Р Е Ш
Е Н И Е
№ 351 / 27.05.2019 година, гр.
Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На първи април през две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария А.
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Михаела Бончева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария А.
Гражданско дело номер 1517 по описа за 2018
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.2 от ГПК,
вр. чл. 79 ал.1, вр. чл.86 ал.1, вр. чл.92, вр. чл.99 и сл. от ЗЗД; от „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. „Васил Левски” № 114, етаж Мецанин,
представлявано от Т.Я.К.; против Е.Д.Н. с ЕГН ********** ***.
Ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 от ГПК за издаване на заповед
за изпълнение, каквато била издадена, но връчена на длъжника при условията на
чл.47 ал.5 от ГПК, предвид на което възниквал правният интерес от предявяване
на иска. Заповедта била издадена, въз основа на договор за паричен заем №
2784427/05.04.2017 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като заемодател,
и ответника, като заемател, при спазване разпоредбите на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. С подписването на договора, заемателят удостоверил,
че е получил стандартен европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия по
паричния заем. Основанието, на което ищцовото дружество предявявало иска си, а
и подало заявлението, бил сключен рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 30.01.2017 г. и приложение № 1 към него от 01.01.2018 г.,
по силата на което вземането било прехвърлено от дружеството – заемодател на
ищцовото дружество с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Според
договора, заемодателят се задължил да отпусне на заемателя паричен заем в общ
размер на 800 лв., а последният усвоил цялата сума веднага, с което
заемодателят изпълнил задължението си. Страните направили изрично изявление за
прихващане на насрещни изискуеми задължения, като договорът имал силата на
разписка. След извършеното прихващане, задължението на заемателя се погасявало
изцяло, а заемодателят му изплащал остатъка от заемната сума. Ответникът се
задължил, да ползва и върне заемната сума, според договорните условия, като
заплати сума в размер на 869,40 лв., ведно с договорната лихва, на 21 седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 41,40 лв. Той извършил плащания по
договора в общ размер от 481,55 лв., като към момента дължима била главница в
размер на 510,31 лв. За ползването на предоставената заемна сума, ответникът
дължал и договорна лихва в размера по договора, която в случая била 27,89 лв.
за периода от 13.04.2017 г. /датата на първата вноска/ до 31.08.2017 г. /датата
на настъпване падежа на договора/. Според договора, заемателят се задължил в
3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на заемодателя едно от
обезпеченията, посочени в договора. Поради неизпълнение на тези му задължения и
според договора, на заемателя била начислена неустойка за неизпълнение –
еднократна, 3 дни след датата на договора, дължима като допълнителна сума към
всяка погасителна вноска. Към момента дължимата неустойка била в размер на
244,24 лв. Ответникът следвало да изплати целия заем на 31.08.2017 г., което
той не сторил и към настоящия момент, при което дължал законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане.
Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което да
установи, че ответникът му дължи гореописаните суми /без обезщетението за
забава, в която част производство е частично прекратено/, като му присъди и
деловодни разноски. Той иска още, уведомлението за цесията да бъде връчено от
съда на ответника, заедно с преписа от исковата молба и доказателствата. В
открито съдебно заседание ищецът не изпраща свой процесуален представител, но
поддържа иска си в допълнително депозирана по делото молба, като иска
уважаването му изцяло, като основателен и доказан.
Ответницата, призована при условията на чл.47 ал.6, вр. ал.1 от ГПК, не
представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в законоустановения
едномесечен срок. Такъв отговор в указания му срок представя назначеният й на
същото основание особен представител, който счита предявените искове за
допустими, но за неоснователни, поради което ги оспорва по основание и размер. Оспорва рамковия договор за цесия, като
ответницата не била уведомена по надлежния ред за него, в т.ч. в рамките на
настоящото производство, предвид призоваването й по реда на чл.47 от ГПК, и той
не породил действие спрямо нея. Оспорва съществуването на вземане на ищеца,
като между него и ответницата не съществували договорни отношения. Оспорва
договора за паричен заем, като фактът, че ответницата го е подписала не
означавал автоматично, че тя е получила посочената в него сума. Не се
установявало, тя да не е изпълнявала задълженията си по договора и да е
изпаднала в забава, както и какъв е размерът на изплатените и дължими вноски и
лихви. Ищецът не представял документи, доказващи усвояване на отпуснатия
кредит, както и неизпълнение на подписания договор. Налице била нищожност на
клаузите в договора, определящи ГЛП (чл. 2 т. 6), ГПР (чл. 2 т. 8) и неустойка
(чл. 4 ал. 2), на основание чл. 143 т. 9 и т. 18 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП), вр. чл. 24 от Закона за потребителния кредит ЗПК), чл.
