О П
Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5 7 3
гр. Пловдив, 15.04.2020 г.
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, НО, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН БЕКЯРОВ
като разгледа
докладваното от съдията ЧНД № 327 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 243,
ал. 4 от НПК.
Образувано е по жалба на К.А.Ч. в качеството ѝ на
пострадал и на повереника ѝ срещу постановление за прекратяване на наказателното производство
от 27.12.2019 г. по досъдебно производство № 439/2017 г. на сектор
„Икономическа полиция“ към ОД на МВР Пловдив и пр.пр. № 4868/2017 г. по описа
на същата прокуратура на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1
от НПК - поради липса на престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК.
С жалбите се правят искания
за отмяна на прокурорското постановление. Излагат се съображения за
незаконосъобразност поради необоснованост, тъй като са изведени неправилни
правни изводи за липсата на престъпление, поради немотивирането на
постановлението и необсъждането на всичките събрани доказателства по делото, в
която връзка се изтъква, че не са събрани всички възможни доказателства, а
разследването да не е извършено пълно, всестранно и обективно. Твърди се да не
е обсъден въпросът за наличието на друго престъпление, а като такова се сочи
обсебване.
След като обсъди доводите
в жалбата и се запозна с материалите по делото, съдът намери следното:
Жалбата е допустима. С нея
се атакува постановление за прекратяване на наказателното производство,
подлежащо на съдебен контрол, от процесуално легитимирано лице, имащо право на обжалване,
и е подадена в законоустановения 7-дневен срок.
Разгледана по същество е неоснователна.
Досъдебното производство
е образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. В хода на производството не е привлечено лице в качеството обвиняем по
делото за това, че в периода 08.07.2016 г. - 06.04.2017 г. в гр. Пловдив с цел
да набави за себе си или за другиго имотна облага, е възбудено и поддържано
заблуждение у К.А.Ч. *** и с това ѝ е причинена имотна вреда в размер на
9860 лева.
В хода на разследването
прокурорът е установил следната фактическа обстановка:
Пострадалата Ч. и
свидетелка Л.Ж. се познавали от 2013 г., като познанството им възникнало чрез
сайт за запознанства. Поддържали връзка по електронен път – чрез приложенията
„Скайп“ и „Вайбър“. Споделяли си различни аспекти от живота, лични и финансови
проблеми, като с течение на времето взаимоотношенията им се задълбочили и
прераснали в по-лична и интимна връзка. В този период възникнал между тях
проблем от паричен характер, свързан с предоставени от Ч. на Ж. парични суми и
лек автомобил. Той бил разрешен окончателно през 2015 г., като по искане на
пострадалата, тъй като си помислила, че била измамена, парите и паричната
равностойност на автомобила ѝ били възстановени от Ж.. Това довело до
преустановяване на контактите между тях.
К.Ч. страдала от тежко заболяване
„муковисцидоза“, заради което често изпадала в депресивни състояние. Именно
такова състояние я накарало да възобнови контактите си с Ж. през април 2016 г.,
като отново поддържали връзка по „Вайбър“. През юли 2016 г. Ж. я поканила на
тържеството за рождения си ден в гр. В., където Ч. отишла. По време на престоя
ѝ в гр. В. Ж. споделила на Ч., че възнамерява с бившия ѝ съпруг да
продадат общото им жилище и да закупи ново с парите от продажбата. Оказало се
обаче парите не ѝ достигали. Тогава Ч., както правила и преди, сама
предложила помощта си и разбрала от нея, че ѝ трябват 2000 лв. за капаро.
След като пострадалата се върнала в гр. Асеновград рефинансирала кредита си и
изпратила на 08.07.2016 г. по банков път по сметка на Ж. сумата от 3300 лв.,
като посочила за основание на превода „захранване“. Ж. обаче продължила да
споделя с Ч., че са необходими още пари за сделката, както и че ако не ги
намери, тя и детето ѝ ще останат на улицата. Затова поискала помощ от Ч.,
която на 12.07.2016 г. ѝ изпратила сумата от 100 евро и която сума
ѝ била предоставена от нейна позната – свидетелката С., а на 15.07.2016
г. Ч. изтеглила кредит, за да върне заема към познатата си и остатъка да
изпрати на Ж., за да ѝ помогне с още пари. Същият ден изпратила 300 лв. И
двете платежни нареждания съдържали като основание за превода „захранване на
сметка“.
Ж. продължила да споделя
на Ч., че изпитва финансови затруднения, като ѝ казала и че трябва да
отиде до своя приятелка, свидетелката С., в Австрия тъй като тя претърпяла
инсулт. Тогава Ч. сама ѝ предложила да изтегли кредит и да ѝ
изпрати парите. Така и се случило и на 25.07.2016 г. превела по банков път 1500
лв. Отново основанието на превода било „захранване“. По време на престоя си там
Ж. продължила да се оплаква за финансовото си състояние, като казала, че
изпратената ѝ от Ч. сума няма да ѝ стигне. Затова последната отново
сама решила да ѝ изпрати пари – на 29.07.2016 г. сумата от 360 лв., на
01.08.2016 г. сумата от 160 лв. и на 03.08.2016 г. сумата от 120 лв. При всяко
нареждане Ч. посочвала като основание за превода „захранване на сметка“. Това
тя извършила по вътрешно убеждение и чувствата си към Ж., тъй като желаела последната
да е спокойна и не искала да я оставя в такова положение, в какъвто смисъл били
разменените текстови съобщения между двете във „Вайбър“.
В комуникацията между
двете Ж. продължила да споделя, че парите няма да ѝ стигнат за покупката
на желаното от нея жилище в с. Близнаци. По този повод Ч. пристигнала в гр. В.,
където изтеглила кредит и на 29.08.2016 г. превела по сметка на Ж. сумата от
650 лв. с основание на превода „захранване“ и 1050 лв. с основание „захранване
сметка“. В проведената електронна комуникация между двете Ч. твърдо заявила, че
продължава да търси още пари да прати на Ж. (л. 131, т. III ДП).
В края на 2016 г.
отношенията между двете се развалили, тъй като Ч. разбрала, че споделеното
ѝ от Ж., че пребивава и работи към онзи момент в Германия, не било
истина. Въпреки това двете продължили да си пишат от „Вайбър“ и „Месинджър“.
През януари месец Ж. отново споделила, че се намира в тежко финансово
състояние, вследствие на което Ч. изпитала състрадание към нея, и когато Ж.
поискала парична помощ, пострадала се съгласила да и прати пари. Затова на
13.01.2017 г. превела по банков път сумата от 220 лв., а този път посочила като
основание на превода „вноска“.
Ж. продължила да се
оплаква за затрудненията си от финансово и лично естество. Затова Ч. отново
предложила помощта си като ѝ изпрати пари. Ж. се съгласила и на
19.01.2017 г. пострадалата изпратила по банков път по сметката на Ж. сумата от
160 лв. с основание на превода „захранване“.
В началото на февруари
същата година, Ч. се намирала в гр. В., където освен друго и осъществила връзка
с Ж.. Последната отново споделила за финансови проблеми, свързани с инцидент в
Германия, докато била там, заплащането на адвокати за уреждането му, както и
открито ѝ тежко заболяване. Затова помолила Ч. да ѝ помогне, а
последната бързо се съгласила като изтеглила бърз кредит от „Джет кредит“. На
08.02.2017 г. превела по сметка на Ж. сумата от 1400 лв., която отново
отбелязала, че е захранване. Същият ден Ч. се видяла с Ж., за да и предаде още
пари, а именно сумата от 250 лв. дадени на ръка.
Ж. продължавала да
споделя за затрудненото си финансово положение и различните начини да изкара
допълнително парични средства, включително и да иска от лице на име Б., като
споделила, че се опасява, че в замяна това лице ще иска от нея сексуални
услуги. Ч. се възпротивила, заявила, че ще я оправи финансово и не иска пари, а
бъдеще с нея, като сама предложила помощта си да ѝ изпрати пари. Така се
и случило, когато на 15.02.2017 г. превела по сметка на Ж. сумата от 195 лв.,
като посочила основание за превода „кредит към ТБА“, за каквото Ж. ѝ
обяснила, че ѝ трябват парите.
Двете жени продължили да
комуникират, а Ж. продължавала да се оплаква за лошото си финансово положение.
