Решение по дело №5053/2017 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 3389/18.8.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, XLIII - ти състав в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и осми юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Стоян Колев

 

при участието на секретар Йоанна Трендафилова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5053 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по повод предявени от К.Г.Я., ЕГН ********** адрес: ***, к.в. „Вл. Варненчик", бл.408, вх. 11, ет. 5, ап. 15 срещу Б.г.к. ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2; чл. 224, ал. 1; чл. 226, ал. 2 и 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата общо в размер на 668,30 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. 02.2016г. в размер на 420 лева, ведно със законна лихва върху него за периода 30.03.2016г. до 13.04.2017г. в размер на 44,42 лева; за м. 03.2016г., неизплатено трудово възнаграждение за м. 03.2016г. в размер на 248,30 лева, ведно със законна лихва върху него за периода 30.04.2016г. до 13.04.2017г. в размер на 24,12 лева и за м. Април 2016г. 410,00;  обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 11 дни на 2015 г. и 4 дни на 2016г., в размер на 300 лева и лихва за забава върху него за периода 30.04.2016г. до 13.04.2017г. в размер на 29,14 лева, както и сумата в общ размер на 5460,00 лева, представляваща вреди от незаконно задържане на трудовата му книжка в размер на сумата от брутното трудово възнаграждение 420 лева месечно от деня на прекратяването на трудовото правоотношение 21.03.2016г. до датата на постъпване на исковата молба в съда, ведно със законната лихва върху главниците от датата на завеждане на иска 13.04.2017 г. до окончателното погасяване на задълженията.

Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от провеждане на предявените искове, навеждайки следните фактически твърдения:  По силата на Трудов Договор № 130 от 17.06.2015г., сключен за неопределено време работил в предприятието на ответника като "продавач разносна търговия ", при договорено основно месечно трудово възнаграждение при осем часов работен ден в размер на 420, 00 лева, със срок за заплащането му до 30-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труд.

На 11 март 2016г. подава молба да управителя на ответника, с която заявява, че на основание чл. 325, ал. 1 от КТ моли за съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, а в случай, че ответника не изрази съгласие е посочено, че молбата следва да се счита за уведомление по чл. 326, ал. 1 от КТ.

Искането му за прекратяване на договора по взаимно съгласие не е удовлетворено.

На 20.03.17г. в края на деня Пресиян Бакалов , като представител на ответника получава от ищеца намиращите се у него 276,85 лева и и подробно описани документи. На следващият ден 21.03.17г. ищецът не е допуснат до работа, за което обстоятелство е съставен протокол в присъствието на двама свидетели. Твърди се в тази връзка, че от охраната на Корабно машиностроене АД, район № 4, от където ищецът е следвало да достигне до обекта на ответника са заявили, че са получили инструкции да не го допускат до работа.

На 25.03.16г. ищецът подава жалба в инспекцията по труда с вх. № **********. от където след извършена проверка са го ориентирали да предяви претенциите се пред съд.

Излагат в исковата молба, че на 18.04.17г. ищецът претърпява злополука и е останал за лечение у дома си, за което му е издаден болничен лист, където е посочен като работодател ответника, тъй като липсва подадено уведомление за прекратяване на трудовия договор на ищеца.

В последствие от управителя на ответника е издадена Заповед № **/19.04.2016г., придружена с доклад в отговор, на която на 22.04.17г. ищецът дава подробни обяснения изпратени с куриер до ответника. Отново не е последвал отговор и на ищеца не е връчена заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение.

През месец юни 2016г. отново с куриер е поканил ответника да му плати дължимите трудови възнаграждение за два месеца, обезщетението за неползван отпуск и да му върне документите заедно със заповед за прекратяване на трудовите правоотношения, но до предявяване на исковете не е получил трудовите си възнаграждения за месеците Февруари и Март на 2016г., нито обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, на основание чл. 224 ал. 1 КТ, нито трудовата си книжка и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.

Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.