146 ал. 2 от ЗЗП, чл. 21 ЗПК. Налице била нищожност на клаузата в договора,
определяща размера на неустойката (чл. 4 ал.2), на основание чл. 146 ал. 1, вр.
143 т. 5 от ЗЗП, чл. 26 ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 24 ЗПК. Налице била недействителност
на договора, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на чл. 11 ал. 1 т.
11 и ал. 2 от ЗПК. От представените от ищеца документи не се установявало,
ответникът да е получил преддоговорна информация от заемодателя за точните
параметри на кредита, според изискванията на чл. 5 ал. 1 ЗПК. Напротив, в
представеното предложение за сключване на договора, информацията коренно се
различавала от тази в сключения договор (по отношение на размера и броя на
погасителните вноски), освен това в предложението не се съдържала информация за
ГЛП и ГПР, който ще се прилага, както и за клаузите за неустойката. Така налице
била хипотезата на чл. 149 т. 9 от ЗЗП, в резултат на което ответникът не е бил
в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради
което налице било и основание за неравноправието им, по силата на чл.143 т.18
от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК. Ищецът не представял документи, доказващи че клаузите
за определяне на ГЛП, ГПР, неустойката по договора да са били индивидуално
уговорени с ответника, за да е приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1
от ЗЗП. Напротив предоставената му за попълване бланка - предложение за
сключване на договора била типова, стандартизирани били и действията по
сключване на договора, не се предвиждала възможност за ответника, да влияе на
съдържанието на клаузите. Така сключеният договор бил с клаузи, подготвени
предварително - типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за
съответния вид кредит, съгласно чл.146 ал.2 от ЗЗП, а не индивидуално уговорени
по смисъла на чл. 146 от ЗЗП. Така клаузите от процесния договор относно ГЛП,
ГПР и неустойката били нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени,
както и на основание чл.21 от ЗПК. Съгласно чл. 11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК,
задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит били ГПР и ГЛП,
които по процесния договор били в толкова високи размери, че довели до
нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на
договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти.
Установената съдебна практика по сходни казуси приемала, че максималният
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително,
ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. Уговорените клаузи
били нищожни, тъй като заобикаляли закона, и в частност - ограничението на ГПР
по чл. 19 от ЗПК. В случая не била налице нито една от хипотезите по чл. 146
ал. 5 от ЗЗП и чл. 26 ал. 4 от ЗЗД - нищожните клаузи на процесния договор
относно определянето на процента възнаградителна лихва, ГПР и неустойка да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за
потребителски кредит да се сключи и ако в него не са включени трите клаузи.
Затова нищожността на тези клаузи обуславяла недействителността на договора
като цяло. Същият бил недействителен и на основание чл. 22, вр. чл.11 ал.1 т.11
и ал.2 от ЗПК. Нормата установявала изискване, договорът за потребителски кредит
да съдържа подробно условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Законът поставял
изискване, всяка страница от ОУ да се подписва от страните по договора, а
ищецът не представял такъв екземпляр от ОУ, нито те били инкорпорирани в текста
на самия договор. Нищожна била клаузата за неустойка и като противоречаща на
добрите нрави, като била уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В случая неустойката била предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на вторично договорно задължение
за предоставяне на обезпечение. Тази клауза била нищожна и на още едно
основание - като неравноправна и неиндивидуално уговорена, съобразно чл.146
ал.1, вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК. В открито
съдебно заседание ответницата не се явява, а се представлява от назначения й
особен представител, който поддържа депозирания по делото отговор и иска
отхвърляне на предявения иск изцяло, като неоснователен и недоказан.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Като писмено доказателство по делото се представи и прие предложение за
сключване на договор за паричен заем, отправено на 05.04.2017 г. от ответника до
„Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК *********, като е посочил параметри на желания
заем. Въз основа на това заявление и на Стандартен европейски формуляр, е
сключен договор за паричен заем № 2784427/05.04.2017 г. между "Изи Асет
Мениджмънт“ АД, като заемодател, и ответника, като заемател. Заемодателят се е
задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от 800 лв., която
последният да му върне в срок от 21 седмици, на 21 погасителни вноски от по 41,40
лв., с изрично посочени падежни дати на всяка от вноските в периода 13.04.2017 г.
