Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
…………….2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, II„В“ въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря АЛИНА ТОДОРОВА,
като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 7729 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 70936 от 23.03.2017
г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. № 24763/2016 г. ответникът Военно – Апелативна
прокуратура – София е осъдена да заплати на основание чл.227, ал. 1 от ЗОВСРБ в
полза на И.Г.Б. сумата от 11 914.50
лева, представляваща обезщетение при освобождаване от военна служба, както
и на сумата 1092.00 лева, представляваща сторените в производството разноски,
като искът е отхвърлен за разликата над 11 914.50 лева до пълния му
предявен размер от 13 078.00 лева.
С горното решение, съдът възложил
и сторените разноски в тежест на И.Г.Б.,
които да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на Военно – Апелативна
прокуратура – София за сумата от 9.00 лева, а ответникът Военно – Апелативна
прокуратура – София – да заплати по сметка на СРС сумата от 576.58 лева –
разноски в производството.
В законоустановения срок
за обжалване е постъпила въззивна жалба от Военно – Апелативна прокуратура –
София срещу постановения от СРС, II ГО, 67 състав съдебен акт в неговата уважителна на
исковата претенция част, както и в частта на разноските. С жалбата, решението
се счита за незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Предявява се искане
за неговата пълна отмяна и за постановяване на ново решение, с което предявения
иск да бъде отхвърлен изцяло. Сочи се, че съдът неправилно е ценил събраната
доказателствена съвкупност. Релевира се довод, че не са били изпълнени
предпоставките на чл.3 от Правилника за кадровата военна служба (отм. На
12.06.2009 г.). Тази разпоредба изброявала на предпоставките от фактическия
състав за приемане на възникнало правоотношението по изпълнението на кадрова
военна служба. Тези елементи са – 1. Подписване на договор за кадрова военна
служба; 2. Приемане на кадрова военна служба; 3. Обучение за изпълнение на
кадровата военна служба; 4. Присвояване на военно звание и назначаване на
длъжност; 5. Полагане на военна клетва, ако не е положена по ЗОВРС. Твърди се,
че са неправилни изводите на съда, че правоотношението на ищеца да е възникнало
като военнослужещ без наличие на сключен договор за изпълнение на кадрова
военна служба. Сочи се, че е неправилно тълкуването на разпоредбата на чл.2,
ал.2 от Правилника за кадровата военна служба, тъй като ставало дума за
заварени правоотношения. Релевира се довод, че изискването за подписването на
договор за кадрова военна служба неизменно е присъствало и в предишните
редакции на Правилника за кадровата военна служба. В тази насока се погрешни
изводите на съда, че правоотношението не е било трансформирано по силата на
закона в трудово правоотношение. Сочи се, че съдът е следвало да съобрази
разпоредбата на чл.62, ал.2 от КТ, действала към момента на възникването на
правоотношението с ищеца. Инвокират се съображения, че с новия ЗОВСРБ не се
предвиждали военни длъжности за лица, които не са магистрати. Според Закона за
съдебната власт, който бил специален закон, се предвиждало, че за съдебните
служители са приложими разпоредбите на КТ, поради което разпоредбите на ЗОВСРБ
не намирали приложение. На следващо място, се излагат съображения за необоснованост
на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че СРС не бил обсъдил в мотивите си на
представения с отговора на исковата молба писмен документ, представляващ по
естеството си официален удостоверителен такъв – писмо с изх. № 07-00-13/
02.03.2016 г. на Централното военно окръжие, според което ищецът въобще не е
бил регистриран на кадрова военна служба, а че същият е бил наборен
военнослужещ с военно звание – „редник“, с ВОС – „автоматчик“. Неправилна е
волята на СРС, че издадените от работодателя заповеди, санирали изискванията на
закона. Съдът не е бил обсъдил в мотивите си и на липсата на положена военна
клетва, като задължителна предпоставка за възникване на правоотношение по
изпълнение на кадрова военна служба. В заключение се твърди, че пъровинстанционният
съд не се произнесъл по направеното с отговора на исковата молба възражение за
изтекла погасителна давност. Излагат се доводи и за недопустимост на обжалвания
съдебен акт, тъй като СРС се е бил произнесъл по въпрос, който не е от неговата
компетентност, а именно – съществува ли или не годно служебно правоотношение
между ищеца, в качеството му на военнослужещ и ВоАП. Поради това, решението на
СРС в тази му част, следвало да се обезсили като недопустимо. Претендират се
разноски.