Прилага писмени доказателства и моли за събирането на такива.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. В същия е изложено, че считат исковете за допустими но неоснователни. Признават, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение по силата на Трудов договор № 130 от 17.06.2015 г. с основно месечно възнаграждение в размер на 420лв., платими до 30-то число на месеца следващ месеца на полагане на труд, че със Заповед № 2/26.04.2016г. трудовият договор е прекратен от работодателя.

Налагат твърдения, че трудовото правоотношение не е прекратено по изрична молба, подадена на 11 март 2016г. от ищеца по делото, тъй като същата не била подписана от него и същото е все още действащо между страните. В тази връзка излагат, че за периода на претенцията не дължат трудово възнаграждение на ищеца, понеже същият се бил самоотлъчил.

Излагат в отговора по исковата молба, че ищецът е получил от ответното дружество трудовото възнаграждение за м. януари 2016г..

Отричат да са получавали от ищеца трудовата му книжка. Оспорват като неоснователен и иска за обезщетение за неползван платен годишен отпуск.

Молят исковете да бъдат отхвърлени.

СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа страна:

От представените с исковата молба трудов договор №***/17.06.2015г., допълнително споразумение №15/17.06.15г (лист 6) бе установено, че страните по делото са били в безсрочно трудово правоотношение при което ищецът е работил в предприятието на ответника като „продавач разносна търговия ”, при договорено основно месечно трудово възнаграждение 420,00 лева, със срок за заплащането му до 30-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труд.

Като доказателство по делото е приета и неподписана молба от ищеца с дата 11.03.2016 г., с която отправя предложение до работодателя за прекратяване на трудовото си правоотношение с него по взаимно съгласие и евентуално го уведомява че следва да счита същата за предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ.

Видно е от приложената към молбата товарителница, че същата е изпратена от името на П.Н.С и е приета от служителя на ответника К. Т. на 18.03.2016 г.

От приложен с исковата приемо-предавателен протокол от 20.03.2016 г. е видно, че от името на ответника, неговият представител П. Б., получава от ищеца намиращите се у него 276,85 лева и и подробно описани в протокола документи.

За установяване на обстоятелствата относно отправянето на писмена молба до ответника за прекратяване на трудовото правоотношение, за предаване трудовата книжка за съхранение на работодателя и за недопускане на ищеца до работа, считано от 21.03.2017 г. по делото бяха разпитани свидетелите П.Н.С и Д. И. С..

Свидетелят П.Н.С установява с показанията си, че една вечер през началото на 2016 г. се събрали с ищеца, който му дошъл с жена си на гости. На другата сутрин свидетелят завел със собствения си автомобил ищеца и жена му на работата на ищеца. Към 7.00 ч. пристигнали до портала на местоработата на ищеца – Корабно машиностроене АК, район 4,  портичката била отворена. Когато ищецът слязъл от автомобила портичката била затворена от охраната. От охраната били уведомени, че управителят на ответното дружество е разпоредил ищецът да не бъде допускан до работа. Направили протокол, в който записали, че ищецът не е допуснат до работа, подписали се свидетелят, ищецът и жена му (другият свидетел). Ищецът ходил до портала още няколко пъти, но отново не бил допускан с обясненията на охраната, че управителят на ответника е разпоредил да не бъде допускан. Спомня си, че по-рано, когато ищецът поискал да напусне, от ответна страна не му приели молбата. Свидетелят е бил на място, когато ищецът си подал тази молба за напускане, но от ответното дружество не са го освободили. След подаване на молбата го пуснали в отпуск за 5 дни. Заявява, че също е работил при ответника, но без трудов договор. След недопускането ищецът се опитвал неколкократно да се свърже с управителя на ответното дружество, но без успех, не му отговаряли на повикванията. Лично свидетелят е изпратил от името на ищеца, чрез куриер молбата с искането за прекратяване на трудовото правоотношение. Работил при ответника  през м.10.2015г. до началото на 2016г., след това напуснал окончателно. Работил, като шофьор на камион. Спомня си, че ищецът е предал на работодателя трудовата си книжка, за което подписал и някакъв документ. Това станало при сключване на трудовия договор и при подписване на допълнителното споразумение. На предаването на трудовата книжка присъствал свидетелят, ищецът и тогавашната приятелка на управителя - М.Я.. На нея били предадени всички намиращи се в ищеца документи. Последната заявила, че ще ги изпрати в Бургас.

