РЕШЕНИЕ
№ 191
гр. Монтана, 05.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесети юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500154 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на Д.Д.
против решение на Районен съд – Монтана от 4 март 2022 г. по гр. д. № 2179/2021 г., с
което е осъден да плати на В.К. 6 000 лв по договор за заем, 270 лв неустойка и 76 лв
обезщетение за забавено плащане, както и разноски.
Въззивникът Д.Д. твърди, че първоинстанционният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение при разглеждане на спора, като е лишил въззивника от
възможността да ангажира адвокат и да получи професионална защита на интереса си.
По съществото на спора въвежда възражение, че не е установено заемната сума да му е
била предадена и посочва, че в договора за заем изрично е предвидено предаването да
се извърши след сключване на договора, но липсва разписка за изпълнение на
задължението от страна на заемодателя. Твърди, че МРС се е позовал на недопустими
свидетелски показания, депозирани от заинтересовано от изхода на спора лице. Излага
още разсъждения, че заемодателката е получила кредит от „ОББ“ АД няколко месеца
преди процесния договор, вложила е получените средства в ремонт на жилището си и
не е била в състояние да предостави от своя страна заем на въззивника. Моли
решението да бъде отменено и вместо него МОС да постанови ново, с което да
отхвърли исковете като неоснователни. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата В.К. оспорва въззивната жалба и моли да бъде оставена без
1
уважение, решението на МРС – потвърдено, а на нея се присъдят разноски за
въззивното производство. Изтъква, че решението се основава на анализ на събраните в
процеса доказателства, а искането на ответника за отлагане е било единствено с цел
шиканиране на процеса, поради което не са налице процесуални нарушения.
Обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лица в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е
частично основателна.
Пред РС – Монтана въззиваемата В.К. е предявила иск по чл. 240 от ЗЗД за
връщане на дадена в заем сума от 6 000 лв, както и иска по чл. 92 от ЗЗД за осъждане
на ответника да плати договорената неустойка, съединен с иск за обезщетение за
забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД.
От събраните пред МРС доказателства се установява, че на 29 юни 2021 г.
страните сключили договор за заем, по силата на който В.К. се задължила да предаде
на Д.Д. в заем сумата 6 000 лв, която той да върне в срок до 30 юли 2021 г. При забава
длъжникът поел задължение да плати неустойка от 0,1% от стойността на заемната
сумаза всеки просрочен ден. Относно предаване на сумата страните постигнали
съгласие това да стане в деня на подписване на договора. От показанията на свидетеля
Н. Н.се установява, че парите са предадени на заемателя. Падежът на вземането – 30
юли 2021 г., е настъпил, но заемателят не е върнал сумата. Самият той в съдебно
заседание признава, че дължи исковата сума.
При така установените факти МОС намира предявените искове за връщане на
заемната сума и за неустойка за основателни.
От писмения договор се установява възникванета на влидна облигационна
връзка между страните, която се квалифицира като договор за заем по чл. 240 от ЗЗД.
По силата на този договор заемодателят е длъжен да предостави договорената парична
сума, а заемателят има насрещното задължение да върне парите в уговорения срок.
Предаването на заемната сума е установено с показанията на свидетеля
Никифоров, поради което МОС приема, че ищцата е изправна страна по договора.
Неоснователно е възражението, че Н. живее на съпружески начала със заемодателката,
поради което е заинтересован от изхода на спора. Показанята му са депозирани
добросъвестно, пресъздават личните му впечатления, поради което съдът ги намира за
достоверни и надеждни. Предаването на заемната сума е фактическо действие по
изпълнение на сключения договор, поради което е допустимо да бъде установявано със
свидетелски показания.
2
Доказването на факта на погасяване на дълга е в тежест на ответника, но той не
е ангажирал такива доказателства, напротив – в съдебно заседание е направил
признание, че дължи, затова съдът намира, че задължението на заемателя да върне
парите не е изпълнено, от което се поражда притезанието на заемодателката. Искът по
чл. 240 от ЗЗД е основателен и като намира, че изводите на двете съдебни инстанции
съвпадат, МОС потвърждава обжалваното решение в тази част.
Срокът за връщане на заема е бил 30 юли 2021 г. Този срок е настъпил, но тъй
като длъжникът не е погасил дълга, е изпаднал в забава. За да санкционират
неправомерното поведение на длъжника, страните отнапред са уговорили договорна
неустойка за забава. Тя освен санкционна има и обезщетителна функция – да покрие
вредите, понесени от кредитора, които той не е длъжен да доказва. На основание чл. 92
от ЗЗД Д. дължи на заемодателката сумата 270 лв, изчислена съобразно договорения
размер от 0,1% от главницата за всеки ден забава или за 45 дни от настъпване на
падежа до предявяване на иска. Този иск също е уважен правилно от МРС и МОС
потвърждава решението и в тази част.