По делото от въззиваемата
страна - ищца И.Г.Б. е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба с доводи за неоснователност на жалбата на
ответника. В отговора са инвокирани съображения, обратни по съдържание, на
изложените във въззивната жалба на ответника. Претендират се разноски.
В открито съдебно
заседание пред въззивния съд, процесуалните представители на страните поддържат
въззивната жалба, респ. я оспорват, по исканията и съображенията, изложени в
тях. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, с обоснован и доказан правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивен контрол и е допустима, но разгледана по същество е основателна.
При изпълнение правомощията
си по чл. 269 ГПК въззивният състав намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, като постановено при съобразяване на императивните
съдопроизводствени правила на ГПК.
Постановеното от СРС, II, 67 състав решение № 70936 от 23.03.2017г.
по гр.д. № 24763/2016 г. се счита за влязло в сила, в частта, с която
предявения от И.Г.Б. иск по чл.227, ал.1 от ЗОВСРБ срещу Военно – Апелативна
прокуратура – София е отхвърлен за разликата над 11 914.50 лева до пълния
му предявен размер от 13 078.00 лева.
В останалата обжалвана
част, с което предявения иск по чл.227 от ЗОВСРБ е бил уважен за сумата от
11 914.50 лева, първоинстанционното решение се явява неправилно, като
противоречащо на материалния закон по следните съображения:
От фактическа страна:
Според писмо с рег. №
07-00-13 от 02.03.2016 г. на Началника на Централно- военно окръжие – Полковник
Г.П., се установява, че ищецът И.Г.Б. е бил на наборна военна служба за времето
от 02.10.1986 до 06.10.1988 г., като след преминаването на наборната военна
служба е бил заведен на отчет, като запасен в отдел „Столичен“ на Централното
военно окръжие с военна звание „редник“
и ВОС – „автоматчик“. Обстоятелства, които се потвърждават и от приложеното
извлечение на военната книжка на ищца Серия А-Л 170101.
Т.е. от горното писмо е
видно, че ищецът не е изпълнявал кадрова военна служба, а наборна военна служба
за периода 02.10.1986 до 06.10.1988 г.
С молба от 28.10.2002 г.,
ищецът предявил искане до Военно – Апелативна прокуратура гр.София за
назначаване в посочената институция на длъжност „шофьор“.
Със заповед № 123 от 05.11.2002 г. на и.д. Военно – Апелативен прокурор
на Военно – Апелативна прокуратура – гр.София, ищецът И.Г.Б., на основание чл.115,
ал.3 от действащия към този момент Закон за отбраната и въоръжените сили и чл.23, ал.3 от Правилника за кадровата
военна служба, е бил приет на кадрова
военна служба и му е било присвоено военно звание „сержант“, като със същата
заповед е бил назначен на длъжност „шофьор“ по щата на Военно – Апелативната –
Прокуратура.
Със Заповед № 11 от
28.01.2003 г. на и.д. Военно – Апелативен прокурор при Военно – Апелативна
прокуратура – гр.София, на ищеца е
определена длъжност и звание като военно-служещ – „старшина“, на длъжност
„шофьор“ и възнаграждение в размер на 361.00 лева.
Със Заповед № 103 от
29.04.2008 г. на и.д. Военно – Апелативен прокурор при Военно – Апелативна
прокуратура – гр.София ищецът е повишен
в звание „Старшина II
степен“ с
месечно възнаграждение в размер на 543.00 лева.