Свидетелят Д.И.Сизлага, че с ищеца живеят заедно на съпружески начала. Спомня си, че на 21.03.2016г. отишли заедно с П. С. да заведат ищеца до работа. Когато пристигнали на място, от охраната им казали, че ищецът не може да влезе вътре понеже управителят на ответното дружество Ю.Д.е забранил ищецът да бъде допускан до работа. Ищецът звъннал на работодателя, но той не му вдигнал телефона. Ищецът звънял няколко пъти без да му бъде отговорено. След това написали протокол за недопускане до работа, който охранителят отказал да подпише. След това ищецът отново опитал да отиде на работа, звънял безуспешно също и по телефона на Ю.Д.и на жена му за да разбере причината за недопускането до работа. След това звънял на Ю.Д.и на жена му, за да си вземе документите и да му се заплатят заплатите и отпуска, но те не му отговаряли. По-късно съпругата на Ю.Д.му отговорила по телефона, като уведомила ищеца, че трудовата му книжка с документите са при адвоката им, който движи нещата. Заявява, че е била свидетел на всичките им разговори. Ищецът изпратил писма до работодателя с оглед уреждане на отношенията им по прекратяване на трудовия договор. През 2015г., към средата на годината присъствала, когато ищецът предал на М.Я. трудовата си книжка, тогава подписал и документ, че предава трудовата книжка за съхранение от работодателя. След това в началото на 2016г. Управителката на фирмата М.Я. му казала, че следва да подпише отново такъв документ, т.к.са го загубили и той отново го подписал. След това всички документи – Трудова книжка, трудов договори всички останали документи били прибрани от М.Я. в един джоб.

От представения от ответника РКО от 05.03.2016 г. (л. 44) се установява, че на същата дата ищецът е получил от работодателя си сумата в размер на 300,00 лева, като аванс за работна заплата за месец февруари 2016 г.

Видно е от приложеното и прието като доказателство по делото извлечение от платежната ведомост на работните заплати при работодателя (л. 43), че размерът на последното пълно брутно възнаграждение, платено от работодателя на ищеца е 435,12 лева.

Въз основа на горната фактическа установеност, СЪДЪТ формира следните правни изводи:

По иска за заплащане на трудово възнаграждение:

Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. За забава при изплащане на трудовото възнаграждение същото се дължи заедно със законната лихва – чл. 245, ал. 2 от КТ.

В настоящия случай от страна на ищеца бе установено съществуването на трудово правоотношение между него и ответното дружество за периода на претенцията – м. февруари 2016 г. до 21.03.2017 г.. Фактът на съществуване на трудовото правоотношение за този период не се оспорва и от ответника. Не е спорно между страните и обстоятелството, че уговореното месечно възнаграждение на работника-ищец е в размер на 420 лева, поради което и въз основа на представените по делото писмени доказателства тези факти следва да се приемат за доказани. На база договорения в трудов договор №130 от 17.06.2015г., допълнително споразумение №15/17.06.15г. размер на работната заплата, бе установен и размерът на дължимите суми за трудово възнаграждение  м. февруари 2016 г. в размер на 420,00 лева, както и възнаграждението за тринадесет отработени дни на м. март 2016 в размер на 248,30 лева (420,00 лв./22 раб.дни=19,10 лв. за един работен ден х 13 работни дни).

Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявения иск в тежест на ответника бе да докаже заплащането на трудовото възнаграждение. В случая възражение за плащане от страна на ответника е направено, като за доказателство е представен подписания от ищеца и неоспорен от същия РКО за сумата от 300,00 лв., предоставена му, като аванс за м.02.2016, от който документ се установи погасяване на описаните по-горе задължения към ищеца в посочения размер.

