Решение по дело №18541/2019 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№................………/14.06.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТАНЯ КУНЕВА

 

при секретар Мариана Маркова,

като разгледа докладваното от съдията

гражданско дело № 18541 по описа на ВРС за 2019 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявен от А.Д.А. срещу Н. * А., с правно основание чл. 422 вр. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 535 от ТЗ за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8000лева, на основание – запис на заповед издаден на 14.10.2016 г. в полза на А.Д.А. за сумата от 8000лева, с падеж на 10.04.2017 г. от Н.А., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението – 28.06.2019 г. до окончателното плащане на сумата, за която сума е издадена заповед № */01.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №*/2019 год., на ВРС – 26 състав.

Твърди се в исковата молба, че в полза на ищеца е издаден запис на заповед от ответника с падеж на определен ден – 10.04.2017 г., с който издателят му се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на поемателя сумата от 8000лева. Сочи, че с възражението по чл. 414 от ГПК ответникът е направил общо възражение за погасяване по давност на вземането, което намира за неоснователно предвид депозиране на заявлението преди изтичане на тригодишния срок. Отделно от това, намира, че възраженията на ответника по редовността на представения документ е преклудирана, поради необжалване на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение. По тези съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В открито съдебно заседание ищецът лично и чрез процесуален представител, поддържа предявения иск и моли за уважаването му. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който се оспорва предявения иск. С депозираното възражение се настоява, че вземането е погасено по давност. С отговора на исковата молба се твърди, че записът на заповед не е подписан от ответника, поради което оспорва автентичността на документа, на който ищецът основава вземането си. Намира абстрактната сделка за недействителна – нищожна, поради липса на съгласие, евентуално унищожаема, поради измама, умишлено въвеждане в заблуждение от ищеца и трето лице да подпише записа на заповед. При тези съображения моли за прекратяване на делото, евентуално отхвърляне на иска.

 

 

 

 

 

В открито съдебно заседание ответникът чрез процесуален представител, оспорва предявения иск и моли за отхвърлянето му. Настоява се, че ответникът е въведен в заблуждение, тъй като лесно се подава на манипулация.

Настоящият съдебен състав на ВРС като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложеното ч.гр.д. №*/2019 год., на ВРС – 26 състав със заповед № 5077*01.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, е разпоредено Н. * А. да заплати на А.Д.А. сумата от запис на заповед, издаден на 14.10.2016 г. в полза на А.Д.А. за сумата от 8000лева, с падеж на 10.04.2017 г. от Н.А., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението – 28.06.2019 г. до окончателното плащане на сумата.

Ответникът е депозирал възражение на 01.10.2019 г., поради което на заявителя са дадени указания да предяви иск по реда на чл. 422, ал. 1, т. 1 от ГПК.   

Приобщен към доказателствения материал на делото е и запис на заповед, издаден на 14.10.2016 г. от Н.А., с която същият се е задължил безусловно и неотменимо, без протест да изплати на  А.Д.А. сумата от 8000лева, с падеж на 10.04.2017г.  и място на плащане в гр. *.

Видно от представената по делото спогодба от 14.10.2016 г. се установява, че заемодателят А. е предал на заемателя А. сумата от 8000лв. при задължение за връщането ѝ в срок до 10.04.2017 г. Съгласно чл. 7 от договора връщане на заема се обезпечава чрез запис на заповед, издаден в полза на заемодателя от заемателя в размер на 8000лв.

По делото са ангажирани гласни доказателства посредством разпита на свидетеля С. *, който споделя, че не познава страните по делото, като ответникът е работил при него, но не знае за сключвани от него заеми и отношенията му с А.. Не е присъствал на разговори между него и трети лица. 

            Въз основа на горната фактическа установеност, настоящият състав на формира следните правни изводи:

Предявеният иск намира правно си основание в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Същият е допустим с оглед предявяването му в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното  ч.гр.д. №10179/2019 год., на ВРС – 26 състав.

Предмет на предявения иск е установяване със сила на присъдено нещо на вземането, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение. Последната, е обоснована с представен по чл.417 т.10 ГПК документ - запис на заповед от 14.10.2016 г., издаден от ответника, за сумата от 8000лева.

Съдът намира, че представеният по делото запис на заповед съдържа всички предвидени в чл. 535 от ТЗ реквизити. В текста на документа представен по настоящото дело, е означено, че се касае за запис на заповед, и издателят е поел безусловно задължение да заплати сочената в ценната книга сума.

В конкретния случай, ответникът – издател на ценната книга е релевирал възражения срещу действителността на абстрактна сделка с доводи, че същата е недействителна, поради липса на съгласие, евентуално унищожаема, поради измама – умишлено въвеждане в заблуждение от ищеца и трето лице да подпише записа на заповед.

