№ 6721
гр. София, 13.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря САНДРА ЕМ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20201110142773 по описа за 2020 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД,
във вр. чл. 9 ЗПК, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от дружество конституирано на мястото на
ДРУЖЕСТВО срещу И. С. З. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 700 лева, главница по Договор за паричен заем
№5447532/15.06.2018г., сключен с ФИРМА като вземанията са прехвърлени на ищеца по
силата на Приложение № 1 от 01.02.2019г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016г. между ФИРМА и ДРУЖЕСТВО, ведно със законна лихва
от 29.05.2019г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 84,14 лева за
периода от 29.06.2018г. до 28.12.2018г., такса за експресно разглеждане на документи в
размер на 251,58 лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение в размер на 251,58 лева, разходи и такси за извънсъдебно събиране на дълга
в размер на 245 лева, мораторна лихва в размер на 19,12 лева за периода от 29.12.2018г. до
21.05.2019г., за които суми е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 31.07.2019г. по ч.гр. дело № 30154 по описа за 2019г. на СРС, 161-ви
състав.
Ищецът твърди, че на 15.06.2018г. бил сключен Договор за паричен заем № 5447532
от 15.06.2018г. между ответника и ФИРМА. Сочи, че с подписване на договора заемателят
бил удостоверил, че е получила Стандартен европейски формуляр, посочващ
индивидуалните условия по паричния заем. Поддържа, че вземанията по договора са
прехвърлени с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016г. и
Приложение № 1 към него от 01.02.2019г. Съгласно сключения договор за заем на ответника
била предоставена сума в размер на 700 лева, като договорът имал характер на разписка за
1
заемната сума. Ответникът се бил задължил да върне сумата от 784,14 лева, ведно с
договорната лихва на 14 седмични/месечни погасителни вноски всяка в размер на 56,01
лева. Било уговорено, че със сключването на договора ответникът ще рефинансира текущ
заем – Договор за паричен заем № 5440090 в размер на 151,08 лева. Твърди, че ответникът
не бил извършил плащания по кредита, като била останала дължима главница в размер на
700 лева. Била начислена договорна лихва в размер на 84,14 лева за периода от 29.06.2018г.
до 28.12.2018г. Ответникът дължал и такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 251,58 лева. Поддържа, че заемателят се задължил в
3- дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение
на задълженията му по договора, а именно- поръчител физическо лице, което да отговаря на
посочените в договора условия или валидна банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която
да е валидна за целия срок на договора за заем. Поради неизпълнение била начислена и
неустойка в размер на 251,58 лева. На ответника били начислени разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочено задължение в размер на 245 лева съгласно Тарифа на
Вива Кредит ООД. Дължала се и лихва за забава върху непогасената главница в размер на
19,12 лева от 29.12.2018г. до 21.05.2019г. Искането към съда е да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез
назначения от съда особен представител- адв. Добри Тенев, с който се оспорват предявените
искове. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй като сумите не били индивидуализирани,
както и не били посочени конкретни уговорки от договора за кредит, от които се твърди, че
произтичало всяко от вземанията. Поддържа, че било налице несъответствие между
обстоятелствената част на исковата молба и петитума, тъй като в петитума не бил посочен
договор за цесия. Не била посочена и цена на всеки от исковете, респ. не била платена
държавна такса по всеки от тях. Счита, че ищецът нямал качеството на цесионер, а
договорът за кредит, на който основава претенциите си бил нищожен. Евентуално били
изпълнени всички задължения по договора, евентуално ако има неизпълнени задължения, то
били погасени по давност. Твърди, че договорът за цесия е нищожен поради невъзможен
предмет, тъй като е насочен към прехвърляне на неопределени бъдещи вземания. Поддържа,
че рамковият договор за цесия не съдържал конкретни вземания, които се прехвърлят с него.
Сочи, че представената таблица, именувана Приложение № 1 от 01.02.2019г., била документ
с неустановено авторство, който бил съставен за целите на процеса. Липсвало и уведомяване
за извършената цесия, което да изхожда от цедента. Сочи, че приложеното писмо не
удовлетворява изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На следващо място, уведомяването за
извършената цесия не можело да бъде осъществено чрез връчване на исковата молба, тъй
като ответникът се представлявал от особен представител. Поддържа, че договорът за
кредит не е подписан от страните по него, като нито подписите на кредитополучателя, нито
подписите на кредитодателя принадлежали на лицата, които били техни автори. Оспорва
представителната власт на лицето, което е подписало договора от името на ФИРМА.