Помолила Ч. за помощ и последната решила да ѝ помогне като ѝ даде
пари в заем. Затова на 05.04.2017 г. превела по банковата ѝ сметка сумата
от 100 лв., като посочила, че това е заем, а на 06.04.2017 г. след като вече
била продала автомобила си превела още 1850 лв. със същото основание. Около
седмица по-късно изпратила чрез платежната система Изипей още 70 лв., които
посочила, че са „превод“. Ч. направила това, защото искала да се грижи за Ж. и
дъщеря ѝ и била горда, че може да го стори, в какъвто смисъл били
разменените между двете реплики във „Вайбър“.
Скоро след това
здравословното положение на Ч. се влошило и поискала помощ от Ж.. Не получила
такава. Това от своя страна довело и до влошаване на взаимоотношенията между
двете, поради което пострадалата поискала от Ж. всичките пари, които ѝ
била предоставила. Ч. продължила да търси Ж., като претендирала връщането на
дадените ѝ суми пари. Опитала да осъществи и връзка чрез майка си и от
нейния телефон, но Ж. отричала. В крайна сметка последната блокирала
телефонните им номера. На 24.06.2017 г. изпратила на Ж. телепоща с покана за
изпълнение на дължимите ѝ суми в размер на 12 075 лв. Ч. започнала
да търси лица, за които Ж. ѝ споменавала през годините и да проверява
споделената ѝ от нея информация. Свързала се с М.Ж., син на К.Ж., за
която Ж. твърдяла, че се е грижила в Австрия, с Р.А. – жената, с която бившият
съпруг на Ж. живеел, както и с дъщерята на Ж.. В комуникацията си с тях Ч.
демонстрирала негативното си отношение към Ж. и разочарованието от влошените им
взаимоотношения, като била водена само от такива емоции и желание за
реваншизъм.
Съдът споделя
фактическите изводи на държавното обвинение, които намира за установени въз
основа на събрания доказателствен материал и след задълбочен и последователен
анализ.
Приетата фактическа
обстановка се установява от показанията на свидетелите К.Ч. (л. 25 и сл., т. II), Д.Х. (л. 85., т. II), Е.Т. (л. 86, т. II), С.Ч. (л. 87, т. II), Н.Д. (л. 90, т. II), М.Ж. (л. 94, т. II), Л.Ж. (л. 98, т. II), К.С. (л. 103, т. II), Р.А. (л. 105, т. II), М.А. (л. 212, т. II), М.М. (л. 12, т. III) проведената между Ч. и Ж. очна
ставка (л. 196 и сл., т. I), както и от приложените по делото писмени доказателства –
платежни нареждания (л. 8-17, т. I, л. 25-45, т. II), медицински
документи (л. 18-20, т. I, л. 51-81, т. II), договори за кредит (л. 21-43, т. I), писмена покана и телепоща (л.
82-83, т. II), копие на запис
на заповед (л. 8, т. III) разпечатки на кореспонденция по приложения за
писмена комуникация (л. 108-169, т. II), съденотехническа експертиза и
приложения към нея (л. 18 и сл., т. III), както и останалите събрани писмени
доказателства.
Представените писмени
доказателства за здравословното състояние на Ч. и взетите кредити съдът отчита
като достоверни и им се довери. Същевременно те нямат толкова пряко отношение
към обективната и субективната страна на престъплението за което се води
производство, колкото второстепенно значение за изясняване на цялостната
фактическа обстановка.
