№ 332
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Димитрова
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно търговско дело №
20251001000070 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 264822/26.02.2024 г. от С. Б. Г., ЕГН **********, с
местожителство в гр. ***, бул. „***“, № *, вх. *, ет. *, ап. * срещу Решение №
260026/15.01.2024 г., по гр.д. № 3880/2019 г., на СГС, ГО, I-24 с., с което е
обявена относителната недействителност на Договор за покупко-продажба
на дружествени дялове от 12.12.2018 г., рег. №№ 20760 и 20761/12.12.2018 г.,
на Нотариус рег. № *** на НК. по силата на който С. Б. Г. (с предходни имена
– Й. Е. Г.) е продал на „УниГио“ ЕООД, собствените си 10000 дяла, всеки с
номинална стойност от по 10 лв. от капитала на „Ремотекс М“ ООД, ЕИК
*********, за сумата 100000.00 лв., на по иска с пр. осн. чл. 135 ЗЗД, предявен
от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Д. Хаджикоцев“, № 52-54 срещу С. Б. Г., ЕГН **********, с
местожителство в гр. ***, бул. „***“, № *, вх. *, ет. *, ап. * и „УНИГИО“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Стара Загора,
ул. „Кольо Ганчев“, № 62, ет. 2, ап. 2.3.
Въззивникът оспорва решението като недопустимо и неправилно.
Посочва, че банката не притежава вземания в размерите и на основанията,
посочени в исковата молба. Сочи, че е налице висящо производството по
отмяна на влязло в сила решение, по която е било образувано т.д. № 1149/2022
г., І ТО на ВКС, по което нямало постановен влязъл в сила съдебен акт. Поради
това счита, че спорът между страните продължава и вземанията, с които
ищецът се легитимира като кредитор не са безспорно установени. Отделно
твърди, че в атакуваното решение не било посочено, че изслушаното
1
заключение на ССЕ е изцяло оспорено, тъй като при неговото изготвяне
изобщо не е било съобразено, че дружеството „Ремотекс М“ ЕООД е обявено в
несъстоятелност. Още излага, че с решението за откриване на производството
по несъстоятелност е определена начална дата на неплатежоспособността
03.10.2017 г., т.е. атакувания договор е сключен повече от година по-късно,
при което нелогично било да се твърди, че дружествените дялове от
финансово затруднено дружество могат да имат цена 342000 лв. или 471000
лв., както е приел съда на база на оспореното заключение на експертизата.
Настоява, че прехвърлянето е извършено не с намерение да бъде увреден
кредитора, а с намерение да бъде направен опит за стабилизиране на
дружеството. Счита, че за ищеца не е налице правен интерес от водене на
производството, тъй като независимо от изхода на делото няма да може да
реализира каквито и да било действия по принудително изпълнение, тъй като
„Ремотекс М“ ЕООД има задължения към кредитори с приети вземания в
особено голям размер (над 10000000 лв.), които задължения следва да бъдат
удовлетворявани по реда на чл. 722, ал. 1 ТЗ. По същество моли за
обезсилване на постановеното решение като недопустимо и прекратяване на
производството, евентуално за неговата отмяна като неоснователно и
необосновано. Релевира искане за спиране на настоящото производство до
приключване на производството по отмяна пред ВКС.
В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „ТИ
БИ АЙ БАНК“ ЕИК ********* депозира отговор вх. № 285289/18.12.2024 г.,
в който твърди, че е носител на вземания от въззивника, с произход разноски
по гр.д. № 1446/2014 г. на СГС, възникнали преди прехвърлянето на
дружествените дялове. Вземанията за разноски произтичат от влезли в сила
съдебни решения и определение, постановени в производството по гр.д. №
1446/2014 г. на СГС и са възникнали преди сключване на процесния договор.
На следващо място твърди, че наличието на молба за отмяна на влязло в
сила решение не води до възстановяване висящността на спора или до
спиране изпълнението на влязлото в сила решение. Не оспорва, че към
момента пред ВКС е висящо т.д. № 1149/2022 г. на ВКС, по което е било
постановено решение за оставяне без уважение на молбата в една част и без
разглеждане в друга част, като последната е предмет на инстанционен
контрол. Сочи, че в настоящото производство вече е било отправяно искане за
спиране по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, което е било прието за
неоснователно с Определение от 26.11.2020г., по ч.гр.д. № 3847/2020 г. на
САС.
Отделно настоява, че има правен интерес от иска, тъй като обявяването в
несъстоятелност на дружеството, част от капитала на което са прехвърлените
дружествени дялове, е неотносимо към настоящия спор. Счита, че предмет на
доказване в спора са фактическите елементи на Павловия иск, като не следва
да се доказва на каква стойност е прехвърленото имущество и може ли да се
изпълнява върху него и по какъв начин и ред. Правният му интерес счита да
изхожда от това, че се цели промяна на действителното правно положение - с
прогласяване на недействителност на увреждащата сделка да се внесе
промяна в правната сфера на ответника. Сочи, че в същия смисъл са Решение
№ 131/16.06.2014 г., по гр.д. № 4996/2013 г., на ВКС, III ГО, Определение №
60589/08.07.2021 г., по гр.д. № 925/2021 г., на ВКС, III ГО и др. При уважаване
на иска спрямо ищеца ще се счита, че те не са напускали патримониума на
първия ответник и ще може да се насочи изпълнение срещу тях.
2
Излага коментар на възприетото в събраните специални знания по
делото досежно стойността на дяловете. Счита, че доводите за причината за
сключване на сделката и последващите вписвания по партидата на „Ремотекс
М“ ЕООД са ирелевантни, а отделно се въвеждат едва с въззивната жалба.
Правилно е било възприето от СГС, че дори да се приеме, че сделката е
възмездна, то приложима е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Сочи съдебна
практика досежно приложението на чл. 135, ал. 2 ЗЗД - Решение №
163/27.07.2011 г., по гр.д. № 672/2010 г., на ВКС, III ГО и Решение №
219/17.02.2010 г., по т.д. № 752/2009 г., на ВКС, II ТО. Претендира разноски.
В съдебно заседание, въззивникът и необжалвалия задължителен
другар – „УниГио“ ЕООД не се явяват и не се представляват.
Въззиваемият, чрез процесуален представител, поддържа отговора на
въззивната жалба.
Съставът на Софийски Апелативен Съд по предмета на спора
съобрази следното:
Производството пред СГС е образувано по искова молба вх. №
38004/20.03.2019 г. на „Ти би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ********* срещу С. Б. Г.,
ЕГН ********** (с предишни имена Й. Е. Г.) и „УниГио“ ЕООД, ЕИК
*********, с която е предявен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за
обявяване относителната недействителност на Договор за продажба на
дружествени дялове по чл. 129 ТЗ, рег. №№ 20760 и 20761/12.12.2018 г., на
Нотариус № ***, по силата на който С. Г. е продал на „УниГио“ ЕООД,
собствените си 10000 дяла от капитала на „Ремотекс М“ ООД, за сумата
100000.00 лв.
Ищецът е твърдял да е кредитор на първия от ответниците, по силата на
влязло в сила Решение от 11.12.2017 г., по гр.д. № 529/2017 г., на САС, което не
било допуснато до касация с Определение от 19.11.2018 г., по т.д. № 1159/2018
г., на ВКС. Със съдебните актове в негова полза били присъдени разноски за
първа, въззивна и касационна инстанции, възлизащи общо в размер на
721921.88 лв. За посоченото вземане му бил издаден изпълнителен лист и
било образувано изпълнително дело № 998/2018 г., по описа на ЧСИ А. Б..
Твърди, че първия ответник е узнал за вземането най-късно на 22.11.2018 г.,
когато подал молба за поправка на ЯФГ и изменение в частта за разноските
пред ВКС. Излага, че след узнаване за вземането първия ответник предприел
разпоредителни действия, с които целял избягване удовлетворяването му, в
полза на втория ответник, чийто законен представител бил първия ответник.
Така на 12.12.2018 г. бил сключен процесния договор за продажба, с който
притежаваните от първия ответник дружествени дялове били прехвърляни,
като прехвърлянето било вписано и в ТР на 14.12.2018 г. Твърди, че с
посоченото действие първия ответник го е увредил като е намалил и
затруднил възможността той да събере вземанията си. Още излага, че към
заявлението за вписване в търговския регистър не са представени
доказателства за заплащане на продажната цена, поради което сделката
следвало да бъде възприемана като безвъзмездна. На следващо място сочи, че
дружествените дялове са продадени много под реалната им пазарна цена, тъй
като дружеството „Ремотекс М“ ООД е извършвало дейност, реализирало
приходи и притежава активи. Като допълнителен довод сочи, че съдебната
практика приема, че увреждане е налице дори и когато за отчужденото
имущество е получена като насрещна престация налична сума (Р №
149/12.11.2013 г., т.д. № 422/2012 г., на ВКС, I ТО). Твърди, че освен с
3
дружествените дялове, първия ответник е отчуждил и притежаван от него
недвижим имот, в полза на своя малолетен син. От посоченото извежда
намерение за увреждане на кредитора.
Още излага, че в случай, че увреждащата сделка бъда възприета като
възмездна, приложение следва да намери презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД
предвид свързаността между двамата ответници, първия от които
представляващ по закон втория.
В границите на срока по чл. 367 ГПК, ответникът „УниГио“ ЕООД
депозира отговор вх. № 117475/30.09.2019 г., в който поддържа, че
предявения иск е недопустим, неоснователен и недоказан. Счита, че
предпоставките за уважаване на иска не са налице, като на първо място
оспорва качеството кредитор на ищеца и твърди, че срещу решението, на
което основава правата си ищеца е предмет на производство по молба за
отмяна. Сочи, че атакуваната сделка е била надлежно изпълнена от страните,
т.см. налице била еквивалентна насрещна престация.
В границите на срока по чл. 367 ГПК, ответникът С. Г. депозира
отговор вх. № 135041/04.11.2019 г., който в съществената си част е идентичен
по съдържание с отговора на отв. „УниГио“ ЕООД.
В границите на срока по чл. 372 ГПК, ищецът депозира
допълнителна искова молба вх. № 159503/27.12.2019 г., в която поддържа
твърденията си в исковата молба. В допълнение сочи, че наличието на
депозирана молба за отмяна не се отразява на качеството кредитор на ищеца,
тъй като този въпрос не е предмет на разглеждане в това производство.
Репликира и останалите възражения в отговорите на ответниците.
В границите на срока по чл. 373 ГПК, ответникът С. Г. депозира
допълнителен отговор вх. № 2443/24.02.2020 г., в който сочи, че с Решение
№ 366/20.02.2020 г., по т. д. № 2214/2019 г., на СГС, VI-8 с. е открито
производство по несъстоятелност на „Ремотекс М” ЕООД и същото е обявено
в неплатежоспособност. Поддържа и останалите доводи и възражения,
изложени в депозирания отговор.
В границите на срока по чл. 373 ГПК, ответникът „УниГио“ ЕООД
депозира допълнителен отговор вх. № 24435/24.03.2020 г., в който
поддържа, че увреждане не е налице и, че спрямо дружеството „Ремотекс М“
ЕООД е открито производство по несъстоятелност с начална дата 03.10.2017
г., от което извежда, че към датата на атакуваната сделка финансовото
състояние на дружеството е било нестабилно, а дяловете му са били
обезценени.
Настоящият състав на Софийски Апелативен Съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа страна следното:
По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК за признати и ненуждаещи се от
доказване са приети фактите: - че между ищеца и първия ответник е било
образувано гр.д. № 1446/2014 г., на СГС; - че между ищеца и първия ответник
е било образувано гр.д. № 529/2017 г., на САС, както и т.д. № 1159/2018 г., на
ВКС; - че е сключен договор за продажба на дружествени дялове на 12.12.2018
г., с нотариална заверка на подписи и съдържание, съгласно който първият
ответник прехвърлил на втория ответник собствените си 10000 дружествени
дяла от капитала на „Ремотекс М“ ЕООД, всеки с номинална стойност 10.00
лв. или с обща цена – 100000.00 лв, както и – че двамата ответници са
4
свързани лица, съгласно изрично заявеното признание на този факт от
пълномощника на ответниците в съдебно заседание на 06.04.2022 г.
Представено по делото е и заверено копие от акт за раждане №
1803/30.10.1968 г., от който се установява, че на 25.10.1968 г. в гр. София е
роден С. Б. Н.. От графата „Бележки“ в акта се установява, че с Решение от
30.05.1995 г., по гр.д. № 12440/1994 г., на СРС е допусната промяна в
собственото, бащино и фамилно име от С. Б. Н. на Й. Е. Г.. Установява се още,
че с Решение от 05.01.2021 г., по гр.д. № 24192/2020 г., на СРС, 3-то гр. отд.,
84-ти с. е допусната промяна на собственото и бащино име от Й. Е. на С. Б. и
без уважение е оставена молбата за допускане на промяна на фамилното име
от Г. на Б..
Представени пред първоинстанционния съд са заверени копия от
Решение № 2587/11.12.2017 г., по гр.д. № 529/2017 г., на САС, 8 с., изменено
по реда на чл. 248 ГПК с Определение от 02.03.2018 г. по същото дело,
Определение № 522/19.11.2018 г., по т.д. № 1159/2018 г., на ВКС, I ТО и
Определение № 269/12.12.2018 г., за поправка на ЯФГ по същото дело, от
които се установява, че първия ответник е осъден да заплати на ищеца
съдебни разноски възлизащи на следните суми: - 235874.58 лв., пред САС; -
153201.42 лв., адвокатско възнаграждение пред САС; - 207726.68 лв., пред
СГС и – 125119.20 лв., пред ВКС, както и, че на 22.11.2018 г. е депозирал
молба вх. № 10087, за поправка на ЯФГ в Определение № 522/19.11.2018 г.
Представени са и заверени копия от съобщенията за уведомяване на
първия ответник за постановените актове, от които се установява, че за
решението на САС първия ответник е уведомен на 06.02.2018 г. За
определението по реда на чл. 248 ГПК уведомяването е извършено на
12.03.2018 г.
Представено по делото е и заверено копие от изпълнителен лист от
14.12.2018 г. за присъдените суми, както и молба за образуване на
изпълнително дело вх. № 15660/17.12.2018 г., по която е образувано изп.д. №
998/2018 г. на ЧСИ, рег. № *** на КЧСИ.
Представен по делото е и Договор за продажба на дружествени дялове
по чл. 129 ТЗ от 12.12.2018 г., съдържащ нотариална заверка на подписи и
съдържание, от който се установява, че първия ответник Г. е продал на втория
ответник „УниГио“ ЕООД, представляван от първия ответник, 10000 дяла,
всеки с номинална стойност от по 10 лв. или общо 100000.00 лв. от капитала
на „Ремотекс М“ ЕООД, за сумата 100000.00 лв. Договорът още обективира
изявление на купувача и продавача – двамата ответници, че уговорената
продажна цена за дяловете е заплатена изцяло от купувача преди сключването
на договора (чл. 2 от договора).
Представен по делото е и Протокол от 12.12.2018 г., рег. №№ 20797 и
20798, на Нотариус № ***, от който се установява, че на посочената дата е
проведено ОСС в „Ремотекс М“ ООД, на което е взето решение, че събранието
приема съдружникът Г. да продаде всичките си 10000 дяла на „УниГио“
ЕООД.
За установяване твърдяното намерение за увреждане представен по
делото е и Нотариален акт № 146, том І, рег. № 4197, дело № 137 от 2018 г. на
пом. нотариус по заместване А. Я. при Нотариус В. Я., рег. № ***,
обективиращ Договор за дарение от 27.11.2018 г., по силата на който отв. Г.
дарява на малолетния си син Н. Й. Г., представляван от своя баща и законен
5
представител отв. Г., собственият си недвижим имот – Апартамент, с площ
135.72 кв.м., находящ се в гр. ***, бул. „***“ № *, вх.*, ет.*, ап.*.
Представено по делото е Решение № 366/20.02.2020 г., по т.д. №
2214/2019 г., на СГС, VI-8 с., с което е обявена неплатежоспособността на
„Ремотекс М“ ЕООД, определена е началната й дата – 03.10.2017 г. и е открито
производство по несъстоятелност. При извършена служебна справка в ТР по
партидата на това дружество съдът установи, че производството по
несъстоятелност е във фазата на осребряване на имуществото и разпределение
на акумулираните средства.
Представено по делото е удостоверение изх. № 13967/27.06.2022 г., изд.
от ЧСИ А. Б. по изп.д. № 998/2018 г. в което са описани дължимите от Г. суми
и от което се установява, че към датата на издаване на удостоверението по
делото е постъпила сума в размер на 34727.41 лв. от публична продан, от
която в полза на ищеца е разпределена сумата 31791.49 лв., но същата не била
преведена на взискателя, тъй като разпределението не е влязло в сила. От
удостоверението още се установява, че по делото не са постъпвали суми в
резултат на наложени запори на банкови сметки на Г..
За установяване твърдения на ищеца по делото са събрани специални
знания, посредством заключение на ССЕ. Заключението е оспорено от
ответниците, без да е направено доказателствено искане. Заключението се
цени от въззивния съд като обективно, компетентно и безпристрастно дадено,
същото не протИ.речи на останалите възприети за установени факти и
представени доказателства. От заключението се установява, че справедливата
стойност на 100% от капитала на „Ремотекс М“ ЕООД към 31.12.2018 г. и към
датата 12.12.2018 г. възлиза на сумата 342000.00 лв., съотв. справедливата
стойност на един дружествен дял е в размер на 17.10 лв. Експертът сочи, че
към 19.11.2018 г. справедливата стойност на 100 % от капитала възлиза на
сумата 471000.00 лв., съотв. стойността на всеки един дял е 23.55 лв.
В с.з., проведено на 29.06.2022 г. експертът е пояснил, че изчисленията
му са извършени на база на изготвен ГФО за 2018 г.
С определение от 18.01.2022 г. първоинстанционният съд е
задължил ответниците да представят в определен заверен препис от
документите, удостоверяващи заплащане на стойността на дружествените
дялове. Въпреки предоставяните неколкократно възможности и срокове за
изпълнение на указанията на съда, до приключване на устните
състезания ответниците не са изпълнили вмененото им задължение, по чл. 190
ГПК.
В хода на въззивното производство е представено удостоверение изх. №
09389/08.05.2025 г., в което ЧСИ рег. № *** е удостоверил, че на ищеца-
взискател е изплатена сума в размер на 31791.49 лв., в резултат на проведена
публична продан.
При тази фактическа установеност, съставът на въззивния съд достигна
до следните правни изводи:
Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с
постановеното по делото Определение № 78/07.02.2025 г., поради което
същата подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
6
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на САС
съобрази следното: Атакуваното съдебно решение е постановено от надлежен
съдебен състав, в границите на предоставената му правораздавателна власт и
компетентност, и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, поради което
решението е валидно.
По допустимостта.Предявеният иск е правилно квалифициран като
такъв с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и произнасянето съответства на
заявената за разглеждане претенция, от страна на въззивника обаче в жалбата е
релевирано възражение за недопустимост на постановеното решение, което
е обосновано с твърдения, че ищецът не притежава вземания в размерите и на
основанията, посочени в исковата молба. Налице са твърдения, че спорът
между страните бил висящ, предвид подадена молба за отмяна и вземанията
на ищеца не били безспорно установени.
Безспорно е, че страната, поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД, има за
задача да установи качеството си на кредитор. Това установяване обаче е само
като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на
правата си, от които черпи правен интерес. (така Р № 328/23.04.2010 г., по гр.
д. № 879/2009 г., ВКС, III ГО). В конкретния случай, Павловият иск не е
обективно съединен с иск за вземането, следователно правоотношенията, от
които произтича вземането не стават предмет на делото и съдът не може да
преценява дали същите съществуват, а изхожда от положението, че вземането
е налице, ако то произтича от твърдяните факти. В продължение на горните
доводи и съобразно безспорната съдебна практика, следва да се посочи, че
съдът, разглеждащ ревокаторния иск не може да проверява, съществува ли
вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е
отречено с влязло в сила решение (така Р № 639/ 06.10.2010 г., по гр. д. №
754/2009 г., ВКС, IV ГО и разясненията по т. 2 от ТР 2/2017 от 09.07.2019 г., на
ВКС, ОСГТК). В конкретния случай, от обсъдените във фактическата
установеност съдебния решения се налага извода, че вземанията на ищеца не
само не са отречени с влязло в сила съдебно решение, но произтичат от такива
решения, доколкото се касае за присъдени съдебни разноски в полза на ищеца.
Вярно е и, че към момента на депозиране на въззивната жалба е било висящо
производството по т.д. № 1149/2022 г., на ВКС, I ТО, образувано по молба на
въззивника за отмяна на влезлите в сила решения, легитимиращи ищеца като
кредитор, то обаче не би могло да обоснове недопустимост на постановеното
решение, предвид особения характер на производството по извънредния
способ за отмяна на влезли в сила решения. Както е посочено в постановеното
определение по реда на чл. 267 ГПК, висящото производство по отмяна само
по себе си не би могло да обоснове и наличие на хипотезата на чл. 229, ал.1, т.
4 ГПК, доколкото не се касае до висящ иск за вземането на кредитора, поради
което на по-силното основание не би могло да обоснове и недопустимост на
постановеното решение по настоящият спор. За пълнота следва да бъде
посочено и, че производството по отмяна е приключило с постановеното
Решение № 50130/28.05.2024 г., с което молбата за отмяна е оставена без
уважение в една част и без разглеждане в други нейни части.
По изложените съображения и доколкото установяването на
легимацията на ищеца като кредитор, се явява материалноправна
предпоставка за уважаване на иска, а не за неговата допустимост,
постановеното решение е и допустимо.
Във въззивната жалба е релевирано и оплакване, че за ищеца не е налице
7
правен интерес от предявения иск, тъй като няма да може да реализира
каквито и да било действия по принудително изпълнение, тъй като „Ремотекс
М“ ЕООД има задължения към кредитори в големи размери. Правният
интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, за
която съдът следи служебно от момента на завеждане на делото до неговото
приключване. Правният интерес е целта, с оглед на която се предявява иска, а
в хипотезата на чл. 135 ЗЗД, целта към която се стреми ищеца е обявяване на
увреждащата сделка за недействителна спрямо него, за да се удовлетвори за
вземането си чрез насочване на изпълнението към прехвърленото имущество.
Искът по чл. 135 ЗЗД се предявява, за да се постигне конкретен правен
резултат, а именно да се удовлетвори вземането на кредитора чрез
принудително изпълнение към имуществото, предмет на увреждащата сделка
(чл. 135, ал. 4 ЗЗД). В разглежданата хипотеза, правото на иск е
регламентирано и съществува, като средство за защита на кредитора в случай,
че неговия длъжник предприеме увреждащи действия, с които накърнява
"общото обезпечение на кредитора" (чл. 133 ЗЗД) (по въпроса за правния
интерес Решение № 109/06.11.2020 г., гр.д. № 4086/2019 г., ВКС, III ГО).
Предвид разясненията по приложение на процесуалния закон, дадени в
т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г., по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с
чл. 269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по
валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност
относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от
първата инстанция, въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от
посоченото в сезиращите жалби.
Съобразно разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД кредиторът може да иска да
бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът
го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането.
Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва
също да е знаело за увреждането. Фактическият състав на тази разпоредба
изисква наличието на следния сложен фактически състав: 1. Ищецът да е
кредитор на длъжника; 2. Вземането му да е възникнало преди атакуваната с
иска сделка (освен ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което
той е договарял, да увреди кредитора (арг. от ал. 3 на чл. 135 ЗЗД); 3. Да е
налице увреждане за кредитора (обективно условие); 4. Знание за
увреждането от страна на длъжника (субективно условие); 5. Ако сделката е
възмездна, лицето, с което длъжникът е договарял също трябва да е знаело за
увреждането.
Целта на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД е препятстване
недобросъвестния длъжник да накърни по какъвто и да е начин
имуществената си сфера, тъй като поначало цялото му имущество служи за
удовлетворяване на кредиторите му и те не могат да бъдат принуждавани да
се удовлетворят от ограничен обем имущество или от конкретно имущество по
избор на длъжника.
По първата предпоставка: Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко
лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника.
Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него на
увреждащите актове на длъжника е предоставено при наличието на
действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно.
Качеството кредитор е налице, ако ищецът по иска твърди и съществуването
на вземането му произтича от твърдените факти в исковата молба, като за
8
действителността на вземането не е необходимо същото да е ликвидно и
изискуемо или установено с влязло в сила съдебно решение. Без значение е и
от каква облигационна връзка произтича вземането на кредитора спрямо
длъжника, достатъчно е да е налице вземане и нужда от неговото
обезпечаване, обусловено от поведението на длъжника – неизпълнение на
задължението и отчуждаване на имущество, чрез разпоредителна сделка,
което имущество по принцип служи за обезпечаване на всяко вземане, в
случай на неизпълнение. Извод за несъществуване на вземането може да се
направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо.
В разглеждания случай вземането на ищеца произтича от постановени и
влезли в сила съдебни решения, с които в негова полза са присъдени съдебни
разноски, които са възложени в тежест на първия от ответниците,
следователно безспорно се установява, че ищецът има качеството на кредитор
по отношение на ответника.
По втората предпоставка: Първото вземане за разноски на ищеца
общо в размер на 443601.26 лв. е възникнало с постановяването на Решение №
2587, по в.гр.д. № 529/2017 г., на САС - на 11.12.2017 г. Второ вземане за
разноски по същото дело е възникнало на 02.03.2018 г., с постановяването на
определението по реда на чл. 248 ГПК, с което са присъдени допълнително
153201.42 лв. Третото вземане за разноски в размер на 125119.20 лв. е
възникнало на 19.11.2018 г., когато е постановено Определение № 522 по т.д.
№ 1159/2018 г. по описа на ВКС, ТК, първо отделение. Посочените дати
отнесени към датата на сключване на атакуваната сделка – 12.12.2018 г., водят
до извод, че вземанията на ищеца са възникнали преди сделката, обективирана
в процесния договор за покупко-продажба на дялове.
По третата предпоставка: Константна е съдебната практика,
обективирана в Решение № 639/06.10.2010 г., по гр.д. № 754/2009 г., ВКС, IV
ГО, Решение № 407/29.12.2014 г., по гр.д. № 2301/2014 г., ВКС, IV ГО,
Решение № 18/04.02.2015 г., по гр.д. № 3396/2014 г., ВКС, IV ГО, Решение №
261/25.06.2015 г., по гр.д. № 5981/2014 г., ВКС, IV ГО, Решение №
50/12.05.2017 г., по т.д. № 731/2016 г., ВКС, ТО, Решение № 93/28.07.2017 г.,
т.д. № 638/2016 г., ВКС, II ТО по въпроса, че в хипотезата на отменителен иск
по чл. 135 ЗЗД увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически
акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили
осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е
налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по
какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора, в т.ч.
извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на
чужд дълг без правен интерес и пр. Конкретно във връзка с прехвърлителна
сделка е постановено Решение № 45/01.06.2011 г., по гр. д. № 450/2010 г., на
ВКС, III ГО, в което е прието, че прехвърлителната сделка е увреждащ
кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество,
служещо за общо обезпечение на кредитора.
В случая се атакува сделка, посредством която длъжникът се е лишил от
дялове от капитала на търговско дружество, които са отчуждени в полза на
дружество. Тази сделка безспорно е увреждаща за ищеца като кредитор на
длъжника, тъй като чрез нея последния се е лишил от ликвиден актив, който
поначало следва да служи за удовлетворяване на кредиторите му. Безспорно
осребряването на налични дялове от капитала на дружество далеч не е толкова
затруднително за кредиторите, отколкото напр. установяване и запазване на
9
парични средства.
Въпросът за подлежащите на доказване на факти, въз основа на които да
се направи извод за наличието на увреждане е разрешен в постановеното
Решение № 149/12.11.2013 г., по т.д. № 422/2012 г., ВКС, I ТО, в което съдът е
разяснил, че упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД е вид обезпечение за
кредитора, което той може да получи, както след като разполага с
изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него. Възражението, че
длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, или че
получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот
не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би
означавало при недобросъвестност на длъжника, когато същият не плаща свой
дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните
имущества да се насочи принудително изпълнение. Възприето е, че
кредиторът не следва да бъде задължаван да установява цялостното
финансово състояние на длъжника или разликата между продажната и
действителната цена и само, когато длъжникът не разполага с друго
имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл. 135 ЗЗД.
Обявената относителна недействителност възстановява в отношенията между
кредитора и длъжника имущественото състояние на длъжника по времето на
възникване на задължението, когато имуществото, предмет на
разпореждането, е притежавано от длъжника и по правилото на чл. 133 ЗЗД е
служело за общо удовлетворение на кредитора. От изложеното е направен
извод, че евентуалната разлика между действителната пазарна цена на
отчуждения имот и продажната цена, уговорена между страните, не от
значение за преценката за наличието или липсата на увреждане на кредитора.
Това решение макар и касаещо недвижим имот, е относимо и в случая,
доколкото също се касае за отчуждителна сделка.
От страна на ищеца са изложени твърдения, че действителната стойност
на дяловете надхвърля посочената в атакуваната сделка цена, което от страна
на първия ответник е обосновано с твърдения, че дружеството, чийто капитал
формират процесните 10000 дяла е в производство по несъстоятелност и
сделката е извършена в момент, в който финансовото състояние на
дружеството е било нестабилно, с оглед определената от съда начална дата на
неплатежоспособността. В тази връзка са събирани посочените във
фактическата установеност специални знания, които обаче няма да бъдат
обсъждани по съществото на спора, доколкото съобразно горното разрешение
са неотносими към предмета на спора. В тази връзка като неоснователно се
преценява оплакването във въззивната жалба, че съдът е кредитирал
заключение на вещо лице, което е било оспорено.
По четвъртата и петата предпоставки: По въпроса за фактите, които
определят извод за знание на длъжника за увреждане на кредитора по
предявен иск по чл. 135 ЗЗД е постановено Решение № 93/28.07.2017 г., т. д. №
638/2016 г., на ВКС, II ТО, в което върховните съдии са цитирали още и
Решение № 639/06.10.2010 г., гр.д. № 754/2009 г., на ВКС, IV ГО и Решение №
18/04.02.2015 г., гр.д. № 3396/2014 г., на ВКС, IV ГО и са посочили, че
длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е
извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато
разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно
кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на
задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна,
10
кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с
което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и
обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите,
когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
В Решение № 13/19.02.2015 г., по гр.д. № 4606/2014 г., на ВКС, IV ГО,
при отговор на въпросите, обосновали допускане до касация, съдът е посочил,
че за да е налице знание за увреждане у третото лице – договаряло с
длъжника, е достатъчно да са му известни обстоятелствата, от които
произтича вземането на кредитора. Тези обстоятелства винаги са известни на
по-тесен или по-широк кръг лица от обкръжението на длъжника, но знанието
се предполага до доказване на противното само за съпруга, низходящите,
възходящите и братята и сестрите на длъжника. Презумпцията по чл. 135, ал. 2
ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна
фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместно живеене на
съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и
доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и
др.) имат значение и ако бъдат доказани могат да залегнат в основата на
фактически извод за наличието на знание, като разбира се естеството на
съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите
обстоятелства. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят
лицата от състава на неговите органи.
В настоящото производство обсъдените във фактическата установеност
доказателства водят до еднозначния извод, че знание за увреждането е налице
у първия ответник към момента на атакуваната сделка. Това е така, защото
сделката е сключена в момент, когато първия ответника вече е бил в
известност за съдебните актове, от които произтича вземането на ищеца.
Индиция за знание е и фактът, че малко преди атакуваната сделка – на
27.11.2018 г., първия ответник се е лишил от друг свой ликвиден актив –
жилище, като го е отчуждил в полза на своя малолетен син, представляван от
него, посредством договор за дарение, както и от притежаваните дялове в
дружеството „УниГио“ ЕООД, видно от партидата на последното в ТР при АВ.
С оглед извършването на преценка за наличие на знание у третото лице,
с което длъжникът е договарял, втория ответник в производството, следва да
бъде извършена преценка дали атакуваната сделка е възмездна или
безвъзмездна. По правило договорът за покупко-продажба е двустранен и
възмезден. Това е така, защото за да бъде сключен договорът трябва да са
налице две насрещни волеизявления – продавачът се задължава да прехвърли
собствеността, а купувачът се задължава да плати цената (183 ЗЗД). Такъв е и
процесният договор от 12.12.2018 г. Видно от него е, че прехвърлянето на
дяловете е извършено срещу задължение на купувача да заплати продажна
цена в размер на 100000.00 лв. Вярно е, че въпреки вмененото им задължение
в хода на производството ответниците не са представили доказателства за
заплащане на цената по договора, а в самия него липсва клауза, същият да
служи и като разписка. От посочените обстоятелства ищецът извежда, че
процесната сделка е безвъзмездна, при което знанието се предполага.
Посочения довод не се споделя от съда. Обстоятелството, че не са налице
доказателства за заплащане на цената, не прави сделката безвъзмездна,
доколкото подобни изявления на страните не са налице, а поражда вземане за
реално изпълнение на договора.
Същевременно от вписаните обстоятелства по партидата на отв.
11
„УниГио“ ЕООД в ТР при АВ, се установява, че до 26.11.2018 г. отв. Г. е бил
едноличен собственик на капитала и управител на отв. „УниГио“ ЕООД, като
на посочената дата е вписана промяна в едноличния собственик на капитала, а
отв. Г. е продължил да бъде управител на дружеството. Съгласно оборимата
презумпция, субсумирана в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД знанието се
предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ,
възходящ, брат или сестра на длъжника. Презумпцията е приложима и за
юридическите лица, доколкото се представляват от волеизявяващите си
органи - физически лица. В настоящия случай, беспорно се установява, правна
връзка между страните по сделката. Същите са свързани лица по смисъла на
пар. 1 ДРТЗ, (продавачът е управител дружеството купувач, а към момента на
пораждане на задълженията и негов ЕСК), поради което би могло да се
направи обосновано заключение за знание у юридическото лице - ответник в
производството. С оглед на горното, налице е и субективната предпоставка
(animus nocendi) от фактическия състав на ревокаторния иск, предмет на
настоящия спор.
От страна на въззивника в жалбата са изложени доводи, че сделката била
сключена с намерение да бъде стабилизирано дружеството „Ремотекс М“
ЕООД, а не с намерение да бъде увреден кредитора, което се преценява като
неоснователно. Тези твърдения обаче останаха неподкрепени от събраните в
хода на производството доказателства. Отделно от това следва да бъде
посочено и, че наличието на подобно намерение, не изключва по подразбиране
знанието за увреждане на кредитора-ищец.
Предвид наличието на изискуемите предпоставки, предявения иск като
основателен и доказан, ще следва да бъде уважен. Достигайки до идентичен
краен правен извод първоинстанционния съд е постановил правилно и
законосъобразно решение, което ще следва да бъде потвърдено.
По разноските. Предвид изхода от спора пред настоящата инстанция
разноските за първоинстанционното производство не подлежат на ревизиране.
За въззивна инстанция разноски се следват на въззиваемия, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателства към него
възлизат на сумата 4236.00 лв., с ДДС, като същите следва да бъдат
възложени в тежест на въззивника, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, съставът на Софийски Апелативен Съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260026/15.01.2024 г., по гр.д. №
3880/2019 г., на СГС, ГО, I-24 с..
ОСЪЖДА С. Б. Г., ЕГН **********, с местожителство в гр. ***, бул.
„***“, № *, вх. *, ет. *, ап. * да заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Д.
Хаджикоцев“, № 52-54 сумата 4236.00 лв., с ДДС, разноски за въззивна
инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните пред ВКС на РБ, по реда и при условията на чл.
12
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13