Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 47/21.01.2019 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на седми януари две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 1662
по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от
ГПК.
Образувано е по искова молба от "БНП
Париба Пърсънъл Файненс" С.А., Франция, чрез "БНП Париба Пърсънъл
Файненс" С.А., клон България, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, срещу Й.Ю.Ю..
Ищецът
твърди, че между него и ответника бил сключен договор за
потребителски заем № PLUS-10314586 от 23.08.2013 г. за сумата от 5 000 лв. и закупуването на застраховка от 960 лв. Сумата, предмет на горепосочения договор, била изплатена от кредитора по начина, уговорен в чл.1 от договора, с което ищецът бил изпълнил задължението си по него. Въз основа на чл. 3 от договора, за ответника възниквало задължението да погаси заема на 48 месечни вноски, всяка една по 237.30 лв., които вноски съставлявали изплащане на главницата по заема, ведно с
оскъпяването й, съгласно годишния процент на разходите 53.60 % и
годишния лихвен процент 42.24 %, посочени в параметрите по договора. Твърди се, че ответникът преустановил плащането на вноските по кредита на 05.06.2014 г., като към тази дата били погасени 8 месечни вноски. На основание чл. 5 от договора вземането на ищеца ставало изискуемо в пълен
размер, ако ответникът просрочи две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска. По този начин ответникът следвало да изплати остатъка по
заема в размер на 6 443.45 лв., представляващ
оставащите 40 броя погасителни вноски към 04.07.2014 г., към която дата бил станал изискуем в целия му размер.
Въпреки настъпилия падеж на втората непогасена вноска, ответникът не бил изпълнил задължението си, което принудило ищеца да изпрати покана за доброволно изпълнение, в
която изрично бил обявил вземането си за изискуемо, и го поканил да го погаси. Сочи
се, че към датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, по кредита била изтекла и последната падежна дата, поради което ответникът дължал и обезщетение за забава в размер на
законната лихва в размер на 252.26 лв. за периода от настъпване на изискумостта
на кредита - 04.07.2014 г. до 11.04.2017 г. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение пред РС-Хасково, по което образувано заповедно производство ч. гр. д. № 976/2018 г. по описа на съда и била издадена заповед за изпълнение, но срещу нея постъпило
възражение. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца по договор за потребителски заем № PLUS-10314586 от 23.08.2013 г. суми в размер на: 4 662.33 лв., представляваща главница по кредита; 1 781.12 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договора; 252.26 лв., представляваща законна
лихва за забава за периода от 04.07.2014 г. до 11.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по ч. гр. д. № 976/2018 г. по описа на
РС-Хасково до окончателното й изплащане. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото и в
заповедното производство.
Ответникът счита предявените искове за недопустими и неоснователни, като ги оспорва по основание и по размер. Твърди се, че в
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 976/2018 г. по описа на ХРС и в исковата молба били посочени различни обстоятелства, от които
произтичат вземанията на ищеца. В
първата се основавали на настъпила на 04.07.2014 г. предсрочна изискуемост, а във втората се въвеждал още един правопораждащ
юридически факт - настъпване на падежа на последната погасителна вноска на
05.09.2017 г. Искът за договорна лихва в размер на 1 781.12 лева бил недопустим, поради липса на
конкретизирането му като размер в исковата молба чрез
посочване на периода, за който се претендирал. Оспорва се твърдението, че ищецът бил предоставил на ответника кредит за закупуване на застраховка
"Защита на плащанията" със застраховател "Кардиф - Животозастраховане",
клон България в размер на 960 лв.,
както и че ответникът получил покана за доброволно изпълнение, в която кредиторът бил обявил вземането си за предсрочно изискуемо. Твърди се, че договорът за заем бил недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК, като
в него били посочени като абсолютни стойности лихвеният процент по заема - 42.24 % и
годишният процент на разходите - 53.60 %, но липсвала информация за включените в годишния процент на разходите по кредита такси
и начинът, по който стойността на лихвения процент се отнасял към ГПР по договора, а ГПР бил определен и в
противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК. В договора и условията не се съдържала и задължителната
информация по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК за размера на лихвения процент на ден. Твърди се още, че
клаузите за лихвен
процент в размер на 42.24 %, годишен процент на разходите в размер на 53.60 %.
и застрахователна премия в размер на 960 лв. били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП и нищожни поради
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Към датата
на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0.02, т.е.
размерът на законната лихва е бил 10.02 %. Размерът на уговорената лихва по
кредита надвишавала четирикратния размер на законната лихва,
а ГПР петкратния й размер. Уговорка за плащане на ГПР и възнаградителна лихва в
размер по-висок от получената главница не отговаря на критериите на добрите
нрави. Основната цел на така уговорена надбавка била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и
увеличаване на общата стойност на плащанията с повече от 100 % от
предоставената главница. Клаузата за застрахователна премия била нищожна и на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на основание и
съгласие. Прави се възражение, че в противоречие с чл. 76, ал. 2 ЗЗД ищецът незаконосъобразно събирал лихвата по чл. 5 от Условията по договора за
кредит, т.н. "мораторна лихва" и застрахователната премия, приоритетно преди да погаси с получените от ответника суми, задълженията му за месечни погасителни вноски. Сочи, че лихвите, дължими като обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, респ.