Правилно прокурорът е
оценил доказателствата и е изложил задълбочен анализ и най-вече на
свидетелските показания на пострадалата и извлеченията на експертизата от
кореспонденцията по приложенията „Месинджър“ и „Вайбър“ между Ч. и Ж.. Не
следва обаче да се оценят с доверие показанията на Ч., че винаги когато давала
пари на Ж., това било с уговорка за връщането им. Впрочем в голяма част от
разпита си Ч. сама посочва, че искала да помогне на Ж., без това да е било
предизвиквано от молба от страна на Ж. за финансова помощ. В такъв смисъл са
показанията ѝ за нарежданията на сумите на 08.07.2016 г в размер на 3300
лв., на 15.07.2016 г. в размер на 300 лв., на 25.07.2016 г. в размер на 1500
лв., на 29.07.2016 г. в размер на 360 лв., на 01.08.2016 г. в размер на 160
лв., на 03.08.2016 г. в размер на 120 лв., 19.01.2017 г. в размер на 160 лв. В
повечето случаи тя правила това от състрадание към нея и заради чувствата
ѝ, но не и защото Ж. я помолила. Именно в контекста на последното съдът
не дава вяра на показанията на Ч. относно обстоятелствата, че за останалите
дадени от нея на Ж. суми последната поискала помощта ѝ и обещавала да
ѝ ги върне. За липса на такова искане и намерение у самата Ч. да ѝ
бъдат върнати свидетелстват разпечатките от електронната им кореспонденция,
където на нито едно място до момента на влошаване на взаимоотношенията им
пострадалата не е поставяла въпроса за основанието за предоставяне на сумите,
нито за необходимостта и желанието ѝ те да бъдат върнати. Напротив, тя сама
е посочила в съобщение до Ж. от 15.02.2017 г., 21:07 ч., че не желае пари, а
бъдеще с нея. Това именно съдът намира да е била основаната мотивация на Ч. да
изпраща пари на Ж.. Прозира в цялостния ѝ разпит, така и в проведената
комуникация между двете, че отношенията им били изключително близки и
задълбочени. В такъв смисъл са и показанията на двете в проведената очна
ставка, където Ч. за пореден път посочва, че сама предлагала помощта си на Ж.
от съжаление, като разчитала, че ако тя от своя страна попадне в тежко
финансово положение, Ж. също би ѝ помогнала. Признак за такива отношения
са и пратените суми в размер на 220 лв. на 13.01.2017 г., 160 лв. на 19.01.2017
г. и 70 лв. на 15.04.2017 г., които Ч. сама признава, че е казала, че не желае
да ѝ бъдат връщани. По тази причина и съдът не се довери на показанията
ѝ за това да е съществувала уговорка за връщането на преведените парични
суми, с изключение на тези от 05 и 06.04.2017 г. Противният извод би бил в
противоречие и с платежните нареждания, представени от Ч., в който тя всеки път
посочвала като основание не наличието на заем, а захранване на сметка.
От така очертаната
фактическа страна районният съд намира, че изводите на прокурора за липса на
престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК за обосновани, а постановлението му законосъобразно.
Съгласно чл. 243 от НПК
прокурорът може да прекрати на наказателното производство на основанията по чл.
24, ал. 1 от НПК, както и когато прецени, че обвинението не е доказано.
Прекратителното основание по чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НПК - когато
деянието не съставлява престъпление, предполага липсата на съставомерност от
обективна и/или субективна страна на деянието, за което е образувано
досъдебното производство, така и липсата на обществена опасност на деянието
като признак на престъплението и на вината у извършителя. За да достигне до
този извод, представителят на държавното обвинение, а и съдът при проверката за
законосъобразност на прокурорския акт, следва да извърши анализ и преценка на
всички събрани по делото данни и доказателства. Като въз основа на тях да
изгради своите правни и фактически изводи. При противоречия на
доказателствените материали следва да изложи съображения защо едни се приемат,
а други се отхвърлят. При неизяснена и противоречива фактическа обстановка - да
събере допълнително доказателства. Съгласно чл. 14, ал. 1 от НПК органите на
наказателния процес вземат решенията си само след като е извършено обективно,
всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Това е и
предпоставката за законосъобразно прекратяване на наказателното производство
при несъставомерност на деянието.
Естеството на съдебния
контрол в досъдебната фаза не позволява на съда да допълва и/или подменя
суверенната преценка на прокурора, в случай че същата е изведена обосновано на
базата на събрания доказателствен материал. В разглеждания случай тази преценка
е формирана в резултат на пълно тълкуване на доказателствения масив и неговата достатъчност.
За да е налице измама при
формата на изпълнителното деяние - възбуждане на заблуждение, от обективна
страна следва да е установено, че деецът създава невярна, неправилна представа
за конкретни факти от действителността у заблуденото лице и по този начин то
бива мотивирано да извърши акт на имуществено разпореждане, чрез който се
причинява нему или на друго лице имотна вреда. При измамата деецът въздейства
пряко и непосредствено върху друго физическо лице, в чиято фактическа власт се
намира определено имущество, което представлява имущественият предмет на
престъплението. С други думи, въвеждането в заблуждение, включващо формирането
на неправилна представа у измаменото лице е пряката и непосредствена причина то
да вземе решението за разпореждане с имуществения предмет. Измамливите действия
пък следва да бъдат извършени с цел имотна облага за дееца или друго лице,
физическо или юридическо, т.е. целта е посочена като доминиращ психологичен
елемент извън умисъла. За осъществяването на състава на престъплението по чл.