Липсата на съгласие е по същество липса на волеизявление за извършване на едностранната сделка, като в тежест на ответника е да установи липса на воля за постигане правните последици от едностранното волеизявление, материализирано в процесния запис на заповед,  т.е. че ценната книга е неистински /неавтентичен/ документ и изявлението, отразено в него не е направено от него, че не се е подписал като издател. В случая автентичността на документа не е оспорена, доказателства в тази насока не са ангажирани, поради което възражението на ответника е неоснователно. Не е доказано и издаване на менителничния ефект чрез умишлено въвеждане в заблуждение на ответника от ищеца и трето лице, доколкото ангажираните гласни доказателства не съдържат данни за такова деяние. Ето защо, при липсата на спор, че ценната книга е подписана от издателя си /автентичността на подписа не е оспорена от ответника, което изрично е заявено в съдебно заседание на 05.06.2020 г./, съдът приема, че е налице валидно менителнично правоотношение между ищеца и ответника.

Записът на заповед е с определен по реда на чл.486, ал.1 от ТЗ падеж – на определена дата, която е настъпила и към датата на сезирането на съда.

Записът на заповед е едностранна, абстрактна сделка. При поето задължение за плащане по менителничния ефект каузата съществува, но стои извън съдържанието на документа, като кредиторът е освободен от необходимостта да доказва основанието на вземането си. В тази връзка, видно от данните по делото, в случая ищецът твърди, че има вземане, произтичащо от запис на заповед. Предмет на предявения иск е дължимостта на сумите – предмет на издадената заповед за изпълнение. Когато то е заявено за изпълнение като произтичащо от запис на заповед, който съставлява самостоятелно основание за дълга, записът на заповед е едновременно и основание, и доказателство за съществуване на вземането. Вътрешното каузално отношение, послужило като повод за издаване на ценната книга, не е елемент от основанието на предявения иск, нито изискване за неговата редовност. Изследването на каузалните правоотношения при реализиране на менителничните права по записа на заповед при предявен иск по реда на чл.422 ГПК е въпрос, свързан със защитната процесуална позиция на ответника, който безспорно за да предизвика отхвърляне на предявения срещу него иск може да направи освен своите абсолютни възражения досежно формата или съдържанието на менителничния документ, така и/или лични такива, произтичащи от отношенията  с кредитора по ефекта. Този тип възражения са защитно средство срещу твърдяната материална незаконосъобразност на изпълнителното основание, но тяхното естество определя и разпределението на доказателствената тежест по иска, предявен след оспорване на издадената заповед за изпълнение (така ТР №4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Изрично в този смисъл е и решение № 143/01.02.2013 год. по т.д. № 870/2011 год., съобразно което кредиторът следва да доказва възникване и съществуването на такова задължение само при въведени конкретни възражения от длъжника.

В случая в първо съдебно заседание ищецът е навел твърдения, че записът на заповед е издаден по повод договор за заем, сключен между страните и е представил същия. Твърденията за каузално правоотношение, доколкото са въведени от кредитора, не променят доказателствената тежст в процеса, като в тежест на ответника е да установи, че е заплатил процесната сума по договора за заем, обезпечен със записа на заповед или други правоизключващи възражения.

При съвкупния анализ на приобщените по делото писмени и гласни доказателства съдът намира, че в хода на настоящото производство не е проведено пълно и главно доказване на твърдените от ответника факти, доказателства относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед, респ. договора за заем, поради което съдът намира иска за основателен и следва да бъде уважен.

При този резултат на обсъждане подлежи възражението на ответника за погасяване по давност на вземането по ценната книга, заявено с възражението по чл. 414 от ГПК. Разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ, която макар и касаеща уредбата за менителницата е приложима и спрямо записът на заповед по силата на препращащата разпоредба на чл. 537 ТЗ, предвижда погасяване на исковете спрямо платеца с 3-годишна давност от падежа. В случая, падежът на задължението по записът е настъпил на 10.04.2017 г. Заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК е постъпило във ВРС на 28.06.2019 г. Действително образуването на заповедното производство по подаденото заявление само по себе си не прекъсва давността, като същата се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането. Съобразно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът се счита за предявен с подаването на заявлението, поради което по аргумент от противното давността се прекъсва само ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, какъвто не е  настоящия случай /в този смисъл ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС/. Следователно, с предявяването на разглеждания иск на 11.11.2019  г., в рамките на преклузивния срок по чл. 415 от ГПК срока, давността е била прекъсната, считано от 28.06.2019 г., поради което и релевираното възражение се явява неоснователно.

По изложените съображения искът е изцяло основателен и следва да бъде уважен.

Дължима се явява и законната лихва върху установената като дължима  сума, считано от депозиране на заявлението в съда – 28.06.2019 г., до окончателното изплащане.