Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл.
съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 10735 по описа за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 87989 от 10.04.2017
г., постановено по гр.дело № 31205/2014 г. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.В.П. и
Е.С.А. дъжат солидарно на „К.Б.“ ЕООД сумата от 1773, 09 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № 017-210592 от 07.08.2006 г.,
сумата от 172, 15 лв., представляваща просрочена лихва върху главницата за
периода 19.10.2010 г. – 19.03.2011 г., като този иск е отхвърлен за разликата
до пълния предявен размер от 182, 46 лв., както и сумата от 170, 55 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 21.09.2012 г. – 30.08.2013 г., ведно
със законната лихва, считано от 09.09.2013 г. до окончателното плащане.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца „П.Б.(България)“ ЕАД.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника Е.А., с която се
обжалват частите от решението, с които са уважени предявените срещу него
искове. Поддържа се, че той не е подписвал процесния договор за кредит, като
въпреки направеното оспорване на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-почеркова експертиза, районният съд не е допуснал нова такава. Изложени
са доводи, че Е.А. не е бил уведомен за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита и че няма данни кредиторът „П.Б.(България)“ ЕАД да е предявил иск срещу
него в срока по чл. 147 ЗЗД, нито в срок от 6 месеца след падежа на главното
задължение – 20.07.2011 г. Твърди се, че съгласно приетия по делото договор за
кредит Е.А. е сключил договор за поръчителство, поради което неправилно
районният съд е приел, че спрямо него не намира приложение разпоредбата на чл.
147, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се още, че въззивникът не е бил уведомен за сключения
договор за цесия и че неправилно в обжалваното решение е прието, че той следва
да дължи и лихва за забава, като спрямо него прехвърлянето на задължението няма
действие. Направено е възражение, че приложените по делото общи условия не са
били подписани от Е.А. и че той не е бил запознат с тях, поради което банката
не е разполагала с възможността да цедира процесното вземане с оглед
разпоредбата на чл. 16 ЗПК (отм.), действала към датата на сключване на договора
за кредита. По изложените съображения се моли първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваните части, а предявените срещу Е.А. искове да бъдат
изцяло отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцовото
дружество „К.Б.“ ЕООД, с който се моли решението да бъде потвърдено в
обжалваните части. Твърди се, че във въззивната жалба са изложени неверни
факти, въз основа на които се правят и погрешни изводи. Поддържа се, че
въззивникът е подписал процесния договор за кредит в качеството си на длъжник и
че по делото липсват каквито и да е доказателства за това той да е поръчител.
Посочва се също така, че заключението на приетата съдебно-почеркова експертиза
оборва възражението, че Е.А. не е подписвал договора за кредит. По отношение на
доводите за прилагане на чл. 16 ЗПК (отм.) се поддържа, че договорът за кредит
е бил подписан преди влизането в сила на този закон, когато приложение са
намирали правилата на ЗЗД и следователно не са съществували ограничения за
прехвърляне на процесното вземане, а освен това такава възможност е била
предвидена и в общите условия към договора. Посочва се още, че следва да се
приеме, че въззивникът е би уведомен за цесията с получаването на приложеното
към исковата молба уведомление.
Третото
лице-помагач „П.Б.(България)“ ЕАД не е подало отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с
правно основание чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а разгледано по същество, е и правилно
по следните съображения.
От приетия по делото договор се установява, че на
07.08.2006 г. И.В.П. в качеството й на кредитополучател, Е.С.А. в качеството му
на солидарен длъжник и „П.Б.(България)“ АД в качеството му на кредитор са
сключили договор за прокредит динамо, по силата на който на кредитополучателя е
бил отпуснат кредит в размер на 9000 лв. с годишен лихвен процент 13, 90 %,
който следва да бъде върнат на 60 месечни вноски съобразно приложения към
договора погасителен план с падеж 20-то число на съответния месец.
На 20.09.2012 г. „П.Б.(България)“ АД в качеството му на
цедент и „К.Б.“ ЕООД в качеството му на цесионер са сключили договор за
прехвърляне на вземания, по силата на който цедентът е прехвърлил на ищеца
описаните в приложение № 1 вземания, сред които и процесното вземане срещу И.П.