209, ал. 1 от НК е достатъчно деянието да е извършено с посочената цел и
имуществото да е напуснало патримониума на неговия собственик - фактическата
власт над него да е преминала в дееца или друго лице. Така Решение № 124/29.07.2019
по н.д. № 560/2019 г. на ВКС, III н.о. По същия начин следва да бъде възприет и мотивът
за извършване на разпореждане при формата на изпълнително деяние – поддържане
на заблуждение. При нея се изисква на базата на вече създадено заблуждение, то
да се поддържа като едно трайно състояние на взаимоотношение между измамника и
жертвата, и това поддържано заблуждение да е пряката и непосредствена причина
да бъде взето решение за извършвана на разпореждане и такова да бъде
осъществено.
Правилно се посочва в
постановлението, че пострадалата Ч. в повечето сама е предлагала помощта си на Ж.,
а оттук и за липсата на осъществяване на фактическия състав на престъплението
по чл. 209, ал. 1 от НК. Макар и поведението на Ж. да е морално укоримо и в
отношенията ѝ с Ч. да е била неискрена, то това не може във всеки един
случай да води до престъпление. Както е в настоящия, изложените от Ж.
обстоятелства за личния ѝ живот и проблемите в него не са пряка и
непосредствена причина за вземане на решение за разпореждане с имуществен
предмет, собственост на Ч.. Приемайки обратното би се достигнало до абсурдния
извод, че всяка едно споделено обстоятелство би могло да стане причина за
извършване на престъплението измама, без да се държи сметка дали лицето цели
именно облагодетелстването си. В конкретния случай се установява, че действията
на Ж. не са били пряко насочени към мотивиране чрез въвеждане в заблуждение и
поддържането му у Ч. за извършване на имуществено разпореждане. Всъщност
извършването на последното е плод на лични чувства и самостоятелно мотивирано
от тях, затова и е опосредено от неверните обстоятелства, които Ж. споделяла с Ч..
Поради това и не могат да бъдат приети възраженията в жалбите за наличие на
престъпление. Всъщност от събраните доказателства се установява, че в
по-голямата си част имуществените разпореждания са били направени с дарствен
мотив, тъй като самата Ч. не искала връщането на паричните суми, както сама се
изразява, или пък го е направила от съпричастност и съжаление, отново
мотивирана от чувствата си. Едва след влошаване на взаимоотношенията им в
проведената с други лица кореспонденция Ч. посочва, че желае връщането на
дадени суми. Това дава основание на съда да приеме, че с изключение на сумите
от 05 и 06.04.2017 г. съответно в размер на 100 лв. и 1850 лв., отношенията им
се регулират от нормите на гражданското право, каквито са по своето съдържание,
доколкото се касае за безвъзмездно предоставяне на парични суми или на базата
на извъндоговорната отговорност. В този смисъл липсват както обективните, така
и субективните признаци на престъплението измама, така и на всяко друго
престъпление от НК, включително и изложеното от повереника на жалбоподателката
по чл. 206 от НК – обсебване.
С оглед на това
възраженията в жалбата за осъществяване на състав на престъпление съдът прие за
неоснователни. Не се събраха доказателства, а анализът на събраните сочи, както
се прие, че Ч. сама е решила да извърши разпореждане със свои парични средства,
без да бъде пряко мотивирана от Ж..
Колкото до посочените
вече суми от 100 лв. и 1850 лв., преведени на 05 и 06.04.2017 г., съдът намира,
че отново не се осъществява от обективна страна престъплението измама. Преди
всичко следва да се разграничи, че по отношение на тях събраните по делото
доказателства сочат на различно основание за предоставянето им, а именно под
формата на заем. Такова е посоченото в платежните нареждания от страна на Ч.
основание, такива са и показанията ѝ в проведения разпит и очната ставка
с Ж.. Затова и съдът счете, че следва да се довери на показанията ѝ в
обсъжданата част, които намира за последователни, непротиворечащи и логични. В
контекста на горното следва да бъде изследван въпроса за субективната страна на
престъплението, а именно за целта да бъде натрупана имота облага за себе си или
другиго от страна на Ж..
