№ 86
гр. Кюстендил, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева
като разгледа докладваното от Евгения Хр. Стамова Въззивно гражданско
дело № 20221500500020 по описа за 2022 година
С решение №168/09.11.2021г. на Районен съд – Дупница по гр.д.№974/2021г. по
искове с правно основание чл.220 КТ и чл.224, ал.1 КТ предявени от Г. Р. Т., ЕГН
**********, с адрес гр***, ул.“***“06, действаща чрез пълн-к Е.С. И. – САК срещу ЕТ“
И.Г.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление, обл.Кюстендил, общ***, с.***,
представлявано от И.Г., едноличният търговец е осъден да заплати на Г.Т. обезщетение за
неспазено предизвестие на основание чл.220 КТ в размер на 800.84 лв, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда -21.05.2017г.
до окончателното изплащане, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224
КТ, както следва: 762.70 лв за 2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 21.05.2021г. до окончателното изплащане,
395.76 лв. за 2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда -21.05.2021г. до окончателното изплащане, мораторна
лихва върху сумата, както следва: 14.68 лева за неспазеното предизвестие за сума 800.84 лв.
за периода 17.03.2021г. до 21.05.2021г., 13.98 лева върху сумата 762.70 лв, обезщетение за
неизполван платен годишен отпуск по чл.224 за 2018г., за периода 17.03.2021г.-21.05.2021г.,
7.26 лева,мораторни липви върху сумата 395.76, обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2019г. за периода 17.03.2021г. – 21.05.2021г.
1
С решението съдът е отхвърлил искът за заплащане на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск по чл.224 КТ в размер на 762.70 лева за 2017г., поради погасяване на
вземането по давност, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда -21.05.2021г. до окончателното изплащане на сумата,
за сумата 13.98 лева – представляваща мораторна лихва върху посочената сума 762.70 лева –
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224 КТ за 2017г., за периода
17.03.2021г. – 21.05.2021г.Отхвърлен е искът за сумата над 395.76 лева до пълния предявен
размер от 495.76 лева, или за 100.00 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск по за 2019г.
ЕТ“И.Г.“ ЕИК ***( посочени са седалище и адрес на управление) е осъдена да заплати
на Г. Р. Т., ЕГН **********,сума възлизаща на 347.40 лева, разноски за производството,
държавна такса 79.80 лева, и 138.95 лева, възнаграждение за вещо лице.
Преписи от решението са връчени на страните, както следва на 15.11.2021г. на
работодателя и на 08.12.2021г. на ищеца.
В законоустановения съгласно чл.259, ал.1 ГПК срок е подадена въззивна жалба от
работодателя – ответник: ЕТ“И.Г.“,ЕИК *** срещу осъдителната част на решението.(жалба
с вх.№440/29.11.2021г.)Като пороци на решението се сочат неправилност и необоснованост
на решението.Конкретни доводи в подкрепа на това твърдение не се съдържат.
В писмен отговор с вх.№5137/22.12.2021г.( в електронна форма) подаден от Е.С. И.
адв.САК, в качеството на пълн-к на Г. Р. Т., се съдържа становище за неоснователност на
жалбата, а първоинстанционното решение е определено, като валидно ,допустимо, правилно
и законосъобразно с изключение на частта от същото, съдържаща отхвърляне на иска за
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2017г., мораторна
лихва върху него и законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда.Ищецът в
първоинстанционното производство отправя искане за потвърждаване на решението в
посочената част.Претендира разноски – за адвоктаски хонорар.
От Адв.Е.И., като пълномощник на Г. Р. Т., също е подадена въззивна жалба и това е
станало в последния ден от срока по чл.259, ал.1 ГПК .Обжалва се решението в
отхвърлителната част, досежно претенцията за заплащане на сума 762.70 лв, ведно с лихвата
върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда – 21.05.2021г. до окончателното
изплащане и мораторни лихви в размер на 13.98 лева.Решението в посочената част е
определено, като неправилно и са изложени доводи,основаващи се на законовата
регламентация – чл.176а, ал.1 , чл.176, ал.1 т.1 и чл.173, ал. 5, изр.1 ГПК.Въз основа на
цитираните разпоредби( посочено е съдържанието им) и презумпцията, че след като
следващия се за 2017г. платен годишен отпуск не е ползван до прекратяване на трудовото
правоотношение, това означава, че той е отложен от работодателя по производствени
причини е направено заключение, че правото да се ползва отпуска не е погасено по давност
и следователно се дължи обезщетение за неизползването му, ведно с мораторна лихва върху
сумата и законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда.В жалбата се
съдържа искане за отмяна на решението и уважаване на иска за горепосочената
2
сума.Претендирани са разноски.
Първоинстанционното решение е валидно.При проведения служебен контрол не се
установяват пороци, даващи основание за квалифицирането му като нищожен съдебен акт –
решението е изготвено от надлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, в писмена
форма, подписано е и волята на съда не е абсолютно неразбираема. (Решение №
1553/12.11.2001 г. на IV г. о. на ВКС ; Решение № 874/13.05.2002 г. на IV г. о. на ВКС) .
Решението е правилно – респ. изложените доводи за неоснователност подадените
жалби – необосновани.Съображения:
Според чл.61, а1 КТ - трудовият договор се сключва между работника или служителя и
работодателя преди постъпването на работа.
Според чл155 КТ - всеки работник или служител има право на платен годишен отпуск.
(ал.1).В ал.2 е посочено, че при постъпване на работа за първи път работникът или
служителят може да ползва платения си годишен отпуск, когато придобие най-малко 4
месеца трудов стаж.При прекратяване на трудовото правоотношение преди придобиване на
4 месеца трудов стаж работникът или служителят има право на обезщетение за неползван
платен годишен отпуск, изчислено по реда на чл. 224, ал. 1 – ал.3. Размерът на основния
платен годишен отпуск е не по-малко от 20 работни дни – ал.4.Някои категории работници и
служители в зависимост от особения характер на работата имат право на удължен платен
годишен отпуск, в който е включен отпускът по ал. 4. Категориите работници и служители и
минималният размер на този отпуск се определят от Министерския съвет –ал.5.
В чл.224, ал.1 КТ е предвидено право на парично обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, за текущата календарна година, пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж, за неизползван отпуск, отложен по реда на чл.176, правото за
който не е погасено по давност.В чл.177, ал.2 КТ е предвидено, че обезщетението по
предходната алинея се изчислява по реда на чл.177 към деня на прекратяване на трудовото
правоотношение.Ал.3 предвижда, че платеният отпуск за обучение на учащи се и на
докторанти без откъсване от производството и за приемен изпит в учебно заведение, когато
не бъде използван, не се обезщетява парично.Платеният отпуск за обучение на учащи се и
на докторанти без откъсване от производството и за приемен изпит в учебно заведение,
когато не бъде използуван, не се обезщетява парично – ал.3.
Чл.228, ал.1 КТ посочва, че брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за
съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.Размерите на
обезщетенията по чл. 215, 218, 222 и 225 се прилагат, доколкото в акт на Министерския
съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-големи
размери.Обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото
правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през
който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен
3
друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със
законната лихва –ал.3.
В чл.176 КТ е предвидено, че ползването на платения годишен отпуск може да се
отложи за следващата календарна година от:1. работодателя – поради важни
производствени причини при условието на чл. 173, ал. 5, изречение трето;2. работника или
служителя – когато ползва друг вид отпуск или по негово искане със съгласието на
работодателя.Според ч176, ал.2 -когато отпускът е отложен или не е ползван до края на
календарната година, за която се отнася, работодателят е длъжен да осигури ползването му
през следващата календарна година, но не по-късно от 6 месеца, считано от края на
календарната година, за която се полага.В ал.3 се сочи, че когато работодателят не е
разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2, работникът или
служителят има право сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това
писмено работодателя най-малко 14 дни предварително
В чл.173 се съдържат правила във връзка с ползване на платения годишен отпуск - от
работника или служителя с писмено разрешение от работодателя.Релевантна е и
разпоредбата на ал.4 според която работодателят има право да предостави платения
годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие по време на престой
повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и
служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от
работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага.В
ал.5 е предвидено, че работникът или служителят използва платения си годишен отпуск до
края на календарната година, за която се отнася. Работодателят е длъжен да разреши
платения годишен отпуск на работника или служителя до края на съответната календарна
година, освен ако ползването му е отложено по реда на чл. 176. В този случай на
работника или служителя се осигурява ползване на не по-малко от половината от полагащия
му се за календарната година платен годишен отпуск. Когато работодателят не е разрешил
ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2, работникът или служителят има право
сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко
14 дни предварително – ал.3.
