Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София,16.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на първи
октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 3989 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 26.03.2018
г. на ищеца „Т.С.“ ЕАД против решението от 01.03.2018 г. по гр. дело № 60500/2016
г. на Софийския районен съд, 59 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу ответника Ю.Б.А., установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на “Т.С.” ЕАД сумата 1 659,26 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.03.2012 г.
– м.04.2014 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. “*******, заедно със
законната лихва от 27.04.2015 г. до окончателното изплащане, сумата 226,07 лв.
– лихва за забава за периода 30.04.2012 г. – 02.04.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 22918/2015 г. на СРС.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно
поради нарушение на материалния закон по въпроса дали ответникът е потребител
на топлинна енергия, доколкото не е собственик на процесния топлоснабден имот и
респ. дали следва да отговаря за задълженията за заплащане на цената на
доставената такава. Поддържа, че купувач на топлинна енергия може да бъде и
физическо лице-наемател на имот. Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението изцяло и вместо него да постанови друго, с
което да уважи предявените установителни искове.Претендира разноски за
производството пред СГС.
Въззиваемата страна Ю.Б.А. – ответник, е
депозирал отговор, в който поддържа неоснователност на жалбата.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло
мотивите на СРС, поради което и препраща към тях на основание чл.272 ГПК, като
във връзка с доводите на въззивника следва да се добавят и следните съображения:
Спорно по делото е обстоятелство дали между
страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на топлинна
енергия. Според действащата през процесния период редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/ ДВ, бр. 54/2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3.
За да отхвърли предявените искове,
първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е активно материалноправно
легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като по делото безспорно е
установено, че последният не е собственик или вещен ползвател на имота. Ответникът
и членовете на семейството му са настанени в общинския имот на основание
заповед на кмета на СО, район „Люлин“ от 23.04.2007 г., като по делото няма
данни имотът да е закупен от ответника, т.е през процесния период
топлоснабденият имот е собственост на Столична община. При така установените
данни СРС е приел, че наемателят на имота не е страна по правоотношението с
ищцовото дружество по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди и
няма качеството клиент на такава по смисъла на ЗЕ, поради което не дължи
заплащане на цената на доставената такава. Такова задължение наемателят има само
спрямо наемодателя си, поради което исковете са неоснователни.
По въпроса кой правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на
ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабдения имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на
ограниченото вещно право, или титулярът на облигационното право на ползване, е налице
решение по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Според т.1 от
тълкувателното решение собствениците, респективно бившите съпрузи като
съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която
топлоснабдения имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й. Според решението клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153,
ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ.
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известни общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди / „битов клиент“ по
смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка дължи цената й,
като договорът между това трето лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот. Само при постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153,
ал.1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Ето защо, следва
да се приеме, че наемателят на топлоснабдения имот няма качеството на
потребител на топлинна енергия, освен в случаите, в които между него и
доставчика е сключен договор за доставка на такава. Ако такъв договор липсва,
задължено лице остава собственикът на имота.
В конкретния случай между ответника, ползващ
имота по силата на настанителна заповед от 2007 г., и доставчика на топлинна
енергия не е налице такъв договор, като липсва и молба за откриване на партида
на името на Ю.А. за процесния имот. Ето защо, материалноправно легитимиран да
отговаря по исковете е собственикът на топлоснабдения имот. В тази връзка,
неоснователни са доводите на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд
нарушение на материалния закон - чл.153 ЗЕ.
Поради съвпадане на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, следва да
бъде потвърдено изцяло.
С
оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат
разноски за настоящото производство. Защитата на въззиваемата страна в
настоящото производство е осъществена от адв. А.Ж. на основание чл.38, ал.1,
т.2 ЗА. Последният претендира адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство за въззивната инстанция за оказаната от него безплатна правна
помощ, изразяваща се в изготвяне на отговор на въззивната жалба и процесуално
представителство в открито съдебно заседание. Съгласно
изр.2 на чл.38, ал.2 ЗА, съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. и осъжда
другата страна да го заплати, в случай, че в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски. Същевременно при съобразяване на отговора
на преюдициално запитване по т.1 на решение от 23.11.2017 г. по съединени дела
С -427/2016 и С-428/2016 на СЕС, първи състав, че разпоредбата на чл.101, § 1
ДФЕС във вр. чл.4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната
правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката – да договарят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредбата, приета от професионалната организация
на адвокатите като Висшия адвокатско съвет, и от друга страна, съдът няма право
да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла
да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, §1
ДФЕС. В тази връзка всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните
условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Посочените
аргументи дават основание на настоящия състав да приеме, че не е обвързан от
правилото, че при присъждане на възнаграждение при условията на безплатна
правна помощ по договор с адвокат / чл.38, ал.1 ЗАдв. /, следва задължително да
се съобразяват установените от Висшия адвокатски съвет минимални прагове на
адвокатските възнаграждения. Овластяването на същия орган да приеме такива
минимални тарифни ставки противоречи на правото на ЕС / чл.101, § 1 и 2 ДФЕС/ и
поради това съдът не е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 38, ал.2 ЗАдв. в
тази й част. При преценката какъв размер да се определи за адвокатско
възнаграждение на адв. Леков, съдът съобразява от една страна обстоятелството,
че законодателят оценява труда на юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи
по възлагане на Националното бюро за правна помощ безплатна правна помощ, по
различен начин и в по-нисък размер, определен в чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащането на правната помощ – от 100 до 300 лв., арг. от чл.78, ал.8 ГПК,
ред., ДВ, бр.8/2017 г. и от друга страна- съществуването на два паралелни
режима на заплащане и оценяване на безплатната правна помощ, още повече – на
труда на юристите, трудно се оправдава с оглед правилата на свободната
конкуренция на вътрешния пазар на ЕС. Минималното адвокатско възнаграждение
съответно, за да не доведе до ограничаване на конкуренцията, не трябва да е
значително по-голямо от това на юрисконсултите.
С оглед изложеното, при съблюдаване на
принципите, че възнаграждението трябва да е обосновано и справедливо, и като
съобрази естеството на настоящото дело и обема на извършените от адв.Ж.
процесуални действия – подаване на отговор на въззивната жалба и процесуално
представителство пред СГС, намира, че следва да му се определи възнаграждение
за оказаната от него безплатна правна помощ в размер на 150,00 лв. за настоящата
инстанция.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 01.03.2018 г. по гр.
дело № 60500/2016 г. на Софийския районен съд, 59 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********
да заплати на адвокат А.Н.Ж.,***, с адрес гр.София, ул. „***, адвокатско
възнаграждение в размер на 150,00 лв., на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца – „М.Е.” ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.