– 31.08.2017 г.; с фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40%, лихвен % на
ден, приложим при отказ от договора 0,11%; с общ размер на всички плащания 869,40
лв., с ГПР 48,32% /чл.2/. С подписването на договора, заемателят е удостоверил,
че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има силата на
разписка за предадена и получена сума /чл.3/. Страните са се съгласили, в
случай на неизпълнение от заемателя на задължението за предоставяне на обезпечение,
чрез поръчител или банкова гаранция – в 3-дневен срок от сключване на договора,
същият да дължи неустойка от 394,59 лв., платима разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сумата от 18,79 лв.
/чл.4/. При забава в плащането на някоя от погасителните вноски, заемателят
дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава
/чл.8/. Заемодателят има право, по всяко време да прехвърли правата си по
договора на трето лице /чл.10/. Договорът е подписан в два еднообразни
екземпляра, по един за всяка от страните, от представител на заемодателя и от
ответника. Приложени към договора са тарифа на дружеството за разходи и такси,
както и указания от ръководството му за реда за предоставяне на потребителски
кредити, описан в 8 стъпки.
Рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., е
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като продавач/цедент, и ищцовото
дружество като купувач/цесионер, с предмет – прехвърлянето на ликвидни и изискуеми
вземания на продавача, произхождащи от договори за заем, които вземания ще се
индивидуализират в Приложение № 1 към този договор /т.2.1/. Общият размер на
вземанията, подлежащи на прехвърляне, се посочва в съответното приложение № 1,
като всяко едно от прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения,
заедно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, засечени към
датата на подписване на съответното приложение № 1 /т.2.4./. На датата на
прехвърляне, за която дата се счита тази на подписването и подпечатването на
съответното приложение № 1, купувачът придобива всички права върху продадените
и прехвърлени вземания и от този момент приложението става неразделна част от
рамковия договор /т.4.1./. След посочената дата, продавачът се задължава да
предостави на купувача писмено потвърждение за сключената цесия, според чл.99
ал.3 от ЗЗД /т.4.4./. Купувачът се е задължил да изпрати писмени уведомления до
длъжниците за цесията, като с подписването на рамковия договор продавачът го
упълномощава с правата за уведомяване на длъжниците, като допълнително се
задължава да издаде и изрично пълномощно с нотариална заверка на подписа във
формата и съдържанието, определени от страните в приложение № 4 /т.4.5./. Приложено
е писмено потвърждение по чл.99 ал.3 от ЗЗД от цедента за така сключената
цесия, без номер и дата. По делото се представи извлечение от Приложение № 1/01.01.2018
г. към рамковия договор за цесия, в което под № 834 е индивидуализиран като
длъжник ответникът по кредит № 2784427/05.04.2017 г. с отпусната главница от 800
лв., общо дължимо по кредита към 01.01.2018 г. – 850,18 лв., от което – 510,31
лв. остатък от главница, 27,89 лв. остатък от договорна лихва, 289,20 лв. остатък
от неустойки/ разходи за забава, 22,74 лв. лихва за забава. Пълномощно от 14.02.2017
г. е от законния представител на дружеството – цедент в полза на ищеца –
цесионер, последният да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички
вземания на дружеството, които са цедирани, съгласно рамковия договор и приложение
№ 1 към него, във връзка с чл.99 ал.3 от ЗЗД, с право да преупълномощава други
лица с тези права. Приложено към исковата молба е уведомление до ответника,
подписано от юрисконсулта на ищцовото дружество за сключения рамков договор за
цесия и приложение № 1 към него, като считано от датата на получаването му,
кредитор по договора му за паричен заем е ищцовото дружество, на когото следва
да плаща. С тези права юрисконсултът е бил упълномощен, по силата на т.3 от
пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 11325/21.09.2017 г. на
нотариус с рег. № 042 от законните представители на ищцовото дружество –
цесионер. Съобщението до ответника по чл.131 от ГПК, с приложените преписи от
исковата молба и от приложенията й, в т.ч. от горецитираното уведомление, са му
били връчени при условията на чл.47 ал.6, вр. ал.1 от ГПК.