Със заповеди № 238 от
11.09.2008 г. и № 70 от 18.03.2009 г. на административния ръководител на Военно
– Апелативна прокуратура – гр.София възнагражденията на ищеца за изпълняваната
длъжност и присвоеното военно звание са увеличени съответно със сумите от
615.00 лева, считано от 01.07.2008 г. и 01.01.2009г.
По
делото е приложена Заповед № 356 от 14.12.2009 г. на административния
ръководител на Военно – Апелативна прокуратура – гр.София, издадена на
основание чл.140 от ЗСВ, параграф 3 от ЗОВСРБ (обн. ДВ бр.35 от 12.05.2009 г.)
и заповед на Главния прокурор, според която правоотношението на ищеца по
изпълнение на кадровата военна служба във на Военно – Апелативна прокуратура –
гр.София като „Старшина I
степен“ е преобразувано в служебно правоотношение по изпълнение на военна
кадрова служба по смисъла на ЗОВСРБ (обн. ДВ бр.35 от 12.05.2009 г.),
т.е. като държавна
служба, считано от 12.05.2009 г. Със заповедта е било определено основното
месечно възнаграждение на лицето и параметрите на отпуските му.
Със
заповед № 18 от 04.02.2013 г. на административния ръководител на Военно –
Апелативна прокуратура – гр.София на ищеца е определено основно месечно
възнаграждение в размер на 705.00 лева, в съответствие с присвоеното военно
звание и степента в обхвата на военното звание, считано от 01.01.2013 г.
Със
заповед № 265 от 25.07.2014 г. на административния ръководител на Военно –
Апелативна прокуратура – гр.София и след съгласие, ищеца е преназначен от
длъжността „шофьор“ в длъжността „шофьор – призовкар“ с основна месечна заплата
в размер на 705.00 лева, считано от 01.08.2014 г. С последваща заповед № 401 от
14.11.2014 г. ищецът е преназначен на същата длъжност в звено „Информационно и
техническо обслужване“, Обща администрация, считано от 14.11.2014 г.
В
приложените длъжностни характеристики е посочено, че ищецът има „военно звание
– Старшина I степен“.
Със
заповед № 25 от 04.02.2016 г. на административния ръководител на Военно –
Апелативна прокуратура – гр.София е предложено ищеца да бъде преназначен на
трудов договор при условията на чл.67, ал.1, т.1 от КТ на длъжността „шофьор –
призовкар“ по Класификатора на длъжностите в администрацията на основание
чл.341 от ЗСВ, код по НКПД 8322 2002 в служба „Информационно и техническо
обслужване“ на Военно – апелативна прокуратура.
От
трудов договор № 38 от 04.02.2016 г. се установява, че на ищеца било възложено
от работодателя му Военно – Апелативна прокуратура – гр.София да изпълнява
длъжността „шофьор – призовкар“ по Класификатора на длъжностите в
администрацията на основание чл.341 от ЗСВ, код по НКПД 8322 2002 в служба
„Информационно и техническо обслужване“ на Военно – апелативна прокуратура
срещу уговореното трудово възнаграждение.
В приложената към
трудовия договор длъжностна характеристика не е посочено, че ищецът има „военно
звание – Старшина I степен“.
Със
заповед № 165 от 20.06.2016 г. на
административния ръководител на Военно – Апелативна прокуратура – гр.София на
ищеца за дисциплинарни нарушения му е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“, а с последваща Заповед № 168 от 20.06.2016 г. правоотношението на
ищеца е било прекратено.
От правна страна:
За
да постанови своя съдебен акт, първоинстанционния съд е приел, че ищецът И.Г.Б.