в размер на общо 2015, 55 лв., от които 1773, 09 лв. главница и 242, 46 лв.
просрочени лихви. Цедентът е упълномощил цесионера да изпраща съобщения до
длъжниците, чиито вземания са били прехвърлени, с които да ги уведомява за
прехърлянето (л. 13). Кредитополучателят И.П. е получила съобщение за
извършената цесия на 16.10.2012 г., видно от приложеното на л. 16 известие за
доставяне. Изпратеното до въззивника съобщение за прехвърлянето на вземането се
е върнало в цялост с отбелязване, че пратката не е била потърсена от получателя
(л. 17).
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано като пълно и обективно, съгласно което „П.Б.(България)“ АД е
превело по сметка на кредитополучателя И.П. сумата от 9000 лв. на 07.08.2006 г.
Вещото лице е установило, че към 20.10.2010 г. е била погасена главница в общ
размер 6 916, 91 лв., лихва в размер на 3 329, 06 лв. и наказателна лихва в
размер на 0, 45 лв. или общо 10 246, 42 лв. Изчислило е, че към датата на
сключване на договора за цесия – 20.09.2012 г., общият размер на дължимите суми
по договора за кредит е бил 2 015, 55 лв., от които 1 773, 09 лв. главница и
242, 46 лв. лихви. От заключението се установява, че след 04.09.2012 г. липсват
погасявания на главницата по процесния кредит. След приспадане на постъпилите
след склюването на договора за цесия плащания съгласно заключението са останали
дължими просрочена лихва върху главницата за периода 19.10.2010 г. – 19.03.2011
г. в размер на 172, 15 лв. и мораторна лихва върху главницата за периода
21.09.2012 г. (денят, следващ сключването на договора за цесия) – 30.08.2013 г.
в размер на 170, 55 лв.
От приетото в първоинстанционното производство
заключение на съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписът за
„солидарен длъжник“ в оригинала на процесния договор за кредит е положен от
ответника Е.А.. Пред въззивния съд е изслушано и прието ново заключение на
съдебно-почеркова експертиза, съгласно което подписите за „солидарен длъжник“ в
договора за кредит и за „получател“ в известие за доставяне на пощеска пратка
от 05.12.2014 г. на гърба на л. 28 от първоинстанционното дело са положени от Е.А..
При така установеното от фактическа страна въззивният
съд достигна до следните правни изводи.
По делото е установено сключването на договор за кредит
с кредитополучател И.П., по силата на който на същата е бил отпуснат кредит в
размер на 9000 лв. В тази връзка следва да се посочи, че от приетото във
въззивното производство заключение на съдебно-почеркова експертиза се
установява, че Е.А. е положил и подпис за „получател“ в известието за доставяне
на пощенска пратка от 05.12.2014 г., приложено на гърба на л. 28 от
първоинстанционното дело. С това ивестие на 10.12.2014 г. на въззивника са били
връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея, като едномесечният
срок за подаване на отговор на исковата молба е изтекъл на 12.01.2015 г. (понеделник).
В този срок Е.А. не е подал отговор на исковата молба, поради което по силата
на чл. 133 ГПК възраженията, изложени в подадения година по-късно отговор,
приложен на л. 38 и следващите от първоинстанционното дело, са преклудирани.
Въпреки това въззивният съд намира за необходимо да посочи, че възраженията му,
че не е подписвал процесния договор за кредит, както и че го е подписал, но в
качеството му поръчител, са неоснователни.
Възражението, че Е.А. не е подписал договора за кредит, е
категорично оборено от заключенията на двете приети по делото съдебно-почеркови
експертизи, съгласно които подписът за „солидарен длъжник“ в договора за кредит
е положен именно от него. По делото липсват каквито и да е данни, от които да
може да се направи заключение, че въззивникът се е задължил да отговаря като
поръчител, а не като солидарен длъжник наред с кредитополучателя И.П.. Той е
посочен по категоричен начин като солидарен длъжник, не е сключван допълнителен
договор за поръчителство, нито такива клаузи са обективирани в договора за
кредит. С оглед на това правилно районният съд е стигнал до заключението, че по
отношение на Е.А. не намира приложение разпоредбата на чл. 147 ЗЗД, тъй като
той не е поръчител по договора, а освен това, както беше посочено по-горе,
възражението за изтекъл шестмесечен срок е преклудирано, тъй като не е било
направено в срока за отговор на исковата молба.