За цялостното изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на
ищеца, съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и безпристрастно дадено. Вещото лице е установило, че по
процесния заемен договор ответникът е платил сумата от общо 481,55 лв., като
дължими от него оставали следните суми – 510,31 лв. главница, 27,89 лв. договорна лихва, 244,24 лв. неустойка. Вещото лице е отговорило и на въпроса, ако всички извършени до момента
плащания от ответника се отнесат единствено до погасяване на главницата, какъв
би бил нейният непогасен остатък, а именно – 318,45 лв. /800 лв. – 481,55 лв./.
За процесното си вземане против ответника, ищецът в настоящото производство
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с
вх.рег. № 4213/ 02.03.2018 г., въз основа на което е образувано производство по
ч.гр.дело № 565/2018 г. на ХРС. Заявителят е основал вземането си на процесните
договор за паричен заем, рамков договор за цесия и приложение № 1 към него,
както и на обстоятелството, че задълженията по заемния договор длъжникът
следвало да изпълни на 31.08.2017 г. – последната падежна дата, като от тогава
до подаване на заявлението, падежите по всичките му задължения изтекли, а той
не ги изпълнявал. По това ч.гр.дело е издадена заповед № 256 за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 06.03.2018 г., по силата на която е
разпоредено, длъжникът – ответникът в настоящото производство, да заплати на кредитора
– ищецът в настоящото производство сумите от 510,31 лв. – главница; 27,89 лв. –
договорна лихва за периода от 13.04.2017 г. до 31.08.2017 г.; 244,24 лв. –
неустойка за неизпълнение на задължение; 45 лв. – разходи за извънсъдебно
събиране на задължението и 27,31 лв. – законна лихва за периода от 01.09.2017 г.
до 21.02.2018 г., дължими по договор за паричен заем № 2784427 от 05.04.2017 г.,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника, вземанията по който договор
са цедирани по силата на приложение № 1/01.01.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г. на заявителя, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
01.03.2018 г. до окончателното изплащане и направените по делото разноски в
размер на 25 лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Заповедта
е била връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, при което съдът
е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си, което той
е сторил с настоящата искова молба, изпратена по куриер в рамките на срока.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Преди всичко, предявеният иск е допустим, като подаден в законоустановения
за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.2 от ГПК, срок и от надлежна
активно легитимирана за това страна. Разгледан по същество, същият се явява неоснователен.
По категоричен начин по делото се установиха облигационните правоотношения, от
които ищецът черпи процесните си права. По писмено предложение на ответника,
като заемател, отправено на 05.04.2017 г. до „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като
заемодател - помежду им е сключен процесният договор за паричен заем № 2784427/
05.04.2017 г. От назначената по делото експертиза и от съдържанието на чл.3 от
договора, се установи, че заемодателят е изпълнил основното си задължение по
договора, като е предал в собственост на заемателя сумата от 800 лв.
Същевременно, ответникът е поел задължението, да му върне сумата в срок от 21
седмици, на 21 погасителни вноски от по 41,40 лв., с изрично посочени падежни
дати на всяка от вноските в периода 13.04.2017 г. – 31.08.2017 г.; с фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40%, лихвен % на ден, приложим при отказ от
договора 0,11%; с общ размер на всички плащания 869,40 лв., с ГПР 48,32%.В
случай на неизпълнение от заемателя на задължението за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчител или банкова гаранция – в 3-дневен срок от сключване
на договора, каквото неизпълнение в случая не се спори, че е налице - същият
дължи и неустойка от 394,59 лв., платима разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сумата от 18,79 лв. При
забава в плащането на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на
заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава.
Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД, цесията има действие спрямо
длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор. Такова
уведомяване в случая не се установява, както към датата на подаване заявлението
по чл.410 от ГПК, така и до приключването на устните състезания в настоящото
производство. С процесния договор за цесия продавачът се е задължил да изпрати
писмени уведомления до длъжниците за цесията в рамките на един календарен
месец, считано от потвърждаване на съответното приложение № 1 от купувача, като
формата и съдържанието на уведомлението до длъжник се съгласува между страните
и представлява приложение № 4 към рамковия договор. Ищецът не представи по
делото доказателства, да са били съобразени уговорените форма и съдържание на
уведомлението до ответника, както и въобще да е било изпращано уведомление за
цесията до ответника, преди предявяване на настоящия иск. Както приема ВКС в
практиката си, няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а
длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице
като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор (в този
смисъл е решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/ 2014 г., III г.
о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК). Но за да има действие цесията
спрямо длъжника, уведомлението за нея трябва да е достигнало до знанието му.
Както се посочи, такова обстоятелство не е налице, нито към датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК, нито към датата на предявяване на настоящия
иск. До ответника въобще не са били изпращани уведомления за цесията, преди
предявяване на иска. Не би могло да се приеме, че той е надлежно уведомен за
цесията с настоящата исковата молба. Действително, няма пречка, поради
отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва
да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията да се счете за
надлежно съобщена на длъжника тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане (решение № 123/
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.); като получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235 ал.3 от ГПК. В случая обаче длъжникът не е получил препис от исковата молба и
приложенията, тъй като връчването е извършено надлежно по реда на чл.47 от ГПК.
Затова, тъй като ответникът не е получил и в хода на съдебното производство
процесното уведомление, следва изводът, че извършената цесия все още не е
произвела спрямо ответника своето действие, по смисъла на чл.99 ал.4 от ЗЗД. В
тази връзка следва да се отбележи, че макар и уведомлението да е било връчено
на особения представител на ответника, назначен му от съда по реда на чл.47
ал.6 от ГПК, уведомяването му за цесията не би могло да произведе действие
спрямо ответника, тъй като се касае за представителство по закон, а не за
договорни пълномощия. При тези обстоятелства, съдът приема, че процесната цесия
не е породила действие спрямо ответника и той не дължи плащане на задълженията,
произтичащи от процесния договор за заем, в полза на цесионера – ищцовото
дружество.
В допълнение на горните съображения, следва да се има предвид и следното:
Сключеният между страните договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл.
от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. В тази връзка, съдът има предвид, че следва да следи служебно и при
незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите
нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС,
т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на
Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I
т. о., и др./.
Общата потребителска закрила по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в
договори между потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две
предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално
договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС
система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от
гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. В конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне
категорично изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите
на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително
равновесието между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/.
Преди всичко, по делото не се установи, ответникът да е получил преддоговорна
информация от заемодателя за точните параметри на кредита. В представеното
предложение за сключване на договора не се съдържа информация за ГЛП и ГПР,
който ще се прилага, както и за клаузата за неустойка. В този смисъл клаузите
на процесния договор по отношение на ГЛП, ГПР и неустойката са неравноправни,
по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на
условия, с които потребителят не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора; в резултат на което той не е бил в състояние да
прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още
едно основание за неравноправието им, по силата на чл.143 т.18 от ЗЗП, вр.
чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи /за ГЛП, ГПР и неустойката по договора/
ищецът не доказа да са били индивидуално уговорени с ответника, за да е
приложимо спрямо тях изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. Напротив
предоставената му за попълване бланка – предложение за сключване на договора е
типова, стандартизирани са и действията по сключване на договора, според
описания от ръководството на заемодателя ред за това – л.12 от делото, който
ред не предвижда възможност за ответника, да влияе на съдържанието на клаузите;
при което се налага извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени предварително
- типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за съответния вид
кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. При позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда, както е в
случая, за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски
договор, съгласно решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І
т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на
оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан е
ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото
обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало
търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално
уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.
146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена
предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая обаче по вече
изложените съображения, ответницата не е разполагала с такъв избор. В изложения
смисъл е и задължителната съдебна практика по решение № 98/ 25.07.2017 г. по
т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените съображения,
клаузите от процесния договор относно ГЛП, ГПР и неустойката - съдът намира за
нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143
т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези
клаузи обаче са толкова съществени за процесния договор за паричен заем, че
тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор – чл.146 ал.5 от
ЗЗП. Съгласно чл. 26 ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента
възнаградителна лихва, ГПР и неустойка да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или договорът за потребителски кредит да се сключи
и ако в него не са включени трите клаузи. Като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден, включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11 ал.1
т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26 ал.4
от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя
недействителността му като цяло.
Независимо от гореизложените съображения, основаващи се на общата
потребителска закрила по ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесния
договор за потребителски кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, която разпоредба не е била
съобразена. Нормата установява изискване, договорът за потребителски кредит да
съдържа подробно условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съдът намира, че това
императивно законово изискване не е било удовлетворено от клаузите на договора.
Уговорено е лаконично, че връщането на кредита става на 21 погасителни вноски
от по 41,40 лв., с изрично посочени падежни дати на всяка от вноските в периода
13.04.2017 г. – 31.08.2017 г.; с общ размер на всички плащания 869,40 лв., без
към така формулирания погасителен план да са включени вноските по неустойката,
предвидена в размер на 394,59 лв., платима разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сумата от 18,79 лв. Ето
защо и на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, процесният договор
за потребителски кредит е недействителен.
Независимо от горното, клаузите от процесния договор относно ГЛП, ГПР и неустойката - съдът намира
за нищожни и на основание чл.21 от ЗПК. Както се посочи, съгласно чл.11 ал.1 т.9
и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е
ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 48,32 %, а ГЛП е в размер на
40 %. В случая не се установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП и на ГПР в такива високи размери, довели до
нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на
договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти.
Установената съдебна практика по сходни казуси приема, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако
тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/ 2005 г., II г. о., и др). В случая това
съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 40
% надхвърля значително размерa на законната такава за времето на сключване на
договора, при определения от БНБ основен лихвен процент и 10 пункта надбавка,
поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Уговарянето
на ГЛП и ГПР в процесните високи размери не е обяснимо нито с разходите, които
прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за
дългосрочни кредити (над 15 години), когато независимо от обезпечението, рискът
на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха
намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай обаче такива
обстоятелства не са налице. Уговорените
клаузи са нищожни, тъй като заобикалят закона, и в частност заобикалят
ограничението на годишния процент на разходите по чл. 19 от ЗПК.
По аналогични съображения, е нищожна и процесната клауза за неустойка, като
противоречаща на добрите нрави, според критериите по задължителната съдебна
практика - ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката
правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер от 394,59 лв., платима разсрочено
заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка вноска се добавя сумата
от 18,79 лв. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.
Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно
със всяка вноска по договора, като вноските нарастват. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 ЗЗД, тъй като
драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително, няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. На следващо място ЗПК ограничава обезщетението за
забава на длъжника по договор за потребителски кредит до размера на законната
лихва (чл. 33 ал.2 от ЗПК). Тъй като противоречието между клаузата за неустойка
и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че
в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение, според чл.21 от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1, вр. ал. 4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение по нея. Предвид гореизложените съображения, клаузата от процесния
договор относно неустойката е нищожна и на още едно основание - като
неравноправна и неиндивидуално уговорена, съобразно чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.5
от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/. В този смисъл, ищецът като цесионер може
да се легитимира като носител на материалното право единствено за неизплатената
главница по цедираното му вземане на заемодателя по заемния договор, доколкото
само съществуващи вземания могат да се прехвърлят и сред тях не са вземанията
за възнаградителна лихва, за неустойка и за обезщетение за забава по приетите
за нищожни клаузи. Ищецът твърди, че ответникът е извършил плащания по договора
в общ размер от 481,55 лв., което се потвърждава от заключението на назначената
и изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза. С това плащане и съобразно
гореизложеното, следва да се приеме, че той е погасявал дължимата главница по
договора за заем от 800 лв. Разликата от 318,45 лв. обаче не се дължи на
ищцовото дружество, т.к. предвид горните съображения на съда, процесната цесия
не е породила действие спрямо ответника и той не дължи плащане на задълженията,
произтичащи от процесния договор за заем, в полза на цесионера – ищцовото
дружество.
Предвид изложените съображения, предявеният иск се явява неоснователен и недоказан
и съдът следва да го отхвърли изцяло.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „Васил Левски” № 114, етаж Мецанин, представлявано
от Р.Г.А. и Т.Я.К.; против Е.Д.Н. с ЕГН ********** *** - да се приеме за
установено по отношение на ответницата, че тя дължи на ищеца сумите, както
следва:
- главница в
размер на 510,31 лв.;
- договорна
лихва в размер на 27,89 лв. за периода 13.04.2017 г.- 31.08.2017 г.;
- неустойка
за неизпълнение на договорно задължение в размер на 244,24 лв.;
ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане; които суми
били дължими по договор за паричен заем № 2784427/ 05.04.2017 г., сключен между
ответницата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК *********, вземането по който е
цедирано от посоченото дружество на ищеца с приложение № 1/01.01.2018 г. към
рамков договор за цесия от 30.01.2017 г.;
за които суми е издадена заповед № 256 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 06.03.2018 г. по ч.гр.дело
№ 565/2018 г. на Районен съд – Хасково.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/ П/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М.Б.