е изпълнявал кадрова военна служба, дори и въпреки липсата на сключен договор
за изпълнение на кадровата военна служба. За този свой извод съдът се позовал
на Заповедта от 05.11.2002 г., на и.д. Военно – Апелативния прокурор, с която
ищецът е бил приет за изпълнение на кадрова военна служба и му е било присвоено
военно звание „сержант“. Според съда, поради това, че с въпросната заповед
ищецът се третирал като военнослужещ със всички издадени заповеди, то той
(ищецът) се явявал „военнослужещ“. Липсата на сключен договор, не можело да
бъде отчетено в тежест на ищеца. Според съда, дори и с влезлия в сила нов
ЗОВСРБ, то съществуващото на ищеца правоотношение на кадровата военна служба не
е било трансформирано по силата на закона в трудово правоотношение. То е било преобразувано в служебно такова.
Въззивната
инстанция не споделя изложените съображения, поради следното:
Към момента на
издаването на Заповед № 123 от 05.11.2002 г. на и.д. Военно – Апелативен
прокурор на Военно – Апелативна прокуратура– гр.София, с която ищецът И.Г.Б. е
бил приет на кадрова военна служба, като му е било присвоено военно звание „сержант“
и е бил назначен на длъжност „шофьор“ по
щата на Военно – Апелативната – Прокуратура, е действал Закона за отбраната и въоръжените сили на
Република България - Обн., ДВ, бр. 112
от 27.12.1995 г., в сила от
27.02.1996 г.,… отменен с бр. 35 от
12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г.
Според чл. 89, ал.1 от
ЗОВСРБ (отм.) Военнослужещите
са длъжни да положат военна клетва.
Разпоредбата на чл.90 от ЗОВСРБ (отм.) определя видовете военни звания, като за всяко военно
звание се установяват с Правилник за кадрова военна служба и на конкретните
задължения за него и начина за повишаване в звание.
Според чл.115, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.) кадровите военнослужещи са офицери,
сержанти и войници.
Според чл.115, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) „Кадровата военна служба във военните
съдилища и военната прокуратура се упражняват като професия по ред, определен в
този закон, в Закона за съдебната власт и сключения
договор“.
Според чл.2, ал.2 от Правилника
за кадрова военна служба - Приет с ПМС № 277 от 22.12.2000 г., обн., ДВ, бр. 2
от 5.01.2001 г. и отм., бр. 44 от 12.06.2009 г., в сила от 12.06.2009 г. „Кадровите
военнослужещи сключват договор за кадрова военна служба“.
Следователно,
взаимоотношенията при кадровата служба се уреждат по специален ред, различен от
реда, предвиден в друг общ нормативен акт, и по който специален ред следва да
се сключват облигационни договори за изпълнение на кадрова военна служба.
Според чл.119, ал.1 от ЗОВСРБ (отм.) с договора за кадрова
военна служба се определят срокът на службата, правата, задълженията и
изискванията, които не са установени с този закон, и отговорностите при
неизпълнението на договора.
Редът и допълнителните
условия при сключването на договора се определят с Правилника за кадровата
военна служба - чл. 122, ал. 2 от ЗОВСРБ.
Според член 3 от Правилника за кадрова военна служба - Приет с ПМС № 277 от 22.12.2000 г., обн.,
ДВ, бр. 2
от 5.01.2001 г. и отм., бр. 44 от 12.06.2009 г., в сила от 12.06.2009 г. „Правоотношението
по изпълнение на кадрова военна служба възниква при наличието на следния
фактически състав: 1. подписване на договор за кадрова военна служба; 2.
приемане на кадрова военна служба; 3. обучение за изпълнение на кадровата
военна служба; 4. присвояване на военно звание и назначаване на длъжност; 5.
подписване на акт за встъпване в длъжност и полагане на военна клетва, ако не е
положена клетва по Закона за отбраната и въоръжените
сили на Република България“.
Съгласно чл. 20, ал.1 от Правилника за кадрова военна служба- Приет с ПМС № 277 от 22.12.2000 г., обн., ДВ, бр. 2
от 5.01.2001 г. и отм., бр. 44 от 12.06.2009 г., в сила от 12.06.2009 г., „След подписването на договора за
кадрова военна служба лицата се приемат на кадрова военна служба и се
назначават на първа длъжност със заповед на министъра на отбраната, ръководителя на другото ведомство
или на упълномощени от тях длъжностни лица.
Чрез
изложените в тяхната логическа връзка правни разпоредби е видно, че към момента
на възникването на правоотношението на ищеца към датата му назначаването му във
Военно- Апелативната прокуратура – София, същият не е имал сключен договор за
изпълнение на кадрова военна служба. Такъв договор не е представен по делото и
не е приложен. Наличието на такъв договор би било основание за издаването на
последващ административен акт за неговото назначаване. С назначаването му със Заповед
№ 123 от 05.11.2002 г. на и.д. Военно – Апелативен прокурор на Военно –
Апелативна прокуратура– гр.София, ищецът И.Г.Б. е бил приет на кадрова военна
служба, като му е било присвоено военно звание „сержант“ и е бил назначен на длъжност „шофьор“ по щата на
Военно – Апелативната – Прокуратура.
Само с издаването на въпросната заповед, не може да се
приеме, че изпълнен първият елемент от фактическия състав на т.1 от чл.3 от Правилника за кадрова военна служба - Приет с ПМС № 277 от 22.12.2000 г., обн.,
ДВ, бр. 2
от 5.01.2001 г. и отм., бр. 44 от 12.06.2009 г., в сила от 12.06.2009 г., а именно
липсва изрично подписан договор за изпълнение на кадрова военна служба по
ЗОВСРБ (отм.). Такова изпълване на този елемент от чл.3 от ПКВС не може да се
счита за възникнало само с определянето на присвоеното от ищеца военно звание „сержант“ и с назначаването
на му на длъжност „шофьор“ по щата на Военно – Апелативната – Прокуратура във
връзка с издадената заповед № 123 от
05.11.2002 г. на и.д. Военно – Апелативен прокурор,.
Според въззивният съд приемането на
ищеца на кадрова военна служба с присъденото военно звание „сержант“ и
назначаването му като шофьор само въз основа на издадената заповед има
значението за установяването на възникналото между ищеца и Военно Апелативна
прокуратура правоотношение като трудово. Съдържанието на това правоотношение е
по-близо до трудовото, тъй като ищецът е започнал изпълнение на задълженията си
като „шофьор“, дори и въпреки присъденото звание „сержант“, при знанието и
изрично непритовопоставяне на своя работодател – аргумент от чл.62, ал.2
(отм.)от КТ.
Според тълкуването на
разпоредбата на чл.3 от Правилника за кадрова военна служба, възникването на елементите от фактическия
състав, в тяхната кумулативност, обуславят възникването на правоотношение по
изпълнение на кадрова военна служба по ЗОВСРБ (отм)., а именно те са: 1. подписване на договор за кадрова военна
служба; 2. приемане на кадрова военна служба; 3. обучение за изпълнение на кадровата военна служба; 4. присвояване
на военно звание и назначаване на длъжност; 5. подписване на акт за встъпване в длъжност и полагане на военна клетва,
ако не е положена клетва по Закона за
отбраната и въоръжените сили на Република България.
По делото не се
установява наличието на съществуващ договор за изпълнение на кадрова военна
служба, но и липсват данни за наличие на проведено предхождащо и последващо на назначението обучение за
кадровата военна служба, на която ищецът е бил назначен във Военно –
Апелативната прокуратура.
Ищецът не доказва да
е положил и клетва с подписан изричен акт за встъпване в длъжност за кадровата
военна служба, на която той е бил назначен във Военно – Апелативната
прокуратура. Полагането на клетвата се удостоверява с подписването на клетвения лист.
Такова удостоверяване от ищеца не се установява или доказва. Към момента на
назначаването си във Военно – Апелативна прокуратура, ищецът не е изпълнявал на
никаква военна служба като военнослужещ с военно звание „редник“, каквото
звание е имал в един минал момент при изпълнението на наборната си военна
служба от 02.10.1986 до 06.10.1988 г. Т.е. към момента на назначаването
си на 05.11.2002 г. бил е преустановил активна военна длъжност. Според писмото
с рег. № 07-00-13 от 02.03.2016 г. на Началника на Централно- военно окръжие –
Полковник Г.П., ищецът само се е водел
на „отчет“ като запасен в отдел „Столичен“ на Централното военно
окръжие с военна звание „редник“ и ВОС –
„автоматчик“. Т.е. не е изпълнявал военна кадрова длъжност след периода 02.10.1986 до 06.10.1988 г. Именно, поради
назначаването му във Военно – Апелативната прокуратура, ищецът е следвало да
положи клетва и да подпише клетвен лист във връзка с новозначението си и
новоприсвоеното му звание „сержант“ по
силата на Заповед № 123 от 05.11.2002 г. на Военно – Апелативния прокурор на
Военно – Апелативна Прокуратура. Поради изложеното, въпреки, че за периода от
02.10.1986 до 06.10.1988 г. ищецът е бил положил задължителната военно-наборна
служба, то след този момент тя е била преустановена. Едва с назначението си във
Военно – Апелативна прокуратура на 05.11.2002 г. ищецът е следвало да положи
клетва и да подпише клетвен лист, за да се приеме за възникнало на действително
правоотношение по ЗОВСРБ (отм.) във връзка с изпълнение на кадрова военна
служба по специалния закон.
Въззивният съд не споделя изводите на СРС, поради
това, че ищецът се третирал като военнослужещ със всички издадени заповеди,
включително и със заповедта за назначение, то той (ищецът) се явявал
„военнослужещ“. Съдът приема, че липсата на изпълнените в цялост елементи от
фактическия състав по чл.3 от ПКВС не водят до определянето на правоотношението
като такова по ЗОВСРБ (отм.), а като такова по КТ. Т.е. установената тяхна
липса не правят правоотношението „военно“, тъй като предпоставките на чл.3 от ПКВС в тяхната
кумулативност не са били въобще изпълнени.
Допуснатите грешки при назначаването на ищеца на заеманата длъжност и
присъденото военно звание „сержант“ относно липсата на сключен договор за
изпълнение на кадрова военна служба, относно непроведеното обучение за
изпълнение на кадровата военна служба и относно неполагането на клетва с
неподписването на акт за встъпване, правят правоотношението трудово. То е
такова, тъй като вече се посочи по-горе, ищецът е изпълнявал заеманата длъжност
„шофьор“ във Военно – Апелативна прокуратура, дори и въпреки присвоеното
първоначално звание „сержант“. Спазвал е установеното работно време, на своите
задължения като трудови, на съществуващата трудова дисциплина и разпорежданията
на своя работодател с негово съгласие и непротивопоставяне именно по
правоотношение, което по съдържание е било трудово. Последващият действащ ЗОВСРБ,
с неговият параграф 3 от ПЗР не водел до
преобразуването на трудовото правоотношение на ищеца в такова по специалния
закон като по „военно“ правоотношение, а го преобразувало в правоотношение като
на изпълнение на „държавна служба. Новоприетият ЗОВСРБ от 2009 г. не променял
статута на заварените правоотношения по изпълнение на кадрова военна служба.
Т.е. те продължавали да се считат за такива и при новата уредба. След като
правоотношението на ищеца не е било като правоотношение по изпълнение на
кадрова военна служба по ЗОВСРБ (отм.), поради липсата на изпълнени в цялост
предпоставки по чл.3 от ПКВС, то с новия ЗОВСРБ от 2009 г. правоотношението му
не се превръщало в такова по изпълнение на кадрова военна служба, тъй като
никога не е било такова. Било е трудово правоотношение, което с новия закон се
е трансформирало като такова на изпълнение на държавна служба. Станало е
служебно правоотношение. В този смисъл въззивният съд не установява предпоставките
на чл.227 от ЗОВСРБ от 2009 г., нито на тези по чл.237 от ЗОВСРБ (отм.), поради
което на ищеца не се следва изплащането на обезщетение за прослужените години
във Военно Апелативна прокуратура.