По отношение на възраженията за липса на уведомяване за
настъпила предсрочна изискуемост и за извършване на цесия, следва да се посочи,
че същите отново са преклудирани по аргумент от чл. 133 ГПК. Въпреки това и с
оглед изложеното от първоинстанционния съд възивният съд намира за необходимо
да посочи, че те са и неоснователни. Ищецът не обосновава своята претенция с
настъпване на предсрочна изискуемост и не се позовава на такава. Видно от
исковата молба, а и от уточнителната молба с вх. № 130096/10.10.2018 г.,
подадена в хода на въззивното производство, претенцията на „К.Б.“ ЕООД се
основава на общата изискуемост на сумата по кредита, настъпила за всяка една
вноска съобразно погасителния план към договора, последната от които е следвало
да бъде платена на 20.07.2011 г., с оглед на което в посочената молба се
поддържа, че считано от 21.07.2011 г., всички суми по договора са станали
изискуеми. По отношение на твърдението за липса на уведомяване за извършената
цесия, правилно районният съд е приел, че Е.А. е валидно уведомен за
прехвърлянето на вземането с получаването на препис от исковата молба и
приложеното към нея уведомление. Съгласно константната съдебна практика цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Това е така,
тъй като
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, е факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право. Затова той следва да бъде съобразен от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК - Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., Т. К., ІІ Т.
О. на ВКС и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., T. К., ІІ T.
О. на ВКС.
От заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че след 04.09.2012 г. липсват погасявания на
главницата по договора за кредит, като непогасената част от нея към тази дата е
в размер на 1773, 09 лв. След сключването на договора за цесия е имало частични
погасявания на натрупаните задължения за лихва, вследствие на които общият
размер на просрочената лихва върху главницата в периода 19.10.2010 г. –
19.03.2011 г. е в размер на 172, 15 лв., а общият размер на мораторната лихва
за периода 21.09.2012 г. (денят, следващ сключването на договора за цесия) –
30.08.2013 г., е 170, 55 лв. Въззивникът-ответник не е изложил оплаквания срещу
размера и основанието на претенциите за лихва във въззивната жалба, като не е
направил такива възражения и в срока за отговор на исковата молба в
първоинстанционното производство. В негова тежест е било да ангажира
доказателства за извършено плащане на посочените задължения, като той не е представил
такива, нито е твърдял да са извършвани плащания. С оглед на това, правилно
районният съд е уважил предявените искове в посочените размери, установени
съгласно заключението на вещото лице, като е уважил и искането за присъждане на
законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК - 09.09.2013 г., до окончателното изплащане на
вземането.
По изложените съображения първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход на спора претенцията на въззивника за
присъждане на разноски е неоснователна. В полза на въззиваемата страна следва
да бъдат присъдени разноски за въззивното производство в размер на 354, 12 лв.
адвокатско възнаграждение, платено в брой съобразно отбелязването в приложения
на л. 59 договор за правна защита и съдействие, като процесуалният представител
на насрещната страна изрично е заявил в откритото съдебно заседание пред
въззивния съд, че не прави възражение във връзка с така претендираното
възнаграждение. Основателно е и искането за присъждане на допълнителни разноски
за първоинстанционното производство, тъй като в изпълнение на дадени от
въззивния съд указания, ищецът е доплатил по сметка на СРС държавна такса за
разглеждане на исковата молба в размер на 70, 93 лв. (л. 140). С оглед на това
двамата ответници следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 ГПК още 70, 59 лв. държавна такса за първоинстанционното
производство, съразмерно с уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 87989 от 10.04.2017
г., постановено по гр.дело № 31205/2014 г. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА
Е.С.А., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, р-н „Красно село“, ул. „*****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивното производство в размер на
354, 12 лв. адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА
Е.С.А., ЕГН **********, с адрес: *** и И.В.П., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплатят на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
р-н „Красно село“, ул. „******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за
първоинстанционното производство в размер на още 70, 59 лв. държавна такса,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „П.Б.(България)“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.