С оглед на изложеното предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение се явява частично основателен  и следва да бъде уважен за сумата от 120,00 лева за дължимото трудово възнаграждение за м. 02.2016 г., като за разликата до сумата от 420,00 лв. искът следва да бъде отхвърлен, като погасен поради плащане. Що се отнася до иска за трудово възнаграждение за периода от 01.03.2016 г. до 21.03.2016 г. същият е основателен за целия претендиран размер от 248,30 лв.

Съгласно чл. 86 от ЗЗД ответникът следва да заплати на ищеца и лихва за забава върху дължимото неизплатено трудово възнаграждение. Такава лихва се дължи при неизпълнение на парично задължение, като когато денят за изпълнението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал.2 КТ разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително заедно с лихва, равна на основния лихвен процент за съответния период. Съгласно т. 5 от трудовия договор между страните трудовото възнаграждение е дължимо считано до тридесето число на месеца следващ месеца, за който се начислява работната заплата.

Размерът на обезщетението е определен по делото по реда на чл. 86 ЗЗД, чрез използване на софтуерен продукт „Апис финанси“, като за периода от изтичане срока за плащане до датата до която се претендира трудовото възнаграждение за всеки месец. Така обезщетението за забава върху трудовото възнаграждение дължимо за м. февруари 2016 г. върху главница от 120,00 лева за периода от 30.03.2016 г. до 13.04.2017 г. възлиза на сумата от 12,66  лева, същото за месец март 2016 г. върху главница претендирана в размер от 248,30 лева за периода от 30.04.2016 г. до 13.04.2017 г. възлиза на сумата от 24.07 лева. Общо дължимата от ответника сума по обезщетението за забавено плащане съставлява 36,73 лева, като за над тази сума, до размера от  68,54 лв. искът подлежи на отхвърляне, като неоснователен.

По въпроса за прекратяване на трудовото правоотношение между страните:

От страна на ищеца се налагат твърдения, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 21.03.2017 г. на основание взаимно съгласие, евентуално прекратено с изтичане срока за предизвестието по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ.

Работодателят оспорва наличието на прекратено трудово правоотношение между страните, налагайки твърдения, че същото все още съществува, т.к. молбата на ищеца не е подписана и в момента ищецът се е самоотлъчил от работа.

Установи се от представената по делото неподписана молба от ищеца с дата 11.03.2016 г., че със същата ищецът е отправил предложение до работодателя-ответник за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. В молбата е изрично записано, че молбата за прекратяване на трудовото правоотношение не бъде приета от същия, тя да се счита за писмено предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ.

Съгласно чл. 325, ал. 1 КТ трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие при наличие на взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието.

В трайната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, обективирана в Решение №86/22.07.2015 по дело №5957/2014 на ВКС, ГК, III г.о., Решение № 265 от 15.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 406 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 537/2012 г., III г. о., ГК, и др. в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е коментирана уредената възможност за прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, писмено изразено съгласие на страните по договора. Според същата предложението за прекратяване на договора се счита за прието, когато страната, към която е отправено, е изразила писмено съгласието си в седемдневен срок от получаването му, за което е уведомила насрещната страна. Срокът от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, е свързан с условието приемащата предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за трудово-правната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на обстоятелствата действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно трудово-правния си статут, когато предложението е прието.

Казаното сочи, че за да е налице прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие следва съгласието на работодателя да е обективирано в нарочен писмен акт, неизготвянето на такъв от страна на същия означава липса на съгласие от негова страна – арг. е третото изречение на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, съгласно който текст работодателят не вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му, се счита, че предложението на работника не е прието.

Доколкото по делото липсва документ, от който да установява наличието на съгласие от страна на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, следва да се приеме, че такова не е постигнато между страните.

Второто основание на което ищецът основава прекратяването на трудовото си правоотношение с ответника е чл. 326, ал. 1 КТ – чрез отправено писмено предизвестие от работника.