По изложените
съображения, въззивния съд следва да отмени обжалваното решение на СРС, ГО, 67
състав в неговата уважителна част и в частта на разноските, а предявения иск за
присъдената от първоинстанционния съд сума - бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта на разноските и същите да бъдат преразпределени
и повторно изчислени с оглед изхода на спора.
За разноските
в първа инстанция – с оглед отхвърления иск, на ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение не се следва и такива не се присъждат. Дължимите държавни такси
за разглеждането на предявения иск, от които ищеца е бил предварително
освободен, не следва да се възлагат в тежест на ищеца, дори и въпреки
отхвърлянето на иска. Те следва да останат за сметка на съда. Тези изводи са
относими и към разноските по ССчЕ и такива не следва да се възлагат в тежест на
ищеца, а следва да останат за сметка на съда. Разноски за юрисконсултско
възнаграждение е било претендирано от ответника чрез процесуалния му
представител – юрисконсулт Гогова чрез отговора на ИМ. С оглед на това, че се претендират такива за
възнаграждение за юрисконсулт, поради което следва да се присъдят на страната
за сумата от 100.00 лева по преценка на
въззивния съд в пределите от 100.00 лева до 300.00 лева на основание чл.78,
ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ вр.
чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ.
Пред
въззивната инстанция, с оглед на цялостната основателност на въззивната жалба,
разноските за юрисконсулт се дължат на въззивника – ответника за сумата от 100.00
лева по преценка на въззивния съд в пределите от 100.00 лева до 300.00 лева
на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ вр. чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Разноски на
въззиваемата страна - ищец за адвокатско възнаграждение не се следват и такива
не се присъждат.
Воден от изложеното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 70936 от 23.03.2017 г. на СРС, II ГО, 67 състав по гр.д. № 24763/2016
г., в частта, с която Военно –
Апелативна прокуратура – София с адрес гр.София, бул. „*******е осъдена да
заплати на основание чл.227, ал. 1 от ЗОВСРБ в полза на И.Г.Б. с ЕГН: **********
с адрес *** сумата от 11 914.50
лева, представляваща обезщетение при освобождаване от военна служба, както и
в частта за разноските, с която Военно – Апелативна прокуратура – София с
адрес гр.София, бул. „*******е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на И.Г.Б. с ЕГН: ********** с адрес *** 1092.00 лева, представляваща сторените в производството разноски за
адвокатско възнаграждение, както и в
частта, с която И.Г.Б. с ЕГН: ********** с адрес *** е осъден да заплати на
Военно – Апелативна прокуратура – София с
адрес гр.София, бул. „*******на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 9.00 лева за юрисконсултско
възнаграждение, както и в частта, с
която Военно – Апелативна прокуратура – София с адрес гр.София, бул. „*******е
осъдена да заплати по сметка на Софийски Районен съд сумата от 576.58 лева– разноски в производството за държавни такси
и за назначена съдебна експертиза, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Г.Б. с ЕГН: ********** с адрес *** срещу Военно –
Апелативна прокуратура – София с адрес гр.София, бул. „*******осъдителен иск с
правно основание по чл.227, ал. 1 от ЗОВСРБ за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 11 914.50 лева,
представляваща обезщетение при освобождаване от военна служба.
ОСЪЖДА И.Г.Б. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на Военно – Апелативна
прокуратура – София с адрес гр.София, бул. „*******на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 100.00 лева, представляващите сторените в производството пред СРС
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА И.Г.Б. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на Военно – Апелативна
прокуратура – София с адрес гр.София, бул. „*******на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 100.00 лева, представляващите сторените в производството пред СГС
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.