като неустойка за забава, или наказателна лихва и т.н., не били лихви по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и ако се дължали наред с друг главен дълг, за погасяването им не намирало приложение поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и ищецът незаконосъобразно бил събирал и отразявал, че с преведените от
ответника суми се погасявали начислените "мораторни лихви",
а изискуемите към същия момент главници
оставали непогасени. Прави се и възражение за погасяването на вземането за обезщетение за забава
за периода от 04.07.2014 г. до 20.04.2015 г. с изтичане на предвидения в чл. 111 ЗЗД давностен тригодишен срок. Предвид изложеното се
иска да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
На 23.08.2013 г. в гр. Хасково страните са сключили договор за
потребителски заем № PLUS-10314586. Този договор заедно със сертификата към
него и погасителния план са представени по делото и от тях е видно, че имат
посоченото в исковата молба съдържание, поради което не следва да се излага отново
съдържанието им, като при необходимост клаузите му бъдат обсъдени при
преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От
материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 976/2018 г. по описа на РС-Хасково, приложено
като доказателство по настоящото производство, се установява, че въз основа на
заявление с вх. № 7641/20.04.2018 г. в полза на ищеца срещу ответника е
издадена заповед за изпълнение № 425/25.04.2018 г. за сумите от 4 662,33 лева, дължима по
договор за потребителски заем № PLUS-10314586
от 23.08.2013 г., 1 781,12 лева - възнаградителна лихва
от 05.06.2014 г. до 05.09.2017 г., 252,26 лева - мораторна лихва от 04.07.2014 г. до 11.04.2018 г., ведно със законна лихва, считано от
20.04.2018 г., както и направените разноски – 133,91 лева за държавна такса и 50.00 лв. - юрисконсултско
възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена
на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и с разпореждане от 07.06.2018
г. на ищеца е указано, че може да предяви иск за установяване на вземанията си
в едномесечен срок и последният е сторил това.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и
неоспорено от страните, се установява, че кредитът по
процесния договор е бил усвоен от ответника на 26.08.2013 г., чрез превеждане
на сумата от 4 773,00 лв. по негова сметка. Той е внесъл по него сумата от
общо 2 053,80 лв., като размерите на останалите
дължими суми са: 4 662,33 лв. за главница; 1 781,21 лв. –
договорна лихва, 273,37
лв. - лихва за забава.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са при условията на
обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от
заявител по образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния
срок от уведомяването му за
връчването на издадената заповед за
изпълнение относно процесните вземания при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Разгледани по същество, първият иск
е изцяло основателен, вторият е неоснователен, а третият - частично основателен, поради
следните съображения:
От събраните по делото писмени
доказателства по несъмнен начин се установява, че между страните е бил сключен валиден договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Съдържанието на това правоотношение е подробно регламентирано в представените договор за потребителски заем № PLUS-10314586
от 23.08.2013 г.,
сертификата към него и погасителния план.
Това съглашение е подписано и от ответника, като автентичността му не е оспорена от него. Ето защо следва да се приеме, че то е породило уговорените с него правни последици, а именно дружеството
му е отпуснало кредит в размер на 5 000,00 лв., който е трябвало да погаси чрез изплащането на определени вноски в предвидените срокове и
размери. На следващо място няма спор, а и от заключение на вещото лице Д.К. се
установява, че ответникът не е погасявал текущите си задължения съобразно
уговореното, като е заплатил сума в общ размер от
2 053,80 лв. Вещото
лице изяснява и че размерите
на непогасеното вземане на ищеца за главница съвпада
с претендираното такова, а именно: 4 662,33 лв. Тук
е уместно да се посочи и че то е било възникнало и изискуемо към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение,
тък като уговореният падеж за изпълнение вече е бил настъпил.
