О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр. Кюстендил, 04.06.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, в закрито
заседание, на четвърти юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
КАЛИН В. – мл.
съдия
Като разгледа докладваното от младши съдия
К. В. в. ч. гр. д. №191 по описа за 2020г. на КнОС и,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на
чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна частна жалба с вх. №5666/05.03.2020г. от “***” ЕАД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от изпълнителния
директор Д. Б., чрез юрисконсулт А.Б., против разпореждане
№745 от 17.02.2020г., постановено по ч. гр. д. 324/2020г. по описа на Районен
съд – Кюстендил.
С атакувания съдебен акт е оставено без
уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от “***” ЕАД, ЕИК:*********, против Ц.В.Б., ЕГН:**********.
Жалбоподателят намира атакуваното
разпореждане за неправилно и незаконосъобразно. Намира, че заявителят е
изпълнил всички изисквания на закона, съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 3
от ГПК, а това включвало прилагането на договора, приложенията към него и
общите условия. Сочи се, че производството е заповедно и единствено се
установява дали длъжникът по заявлението ще оспори задълженията. Въпросите по
доказването на обстоятелствата и фактите не били предмет на установяване в
заповедното производство, а в евентуално протекло исково производство по установителен иск. Достатъчно като съдържание в заявлението
било посочване на обстоятелствата, от които произтича вземането. Фактите по
прехвърляне на вземането можели да бъдат
доказвани едва в исково производство. На следващо място, жалбоподателят не е
съгласен с извода на съда, че договорът не отговарял на изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изтъква се, че в договора за кредит били посочени
фиксиран лихвен процент, годишен процент на разходите, ясен погасителен план,
поради което нямало как кредиторът да бъде упрекнат, че не е пояснил начина на формулиране на
референтни стойности, индекси, методики, тъй като последните били неприложими.
Намира, че била изпълнена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изискуемото
съдържание на договора - фиксиран
годишен лихвен процент по заема, годишен процент на разходите, брой погасителни
вноски, размер на погасителната вноска, дата на плащане на всяка от
погасителните вноски, общ размер на всички плащания, било отразено в същия.
Имало и погасителен план, подписан и от двете страни, в който било посочено
броя на погасителните вноски, падежа на всяка от тях. ГЛП и ГПР не надхвърляли
лимитативно определените за тях размери в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Прави се алтернативно искане – в случай, че съдът установи наличие на
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит,
то следвало да приложи императивната норма на чл.23 от ЗПК, по силата на което
следвало да бъде издадена заповед за изпълнение за главницата, без сумите,
които произтичат от недействителни уговорки.
Прави се извод, че в тази насока била и трайната съдебна практика. Прави
се оплакване, че не е следвало районният съд да отхвърля изцяло заявлението за
издаване на заповед за изпълнение с мотива, че липсват доказателства цесията да
е надлежно съобщена на длъжника по заявлението. В жалбата се коментира, че
съществуват достатъчно законови механизми, които да защитят длъжника да не
плати повторно. Добавя се, че
уведомяването на длъжника не е елемент от фактическия състав на договора
за цесия. Целта на задължението на цедента да уведоми
длъжника за прехвърлянето била да бъде защитен длъжникът при изпълнение на
неговото задължение като плати на надлежно легитимирано лице, което е
актуалният носител на вземането към момента на плащането. Прави се извод, че
длъжникът можел да възразява успешно за липса на уведомяване, само ако
едновременно с това твърдял, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението.
На тази база се иска отмяна на
атакуваното разпореждане и произнасяне в насока издаване на заповед за
изпълнение по заявлението по претендираните
искания.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не се връчва на
длъжника.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите
по делото, намира следното:
Частната жалба е допустима, като
подадена в срок, от страна, която има право на жалба, срещу подлежащ на
атакуване съдебен акт и след заплащане на дължимата държавна такса, в
хипотезата на чл. 413, ал. 2 от ГПК.
На 03.11.2016г. бил сключен договор за потребителски кредит между „***“
ООД, ЕИК:********* /понастоящем „***“ ЕООД/, като кредитор, и Ц.В.Б., ЕГН: **********,
като заемател. Общият размер на кредита – главницата,
е 600 лв. Общият размер на дължимата сума е 1260, 13 лв., която е формирана
като сума от главницата, такса за оценка на досие 30 лв. фиксирана лихва за
периода на кредита /60 седмици/ в абсолютен размер на 118, 35 лв. или 32,82 %
лихва и с ГПР в размер на 48%, както и такса за услуга „кредит у дома“ в размер
на 511,78 лв. претендираните в заявлението суми са:
346,88 лв. главница, 34,17 лв. договорна лихва и 84,32 лв. обезщетение за
забава за периода от 27.05.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда,
както и законна лихва за времето от подаване на заявлението до изплащане на претендираните задължения.
В обстоятелствената част на заявлението
/депозирано на 12.02.2020г./ се сочи, че вземането било прехвърлено от
първоначалния кредитор на „***“ АД с договор от 01.07.2017г. С последващ договор от 03.07.2018г. вземането е цедирано на „***“
ООД, а на 03.05.2019г. отново чрез цесия същото вземане е прехвърлено в
полза на „***та“ ЕАД. Последното дружество е именно заявителят по заповедното
производство. В чл. 22 от приложения към заявлението договор за потребителски
кредит е уговорено, че кредиторът има право да прехвърля вземането си на трети
лица без съгласието на заемателя, като последният
бъде впоследствие информиран за това. Твърди се в заявлението, че
длъжникът бил уведомяван за извършените
продажби на задължението му. Цитира се уведомително писмо с изх.
№УПЦ-П-АКПЗ-ИАМ-ФН/********* от 31.05.2019г. Документ за уведомяване на
длъжника не е приложен към заявлението.
От правна страна съдът установи следното:
Настоящият съдебен състав намира, че разгледана по същество въззивната
частна жалба е основателна по следните съображения:
Между молителя и длъжника са
възникнали облигационни отношения по силата на валидно сключен между тях
договор, индивидуализиран по-горе. Доколкото в заявлението се твърди да е
осъществена цесия между първия кредитор /цедента/ и
заявителя, както и за уведомяването на длъжника за променения му кредитор на
основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и в производството по чл. 410 от ГПК е
ограничено представянето на доказателства, то са налице данни, обуславящи
активната процесуална легитимация за предявяване на заявлението. Обратен би бил
изводът ако се касаеше за производство по чл.417 от ГПК, тъй като съгласно т.4г
от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК на ВКС се изисква представяне на
документ, удостоверяващ уведомяването на длъжника за сменения му кредитор и в
този случай не е достатъчно само твърдение от заявителя в тази посока. Ето защо е достатъчно
наличието на твърдение в заявлението по чл. 410 от ГПК, че длъжникът е уведомен
за променения му кредитор с писмо, като се цитира уведомително писмо с изх.
№УПЦ-П-АКПЗ-ИАМ-ФН/********* от 31.05.2019г.
За главницата:
С измененията в ГПК – чл. 411,
ал. 2, т. 3 за съда съществува задължение служебно да следи за неравноправни клаузи в договора,
за неизпълнение на който се иска издаване на заповед за изпълнение.
Неравноправните клаузи в потребителските договори са дефинирани в чл. 143 от
Закона за защита на потребителите. Същевременно в чл. 23 от Закона за
потребителския кредит е посочено, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл не би следвало да бъде отказано
издаване на заповед за изпълнение в заповедното производството за частите от
искането по заявлението, което не се обхваща от вероятно неравноправните клаузи
на договора, т. е. най-малко за задълженията по главницата и законната лихва,
начислена върху невърнатата част от главницата следва да се издаде заповед за
изпълнение, респективно и изпълнителен лист. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК не може да се тълкува стеснително, т. е. при установена вероятно
неравноправна клауза в договора изобщо да не се издава заповед за изпълнение, а
това се отнася само за тези части от искането, за които съдът е констатирал за
неравноправност. Следва да се има предвид, че съгласно член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО предвижда, че неравноправните клаузи не
са обвързващи за потребителя. Поради това, всяка клауза извън тях поражда действие
и следва да бъде изпълнена при настъпване на условията за това. Не следва
неравноправните клаузи да пренасят действието си и върху главницата, за която е
трудно мислима хипотезата да не подлежи на връщане на база неравноправна клауза
по договор, пряко касаеща главницата.
За договорната лихва и обезщетението
за забава:
Заявителят претендира договорна лихва в
размер на 34, 17 лв. – договорна лихва за периода 27.05.2017г. до 30.12.2017г.
Видно от договора за потребителски кредит от 03.11.2016г., то фиксирания лихвен
процент е 31,82 % годишно и 48% ГПР. Според нормата на чл. 19 от ЗПК,
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Същевременно, договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитора за това, че е предоставил определена сума в заем. За
да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР. В случая, от
една страна, определеният в договора размер на ГПР от 48 % не надвишава пет
пъти размера на законната лихва (50%). От друга страна се отчита
обстоятелството, че се касае за необезпечен заем, отпуснат от небанкова
финансова институция, който е високорисков за кредитора, респективно следва да
бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна
лихва. Отделно от това, размерът на лихвата е бил обявен на длъжника при
подписване на договора и няма въвеждане в заблуждение относно размера й, а и
доколкото е налице свободно договаряне следва да се дължи конкретната
договорната лихва. Настоящият съдебен състав не споделя извода на КРС, че не са
спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като
липсвала методика, обясняваща начина на формиране на годишното оскъпяване. Методика по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК следва да се приложи, когато се касае за референтен лихвен процент, т.е.
променлив лихвен процент – арг. от пар. 1, т. 6 от ДРЗ на ЗПК. В процесния
договор липсва такъв референтен лихвен процент, което изключва необходимостта
от прилагане на методика за формиране на същия. В договора е посочена както абсолютната
стойност на оскъпяването на кредита като сума, така и като процентно изражение
на годишна база. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав
намира, че уговореният между страните годишен лихвен процент не накърнява
добрите нрави и ще уважи претенцията за договорната лихва и обезщетението за забава.
Последната лихва ще бъде определена с краен срок денят предхождащ денят на
изпращането на заявлението по пощата – 11.02.2020г., когато се приема, че е
постъпило в съда.
Законната лихва за забава:
Законната лихва за забава се формира
единствено върху твърдяната за непогасена главница и следва да бъде уважена
доколкото и самото искане за главницата ще бъде удовлетворено. Началният срок
на законната лихва ще бъде датата, на която заявлението е изпратено по пощата –
12.02.2020г.
С оглед изложеното съставът на КОС ще отмени
атакуваното определение изцяло и делото ще
бъде върнато делото на първоинстанционния съд за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист за
цитираните суми.
По
разноските:
Доколкото липсва наведено искане за
присъждане на разноски, то и съдът няма да присъди такива.
По обжалваемостта:
Настоящият съдебен акт, на основание чл.
274, ал. 4 от ГПК не подлежи на обжалване.
Водим от изложеното, съставът на
Кюстендилския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане №745 от 17.02.2020г., постановено по ч. гр. д. №324/2020г.
по описа на Районен съд – Кюстендил.
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на “***” ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, срещу длъжника Ц.В.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, за главница в размер на 346, 88 лв.,
договорна лихва в размер на 34, 17 лв. за периода 27.05.2017г. до 30.12.2017г.,
обезщетение за забава в размер на 84, 32 лв. за периода от 27.05.2017г. до 11.02.2020г.
и законна лихва за периода от 12.02.2020г. до окончателното изплащане на
задължението по главницата, по договор за
потребителски кредит от 03.11.2016г. между „***“ ООД, ЕИК:*********
/понастоящем „***“ ЕООД/, като кредитор, и Ц.В.Б., ЕГН: **********, като заемател, вземанията по който са прехвърлени на “***” ЕАД, ЕИК:*********.
ВРЪЩА
делото на Районен съд – Кюстендил за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК съобразно дадените указания.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.