Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
11.12.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести ноември
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия
Андрей Георгиев
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4217 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 9.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 37841/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 77
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу Р.Б.К.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК за признаване дължимостта
на сумата 767.45 лв.- неизплатена главница, представляваща
стойност на консумирана, незаплатена топлинна енергия за периода 1.05.2015 г.- 30.04.2016
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „********, ведно със
законната лихва от 15.03. 2017 г.- датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК, до окончателното й изплащане, и сумата 34.61 лв.-
лихва за забава за периода 15.09.2016 г.- 2.03.2017 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 21.03.2017 г. по ч.гр.д.№
15633/ 2017 г. на СРС.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочените суми, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна Р.Б.К. /ответник по делото/ не изразява становище по повод подадената от
ищеца въззивна жалба.
Третото лице-
помагач “Н.И.“ ООД- гр. София не изразява становище по жалбата на ищеца.
Предявени са установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото искове е
предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на
ответника да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответника Р.К. на твърдението, че е
ползвател на топлоснабден имот- като наемател на общинско жилище, в която
връзка представя Заповед за настаняване от 17.07.1995 г., издадена от Началник
„Жилищно настаняване“ при Столична община- ТОА „Люлин“ на името на ответника Р.К..
Доказателства на името на ответника К. да е била открита клиентска партида на
абонат на топлинна енергия при ищеца- топлопреносно предприятие, и респ. на негово
име да са били съставени отчетни документи за доставена и потребена топлинна
енергия по делото не са представени от ищеца, чиято е доказателствената тежест
за установяване обосноваващите спорното право факти и обстоятелства.
Основният
спорен по делото въпрос е дали през процесния период между страните е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по
чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153,
ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна
енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако
имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се
явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба
на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща
в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тази хипотеза е
приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна
енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на
топлинна енергия в процесния имот, е без
значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху
имота.
В случая от страна на ответника К. е заявено
оспорване на исковете /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, поради
което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже
обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото доказване от
негова страна в процеса не е проведено. Безспорно е между страните, че ответникът
не е собственик или вещен ползвател на процесния имот, доколкото е наемател на
общинско жилище, а собственик е Столична община, поради което и единственото
основание за възникването на облигационно отношение с него би било наличието на
писмен договор, какъвто по делото не е представен,
Л.2
на Реш. по гр.д.№ 4217/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
като
липсват твърдения и подкрепящи ги доказателства ответникът да е подал молба-
декларация за откриването на клиентска партида за абонат на топлинна енергия
при ищеца- топлопреносно предприятие. Не са представени от страна на ищеца и
каквито и да било документи, относими към доставката, потребяването и
отчитането на доставената в процесния имот топлинна енергия.
При така установената фактическа и правна
обстановка се налага приемането на извод, че ответникът Р.К.- като наемател на
общинско жилище не е пасивно материално- правно легитимирана да отговаря по
предявените искове. Същият няма качеството потребител на топлинна енергия за
битови нужди нито по силата на закона /чл.153, ал.1 ЗЕ/, тъй като не е
притежател на вещно право на собственост или на ограничено вещно право на
ползване върху имота, нито е страна по сключен с „Т.С.“ ЕАД индивидуален писмен
договор за доставка на топлинна енергия- няма твърдения, нито доказателства да
е подал молба- декларация за откриването на партида при ищеца.
Наемателят на топлоснабден имот няма
качеството потребител на топлинна енергия за имота по смисъла на ЗЕ и не дължи
стойността на използваната топлоенергия на доставчика на топлинна енергия /ищец
в производството/, а на наемодателя СО, но не в качеството на потребител на
топлинна енергия, а на наемател по наемно правоотношение и това задължение
съществува към наемодателя, а не към доставчика на топлинна енергия /в този
смисъл Решение № 504/ 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/ 2009 г. на BKC, IV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
При това положение, предвид непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното право факти и отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в негова вреда, исковете му по чл.422 ГПК като недоказани и неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Неоснователността на иска относно главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност на иска за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви за забава по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При тези
съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото
на спора постановеното от СРС решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.
При този
краен резултат ответникът К. има право на разноски, но искане за присъждането
на разноски за въззивното производство от същия не е заявено, поради което и
такива с настоящото въззивно решение не следва да му бъдат присъдени.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.01.2018 г., постановено
по гр.д.№
37841/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 77
състав.
Решението
е постановено при участието на „Н.И.“ ООД- гр. София като трето лице- помагач
на ищеца в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕ НОВЕ: 1.
2.