Вземането за главница е дължимо ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 976/2018 г. по описа на РС – Хасково -
20.04.2018 г., до окончателното й изплащане, по аргумент от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Искът за сумата от 1 781,12 лева,
представляваща дължима договорна лихва следва да бъде
отхвърлен. Уговорката между страните относно годишния лихвен процент е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, на които чл. 9, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ЗЗД придават
правно значение. Касае се за
неморално висок размер, разкриващ белезите на една несправедлива договореност, именно поради което
съдът счита, че тя е в противоречие с добрите нрави. С нея икономически по -
слабия участник е поставен в неравноправно положение и се използва необходимостта
му от материални средства за сметка на облагодетелстването на другия субект. Няма
пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72 от 8.04.1994
г. е определен само размерът на законната лихва, без да е определен максималния
размер на договорната лихва, но последният е ограничен от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Приема
се, че е противно на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща неколкократно размера на законната лихва. В настоящия случай няма
спор, а от съдържанието на процесния договор и погасителния план към него е
видно, че за предоставения кредит от 5 000 лв. ответникът следва да върне
сумата от 11 390,50 лв., или възнаградителна лихва надхвърля размера на
главницата. В този ред на мисли тази уговорка е нищожна и следва да се приеме,
че възнаградителна лихва не е уговорена. В този смисъл е и съдебната практика - Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. №
315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5093/2007 г. на ВКС,
II г. о., Решение № 55 от 22.03.2012 г. по в. гр. д. № 75/2012 г. на ОС –
Хасково. В тази връзка е уместно да се отбележи, че погасената
от ответника сума по договора включва плащания за главница и възнаградителна лихва, като последната е недължимо
платена и подлежи на връщане, но настоящият състав няма основание да извърши служебно без иск или възражение за това реституция на
тази сума, доколкото съобразно чл. 6,
ал. 2 ГПК предметът на делото
и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.
Искът за сумата от 252.26 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 04.07.2014 г. до 11.04.2018 г., е частично основателен.
По отношение на същата следва да се има предвид,
че съгласно чл. 5 от условията по договора за кредит при забава на една или повече
месечни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
законната лихва от датата на забавата до окончателното й погасяване. Тази клауза е съобразена със специалната
норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК, която ограничава базата за определяне размера на
обезщетението за забава именно до размера на законната лихва. При това положение и с оглед установената по делото
липса на плащания от страна на ответника след първите осем вноски, той дължи обезщетение за забавено плащане върху непогасената главницата, считано от 04.07.2014 г. /датата, на която е станала изискуема деветата вноска/ до 20.04.2017 г. /датата, на която е подадено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение/. Безспорно е, че по отношение на това вземане намира приложение тригодишната погасителна давност по чл. 111 ЗЗД. Ето защо ищецът има право на лихва за забава, тъй като давността
тече от всеки ден на забавата, но с оглед направеното от ответника своевременно
възражение, тя ще бъде дължима не за целия период, а за последните три години преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - т.е. от 20.04.2015 г. до посочената от ищеца дата -
11.04.2018 г. Размерът й, определен от съда съгласно чл. 162 ГПК с помощта на общодостъпна в
интернет компютърна програма за изчисляване на законна лихва, върху главницата
от 4 662,33 лева за релевантния период възлиза на 1 409,86 лева. С оглед прогласеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало съдът следва да
съобрази само въведения с исковата молба размер – 252,26 лева и не може и да присъжда
по-голям.
Предвид изложеното искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД
следва да бъде уважен за горепосочената сума от 252,26 лева, като в останалата част - за периода от 04.07.2014 г. до 19.04.2015 г. – да бъде отхвърлен.
Съгласно т. 12 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът,
който разглежда специалните установителни искове, предявени по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В случая към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за
образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към
настоящия, не е погасил процесните вземания. Ето защо следва да бъде ангажирана
отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 976/2018 г. по
описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се
установява, че те са действително направени, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, те следва да се намалят
на общо 134,99 лв.
С оглед изхода на настоящото производство и че ищецът претендират разноски, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, на същият следва да се
присъдят такива, включващи 173,83 лв. - държавна такса, 180 лв. - възнаграждение за вещо лице и 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение,
определено съобразно чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката на спора и осъществената защита. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата от общо 333,13 лв. за посочените разноски, съразмерно на уважената част от
исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на него също се дължат разноски за
платено адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част, а именно
сумата от 26,60 лв. Настоящият съдебен състав не споделя практиката да се
извършва служебна компенсация и да се присъжда направо разликата между двете
насрещни вземания за разноски, тъй като този подход не е съобразен с
материалния закон. Компенсирането им може да настъпи само по волята на страните,
които по силата на чл. 103 ЗЗД имат право да извършат прихващане. Поради това и
липсата на изрично искане в тази насока, съдът не следва да присъжда разноските
по компенсация.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
по отношение на Й.Ю.Ю., ЕГН **********,***,
съдебен
адрес:***, офис **, адв. Б. С., че дължи на "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А.,
Франция, с рег. № ********* в
Търговския и фирмен регистър на Париж, седалище и адрес на
управление: бул. „Осман“ № 1, 75009,
Париж, Франция, чрез "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон
България, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост
ОСЪЖДА Й.Ю.Ю., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***,
офис **, адв. Б. С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А.,
Франция, с рег. № ********* в
Търговския и фирмен регистър на Париж, седалище и адрес на
управление: бул. „Осман“ № 1, 75009,
Париж, Франция, чрез "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон
България, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост
ОСЪЖДА "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., Франция, с
рег. № ********* в Търговския
и фирмен регистър на Париж, седалище и адрес на управление: бул.
„Осман“ № 1, 75009, Париж, Франция,
чрез "БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
/Петър Вунов/
Вярно с оригинала!
Секретар: М.С.