Съдът не споделя изразеното от процесуалния представител на ответника становище, че след като молбата на ищеца не е била подписана, същата не може да породи никакви правни последици за ответника. не се оспорва от ответната страна, а и от приложената на л. 7 товарителница се установява обстоятелството, че същата е получена от служител на ответното дружество на 18.03.2016 г. от който момент е започнал да тече седмодневния срок по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и в който срок работодателят е можел да прояви необходимата и дължима грижа добросъвестно да уведоми ищеца, че молбата му не  е подписана, и като такава същият не я кредитира като достоверна, съответно да даде възможност на работника на коригира този пропуск. Вместо това, както се установи от свидетелските показания и от представения приемо-предавателен протокол, ответникът е предприел действия по отчитане и приемане на паричните средства и документацията от ищеца, в последствие е предприел и действия по недопускане на ищеца до работното място. Без изрично да се произнася дали е приел предложението на ищеца за прекратяване на трудовоправната връзка по взаимно съгласие или да заяви желанието си да се възползва от престирания от ищеца труд в срока за предизвестието. Непроявявайки дължимото от него поведение работодателят е действал противоправно, поставяйки работника в състояние на неизвестност относно реда, по който трудовото му правоотношение следва да се прекрати и последиците от това. Правният ред не допуска лицата, които са действали противоправно да черпят права от това си поведение. Ето защо съдът приема, че след като ответникът не е проявил дължимата грижа да уведоми в подходящ срок ищеца, че молбата му не е подписана и да му даде възможност да я подпише, същият я е възприел като редовна. Освен това същата е изготвена в предвидената от чл. 325, ал. 1, т. 1 и чл. 326, ал. 1 КТ писмена форма, а същите разпоредби не предвиждат подписа, като реквизит на писменото предложение или писменото предизвестие.  

Правото за едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работника или служителя с предизвестие, уредено с разпоредбата на чл. 326, ал. 1 КТ  е субективно такова, което може да бъде упражнено само по преценка на работника или служителя независимо каква е причината за прекратяването на трудовия договор на това основание. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ. При прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работникът или служителят отправя писменото предизвестие до работодателя и по отправеното писмено предизвестие за прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 КТ работодателят не може да изразява съгласие или несъгласие. Трудовият договор се прекратява по силата на закона с изтичане на срока на предизвестието (чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ), освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок. В този смисъл Решение № 617/ 15.10.2010 по дело № 1493/2009 на ВКС, ГК, III г.о. и Решение № 357 от 03.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1656/2015 г., IV г. о.

В случая следва да се приеме, че от страна на работника е отправено валидно предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с ответното дружество, което предизвестие е получено от последния на 18.03.2016 г. В точка 7 от трудовия договор страните са уговорили срокът за предизвестие да е от 30 дни, като работодателят не се е възползвал от възможността да получава труда на ищеца в този срок. Същевременно ответникът е предприел действия отговарящи напълно на такива по приключване на трудовоправната връзка с ищеца, приемане и предаване на провереното на ищеца имущество и документация, а след това и е разпоредил недопускането му до работното място. Ето защо съдът приема, че в случая ответникът доброволно се е отказал от правото си да получава труда на ищеца в срока на предизвестието, поради което трудовото правоотношение следва да се счита за прекратено считано от датата на недопускането на ищеца – 21.03.2016 г.

По иска с правно основание с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане обезщетение за неползван платен годишен отпуск:

Съгласно разпоредбата на чл. 224 ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Ответникът оспорва дължимостта на претендираното обезщетение за неползван платен годишен отпуск с твърдения че трудовото правоотношение между страните все още не е прекратено. Както става ясно от изложеното по-гора съдът приема, като дата на прекратяване на трудовото правоотношение 21.03.2016 г.