Договорът бил нищожен и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК. Твърди, че не бил
2
предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за договора.
Било налице и неправилно посочване на ГПР, като посоченият в чл. 3, т. 8 ГПР в размер от
49,37 % не било ясно как е пресметнат. Сочи, че уговореното плащане по чл. 5, ал. 2 от
договора не представлявало неустойка. Клаузата била неравноправна и заобикаляла
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При събиране на въпросните 251,58 лева с обявения ГПР,
се получавал общ процент на разходите, който надвишавал 50 %. Поддържа, че договорът
бил нищожен и поради противоречие с чл. 22 вр. чл. 11, ал. 2 ЗПК, като ОУ не били
предадени на И. З., нито били подписани от нея. Твърди, че нищожна била клаузата на чл. 5,
ал. 2 от договора, както и уговорката, предвиждаща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочени задължения в размер на 245 лева, както и уговорката за
претендираната такса за експресно разглеждане на документи в размер на 251,58 лева. На
следващо място, твърди, че уговорката за годишна възнаградителна лихва в размер на 40, 33
% била нищожна, тъй като била над 4 пъти годишната лихва за забава и противоречала на
добрите нрави. Евентуално, твърди, че претендираните вземания били недължими поради
извършени от ответника плащания. Релевира възражение за изтекла погасителна давност.
Искането към съда е да остави без движение исковата молба, евентуално да отхвърли
предявените искове.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.07.2019г. по ч.гр.д. № 30154/2019г.
по описа на СРС, 161 състав, поправена с Разпореждане № 20197707 от 14.09.2020г.
Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и в предметните и
субективни предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
По предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи следните
обстоятелства: наличието на валидно правоотношение между цедента и ответника по
договор за заем, предоставянето на заетата сума, размера на претендираните главница,
лихви (възнаградителна и мораторна), наличието на валидно правоотношение по договор за
цесия между заемателя и ищеца и уведомяването на ответника за цесията.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените
обстоятелства е да докаже плащане на вземането.
С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца
е да докаже факти и обстоятелства, с които законът свързва спиране или прекъсване на
давността.
Относно наличието на облигационно правоотношение между ФИРМА и И. С. З.
съдът намира следното:
3
По делото е представен препис от Договор за паричен заем ЗАЕМ № 5447532 от
15.06.2018г., от който се установява, че с него кредитодателят е поел задължение да
предостави на кредитополучателя сумата от 700 лева със срок на заема от 28 седмици, 14
вноски, всяка от 73,98 лева, при уговорен ГЛП- 40,33 % и ГПР- 49,37%. В чл. 2, ал. 1 е
посочено, че с подписване на договора страните се съгласяват да рефинансират текущия
заем на заемателя като същият заявява желание да погаси изцяло задължението си по
Договор за паричен заем с КИД 5440090 от 16.05.2018г., което към датата на подписване на
договора е в размер на 151,08 лева. Съгласно чл. 2, ал. 2 страните са направили изрично
изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, а именно от заемната сума по
договора заемодателят прихваща задължението на заемателя, посочено в ал. 1. След
извършеното прихващане задължението на заемателя се погасява изцяло, а заемодателят
изплаща на заемателя остатъка от заемната сума по договора. В чл. 3, ал. 2 е посочено, че с
подписване на договора за заем, заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя
заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадена, съответно получена
сума.
В случая с оглед оспорването на ответника с определение от 23.07.2023г. съдът е
открил производство по оспорване на основание чл. 193, ал. 1 ГПК на автентичността на
договор за заем № 5447532 от 15.06.2018г. в частта относно авторството на И. С. З..
От приетата съдебно-почеркова експертиза, която съдът кредитира на основание чл.
202 ГПК като пълно и компетентно изготвена се установява, че подписите в графа
„заемател“ и в долната дясна част на всяка страните от Договор за паричен заем ЗАЕМ №
5447532 от 15.06.2018г. са положени от И. С. З..
Относно твърдението на ответника, че договорът за кредит не е подписан от лицето,
сочено за негов автор за кредитодател, съдът намира, че с разпоредбата на чл. 301 ТЗ е
въведена законова презумпция, че ненадлежно представляваният търговец е потвърдил
предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е
противопоставил на извършването им. Независимо дали липсата на представителна власт
засяга сключването на сделка от името на търговец или изпълнението на сключена от
търговеца сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт действия
пораждат правни последици за търговеца, ако той не извести своевременно насрещната
страна, че те не го обвързват. Приложението на презумпцията на чл. 301 ТЗ предполага
изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът
е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените от негово име без представителна власт
действия. За да се приложи чл. 301 ТЗ, достатъчно е да се докаже, че търговецът е
манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или
намерение да се ползва от целения с тях правен резултат. Договорът за заем, сключен от
името на търговец, но без представителна власт, обвързва валидно търговеца, ако липсват
доказателства за противопоставяне от негова страна веднага след узнаването на договора
или са доказани негови действия, от които може да се направи недвусмислен извод, че са
предприети по реализиране на права или изпълнение на задължения по заемното
4
правоотношение. Така и Решение № 89 от 12.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 431/2012 г., II т.
о., ТК. Т.е. независимо дали лицето, посочено като негов автор за кредитодателя е подписал
договорът за заем, с предоставянето на заемната сума, както и впоследствие продаването на
вземанията по процесния договор за заем, несъмнено съставляват факти, които сочат на
липса на противопоставяне по смисъла на чл. 301 ТЗ.
С оглед на обстоятелството, че вещото лице е посочило, че договорът е подписан от
И. З., съдът намира, че между ФИРМА и И. С. З. е възникнало облигационно
правоотношение с предмет предоставяне на заем в размер на 700 лева.
Установява се, че с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
01.12.2016г. и Приложение № 1 към него от 01.02.2019г. ФИРМА е прехвърлило на
ищцовото дружество вземания, сред които и тези по сключения с ответника договор. По
делото е представено потвърждение за сключена цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и
нотариално заверено пълномощно от 28.12.2016г., с което ФИРМА са упълномощили
ДРУЖЕСТВО да уведоми от името на ФИРМА всички длъжници по всички вземания на
дружеството, които са цедирани, в което и да е подписано Приложение № 1 между страните.
Съдът намира, че е допустимо по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно
чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай
представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента, съгласно
разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това, което упълномощителят
е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Относно възражението на ответника, че по делото не е доказано, че на ищеца е
прехвърлено процесното вземане съдът намира същото за неоснователно, доколкото от
приетите по делото доказателства се установява, че същото е прехвърлено с цитираното
Приложение № 1 от 01.02.2019г. Представено е и индивидуално потвърждение за цесия към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016г., подписано от
управителя на ФИРМА- л. 143 от делото, в което е посочено, че вземането, произтичащо от
Договор за паричен заем № 5447532 от 15.06.2018г., сключен с И. С. З., е прехвърлено с
Приложение № 1 от 01.02.2019г. В потвърждението е посочен и общия размер на
задължението към деня на продажбата, а именно 1532,30 лева /700 лева, главница, остатък
договорна лихва- 84,14 лева, остатък такси, неустойки, разходи за забава в размер на 748,16
лева/.
Към исковата молба е приложено и уведомление до И. С. З.. По делото не са
ангажирани доказателства преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, респ. преди
подаване на исковата молба ответникът да е била уведомена за извършената цесия.
Същевременно уведомлението от упълномощения цесионер за сключения договор за
цесия с предмет процесното вземане, заедно с пълномощното за това представляват
приложения към исковата молба, които са били надлежно връчени на ответника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК с изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението по чл.
47, ал. 1 от ГПК. По отношение на наведените от процесуалния представител на ответника
доводи за неприложимост на посоченото по-горе правило за съобщаване на цесията в хода
на висящото исково производство в хипотеза на представителство на ответника от назначен
по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, съдът намира следното:
Действително, назначеният от съда особен представител на ответника притежава
особено процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното
производство, но до конституирането му се е стигнало след като съдът е приел, че
съобщението до ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Установената в
нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
5
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага,
когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза
съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на
уведомление ответникът се счита призован и уведомен за образуваното срещу него
производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и
неявяването му в съда в рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата
на визираната разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията
към нея, в частност изявлението от цесионера, обективирано в уведомителното писмо за
извършената цесия, се презюмира да са получени от ответника, а не от назначения му
особен представител. По тези съображения съдът приема, че уведомлението, представено с
исковата молба на ищеца-цесионер е достигнало до ответника с извършеното по реда на чл.
47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да
престира на него, а не на стария кредитор. В този смисъл и Решение № 198/18.01.2019г. по
т. д. № 193/2018г. на ВКС, I т. о., Определение № 72/05.02.2021г. по т. д. № 1188/2020г. на
ВКС, I т. о., Решение по гр. д. № 1220/2019г., Решение № 6585 от 20.12.2023г. на СГС по в.
гр. д. № 8360/2022г., Решение № 261003 от 15.02.2021г. на СГС по в. гр. д. № 9931/2020г.,
Решение № 266027 от 7.10.2021г. на СГС по в. гр. д. № 3125/2020г., Решение № 1245 от
1.03.2024г. на СГС по в. гр. д. № 11771/2022г. и др.
С оглед действителността на договора за цесия и установеното от настоящия съд
уведомяване на длъжника съобразно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, съдът следва да разгледа и
направените възражения и оспорвания на вземането по договора за заем.
Относно възражението, че заемната сума не е била предоставена на ответника съдът
намира същото за неоснователно, доколкото в чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че с
подписване на договора заемателят удостоверява, че е получил заемната сума, като
договорът има силата на разписка. На следващо място, по делото е представено и копие от
разходен касов ордер № 69 от 15.06.2018г.- л. 126 от делото, от което се установява, че И. З.
е поличула сумата от 548,92 лева на основание отпускане на кредит 5447532. Получената
сума съответства на заемната сума след извършеното прихващане на сумата от 151, 08 лева
съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за заем. С оглед на което по делото е доказано при
условията на пълно и главно доказване, че заемната сума е получена от ответника.
Относно възраженията на ответника за нищожност на процесния договор съдът
намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит "договорът
за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
6
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор се установява, че същият представлява
именно договор за потребителски кредит по смисъла на цитираната норма и следва да
отговаря на изискванията, предвидени в ЗПК. На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В конкретния случай, договорът за потребителски кредит е сключен в изискуемата от
чл. 10, ал. 1 ЗПК форма – писмена форма на хартиен носител, по ясен и разбираем начин.
В чл. 5, ал. 1 е предвидено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване
на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и отговаря на следните изисквания - да
е навършило 21 годишна възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен Кредитен
Регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период просрочие от 0 до 30
дни”; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател; или банкова гаранция, която да е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора,
валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
В чл. 5, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на
251,58 лева. Страните се договарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни
части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4 като в този случай
дължимата вноска е в размер на 91,95 лева, а общото задължение по договора става в размер
на 1287,30 лева /ведно с таксата за бързо разглеждане, възнаградителната лихва и
останалите дължими такси/.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
7
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната
практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 5, ал. 2 от договора неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД.
На първо място, както правилно е посочено в исковата молба, задължението за оценка
на кредитоспособността на заемателя съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/.
Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният извършва преценка дали
да предостави искания заем, или да откаже предоставянето му като уведоми
заемополучателя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и определя конкретните параметри на заема и
евентуалните обезпечения, чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите
интереси. Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за
кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемополучателя-
потребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с
компенсаторна неустойка в размер, надхвърлящ този на възнаградителната лихва за срока на
договора /28 седмици/.
На следващо място следва да се посочи, че основното задължение на заемателя по
договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа
главницата и възнаграждението за предоставения заем. В конкретната хипотеза с клаузата
на чл. 5, ал. 2 от договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на
компенсаторна неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на
заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от
усвояване на сумата, да представи обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена
неустойката сочи, че потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен
срок от усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна
по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем
да е удовлетворен – той да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за
ползване на заетия ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за
неустойка. За този извод е без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищецът
е била изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната
клауза се извършва към датата на сключване на договора.
8
Освен това липсват доказателства в процесния договор да е уговорена клауза, която да
предвижда, че при предоставяне на обезпечение, макар и след изтичане на тридневния срок,
потребителят се освобождава от задължението за плащане на неустойката. Следователно
тридневният срок по чл. 5, ал. 1 от договора е краен и преклузивен, като формалното му
пропускане само по себе си влече отговорност за заплащане на неустойка, дори заемът в
действителност да е обезпечен и интересът на заемодателя да не е увреден. При положение,
че процесният договор е сключен за срок от 28 седмици, липсва каквато и да било правно
обоснована причина пропускането на тридневния срок по чл. 5, ал. 1 от договора да е
толкова съществено за интереса на кредитора, че само по себе си да обосновава плащане на
компенсаторната неустойка. Обстоятелството, че ищецът е бил уведомен за обезпечението в
стандартния европейския формуляр и се бил съгласил да му бъде отпуснат заем при тези
условия, са ирелевантни за преценката за противоречие на неустоечната клауза с добрите
нрави.
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор е нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Относно клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора, уреждаща такса за експресно разглеждане
на искането за отпускане на кредит, съдът приема, че същата урежда заплащане на
допълнителна такса в размер на 251,58 лева, дължима разсрочено заедно с погасителните
вноски по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Искането за отпускане кредит представлява елемент от фактическия състав по сключване на
договора за кредит, поради което услугата по разглеждането му от кредитора представлява
необходимо условие за отпускането и усвояването на кредита и не би могла да се подведе
под дефиницията за „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал.1 от ЗПК, за която
дейност е предоставена законова възможност кредиторът да събира допълнителни такси. В
действителност уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било услуга,
а за разглеждане на подаденото искане чрез извършване на оценка на кредитоспособността
на потребителя съгласно чл. 16 и сл. от ЗПК, която дейност законът възлага като
преддоговорно задължение на кредитора и за чието извършване законът не урежда събиране
на допълнителна такса извън възнаграждението на кредитора по договора за кредит.
Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е императивна, поради което същата не може да бъде
дерогирана от страните по договора, а клаузите от договора, които са в противоречие с
императивните й предписания, са нищожни поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Съдът, като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 15.06.2018г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
9
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Освен това, както беше уточнено по-горе, тридневният срок е и краен и преклузивен
като липсва възможност за освобождаване от заплащане на неустойката чрез по-късно
предоставяне на обезпечение, а абсолютният й размер надхвърля този на договорната лихва,
която се дължи за целия срок на ползване на кредита от 28 седмици.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ
разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,37%
годишно, а не над 160%. При това положение посоченият в договора годишен процент на
разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението му, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето предназначение,
не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на
чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и практиката на съдилищата, намерила отражение в Решение №
2643 от 22.05.2023г. на СГС, IV- A въззивен състав, постановено по гр. дело № 5772/2022г.;
10
Решение № 50056 от 29.05.2023г. на ВКС по т.дело № 2024/2022г. на Първо ТО; Решение №
2199 от 11.08.2022г., постановено по гр. дело № 12160/2021г. по описа на СГС, IV- Б
въззивен състав; Решение № 3869 от 13.07.2023г., постановено по гр. дело № 8634/2022г. по
описа на СГС, II -Е въззивен състав; Решение № 1749 от 05.04.2023г., постаноевно по гр.
дело № 12443/2021г. по описа на СГС, II -Е въззивен състав.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск
по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл и Решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO, Решение № 60186
от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, Решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и Решение № 50056 от
29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, Определение № 50508 от
18.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г., II т. о., ТК.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да определи размера на чистата
стойност на кредита. В конкретния случай това е сумата от 700 лева, от която следва да
бъдат приспаднати извършени от ответника плащания. От заключението на вещото лице по
ССчЕ, което съдът кредитира като пълно и компетентно изготвено, обаче, се установява, че
ответникът не е извършвала никакви плащания по договора за кредит, нито към ФИРМА,
нито към ДРУЖЕСТВО
11
С оглед на гореизложеното основателен е предявеният иск за сумата от 700 лева, като
доколкото съдът прие, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
останалите искове за вземания по договора за договорна лихва в размер на 84,14 лева за
периода от 29.06.2018г. до 28.12.2018г., такса за експресно разглеждане на документи в
размер на 251,58 лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение в размер на 251,58 лева, разходи и такси за извънсъдебно събиране на дълга
в размер на 245 лева, мораторна лихва в размер на 19,12 лева за периода от 29.12.2018г. до
21.05.2019г. са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Основно релевираното своевременно възражение за изтекла погасителна давност
съдът намира следното:
Вземанията за главница по договор за заем се погасяват с общата петгодишна
погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо. Независимо че е уговорено същият да се
връща на части, т. е. на вноски с определен падеж и размер, то съгласно решение №
261/12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., ВКС, решение № 103 от 16.09.2013 г. по т.
д. № 1200/2011 г., II т. о., решение № 582/21.12.2010 г. по гр. д. 1384/2009 г. на IV г. о. на
ВКС и др., касае се не за периодични плащания, а за изпълнение на части на едно общо
задължение, поради което и приложима към погасяването му по давност е нормата на чл.
110 ЗЗД и давността е петгодишна. Фактът, че в договора е предвидено разсрочено
изпълнение на задължението за връщане на заемната сума не прави вземането "периодично
плащане", по смисъла на чл. 111, б. "в", предл. трето ЗЗД, тъй като при периодичните
плащания и двете насрещни престации се характеризират с периодичност на изпълнението
на повтарящи се задължения /както е например при наема, възнаградителната лихва,
доставката на електроенергия, топлинна енергия и т. н. /, а в случая се касае за еднократно
предаване на заемна сума, чието връщане е разсрочено на определени интервали от време до
определена крайна дата.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. В случая исковете се считат
предявени на 29.05.2019г., когато е подадено заявлението по чл. 410 ГПК, поради което с
оглед датата на процесния договор за заем – 15.06.2018г., няма погасени по давност
вземания за главница.
По разноските в производството.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, но ответникът не е
сторил разноски, заповедта за изпълнение е била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
а в исковото производство ответникът е бил представляван от особен представител.
Заявителят /сега ищец/ е сторил в заповедното производство разноски в размер от
81,03 лева, като с оглед уважената част от исковете следва да му се присъдят разноски в
размер от 36,56 лева. В исковото производство е сторил разноски за държавна такса в
размер от 268,97 лева, депозит за особен представител в размер от 338,60 лева и претендира
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП вр.
чл. 78, ал. 8 ГПК на сумата от 100 лева, тоест общо 707,57 лева. С оглед уважената част от
исковете на ищеца следва да се присъдят разноски в размер от 319,25 лева. На последно
място по делото са приети заключения на вещо лице по съдебно-почеркова експертиза и
съдебно-счетоводна експертиза, като е изплатено възнаграждение от бюджета на съда в
12
размер на 600 лева. Поради което с оглед уважената, респ. отхвърлена част от исковете
следва да бъдат осъдени страните да заплатят сторените разноски, първоначално изплатени
от бюджета на съда. Ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза и по сметка на СРС
сумата от 329,28 лева, представляваща възнаграждение за вещо лице, а И. С. З. следва да
бъде осъдена да заплати в полза и по сметка на СРС сумата от 270,72 лева, представляваща
възнаграждение за вещо лице.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК, че И. С. З., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС дължи на
ДРУЖЕСТВО, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление: АДРЕС сумата от 700
лева, представляваща чистата стойност на Договор за паричен заем №5447532/15.06.2018г.,
сключен с ФИРМА като вземанията са прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № 1
от 01.02.2019г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от
01.12.2016г. между ФИРМА и ДРУЖЕСТВО, ведно със законна лихва от 29.05.2019г. до
изплащане на вземането, за която сума е била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 31.07.2019г. по ч.гр. дело № 30154 по описа за 2019г. на СРС,
161-ви състав, поправена с разпореждане от 14.09.2020г., като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове за сумата от 84,14 лева, представляваща договорна лихва за периода от 29.06.2018г.
до 28.12.2018г., сумата 251,58 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на
документи, сумата 251,58 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, сумата от 245 лева, представляваща разходи и
такси за извънсъдебно събиране на дълга, както и сумата 19,12 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 29.12.2018г. до 21.05.2019г.
ОСЪЖДА И. С. З., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС да заплати на ДРУЖЕСТВО,
ЕИК ******** със седалище и адрес на управление: АДРЕС на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 36,56 лева, представляваща разноски в заповедното производство съразмерно
уважената част от исковете и сумата от 319,25 лева, представляваща разноски в исковото
производство съразмерно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:
АДРЕС да заплати в полза и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
329,28 лева, представляваща възнаграждение на вещи лица, първоначално заплатени от
бюджета на съда.
ОСЪЖДА И. С. З., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС да заплати в полза и по сметка
на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 270,72 лева, представляваща
възнаграждение на вещи лица, първоначално заплатени от бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
13
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14