РЕШЕНИЕ
№ 472
гр. Б., 23.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20211200500901 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Второинстанционното производство е образувано по жалба на „Е. М.“ Е., ЕИК *,
седалище и адрес на управление гр. С., район „В.“, ж. к. „М. д.“, ул. „Р. П-К.“ №*,
представлявано от Р. И. М. - Т., подадена срещу решение № 904188 от 13.05.2021 г.,
постановено по гражданско дело № 1878 от 2020 г. на Районен съд Б., с което е уважен
искът на В. Г. Ю., ЕГН **********, адрес гр. Б., ж. к. „З.“, бл. *, ет. *, ап. *, с правно
основание чл. 439 от ГПК, за установяване недължимостта на парични суми, предмет
на изпълнително дело № 423 от 2019 г. на ЧСИ В. Т.. В жалбата се твърди, че
решението е неправилно поради необоснованост. Не били налице последиците на
погасителната давност по отношение на процесното вземане. Първоинстанционният
съд не обсъдил всички представени по делото доказателства и изложени аргументи по
отношение на въпроса за основателността на иска и относно юридическите факти,
довели до спиране и прекъсване на погасителната давност. С подаване на молбата за
образуване на изпълнително дело, давността била прекъсната. Давността при
изпълнителния процес се прекъсвала многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсвало давността, защото съдебният изпълнител бил длъжен да го
1
приложи. С молбата за образуване на второто изпълнително дело се опровергавало
становището, че е налице бездействие на кредитора и следва да се приложат
последиците на погасителната давност. Поискано било налагане на запор и насрочване
на опис на движими вещи на длъжника, като съответните такси за тези действия били
надлежно заплатени. От значение за прекъсване на давността било изявлението на
кредитора, с което се иска принудително удовлетворяване на вземането му, а не самото
извършване на изпълнителни действия от органа по принудително изпълнение или
наличието на резултат от предприетите действия. Неправилен бил изводът на Районен
съд Б., че по изпълнително дело № 423 от 2019 г. не са предприети същински
изпълнителни действия. Ако молбата за изпълнение съдържала искане за
извършването на определено изпълнително действие или възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ,
то тя била редовна и прекъсвала давността. Новата погасителна давност започнала да
тече на 26.06.2015 г. и щяла да изтече на 26.06.2020 г. На 09.12.2019 г. обаче била
депозирана молбата за образуване на второто изпълнително дело, съдържаща искане за
прилагане на изпълнителен способ. Образуването на изпълнително дело № 423 от 2019
г. станало преди изтичане на петгодишния давностен срок. Нямало дезинтересиране от
страна на кредитора. С молбата за образуване било поискано извършване на
изпълнителни действия спрямо длъжника, което, без съмнение, било от значение за
прекъсването на давността. Прекратяването на изпълнителното производство не
водело до погасяване на материалното право, поради което можело да се започне ново
изпълнително производство за същото вземане. Прекратяването на изпълнителното
производство, ако не се дължало на несъществуване на изпълняемото право, не
заличавало ефекта на прекъсване на давността, породен от образуването на
изпълнителното производство, а от прекратяването започвала да тече нова давност.
Взискателят можел, докато давността не е изтекла, да започне нов изпълнителен
процес за същото вземане, защото прекратяването на изпълнителния процес нито го
погасявало, нито обезсилвало изпълнителното основание или изпълнителния лист.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска с правно основание
чл. 439 от ГПК.
Постъпил е отговор на жалбата. В него се твърди, че актът на първата инстанция е
правилен, мотивиран и обоснован. Оплакванията на въззивника били неоснователни и
не кореспондирали с представените по делото доказателства. Същински изпълнителни
действия по отношение на длъжника не били предприемани и по двете изпълнителни
дела. Перемпцията не била от значение за давността, както и самото образуване на
изпълнителното дело. Прекъсването на давността ставало с предприемането на
конкретно изпълнително действие от страна на съдебния изпълнител, но се считало за
настъпило с обратна сила - от момента на поискването му от кредитора, ако самата
давност е изтекла след искането и преди извършването на действието. Когато
изпълнителното действие било поискано, след като изпълнителното дело е прекратено
2
поради перемпция, давността пак се прекъсвала, защото органът по принудителното
изпълнение бил длъжен да го осъществи, като образува ново дело. Нямало прекъсване
на давността, ако поискано от кредитора изпълнително действие не е било предприето
по причина, за която той отговарял. От 26.06.2015 г. започнала да тече новата 5-
годишна давност. Тя не била прекъсвана, защото нито едно от поисканите от
взискателя изпълнителни действия не било осъществено. Образуването на второто
изпълнително дело не прекъснало давността. Изпълнителни действия, прекъсващи
давностния срок, нито били искани, нито били предприемани до 27.06.2020 г., когато
същият изтекъл. Моли се за потвърждаване на решението на районния съд.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Не се наложи събиране на доказателства от настоящата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.
В случая Окръжният съд констатира, че първоинстанционното решение е валидно.
Същото е постановено от съд с правораздавателна компетентност по спора, в законен
състав, в необходимата форма и с изискващото се съдържание. То се явява и
допустимо. Правото на иск е надлежно упражнено.
Решението е правилно като краен резултат. То следва да бъде потвърдено, но по
съображения, които са различни от изложените в него.
Жалбоподателят твърди, че отмяната на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на
Пленума на ВС, извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдията Б. Б., поражда действие от
датата на обявяването на последното. Такава позиция е застъпена и от районния съд.
Настоящият въззивен съдебен състав обаче споделя обратната теза, обективирана в
Решение № 259 от 21.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 969/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик
председателят В. Р., Решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г.,
IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Г., Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д.
№ 5140/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. Ц., Решение № 12 от 2.06.2016 г. на
ВКС по т. д. № 3788/2014 г., I т. о., ТК, докладчик съдията В. Н., Решение № 451 от
29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията З. А.,
Решение № 269 от 3.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 795/2012 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията О. К., Решение № 209 от 2.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1248/2013 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Е. М., и др., която приема, че отмяната на Постановление № 3 от
18.11.1980 г. на Пленума на ВС, извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдията Б. Б., има
обратно действие. Изясненият в тълкувателен акт на ВКС смисъл на тълкуваната
разпоредба се прилага от момента, в който същата е породила юридическо действие, т.
е. е влязла в сила. Съгласно чл. 50, ал. 1 от ЗНА, тълкуването има действие от деня,
3
когато е влязъл в сила актът, който се тълкува. Този текст се отнася за нормативното
тълкуване, но на още по-голямо основание установеният с него принцип касае
тълкуването, което прави ВКС по реда на чл. 124 от ЗСВ. При последното не може да
се определя друг момент на влизане в сила на тълкуването, както това е възможно по
изключение при нормативното тълкуване съгласно чл. 50, ал. 2 от ЗНА - Решение №
416 от 22.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 294/2012 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Б. Д..
Тълкувателните решения са задължителни за съдилищата съгласно чл. 130, ал. 2 от
ЗСВ, независимо от това кога са се осъществили юридическите факти, релевантни за
казуса, и кога е образувано делото - преди или след постановяването им. Неправилно е
виждането, че следва да се прилага тълкувателен акт, обявен за изгубил силата си,
спрямо факти, осъществили се преди приемането на новия тълкувателен акт, с който се
прогласява изгубването на силата на стария тълкувателен акт - Определение № 20 от
12.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 7/2019 г., 5-членен с-в, ГК, докладчик съдията Б. Д., и
Определение № 196 от 4.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3356/2017 г., I г. о., ГК,
докладчик председателят Ж. С.. В същия смисъл са и указанията, дадени в т. 1 на
Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 7/2014 г., ОСГТК,
докладвано от съдиите С. Ч. и М. К.. Допълнителен аргумент в тази насока е и фактът,
че съгласно мотивите на самото Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдията Б. Б., Постановление № 3 от
18.11.1980 г. на Пленума на ВС е загубило силата си още през 1991 г. с приемането на
действащата Конституция.
Изпълнителният лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 1437 от
2012 г. на ЧСИ В. Т., е бил издаден във връзка със заповед за незабавно изпълнение по
частно гражданско дело № 3366 от 2012 г. на Районен съд Б.. Копие на въпросната
заповед е връчено на длъжника на 12.03.2013 г. Не е подадено възражение в
двуседмичния срок. Заповедта е влязла в сила на 27.03.2013 г. Именно от тази дата е
започнала да тече и погасителната давност относно вземанията по заповедта. Влязлата
в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение, поради което приложение намира разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 от ЗЗДог, т. е. вземането по неоспорената от длъжника заповед за
изпълнение се погасява с общата 5-годишна давност - такава е и трайно установената
практика на ВКС, обективирана в Определение № 60618 от 12.08.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 1549/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Д. Д., Определение № 60523 от
24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3532/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията З. А.,
Определение № 776 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2230/2020 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията М. Г., Определение № 449 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. №
2500/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията А. Б., Определение № 628 от 11.11.2019 г.
на ВКС по т. д. № 1075/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Е. С., Определение №
4
214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик
председателят Б. Б., Определение № 633 от 7.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1508/2017 г.,
II т. о., ТК, докладчик съдията Е. С., и др. Започналата да тече на 27.03.2013 г.
погасителна давност е изтекла на 27.03.2018 г., без да бъде спирана и/или прекъсвана.
Образуването и висящността на изпълнително дело № 1437 от 2012 г. на ЧСИ В. Т. не
са спрели давността, защото, както вече се посочи, отмяната на Постановление № 3 от
18.11.1980 г. на Пленума на ВС има обратно действие. Не са били предприети
изпълнителни действия в рамките на определен изпълнителен способ, които да са
прекъснали погасителната давност досежно вземанията по изпълнителния лист. Вярно
е, че взискателят е поискал извършването на такива, но те не са били проведени по
причина, зависеща от него - невнасянето на съответните авансови такси, така че и това
не е довело до прекъсване на давността /Решение № 93 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 2766/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Г. М., и Решение № 37 от 24.02.2021 г.
на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б. Б./. Молбите
на „Е. М.“ Е. от 15.01.2016 г. и 17.03.2017 г., с които се иска конституирането му като
взискател на мястото на първоначалния такъв, също не са повлияли на давността, тъй
като правоприемството по чл. 429, ал. 1 от ГПК не е сред изброените в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК,
докладвано от съдията Б. Б., юридически факти, които са от естество да го сторят.
Налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, осъществено на
11.02.2020 г. в рамките на изпълнително дело № 423 от 2019 г. на ЧСИ В. Т., е
ирелевантно за настоящия казус, тъй като, както вече се изтъкна, давността е изтекла
близо 2 години преди това. Искът по чл. 439 от ГПК е основателен и правилно е бил
уважен от първата инстанция, макар и по различни мотиви. Обжалваното решение не
страда от сочените в жалбата пороци и следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство, на въззиваемия трябва да се присъдят
направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Съобразно нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, настоящото решение няма
да подлежи на касационна проверка.
Воден от изложеното, Окръжен съд Б., IV въззивен граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 904188 от 13.05.2021 г., постановено по гражданско
дело № 1878 от 2020 г. на Районен съд Б..
ОСЪЖДА „Е. М.“ Е., ЕИК *, седалище и адрес на управление гр. С., район „В.“, ж. к.
„М. д.“, ул. „Р. П-К.“ №*, представлявано от Р. И. М. - Т., да заплати на В. Г. Ю., ЕГН
**********, адрес гр. Б., ж. к. „З.“, бл. *, ет. *, ап. *, направените от негова страна
5
разноски във въззивното производство, съставляващи адвокатско възнаграждение от
750 /седемстотин и петдесет/ лева.
Настоящият съдебен акт не подлежи на касационен контрол.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6