В тежест на работодателя е да установи, че е предоставил на ищеца ползването на такъв. Доказателства в тази насока не бяха представени от ответната страна. Това означава, че ищецът не е ползвал полагащия му се платен отпуск 2015 и за 2016 г. с изключение на 5 дни, които видно от свидетелските показания са му били предоставени от работодателя. За Периода от 18.06.2015 г. до 31.12.2015 г., като се вземе предвид броят на работните дни – 252, съпоставен с броя на отработените от ищеца такива – 138, при което за ищеца са се полагали 11 дни за 2015 г. За периода от 01.01.2016 г. до 21.03.2016 г. предвид броя на работните дни за 2016 г.  – 252, съпоставен с броя на отработените от ищеца такива – 54, следва, че за ищеца са се полагали 4 дни за 2016 г. Общият брой дни на полагащия се за ищеца платен отпуск за периода на правоотношението е 15 дни. От същите следва да се извадят 5 дни отпуск, за които бе установено от показанията на св. Събев, че са предоставени на ищеца от работодателя, с което общия размер на неползвания от работника отпуск възлиза на 10 дни. При среден брой работни дни в месеците за 2015 и 2016 години – 21 и при трудово възнаграждение от 420,00 лв., дължимата сума за един ден отпуск е 20,00 лева. Обезщетението за неползването на същия, изчислено за съответния брой дни възлиза на сумата от 200,00 лв., която не е получена от работника. За разликата до 300,00 лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен.

 Обезщетението за забава върху обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за претендирания период от 30.04.2016 г. до 13.04.2016 г. върху сумата от 200,00 лв. изчислено със софтуерен продукт „Апис финанси“ възлиза на 19.39 лв. за която сума искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен а за разликата до 29,14 лв. следва да се отхвърли.

По иска с правно основание чл. 226, ал. 2 ЗЗД за заплащане обезщетение за вреди:

Съгласно разпоредбата на  чл. 226, ал. 2 от Кодекса на труда работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконното задържане на трудовата му книжка, след като трудовото му правоотношение е било прекратено. Съгл. ал. 3, пр. 2 обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя от деня на прекратяване на ТПО до фактическото предаване на трудовата книжка на работника, респ. служителя. Основателността на иска се предпоставя от кумулативното осъществяване на следните факти: 1. Съществувало в миналото трудово правоотношение между страните, което прекратено; 2. Работодателят да е задържал незаконно трудовата книжка на работника или служителя след датата на прекратяване на трудовото правоотношение и 3. Претърпени от работника или служителя имуществени вреди, които са в причинно следствена връзка с незаконното задържане на трудовата книжка. Обезщетението обхваща всички претърпени от работника вреди – имуществени и неимуществени.

Съгласно чл. 348, ал.3 КТ трудовата книжка се съхранява от работника. Той може да я остави на съхранение и у работодателя. Когато след прекратяване на трудовия договор работникът е предал съхраняваната от него трудова книжка за оформяне от работодателя, работодателят трябва да я оформи и върне веднага, а ако има пречка за оформянето й - да посочи кога тя ще е оформена. При твърдение на работодателя - ответник, че трудовата книжка не се намира в негово държане, изцяло в тежест на ищеца е да установи обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по чл. 348, ал. 3 от КТ е представил, съответно предал на работодателя трудовата си книжка за вписване на обстоятелствата, свързани с прекратяване на трудовото правоотношение.

