Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни през  2019 година, в следния   състав:

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  АНЕТА ИЛЧЕВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   14591  по    описа   за  2018  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 423720 от 06.06.2018 г., постановено по гр.д. № 20278/2015 г. на СРС, 50 състав, са осъдени  В.К.А. и З.А.А., поотделно, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, да заплатят на всеки един от ищците Н.Н.П. и Ц.Н.С.,  по 5000 лева обезщетение за лишаването им от правото на ползване на недвижим имот, представляващ: апартамент№ 7, със застроена площ 95.21 кв.м., заедно с прилежащото към апартамента таванско помещение и 3000/37150 идеални части от общите части на сградата и дворното място, представляващо парцел 12-1, км. 359, местността „Буката“ с площ от 333 кв.м, находящ се в гр. София, бул. „********, за периода 01.06.2009 г. до 31.05.2012 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2014 г. до окончателното й погасяване, както и разноски в размер на 400 лева за държавна такса, 150 лева за депозит за вещо лице и 250 лева адвокатски хонорар, на основание чл.78, ал.1 ГПК, като са отхвърлени исковете за заплащане на сумата при условията на солидарност.

Решението в частите, в които исковете са били уважени, респ. и произтичащата от това отговорност за разноските, е обжалвано поотделно от ответниците В.К.А. и З.А.А., втората чрез пълномощник адв.М.Б.,  с искане за отмяната му и отхвърляне на исковете изцяло. Излагат се доводи за недопустимост на решението поради наличие на основание за спиране наделото до приключване на спора по делото по предавения иск от В.К.А. за собственост върху същия имот по давностно владение, и за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до погрешно установяване на фактическата обстановка. Оспорват ищците да са доказали да са собственици на имота, също и оспорват липсата на основание при ответника В.К.А. да ползват имота- посочено в жалбата от В.К.А., също и липса на доказателства кой е ползвал имота през исковия период-последното посочено с въззивната жалба на З.А.А.. Само въззивникът З.А.А. претендира разноски по обжалването.

Въззиваемите страни – ищците  Н.Н.П. и Ц.Н.С., оспорва жалбите с писмени отговори, чрез пълномощник адв.В.Б., с възраженията, че жалбите са е неоснователни, а решението-правилно.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение, е валидно, но е недопустимо в обжалваните части.

Изводът за недопустимост не  е обусловен от направено възражение с въззивната жалба на ответниците за наличие на основание за спиране на производството до приключване на това по иска на В.К.А. по чл.79 от ЗС за признаване правото му на собственост върху имота, въз основа на давностно владение, предмет на гр.д.№ 3804/2015 г. на СРС. Както се признава с въззивната жалба на В.К.А., този иск е бил отхвърлен, решението не е било допуснато до касационно обжалване с определение от 12.07.2018 г. на ВКС по гр.д.№ 4645/2017 г.

Въззивният съд намира, че решението в обжалваните части е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове. Това е така, защото видно от мотивите и от диспозитива на обжалваното решение, също и от доклада по чл.146 от ГПК, СРС се е  произнесъл по исковете като такива с правно основание по чл.59 от ЗЗД – за неоснователно обогатяване, според което е изследвал наличието на  елементи от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД.

В случая, обаче, предявените искове не са с основание по чл.59 от ЗЗД, а по чл.45 от ЗЗД, вр. чл.403, ал.2 от ГПК. Осъдителният иск по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на имуществени вреди и искът за имуществено изравняване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване, не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание, макар възможен предмет на претенцията и при двете правни основания да е остойностяване и присъждане на пропуснатата полза за собственика да извлича доходи от имота си, нереализирани поради определено поведение на ответника / така напр. решение № 80 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 941/2010 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/.

Правното основание на предявения иск се определя от обстоятелствата и фактите, изложени в исковата молба и именно изхождайки от тях, съдът счита, че то е чл. 403, ал. 1, пр. 1 от ГПК във вр. с чл. 45 и сл. от ЗЗД, тъй като ищците, както пред първоинстанционния съд с исковата молба, така и пред въззивния съд с отговорите по въззивните жалби, и с изложението на пълномощника си адв.Б. в откритото  съдебно заседание пред въззивния съд, основават претенцията си за обезщетение на това, че са били лишени от ползването на собствения им имот чрез реализиране срещу тях на обезпечение на иск, който се е оказал неоснователен, и чрез което обезпечение ищците са били лишени от ползването на имота си, като факта дали ответниците са  го ползвали или не, считат да е без значение за предявените искове.  Така потвърденото и пред въззивния съд като обстоятелства и петитум на иска сочи, че правилната му правна квалификация е по чл.45 ЗЗД, вр. чл.403, ал.2 от ГПК, а не по чл.59 от ЗЗД, по отношение на претендираните пропуснати ползи. Отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД, и правното основание на иска за обезщетяване на такива вреди е по чл.45 ЗЗД, и вр. чл.433 от ГПК, като на обезщетяване подлежат пропуснати ползи или претърпени загуби./ така прието напр. и с  решение № 67 от 22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012 г. на ІІ ТО на ВКС/, кат. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и е недопустимо да произнесе същия при квалификацията на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Не е съобразен и субсидиарният характер на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

До недопустимо решение в обжалваните части се е стигнало поради неразглеждане от първоинстанционния съд на заявените с исковата молба обстоятелства, на които се основава и заявеното искане за присъждане на паричните суми, а именно на искане за обезщетение поради поведение на ответниците по налагане на обезпечителна мярка-спиране на въвода в имота в полза на ищците, като така били лищени от ползването на имота. Тези твърдения не са били и предмет на обсъждане с решението на СРС, при което не е налице само неправилна правна квалификация, която би могла да бъде поправена от въззивния съд като приеме, че е нарушен само материалния закон. Случаят обаче не е такъв, при което, предвид и изложеното по-горе, е налице недопустимост на решението в обжалваните части, поради неправлина правна квалификация на исковете и необсъждане от първоинстанционния съд на правнорелевантните факти. Ето защо и на основание чл.270, ал.3, изр.трето от ГПК решението в обжалваните части, като постановено по непредявени искове, следва да се обезсили и делото да се върне на СРС за произнасяне по предявените искове. При този изход на служебната преценка по чл.269, изр.първо от ГПК, въззивният съд не следва да обсъжда правилността на решението в обжалваните части.

По разноските: Съгласно изхода на спора, въззивният съд намира, че не може да се произнася по исканията за разноски, тъй като настоящето въззивно решение не е такова по същество на спора и не може да се приложи отговорността на страните по чл.78 от ГПК на разноските. По аргумент от чл.294, ал.2 от ГПК, при новото разглеждане на делото пред СРС ще следва съдът да се произнесе и по разноските по настоящето въззивно производство.

Предмет на делото са два иска, предявени от всеки от ищците, всеки от които е в размер на 5000лв., при което въззивното решение няма да подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.

Воден от изложеното, СГС

 

Р Е Ш И :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 423720 от 06.06.2018 г., постановено по гр.д. № 20278/2015 г. на СРС, 50 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са  е осъдени  В.К.А. и З.А.А., поотделно, да заплатят на всеки един от ищците Н.Н.П. и Ц.Н.С., на основание чл.59, ал. 1 ЗЗД посочените в решението суми, вкл. и за разноски.

ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за ново разглеждане от друг състав на предявените искове в обезсилените части, съобразно мотивите на решението.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.

                                                                                                   

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                        2.