Безспорно е в съдебната практика,
че сключването на договор поначало би могло да бъде използвано с измамлива цел,
като извършените от дееца действия във всички случаи трябва да са конкретни и
да предхождат извършеното от пострадалия имуществено разпореждане, а липсата на
намерение деецът реално да се задължи по сключения договор, трябва да е
обективирана от неговите действия, извършени единствено с цел да набави за себе
си имотна облага. Това намерение може да има различно проявление, включително и
липса на обективна възможност деецът да изпълни обещаното. Така решение № 102/06.06.2017 г. по
н.д. № 367/2017 г., I н.о.
на ВКС. Липсата или наличието на възможност за изпълнение е именно такова
обективно обстоятелство, което освен че е установимо, сочи и на действителното
намерение на дееца. За да бъдат действията съставомерни следва да бъде
установено, че към момента на сключване на договора един от съконтрахентите е
съзнавал, че няма да го изпълни и го сключва именно с цел да възбуди у другата
страна заблуждение. Тази хипотеза е налице когато сключващият договора няма
обективна възможност да го изпълни или да е установено, че макар и да и имал
възможност за това, към този момент е бил взел решение да не го изпълнява.
Именно това намерение, което следва да съществува преди и по време на сключване
на договора е и критерия, които отграничава гражданскоправната измама от
класическото престъпление (в този смисъл са Решение № 25/15.06.2016 г. по н.д.
№ 1602/2015 г. на ВКС, III н.о. и посочената в него съдебна практика). Само и
единствено в тези случаи е възможно и допустимо да бъде носена наказателна
отговорност. В случаите когато договорът не е бил изпълнен по каквато и да е
друга причина, но не и в резултат на изначална невъзможност или липса на
намерение за това, следва извод, че престъплението не е осъществено от
субективна страна.
По настоящото дело не се
установи Ж. да не е имала намерение да изпълни задължението си да върне взетите
в заем пари. В тази връзка липсват доказателства. От друга страна се
установява, че финансовото ѝ състояние не е било такова, че тя да е имала
обективната невъзможност да изпълни задължението си, от което да се направи
заключение за липсата на специфичната субективна цел. Ж. редовно е получавала
работната си заплата около 20-о число на всеки месец от октомври 2016 г. в
размер около 1000 лв., за което свидетелства приложената разпечатка от
банковата ѝ сметка. Отделно от това Ж. сама внесла по банковата си сметка
сумата от 8000 лв. на 10.03.2017 г. В тази връзка следва да се направи извод,
че Ж. не е била в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си. Оттам и
не се установява да е имала принципното намерение въобще да не изпълни
задълженията си към Ч. по връщане на дължимите суми. Следователно не се
установява от обективна и субективна страна Ж. да е извършила престъплението,
за което се води досъдебното производство, а отношенията ѝ с Ч. следва да
бъдат уредени на плоскостта на гражданското право, а не по наказателноправен ред.
В цялост изложените от
прокурора правни аргументи се обуславят от приетата фактическа обстановка и се
установяват по несъмнен и категоричен начин от доказателствата по делото,
кореспондират с тях и това води до обоснованост на прокурорския акт. В хода на
разследването са положени достатъчно усилия от страна на разследващите органи
по установяване на всички обстоятелства, имащи отношение към обективната страна
на престъплението.
При така изложените
съображения съдът намира, че тъй като по делото е проведено обективно,
всестранно и пълно разследване и е извършен обоснован правен анализ на всички
данни от обективна страна на престъплението, изводът на прокурора за
несъставомерност на деянието като основание за прекратяване на наказателното
производство е обоснован и правилен. Поради това и обжалваното постановление следва
да бъде потвърдено.
Ето защо и на основание
чл. 243, ал. 6 от НПК съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА постановление на прокурор от Районна прокуратура Пловдив за
прекратяване на наказателното производство от 27.12.2019 г. по досъдебно
производство № 439/2017 г. по описа на отдел „Икономическа полиция“ при ОД на
МВР Пловдив, пр.пр. 4868/2017 г. по описа на същата прокуратура, на основание чл.
243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК.
Определението може да се
обжалва или протестира в 7-дневен срок от връчването му на страните пред
Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала.
А. Д.