Ако се установи че работникът или служителят е предал трудовата си книжка на работодателя, било то за съхранение или по повод оформянето й, в тежест на работодателя е да установи връщането й на работника/служителя. Това е така, защото местоизпълнението на задължението на работодателя да предаде на работника надлежно оформената трудова книжка след прекратяване на трудовото правоотношение не е определено от законодателя нито от трудовия договор между страните. Същото е съвместимо със задължението да се предаде определена вещ и следва да се приеме, че то е търсимо, т. е по местонахождението на трудовата книжка при прекратяване на трудовия договор, когато за работодателя възниква задължението да я оформи надлежно и да я предаде на работника. Ако работодателят не върне веднага надлежно оформената трудова книжка и не посочи кога работникът може да си я вземе, добросъвестността изисква той да покани работника за получаването й. Когато трудовата книжка се съхранява от работодателя, работникът трябва да си я потърси и ако работодателят не му я предаде, той изпада в забава. Работодателят може да се освободи от последиците на своята забава, като изпрати на работника съобщение съгласно чл. 6, ал. 3 НТКТС. Поканата може да бъде писма или устна, както и да бъде отправена с всякакви комуникационни средства. (в този смисъл практиката на ВКС, по реда на чл. 290 ГПК съдържаща се в Решение № 553/ 15.07.2010 г., по гр. д. 206/ 2009 г., IV г. о. на ВКС и Решение № 229/ 12.07.2011 г., по гр. д. 206/ 2009 г., IV г. о. на ВКС).

В настоящия случай се установи, че към момента на сключване на трудовия договор ищецът е предал трудовата книжка за съхранение при работодателя до деня на прекратяване на трудовото правоотношение. Свидетелските показания са безпротиворечиви по отношение на обстоятелството  че ищецът е предал трудовата книжка на представителя на ответното дружество, който заедно с другите документи на ищеца са били поставени в плик с поясненията, че ще бъдат изпратени по седалището на дружеството в Бургас и че ищецът е декларирал своето съгласие трудовата му книжка за периода на продължителност на трудовия договор да се съхранява от работодателя. Съдът цени показанията на свидетелите при условията на чл. 172 ГПК, поради факта че свидетелката живее на съпружески начала с ищеца и факта, че свидетелят е работил при ответника. Поради това намира показанията им за обективни, безпристрастно дадени, в резултат на преки, непосредствени впечатления, вътрешно непротиворечиви и във връзка с останалите доказателства по делото. Поради близката връзка, жената с която ищецът живее на съпружески начала е лицето, което е в състояние да даде достоверни и в резултат на лични впечатления показания. Такива е в състояние да даде и другият свидетел – бивш работник при ответника, предвид възможността да е пряк свидетел на събитията, поради което съдът ги кредитира.

 Тъй като в случая по делото е доказано от коментираните свидетелски показания, че ищецът се е съгласил трудовата му книжка да се съхранява от ответника за срока на трудовото правоотношение, ищецът е следвало да покани ответника да изпълни задължението си за връщане на трудовата му книжка. От приложената по делото на л. 7 молба  се установява, че по повод искането си за прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е поканил ответното дружество да оформи и върне трудовата му книжка, но доказателства, че това е било направено от работодателя не бяха представени от ответната страна.

Съгласно  чл. 226, ал. 3, пр. 2 КТ, обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото му правоотношение е в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовия договор до предаване на трудовата книжка. Непредаването на трудовата книжка на работника го препятства да постъпи на работа при друг работодател, съответно - да реализира трудов доход, поради което законът презумира настъпилите от незаконното задържане вреди и определя размера им (в този смисъл са решение 606/ 2010 г. по гр.д. 908/ 2009 г. на ВКС, IV ГО и Решение 519/ 2012 г. по гр.д. 1741/ 2010 г. на ВКС, IV ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК). Когато обстоятелството, че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурен доход се оспорва от ответника-работодател, в негова тежест е да установи, че работникът е получил такъв доход. В настоящия случай ответникът не твърди и не доказва обстоятелството, че ищецът е работил по друго трудово правоотношение и е получавал възнаграждение през процесния период. Поради това същият му дължи обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка в размер на брутното трудово възнаграждение за периода на задържането, определено по правилата на чл. 228 КТ - последното получено месечно брутно трудово възнаграждение. Установи се от приложената по делото ведомост на работните заплати на ответника (л. 43), че последното пълно брутно трудово възнаграждение, получено от ищеца е за м.01.2016 г. и възлиза на 435,12 лева. Изчислен на тази база размерът на обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца за периода от 21.03.2016 г. до 13.04.2017 г. е в общ размер 5598,19 лева (12х 435,12= 5222,40+(24,17х9)+( 19,78х8)= 5598,19).

Следователно с оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск се явява основателен в претендирания размер от 5460,00.

С оглед изхода от спора следва да бъде уважено направеното искане от ищеца с правно основание чл. 78, ал. 1 ГПК за присъждане на разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, същите възлизат на 700,00 лева адвокатско възнаграждение, което съобразно уважената част от исковете се дължи за сумата от 653,47 лева.

Предвид частичното отхвърляне на осъдителните искове ответникът също има право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в размер от 600.00 лева за адвокатско възнаграждение, за от които ищецът следва да бъде осъден да заплати в размер от 39,88 лева.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 418,40 лв. за уважените оценяеми искове.

По изложените съображения съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСЪЖДА „Б.г.к.“ ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я., ЕГН ********** адрес: ***, к.в. „Вл. Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 5, ап. 15, сумата от 368,30 лева (триста шестдесет и осем лева и 30 ст.), представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения на ищеца, както следва: сумата в размер на 120,00 лв. – за месец февруари 2016 г.; сумата в размер от 248,30 лв., брутно трудово възнаграждение за 14 работни дни за м. март 2016г., ведно със законна лихва върху претендираната сума, считано от дата на подаване на исковата молба – 13.04.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 36,73 лева (тридесет и шест лева и 73 ст.) законна лихва върху общата дължима сума по главниците за периода от 30.03.2016г. съответно от 30.04.2016 г. до датата на завеждане на исковата молба – 13.04.2017г., на основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за трудово възнаграждение за разликата между присъдения размер от 368,30 лв. до претендирания такъв от 668,30 лева, както и иска за обезщетение за забавено плащане за разликата между присъдения размер от 36,73 лв. до претендирания такъв от 68,54 лева, като неоснователни.

ОСЪЖДА „Б.г.к.“ ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я., ЕГН ********** адрес: ***, к.в. „Вл. Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 5, ап. 15, сумата от 200,00 лева (двеста лева), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 дни на 2015 г. и 4 дни на 2016г., ведно със законна лихва върху претендираната сума, считано от дата на подаване на исковата молба – 13.04.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 19.39 лева (деветнадесет лева и 39 ст.) законна лихва върху главницата за периода от 30.04.2016 г. до 13.04.2016г., на основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за разликата между присъдения размер от 200,00 лв. до претендирания такъв от 300,00 лева, както и иска за обезщетение за забавено плащане за разликата между присъдения размер от 19.39 лв. до претендирания такъв от 29,14 лева, като неоснователни.

ОСЪЖДА „Б.г.к.“ ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я., ЕГН ********** адрес: ***, к.в. „Вл. Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 5, ап. 15, сумата от 5460,00 лева (пет хиляди четиристотин и шестдесет лева), представляваща обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца за периода от 21.03.2016 г. до 13.04.2017 г., ведно със законна лихва върху претендираната сума, считано от дата на подаване на исковата молба – 13.04.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 226, ал. 2 и 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА „Б.г.к.“ ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов ДА ЗАПЛАТИ на К.Г.Я., ЕГН ********** адрес: ***, к.в. „Вл. Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 5, ап. 15, сумата от 653,47 лева (шестстотин петдесет и три лева 47 ст.), представляваща направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА „Б.г.к.“ ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов ДА ЗАПЛАТИ в полза на Държавата, в бюджета на съдебната власт по сметка на ВРС сумата в размер на 418,40 лв. /четиристотин и осемнадесет лева и 40 ст./, представляваща държавна такса върху уважените искове, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

ОСЪЖДА К.Г.Я., ЕГН ********** адрес: ***, к.в. „Вл. Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 5, ап. 15 ДА ЗАПЛАТИ на „Б.г.к.“ ЕООД ЕИК ********** седалище и адрес на управление ***, представлявана от управител Ю.Д.Димов, сумата от 39,88 лева (тридесет и девет лева и 88 ст.), представляваща направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщението до страните.

Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: