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД с ЕИК
***сумата 99,87 лв. – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА И.Г.Т. с ЕГН ********** да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД с ЕИК
***сумата 18,02 лв. – разноски в първоинстанционното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.