Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 84 21.02.2020 г. гр.Разград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Разградският районен съд
На деветнадесети февруари две
хиляди и двадесета година
В открито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НЕЛИ
ГЕНЧЕВА
Секретар Сребрена Русева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдията
Гр.д. №2315/2019 г.
Производството
е с правно основание чл.422 от ГПК и
чл.79 от Закона за задълженията и договорите.
Депозирана е искова молба от „Теленор България“ЕАД, с която са предявени
обективно съединени искове срещу С.М.Х.
за установяване, че ответникът дължи на ищеца сумата 44,51 лв. за далекосъобщителни услуги по
договори за абонатен №+359********* и №+359********* и сумата 205,58 лв. по
договор за лизинг, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК. Сочи, че договорите са сключени на 07.10.2016
г. за срок от 24 месеца при стандартен
месечен абонамент, като след сключване на
втория договор между страните е сключен и договор за лизинг и ответника
е взел и мобилно устройство на лизинг за
23 месеца при месечна вноска от 9,29 лв. , че ответницата не е заплащала в срок
абонаментните такси и ползваните услуги, поради което договорите са били
прекратени и за нея е възникнало задължението да плати целия остатък на сумата
по договора за лизинг. Допустимостта на установителния иск мотивира с
обстоятелството, че срещу ответника е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№1230/2019 г. по описа на РС Разград.
Ответникът не е депозирал
отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК. Преди първото по делото
о.с.з. е депозирала платежно нареждане и вносна бележка за внесени по сметка на
ответника 250,09 лв. главница по настоящото дело. В писмено становище твърди,
че разноските на ищеца са завишени, както и че тя не е станала причина за
съдебното производство.
Предявеният
установителен иск е допустим предвид постановената заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №1230/2019 г. на РРС.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от
фактическа страна следното: Между ищеца
и ответника е сключен договор за мобилни услуги на 07.10.2016 г. за предпочетен
№+359********* с абонаментен план „Нон
Стоп 24,99“ при стандартен месечен абонамент от 24,99 лв. и първоначален срок
на договора 24 месеца. С допълнително споразумение към договора от 23.01.2016
г. срокът на договора е продължен до
23.01.2018 г., а стандартния месечен абонамент е уговорен на 19,99 лв.
С договор за лизинг от 07.10.2016
г. ищецът е предоставил на ответника за
ползване устройство марка LENOVO с тел №***. Уговорена е месечна лизингова вноска от 9,29 лв. за
срок от 23 месеца, като е посочено, че общата цена на ползването за срока на
договора е 273,67 лв. В договора е посочено, че с подписването му ответникът
декларира и потвърждава, че ищецът му е предал устройството във вид, годен за
употреба/чл.4/, както и това, че месечните лизингови вноски се фактурират от
лизингодателя и се заплащат от лизингополучателя съгласно, сроковете, условията
и начина на плащане на задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги /чл.3,
ал.2/. В договора за лизинг е записано и правото /чл.1 ал.2/ на
лизингополучателя да придобие правото на собственост по отношение на мобилното
устройство, ако подпише договор за изкупуване най-малко 10 дни преди изтичането
на срока на договора за лизинг.
С друг договор от същата дата –
07.10.2016 г. ищецът е предоставил на ответника ползването на абонаментен план
„Старт 11,99“ за предпочетен №*** при стандартен месечен абонамент от 11,99 лв. на месец
за срок от 24 месеца.
Ведно с договорите ответникът е
подписал и декларация /л.26/, че е получил от ищеца екземпляр от общите
условия, както и че е съгласен с тях, а като приложение към договора е подписал
и ценовата листа за абонаментни планове
за частни лица към датата на сключване
на всеки от договорите /л.17/.
Във
фактура от 18.11.2016 г. за периода
18.10.2016 г. – 17.11.2016 г. ищецът е отбелязал за плащане 16,94 лв. за разговори и такси, 9,29 лв. вноска
лизинг или общо за плащане 25,80 лв. със срок за плащане 03.12.2016 г. С нова
фактура от 18.12.2016 г. за периода 18.11.2016 г. – 17.12.2016 г. са
фактурирани отново тези задължения от 25,80 от предходен период, 28 лв. такси и 9,29 лв. вноска
лизинг. С фактурата от 18.01.2017 г. са
фактурирани задължения на ответника за заплащане на 9,29 лв. вноска лизинг и 63,09 лв. задължения от
предходен период. Тази сума е записана отново като задължения за предходен
период във фактурата от 18.02.2017 г. за периода 18.01.2017 г. – 17.02.2017 г.
В същата фактура е записано и задължение за заплащане на вноска лизинг от 185,80
лв. , както и неустойка в размер на
653,10 лв.Срокът за заплащане на тези задължения, посочен във фактурата е
05.03.2017 г. Тези четири фактури са издадени за кл.№*********.
Със
заявление от 24.06.2019 г. заявителят е поискал и съответно съдът по
ч.гр.д.№1230/2019 г. е издал заповед срещу ответника за сумата 44,51 лв.
незаплатени далекосъобщителни услуги за периода 18.10.2016 г. – 17.12.2016 г. и
за сумата 205,58 лв. лизингови вноски за периода 18.10.2016 г. – 17.12.2016 г.
Заповедта е връчена на ответницата по реда на чл.47 от ГПК.
На
03.02.2020 г. ответницата е превела исковата сума от 250,09 лв. по банковата
сметка, посочена от ищеца в заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Анализът
на установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:
Предявеният
иск за установяване на задължението за
заплащане на сумата 44,51 лв. към датата на предявяването – 18.11.2019 г. е бил
основателен и доказан. Между ищеца и
ответника са сключени два договора за предоставяне на мобилни услуги. С тези
договори ищецът се е задължил да доставя на ответника мобилни услуги срещу такса, която същият ще
заплаща. Предоставените услуги и дължимата цена са индивидуализирани в
договорите, сключени между двете страни чрез посочване на вида на ползваната
услуга. Претендираната от ищеца сума в
размер на 44,51 лв., която е част от сумата, за която е издадена заповедта за
изпълнение, е фактурирана като общо задължение по двата договора. Тази сума е платена едва в хода на настоящото
исково производство. С това плащане задължението е погасено, поради което искът
следва да бъде отхвърлен.
Предявеният
от ищеца иск за заплащане на сумата 205,58 лв. по договор за лизинг е
основателен и доказан. С подписването на договора ответникът е удостоверил
получаването на мобилното устройство и се е задължил да заплаща за ползването
на същото съответните вноски. Не са представени доказателства за изменение или
прекратяване на този договор, поради което така уговорената вноска е дължима до
края на срока на договора. Тази сума е фактурирана като вноска лизинг, а след
като ищецът е предоставил на ответника мобилно устройство на лизинг, то
ответникът следва да заплати лизинговите вноски, които са уговорени. Срокът на
действие на договора за лизинг е изтекъл на 07.09.2018 г. И тази сума е платена
в хода на съдебното производство – на 03.02.2020 г., което обстоятелство следва
да бъде взето предвид от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК, поради което искът следва да бъде отхвърлен.
Тъй като
и двете вземания са погасени с плащане от страна на ответника в хода на
процеса, ищецът има право на направените разноски в съответствие с разпоредбата
на чл.78 ал.1 от ГПК. В настоящото
производство ищецът е направил разноски в размер на 375
лв. / 300 лв. адвокатско възнаграждение и 75,00 лв. държавна такса / и тази сума следва
да му бъде заплатена от ответника.
Съответно по
ч.гр.д.№1230/2019 г. направените
разноски са в размер на 25 лв. държавна такса и 360 лв. адвокатско
възнаграждение. Тези разноски следва да бъдат заплатени от ответника, тъй като
задълженията, за които е издадена заповедта са съществували към датата на
депозиране на заявлението и към датата на издаване на заповедта.
Платените от
ищеца разноски са в съответствие с посочените в чл.1 и чл.12 от Тарифа за
държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, а адвокатските възнаграждение
– в съответствие с минимума, предвиден в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като за едното от тях е
внесен и ДДС. Ето защо същите не могат да бъдат намалявани на основание чл.78,
ал.5 от ГПК, както е поискала
ответницата.
По гореизложените
съображения, Съдът:
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ предявени от
„Теленор България“ЕАД, ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на
управление ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София“, сграда 6 срещу С.М.Х., ЕГН ********** с адрес *** за
установяване на задължение на С.М.Х. към „Теленор България“ЕАД за заплащане на
сумите 44,51 лв. незаплатени далекосъобщителни услуги за периода 18.10.2016 г.
– 17.12.2016 г. и 205,58 лв. лизингови вноски за периода 18.10.2016 г. –
17.12.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение №2813/26.06.2019 г. по
ч.гр.д.№1230/2019 г. по описа на РС Разград като ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПЛАЩАНЕ в хода
на настоящото производство.
ОСЪЖДА С.М.Х.,
ЕГН ********** с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на
„Теленор България“ЕАД, ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на
управление ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София“, сграда 6 сумата 375 лв. /триста седемдесет и пет лева / разноски
/в т.ч. и адвокатско възнаграждение/ по
настоящото дело и сумата 385 лв. / триста осемдесет и пет лева / разноски /в
т.ч. и адвокатско възнаграждение/ по ч.гр.д.№1230/2019 г. на РС Разград.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на страните пред
Разградския окръжен съд.
След
влизане в сила на решението същото да се докладва на съдията-докладчик по ч.гр.д. №1230/2019 г. на РРС.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: