Решение по дело №444/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ.

Образувано е по жалба на Р. Ч. (CALISKAN RUZIYE/Ч. Р.), [ЕГН], гражданка на Турция, с обявен адрес в Република България с. Ценово, обл. Русе, [улица], чрез процесуалния й представител, против заповед № 5373з-31/23.04.2024 г., издадена от началника на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, с която, на основание чл. 44, ал. 1 вр. чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, спрямо жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ и е определен 30 - дневен срок, в който тя следва да напусне страната. В жалбата, в хода по същество и в представената писмена защита се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед поради съществени нарушения на административнопроизводствените правила и несъответствието ѝ с материалния закон. Жалбоподателката сочи, че не е зачетено наличието на релевантни обстоятелства по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ - съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Твърди, че в хода на административното производство не са спазени разпоредбите на чл.39 и сл. от АПК. Твърди, че отсъствието ѝ от страната през процесния период се дължало не само на влошеното ѝ здравословно състояние и на това на нейни близки, но и на цялостната пандемична обстановка с COVID-19. Поддържа, че оспореният административен акт е издаден в нарушение на разпоредбата на чл.9, § 2 от Директива 2003/109/Е0 на Съвета от 25.11.2003 година. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорената заповед. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си адв. П. П. от АК-Русе, поддържа жалбата. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – началникът на група "Миграция" при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. В съдебно заседание и в представена писмена защита твърди, че заповедта е издадена при спазване на административнопроцесуалните правила, съобразена с материалния закон и е съобразена с целта на закона. В тази връзка моли съдът да се произнесе с решение, с което да потвърди обжалваната заповед и отхвърли оспорването като неоснователно. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лв. по представен списък.

С оглед на обстоятелството, че жалбоподателката не владее български език и с цел гарантиране на нейните процесуални права, съдебното заседание се проведе с участието на назначен от съда преводач, който осъществи превод от турски на български език и обратно.

В производството по проверка на допустимостта на жалбата АС - Русе приема, че жалбата е допустима и подлежи на разглеждане - подадена е в срока по чл. 149 АПК от процесуално легитимирано лице - адресат на оспорения акт.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, приема за установени следните релевантни факти:

С Предложение № 5373р-846/16.04.2024 г., изготвено от полицейски инспектор в група „Миграция“ – Русе, е предложено на Началник група „Миграция“ при ОДМВР – Русе да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на Р. Ч., гражданка на Република Турция, постоянно пребиваваща в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ /л. 1 – л. 2 от преписката по делото/. Изложени са съображения, че на 30.11.2020 г. жалбоподателката Р. Ч. е влязла в Република България с виза „Д“, а на 01.12.2020 г. същата е подала заявление за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ /които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната/. С решение на административния орган от 17.12.2020 г. на жалбоподателката е предоставено исканото право - статут на постоянно пребиваващ в Р България с рег. № 792586 от 17.12.2020 г. на ДМ – Дирекция Миграция, поделение ОД МВР - Русе, с посочен адрес с. Ценово, общ. Ценово, обл. Русе, [улица], съгласно справка за чужденец АИС "ЕРЧ" /л. 11 от преписката по делото/. Издаден е български личен документ „Разрешение за пребивававане на постоянно пребиваващ в РБ“ № ********* от 17.12.2020 г.

В предложението е посочено, че при извършена проверка в АИС на МВР е установено, че в едногодишен срок след получаване на разрешението си за пребиваване турската гражданка не се е установила и не пребивава на територията на страната. Видно било от данните в АИС „Граничен контрол“ (л. 12 от адм. преписка), че за периода 2021 г. – 2023 г. Р. Ч. има регистрирани краткосрочни влизания, едва 17 дни в едногодишния период от получаване на разрешението и от получаване на разрешението за пребиваване до настоящия момент тя има регистрирани едва 39 дни престой в България, поради което на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ спрямо нея започнало административно производство за налагане на принудителна административна мярка „отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България“.

С цел връчване на съобщение за започналото производство, на 27.03.2024 година е извършена проверка по местоживеене на турската гражданка, на обявения от нея адрес с. Ценово, обл. Русе, [улица], Чалъшкан не е установена на адреса, за което е представена докладна записка рег. № 5373р-705/28.03.2024 г. Проведена е беседа и е снето писмено обяснение /л. 5 пр./ от собственика на имота З. А. Р., живуща на адреса, която е потвърдила, че през 2020 година е предоставила жилището си за регистрация на братовчедка си Р. Ч., във връзка с пребиваването й в страната. Обяснила е, че братовчедка ѝ не останала да живее постоянно в България, а се върнала в Турция, при семейството си. В България идвала 2-3 пъти годишно за по една седмица, като за последно е била в дома ѝ през есента на 2023 година. Р. Ч. и съпругът ѝ живеели в град Бурса, двамата били пенсионери, имали собствено жилище там и не са споделяли, че възнамеряват да се преместят за постоянно в България. З. Р. е получила съобщението с рег. № 537300-669 от 22.03.2024 г. /л. 6 пр./ за започналото производство на 27.03.2024 г., като се е задължила да го предаде на чужденката.

В предложението е отбелязано следното: „до настоящия момент обяснение или възражение от Ч. Р. не са постъпили в група „Миграция".“

От извършената проверка в Национална агенция за приходите и от писмо вх. № 537300-800/05.04.2024 г. година се установява, че на 22.03.2024 г. за Р. Ч. е подадена декларация обр. 7 по реда на Закона за здравното осигуряване, а дължимите здравни осигуровки за периода от 17.12.2020 г. до 31.03.2024 г. са внесени еднократно на 22.03.2024 г. Това обстоятелство допълнително потвърдило извода на миграционните власти, че до започване на настоящото производство чужденката не се е установила и не е пребивавала на територията на Република България.

В предложението е посочено, че от извършена проверка в производството е доказано, че повече от три години след получаване на разрешението си за пребиваване Р. Ч. не се е установила и не пребивава на територията на страната. Всичките ѝ регистрирани влизания са краткосрочни, два пъти годишно за по 5-8 дни, едва 17 дни в едногодишния период и общо около 40 дни до момента. От данните в АИС на БДС няма данни за семейни връзки на територията на страната по смисъла на чл. 2, ал. 3 и 4 от ЗЧРБ. Тя е запазила всички свои културни, трудови и социални връзки в Република Турция, където всъщност живее.

Адресът, който турската гражданка е декларирала като адрес на пребиваване в страната е формален, с оглед спазване изискванията на законодателството. Договорът за наем е сключен с братовчедка ѝ, като след представянето му пред службата за административен контрол на чужденците, Р. Ч. не е останала да живее там, а се е върнала при семейството си в Турция. Впоследствие е гостувала за кратко, 2 пъти годишно по няколко дни. По време на престоя си не е предприемала действия, свързани с трайното си установяване в страната.

В предложението е прието, че освен формално предоставения адрес на пребиваване, събраните до момента данни навеждат на извода, че Р. Ч., независимо от заявяваното многократно желание, всъщност не е имала намерение да се установи и да пребивава на територията на страната, данни по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. Независимо, че в документалния масив на група „Миграция“ не е бил наличен изричен документ, деклариращ такова намерение, всъщност със самото подаване на заявление за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ (per. № 53731951/01.12.2020 г.) чужденката е заявила желанието си трайно да се установи на територията на страната, каквото желание правната норма изисква, но това желание не кореспондира с поведението ѝ след разрешеното пребиваване.

Изведен е извод, че за да получи право на продължително пребиваване Р. Ч. е декларирала пред административния орган неверни данни – заявила е адрес на пребиваване, на който чуждият гражданин не е пребивавал реално, както и намерение трайно да се установи в страната, каквото не е имал. Прието е, че е налице основание за отнемане правото на пребиваване на лицето по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ.

В резултат на проведеното административно производство, началникът на група „Миграция“ при ОД на МВР-Русе е постановил Заповед № 5373з-31/23.04.2024 г., с която налага принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ на Р. Ч. на основание чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ във връзка с чл. 39а, ал 1, т. 1 от ЗЧРБ и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ. На основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ е определен тридесетдневен срок за доброволно напускане на страната /л. 13-14 /. В докладна записка на мл. ПИ А. Янков /л. 15 от адм. пр./ и приложеното към нея съобщение с рег. № 537300-996 от 24.04.2024 г. е отразено, че заповедта е връчена на обявения от чужденеца адрес за пребиваване на 02.05.2024 г. на лицето З. Р. /собственика на имота/, със задължение да го предаде. Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството на ОД на МВР-Русе, група „Миграция“ на 16.05.2024 г.

В проведеното съдебно заседание по искане на ищеца до разпит е допусната Р. Я. С., първа братовчедка на жалбоподателката. Свидетелката посочва, че Р. Ч. и семейството ѝ заминали за Турция през 1972 г., 1973 г. От януари миналата година до сега си е идвала 3-4 пъти, като е оставала у тях в Две могили. Пояснява, че жалбоподателката иска да се установи в България, споменавала е, че иска да си купи къща, но засега не разполага с пари и че не е пребивавала често в България последните години, защото е имала здравословни проблеми. На въпроси на процесуалния представител на ответника, свидетелката разяснява, че жалбоподателката при последното си пребиваване в страна е останала за период от 15 дни.

По искане на ответника до разпит е допусната полицейски инспектор С. А. М., която отговаря за движението на административните производства и налагане на ПАМ по ЗЧРБ. Свидетелката посочва, че при извършване на проверка в системата на МВР е установила, че съгласно данните от граничния контрол, Р. Ч. не се е установила в страната в изискуемия срок в закона. При направена справка за роднински връзки е установено, че няма близки роднини – съпруг и малолетни деца в страната. Посочва, че пребиваването на Чалъшкан в страната съвпада в по-голямата си част с датите на преписката във връзка с разрешението за постоянно пребиваване и че здравните ѝ осигуровки не били плащани четири години и през март 2024 г. са били платени на куп.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, като не е обвързан от твърденията на жалбоподателя.

Оспореният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган – от началника на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, надлежно оправомощен да налага ПАМ по ЗЧРБ със заповед № 336з-1494/10.09.2015 г. на директора на ОД на МВР – Русе /л. 36 от делото/. Според чл. 44, ал. 1, изр. първо от ЗЧРБ, в приложимите части на нормата, принудителните административни мерки се налагат със заповеди на директорите на областните дирекции или на оправомощени от тях длъжностни лица. От своя страна текстът на чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ предвижда, че такава ПАМ е и отнемане на правото на пребиваване в Република България.

Заповедта е в изискуемата писмена форма и с необходимото съдържание, съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК. Спазено е и изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото в него са посочени фактическите и правните основания за издаването му. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че не са зачетени релевантните обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от АПК. В мотивите на заповедта изрично е посочено, че въз основа на извършените справки в АИС на МВР, проверка по местоживеене и проверка в НАП органът приема за доказано, че жалбоподателката, заедно със семейството си, пребивава преимуществено извън страната и че всички нейни семейни, културни, трудови и социални връзки са с държавата ѝ на произход.

Съдът не установи нарушения на административнопроизводствените правила, които да са самостоятелно основание за отмяна на процесната заповед. Тук следва да се отбележи, че в административното производство не са допуснати твърдените процесуални нарушения на чл. 39 и сл. от АПК, изразяващи се в това, че административният орган не е изпълнил задължението си за събиране на доказателства в административното производство чрез обяснения, декларации на страните или на техни представители, сведения, писмени и веществени доказателствени средства. Административният орган, на основание чл. 26 от АПК, надлежно е изпратил съобщение до Р. Ч. на обявения от нея адрес за започване на административно производство и е предоставил възможност на същата да направи възражение и да даде обяснения. Фактът, че Чалъшкан не се е установила на територията на страната се потвърждава и от невъзможността съобщението да ѝ бъде връчено лично.

Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че: т. 3 - данните, представени за получаването му, са неверни; т. 5 - когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото е установено, че на Р. Ч. е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, предвид декларираното от нея желание трайно да се установи на територията на страната. От събрания доказателствен материал е видно, че Р. Ч. не се е установила на територията на България. За едногодишния период от получаване на разрешението си за пребиваване е посещавала България три пъти, като е пребивавала за минимален период от време – едва 17 дни, като общата продължителност на всички пребивавания от 2020 г. до 18.03.2024 г. са 39 дни. Налице е единствено регистриране на оспорващата на адрес в с. Ценово, обл. Русе, [улица], но по данни на собственика на имота З. Р. - братовчедка на оспорващата, Р. Чалъшкан живее в Турция със семейството си, идва в България 2-3 пъти годишно за по една седмица.

Въпросът за установяване на Р. Ч. на територията на страната е изследван и от гледна точка на здравното и социалното осигуряване, като първоначално е установена липсата на такива. В. Ч. е заплатила дължимите здравноосигурителни вноски, но не и тези по КСО. Това обстоятелство, видно от съдържанието на заповедта, също е коментирано и съобразено от административният орган. Съгласно извършената проверка в НАП, Чалъшкан има подадена декларация обр. 7 по реда на Закона за здравното осигуряване с посочена начална дата от периода, за който възниква задължението ѝ за внасяне на вноски - 17.12.2020 година, като фактът, че жалбоподателката е предприела действия за уреждане на здравното си осигуряване в България в края на март 2023 г., навежда на извода, че същата изобщо не е имала намерение да се установи и да пребивава трайно на територията на страната и заплащането на осигуровките е във връзка с настоящото производство.

С оглед събраните доказателства, обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок. Оспорващата е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва извод, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок /законът го определя на една година/, то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Основателно се налага извод, че при подаване на заявлението за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е посочил неверни данни, а именно адресът на пребиваване е формален и е заявил желание трайно да се установи на територията на страната, а в действителност не е имал такова. При наличие на изложените обстоятелства, ЗЧРБ в чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил издаденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано.

На следващо място, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предвижда, че при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи са длъжни да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето.

Чужденецът няма семейство на територията на Република България. Има роднини, посочените братовчедки Р. С. и З. Раимова, които не попадат в кръга на членовете на семейството. По делото не се установява жалбоподателката да е уязвимо лице по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, нито пък да е налице инициирано производство по Закона за убежището и бежанците, от събраните писмени доказателства и сведенията пред административния орган се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с Република Турция, където постоянно пребивава семейството на оспорващата, но не и с Република България. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България, а доказателствата и данните по делото не обсновават подобен извод. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ.

Основните мотиви, които се посочват в жалбата и представените писмени бележки, са свързани с твърдения за влошеното здравословно състояние на жалбоподателката и на това на нейни близки, както и ограниченията, наложени с пандемията от COVID-19. Настоящият съдебен състав не споделя наведените от жалбоподателката съображения, тъй като по време на извънредната епидемична обстановка във връзка с разпространението на COVID-19, законодателството предвиждаше редица облекчения за пребиваващите чужденци. Данните сочат, че не само в едногодишния срок, указан в закона, но и повече от две години след отмяната на извънредното положение, включително до настоящия момент няма данни оспорващата трайно да се е установила в страната. Допълнително, видно от данните в АИС „Граничен контрол“ през въпросния период чужденката е влизала няколко пъти годишно в страната и твърденията ѝ, че е била физически възпрепятствана да напуска пределите на Република Турция не отговарят на истината. Твърденията за влошено здравословно състояние от една страна не бяха подкрепени от никакви доказателства, а от друга страна, в съдебно заседание жалбоподателката заявява, че здравословните й проблеми са предхождали процесния период.

Неоснователно е позоваването от страна на жалбоподателката в писмената защита на чл.9, § 2 от Директива 2003/109/Е0 на Съвета от 25.11.2003 г., съгласно която разпоредба — „поради особени причини или поради извънредни обстоятелства може да се предвиди отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута“. Посочената разпоредба дерогира приложението на чл. 9, § 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО, аналогична на разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, като в съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109/ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не представляват причина за отнемане или загуба на статута. Цитираните разпоредби са неприложими към настоящия спор, тъй като правното основание за издаване на процесната заповед е чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, а не чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ.

По изложените съображения, оспорената заповед е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

По делото искане за присъждане на разноски е направено от ответника. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящия съдебен състав намира, че в полза на ОД на МВР - Русе следва да се присъди сумата от 240 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК, съгласно представения списък на разноските на стр.41 от делото. Жалбоподателят не е направил възражение за прекомерност на разноските на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК.

С оглед горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р. Ч. (CALISKAN RUZIYE) с [ЕГН], гражданин на Република Турция, постоянно пребиваващ в Република България, с адрес с. Ценово, обл. Русе, [улица], против заповед № 5373з-31/23.04.2024 г., издадена от началника на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, с която, на основание чл. 44, ал. 1 вр. чл. 39а, ал. 1, т. 1 и и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, спрямо жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“.

ОСЪЖДА Р. Ч., гражданин на Република Турция, с [ЕГН] и адрес с. Ценово, обл. Русе, [улица], да заплати на ОДМВР – Русе сумата 240 лева - юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.