Искът по чл. 86 от ЗЗД обаче е неоснователен, затова въззивният съд отменя
решението на МРС в частта, с която Д. е осъден да плати на К. обезщетение за забавено
плащане за периода от 31 юли 2021 г. до завеждане на иска на 13 септември 2021 г. в
размер на 76 лв като неоснователен.
Като не изпълнява задължението си да върне заемната сума в уговорения срок,
длъжникът причинява вреди на кредитора, дължащи се на това, че последният е лишен
от възможността да разполага със собствените си парични средства, да ги вложи и
получи доход от тях. Тези вреди длъжникът следва да компенсира и за тази цел още в
договора страните са постигнали съгласие той да плати неустойка. Целта на
неустойката за забава и целта на обезщетението по чл. 86 от ЗЗД се покриват. След
като кредиторът получава неустойка, той е компенсиран за понесените от
ненавременното изпълнение имуществени вреди, поради което не му се дължи и
обезщетение за забавено плащане на основание чл. 86 от ЗЗД. В противен случай би се
стигнало до повторно обезщетяване на едни и същи вреди, което съставлява
неоснователно обгатяване. МРС неправилно е уважил иска по чл. 86 от ЗЗД като не е
съобразил, че по този начин кумулира две обезщетения за едно и също. В тази част
МОС отменява решението като незаконосъобразно и вместо него постановява ново, с
което отхвърля иска по чл. 86 от ЗЗД.
Във въззивната жалба са наведени доводи за допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила при разглеждане на делото от първоинстанционния съд,
състоящо се в лишаване на ответника Д. от възможността да се яви с упълномощен
адвокат. В първото съдебно заседание на 20 януари 2022 г. ответникът е присъствал
лично и е заявил, че адвокатът му не е в състояние да присъства. Съдът правилно е
3
отказал да отложи делото. Ответникът е бил редовно призован и е получил призовка
повече от един месец преди заседанието - на 7 декември 2021 г. Разполагал е с
достатъчно време, за да организира защитата си. В съдебното заседание не е
представил доказателства да е упълномощил адвокат, твърдението му, че има договор
за правна помощ, е останало голословно, поради което и съдът не е имал основание по
чл. 142, ал. 2 от ГПК да отложи делото. Несъстоятелен е и доводът, че не е знаел за
следващото съдебно заседание, защото за него той е бил известен лично в заседанието
на 20 януари 2022 г. Съгласно чл. 56, ал. 2 от ГПК след редовно призоваване за
първото съдебно заседание страните са длъжни сами да следят за насрочените
следващи съдебни заседания.
При този изход на процеса на въззивника се дължат разноски съразмерно
отхвърлената част от иска или 1,55 лв, като от своя страна следва да плати на
въззиваемата сторените от нея разноски съразмерно уважената част от иска или 898 лв
за двете съдебни инстанции. При присъдени от МРС 709,34 лв, МОС присъжда
разликата от 188,66 лв до пълния размер от 898 лв.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 80 на Районен съд – Монтана от 4 март 2022 г. по
гр. д. № 2179/2021 г. в ЧАСТТА, с която Д.Д. е осъден да плати на В.К. 6 000 лв
неизпъленно задължение по договор за заем от 29 юни 2021 г. заедно със законна лихва
от 13 септември 2021 г. до окончателното изплащане, както и 270 лв неустойка по
същия договор, а също и разноски в размер на 709,34 лв.
ОТМЕНЯ решение № 80 на Районен съд – Монтана от 4 март 2022 г. по гр. д. №
2179/2021 г. в ЧАСТТА, с която Д.Д. е осъден да плати на В.К. обезщетение за
забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД в размер на 76 лв за периода 31 юли 2021 г. - 13
септември 2021 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иск на В.К., ЕГН **********, против Д.Д.,
ЕГН **********, за присъждане на обезщетение за забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД
в размер на 76 лв за периода 31 юли 2021 г. - 13 септември 2021 г.
ОСЪЖДА Д.Д. да плати на В.К. разноски от още 188,66 лв.
ОСЪЖДА В.К. да плати на Д.Д. разноски в размер на 1,55 лв.
Решението в частта по иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5