Според чл. 176а КТ – ал.1 когато платеният годишен отпуск или част от него не е
ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо
от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност.В ал. 2 е предвидено,
че когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и по реда на чл. 176, ал. 1,
правото на работника или служителя на ползването му се погасява по давност след
изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за
неползването му.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, за безспорно
съществувало трудово правоотношение между страните, по което ищецът е изправна страна
– престирал е труд, правото на ползване на платен годишен отпуск за 2017г. към датата на
прекратяване 01.09.2020г.е погасено по давност.Не е доказано ползване на отпуск за 2018 и
4
2019г., обезщетение е дължимо, както дължимо е и обезщетение за забава в размер на
законната лихва, считано от 17.03.2021г. до датата на депозиране на исковата молба, в
размери установени със заключение на вещо лице.
Във връзка с осъдителната част на решението относно, дължимостта на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск и обезщетение за забава в размер на законната лихва,
подадената жалба е неоснователна.На първо място жалбата е бланкетна, предвид прилагане
на нормата на чл. 269 ГПК според която въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, е затруднено – не е ясно с кои от
фактическите констатации на първоинстанционния съд не е съгласен въззивника, както не е
ясно коя норма счита за нарушена.Въпреки всичко следва да се отбележи, че при безспорния
факт, че страните са били в трудово правоотношение, прекратено, със заповед
№001/01.09.2020г. и липса на доказателства – подадена молба за разрешаване ползване на
отпуск за 2018 и 2019г., респ.заповед за разрешаване ползване на отпуск, отразено в
счетоводните книги отсъствие на работника за този период или други доказателства, сочещи
че тя е ползвала отпуск то обезщетение е дължимо – отпускът е дължим и правото на
ползването му не е погасено по давност – чл.173 КТ.Размерът на дължимата сума се
устанановява със заключение на вещо лице.Поради липса на изрични доводи заключение
съдържаща констатация за някакъв превод на 100 лева, въз основа на който вещото лице е
намалило размера на дължимото възнаграждение и определило същото на 384.15 лева съдът
не коментира.
По отношение на отхвърлителниите искове, с които е свързана жалбата на И..По делото
не е установено ползване на отпуска до края на годината за която се полага, към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение, правото на ползване е погасено по давност – не
е използван до изтичане на 2 години от края на годината, за която се полага
2017г.Възможно е между страните да е било постигнато съгласие за отлагане ползване на
отпуска – но това е следвало да бъде доказано, искане от работника и съгласие на
работодателя.По аргумент от чл.173, ал.1 КТ съдът счита, че искането съответното
съгласието е следвало да бъдат предоставени в писмена форма.Тъй като не се установяват
изрични заявления за отлагане ползване на отпуска, по реда на чл.176а от КТ следва, че
отпускът за 2017г. е следвало да бъде ползван до края на 2017г., както, че към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение между страните правото на ползване е погасено
по давност.Следователно обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание
чл.224, ал.1 ГПК е недължимо .
Обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Неоснователността на жалбата на работодателя обосновава и неоснователност на
искането за заплащане на разноски.
По делото не са представени доказателства, за платено от въззивницата И.
адв.възнаграждение във връзка със защита по жалбата и собствената и жалба- и изобщо за
заплатено такова, предвид което с оглед разпоредбите на чл.78 ГПК разноски на
5
въззивницата и съответно ответник по жалбата не са дължими.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №168/09.11.2021г. на Районен съд – Дупница по гр.д.
№974/2021г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6