№ 430
гр. Бургас, 13.12.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на тринадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно частно
гражданско дело № 20212000500483 по описа за 2021 година
Производството е образувано по частна жалба на основание чл. 274, ал.
1, т. 2 ГПК, подадена от адв. Н. Д. като пълномощник на М. Х. К., Н. АС. К. и
Х. М. К., срещу Определение от 14-ти септември 2021 г., постановено по т. д.
№ 106/2019 г. по описа на Сливенски окръжен съд, с което е оставена без
уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на същия адвокат като пълномощник
на частните жалбоподатели за отмяна на определението на окръжния съд, с
което в тежест на частните жалбоподатели са възложени сторените ответното
застрахователно дружество „Д.“ АД разноски в размер на по 3 900 лв. от
първите двама жалбоподатели и 1 700 лв. от третия жалбоподател.
В частната жалба пространно са развити съображения за недължимост на
сторените от насрещната страна разноски, поради нищожност на договора за
правна помощ от 17-ти август 2020 г. като сключен в противоречие с добрите
нрави. В тази връзка е изтъкнато, че е сключен единствено с цел да доведе до
обогатяване на застрахователното дружество след получаване от страна на
ответника на 30-ти юли 2020 г. на депозираната от частните жалбоподатели
като ищци молба за оттегляне на предявените искове. Поддържа се, че съдът е
следвало служебно да установи нищожността на договора за правна помощ и
съдействие.
На второ място се поддържат възражение за завишаване размера на
адвокатското възнаграждение поради липсата на съществени действия за
събиране на доказателства в етапа на който производството е било прекратено
1
пред първоинстанционния съд. Съобразно това следвало да се констатира, че
правната защита и съдействие са били указани единствено за подаване
отговор на исковата молба, поради което размерът на адвокатското
възнаграждение следва да бъде редуциран до 1 000 лв. за всеки от първите
двама ищци и 250 лв. от третия. Наведени са аргументи с оглед Решение на
СЕС (първи състав) от 23 ноември 2017 година по съединени дела C-427/16 и
C-428/16 („Ч." АД срещу Й. К. (C-427/16) и „Ф. И." ЕАД срещу Е. Я. (C-
428/16)) по преюдициално запитване - че националната правна уредба, а
именно Наредба № 1 от 9 юли 2004 година, определяща минималните
размери на адвокатските възнаграждения възпрепятства други доставчици да
определят възнаграждение под определения в тази наредба минимален
размер. Съдът на Европейския съюз констатирал, че Националната правна
уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз, а
именно –забраната за предотвратяването ограничаването или нарушаването
на конкуренцията. Изтъкнато е, че по този начин се ревизира забраната за
договаряне на възнаграждения в по-нисък от минималния размер под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката, поради което съдът е следвало
да редуцира адвокатското възнаграждение под определения в наредбата
минимум. Макар и при наличието на посочената национална правна уредба,
с която националната юрисдикция е длъжна да се съобразява, адвокатските
услуги продължават да са обект на свободно договаряне между страните и
съдът следва във всеки конкретен случай, съгласно предоставените му
възможности с ГПК да преценява целите на уредбата и наложените с нея
ограничения – приложими ли са в конкретния случай и при прилагането им –
изпълняват ли се целите на този акт. Поддържа се, че се касае до абсолютно
ограничена конкуренция в областта н адвокатските услуги, тъй като съдът,
съобразявайки ограниченията във всеки един от случаите, без да отчита
конкретните обстоятелства, нарушава целите на националната уредба,
създавайки практика, която противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната
страна.
Бургаски апелативен съд намира, че частната жалба е допустима –
подадена е в срока за обжалване по чл. 275, ал. 1 ГПК и попада в обхвата на
чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК - срещу съдебен акт, чието обжалване е предвидено в
2
закона – чл. 248, ал. 3 ГПК.
Разгледана по съществото си частната жалба е частично основателна,
предвид следното:
Производството пред Сливенски окръжен съд е образувано по предявени
искове от М. Х. К., Н. АС. К. и Х. М. К. против застрахователно акционерно
дружество „Д.“ АД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от
по 230 хил. лв. за първите двама и 100 хил. лв. за третия ищец, в следствие
смъртта на Х. Х. К., настъпила в пътнотранспортно произшествие на 25 март
2019 година. Исковата молба е подадена на 19 август 2019 година и делото е
образуванокато търговско, като в срока по чл. 367, ал. 1 ГПК е подаден един
писмен отговор в оспорване на всички субективно съединени искове с общи и
едни и същи за всеки от исковете възражения по основание и по размер.
Отговорът от застрахователната компания е подаден чрез адв. Д. С., за когото
не е било представено пълномощно и договор за правна помощ.
Производството е било насрочено за разглеждане в съдебно заседание на 16-
ти март 2020 година от 11:30 часа, но с оглед решение на СК на ВСС по
Протокол № 9/15-ти март 2020 г. е отсрочено в закрито съдебно заседание за
11 май 2020 година. Видно от приложените доказателства във връзка с
проведеното наказателно производство по ДП № 71 от 2019 година по описа
на Районно управление Котел, вх. № 844 от 2019 година на ОП - Сливен
същото е било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, предложение второ
от НПК - поради това, че извършено деяние не съставлява престъпление по
чл. 343, ал. 1, б. „в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 НК като е прието, че
единствено пострадалият Х.К. с поведението си е станал причина за
настъпване на пътнотранспортно произшествие и не е извършено нарушение
на правилата за движение от страна на водача на лекия автомобил
застрахован проклетото застрахователно дружество. Постановлението е било
обжалвано и потвърдено с определение от 4 юни 2020 година, по ЧНД №
175/2020 година на Сливенски окръжен съд, до приключване на което
исковото производство е било спряно основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
На 30 – ти юли 2020 година е подадена надлежна молба за оттегляне на
исковете, препис от която е бил връчен на ответното застрахователно
дружество на 2-ри септември 2020 г. В отговор - на 8-ми септември 2020
година е постъпила молба с искане за присъждането на адвокатско
3
възнаграждение в размер на 9 500 лв. по договор за правна защита и
съдействие от 17-ти август 2020 година, като се твърди, че възнаграждението
е определено по чл. 9 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. В договора е посочено, че
хонорарът е бил платен в брой и вуточняваща молба е поискано да бъдат
заплатени разноски – по 3 900 лв. от първите двама и от третия ищец – 1 700
лв.
Съобщението е връчено чрез пълномощника на ищците – адв. Н. Д. на
12 октомври 2020 година като на 16 октомври 2020 година е постъпила частна
жалба вместо молба по чл. 248 ГПК. Молбата е била разгледана от БАС
първоначално като частна жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК срещу определение №
260011 от девети септември 2020 година по т. д. № 106 от 2019 година на
Сливенски окръжен съд с номер. Във връзка с определение № 100925 от 1
декември 2020 година по ч. гр. д. № 488 от 2020 година на Бургаски
Апелативен съд е обезсилено и частната жалба е изпратена на Сливенски
окръжен съд за разглеждане като молба на основание чл. 248, ал. 1 ГПК. В
отговора по молбата са изложени съображения, освен за определяне размера
на възнаграждението в минималния – за изготвяне на отговор, но и за
възможност на ищците до приключване на наказателното производство да
предявят исковете си като частични. Изразено мнение за очевидно неуместни
действия от страна на упълномощения от тях адвокат. Поддържано е, че
„неразумната мяра“ за претендиране на „огромни застрахователни
обезщетения, проява на стремеж за забогатяване, рефлектира и върху
претендираното от ответника спрямо материалния интерес по делото и
заплатено от него адвокатско възнаграждение“, което не представлява
основание за освобождаването им от отговорност.
По молбата Сливенски окръжен съд се е произнесъл като е с
определение от 14 септември 2021-ва година е оставил същата без уважение.
В мотивите на същото е прието, че разноските са заплатени в минимален
размер определен само за изготвянето на писмен отговор съгласно чл. 9
алинея първа във връзка с член 7 алинея втора точка пета от наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Във връзка с гореизложеното, Бургаски апелативен съд в настоящия му
състав, намира, че искането за отмяна на обжалваното определение на
4
първостепенния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК и отхвърляне претенцията на
ответника за заплащане на разноски при прекратяване на делото, като съдът
да приеме, че възнаграждението е заплатено по нищожен договор за правна
помощ, е неоснователно.
На първо място, отговорността на ответника по чл. 78, ал. 1 ГПК и
отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК за репарация на
заплатените от насрещната страна деловодни разноски, не е договорна.
Договорът за правна помощ и съдействие е консенсуален, а сключването му в
писмена форма е за доказване. Същият поражда и определя предвидените в
него права и задължения за страните по договор – адвокат - довереник и
клиент – доверител, които са го сключили. В отношенията между страните по
делото и отговорността на всяка за репариране на сторените от насрещната
страна разноски, евентуалната нищожност на същия е ирелевантен факт. С
оглед предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК в съдебната практика е застъпено
становище за характера на отговорността като такава за вреди, но следва да се
държи сметка, че същата е функционално обвързана с изхода на делото за
всяка страна и се поражда съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, както за ответника, така
и за ищеца по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК като обективна. Определя се от факта
на заплащането на разноските и възниква включително при добросъвестно и
надлежно воден процес.
Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАдв адвокатът или адвокатът от ЕС има право на
възнаграждение за своя труд. Когато по делото е оказана адвокатска помощ и
съдействие в рамките и въз основа на надлежно учредена с
упълномощителната сделка или потвърдена постфактум представителна
власт, за страната, в чиято полза е решено делото, както и за ответника – при
прекратяването му, възниква потестативното спрямо насрещната страна право
за репариране на заплатените от нея разноски за адвокатско възнаграждение.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв предвижда, че размерът на дължимото
съгласно първата алинея възнаграждение се определя с договор и трябва да
бъде справедлив и обоснован, като не може да бъде по-нисък от предвидения
в наредба на Висшия адвокатски съвет минимален размер за съответния вид
работа. Заплащането на възнаграждение е дължимо и при липса на договор, в
който случай, съгласно чл. 36, ал. 3 ЗАдв - по искане на адвоката, адвоката от
Европейския съюз или клиента адвокатският съвет определя възнаграждение
съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.
5
Изхождайки от установените в закона – чл. 78, ал. 5, чл. 36, ал. 1 и ал. 2
ЗАдв във връзка и с изведените в закона предпоставки, принципи и
механизъм за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение – за
положения от адвоката труд, в справедлив размер, който да е обоснован с
фактическата и правна сложност, който не може да бъде по-нисък от
предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет, Бургаски апелативен
съд в настоящия му състав намира, че в конкретния случай приложението на
уредбата надхвърля легитимните цели и наложените ограничения не се
свеждат до необходимост за осигуряване конкуренцията при предоставяне на
адвокатските услуги.
В тази връзка и по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл.
36 ЗАдв следва да се съобрази Решение № 1734 от 10.02.2021 г. на ВАС по
адм. д. № 2472/2020 г., III о., докладчик съдията А. А., което се отнася до
приложимия и в настоящия случай закон – чл. 78, ал. 5 ГПК, чл. 36, ал. 2 ГПК
и Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, относно правото на страната да иска намаляване на
дължимото на насрещната страна възнаграждение до размер, който да е
справедлив и да е обоснован с фактическата и правна сложност на делото,
като ограниченията в релевантните текстове от Наредбата № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се
приложат съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв, така, че да се съобрази необходимото
за осигуряване на конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги.
В посоченото решение по повод жалбата срещу осъждането на
жалбоподателя да заплати разноски на насрещната страна, предвид
основателността на предявения иск по чл. 1 ЗОДОВ, се възприема тезата, че
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която
предвижда определяне на последните единствено в зависимост от
материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на
свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, не държи
сметка за всички изисквания на чл. 36, ал. 2 ЗАдв… като следва да се
съобрази чл. 15, ал. 3 ЗНА за съобразяване на приложимия от по висока
степен нормативен акт при определяне на дължимите възнаграждения по
справедливост съобразно установените в закона критерии.
Тезата е обоснована с установените от закона два обективни критерия
6
– обем и сложност на извършената дейност, от една страна и от друга –
величината на защитавания интерес, като Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения – извън хипотезите на защита по дела без
оценям интерес, отчита само величината на защитавания материален интерес.
Така в настоящия случай при договаряне на възнаграждението от 9
500 лв. е съобразяван минималният размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
изготвяне на отговор на исковата молба спрямоа общата величината на
защитавания материален интерес – 560 000 лв., определен от субективното
съединяване на искове по чл. 432, ал. 1 и чл. 429 КЗ. Извън това, при
договаряне на заплатения размер на адвокатското възнаграждение, под страх
за понасяне на дисциплинарна отговорност от адвоката не е съобразено, че
трудът на адвоката във връзка със субективно съединените искове е в същия
обем и с еднаква сложност, съответстващи само на един от исковете или
предявяването им като частични. В този смисъл е и възражението от името на
договарящите страни – ответното застрахователно дружество „Д.“ АД и
пълномощника – адв. Д. С., срещу искането по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на определението на първоинстанционнния съд относно
разноските, изразено в подадения в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК отговор, че
задължената насрещна страна също е могла да въздейства като предяви
претенциите си в частичен или по - нисък размер.
При субективно съединяване на исковете, предявени от тримата
ищци - М. Х. К., Н. АС. К. и Х. М. К., в срока по чл. 367, ал. 1 ГПК от
ответното застрахователно дружество е подаден отговор, в който спрямо
всеки от исковете, предявени при общност на фактическия състав, пораждащ
отговорността на застрахователя по прекия иск на основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
са поддържани едни и същи възражения. В процеса на развитие на делото, в
нито един момент не са били наложителни и реално не са извършвани
процесуални действия, чийто обем и сложност да е бил определен от
величината на материалния интерес във връзка със субективното съединяване
на исковете. Иначе казано, във връзка с първия от обективните критерии –
определяне на справедлив размер на възнаграждението съобразно обема и
сложността на делото, изводим от разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв -
наложените ограничения при приложението на националната уредба – чл. 78,
ал. 5, чл. 36, ал. 2 ЗАдв, в настоящия случай не се свеждат до осигуряване на
7
легитимните цели - конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги,
в смисъла, посочен в практиката на СЕС – Решение от 23-ти ноември 2017 г.
по съединените дела С- 427/16 и С-428/16.
Страните по договорите за правна защита и съдействие естествено са
свободни да уговарят какъвто желаят размер на възнагражденията за
адвокатския труд, който е от изключителна важност за правната сигурност в
правовата държава и не следва да бъде омаловажаван. Спрямо лицето, обаче,
срещу което се реализира обективната отговорност за разноски, тежестта
трябва да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 2
ЗАдв, а не само съобразяване величината на материалния интерес, възведен в
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на Висшия адвокатски съвет, за да се „…гарантира принципа
на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като принцип на
правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на
материалната справедливост.“
Изхождайки от гореизложеното относно критериите за определяне на
адвокатското възнаграждение като справедливо и договорено при
съобразяване на ограниченията на националната уредба , доколкото е
необходимо за осигуряване на легитимния интерес - конкуренцията при
предоставяне на адвокатските услуги, в настоящия случай съдът намира, че
частните жалбоподатели като ищци, следва да понесат отговорност за
разноски спрямо ответното застрахователно дружество за заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 4 597.50 лв., който да се разпредели
пропорционално между ищците - 1 888.25 лв. в тежест на първите двама и 821
в тежест на третия. Този размер на възнаграждението съответства на
предвиденото в чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения – ¾ от размера по чл. 7, ал. 2, т. 5 на
същата наредба, с оглед величината на най-големия материален интерес от
предявените искове – 230 000 лв., във връзка с който е извършената
адвокатската дейност. Нейният обем и сложност не просто са еднакви, а са
едни и същи и не се променят във връзка с останалите субективно съединени
искове, като в подобен смисъл е и Определение № 37 от 1.02.2021 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 190/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев.
Мотивиран от гореизложеното съдът
8
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 260101 от 14-ти септември 2021 г.,
постановено по т. д. № 106/2019 г. по описа на Сливенски окръжен съд, в
частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК,
подадена от адв. Н. Д. като пълномощник на М. Х. К., Н. АС. К. и Х. М. К. за
отмяна на определението на окръжния съд, с което в тежест на частните
жалбоподатели са възложени сторените ответното застрахователно дружество
„Д.“ АД разноски, в размера за разликата над 1 888.25 лв. (хиляда,
осемстотин, осемдесет и осем лева и 25 ст.) до размера от по 3 900 лв. за
всеки от първите двама жалбоподатели и над размера от 821 (осемстотин,
двадесет и един лева) до размера от 1 700 лв. за третия жалбоподател.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260101 от 14-ти септември
2021 г., постановено по т. д. № 106/2019 г. по описа на Сливенски окръжен
съд в останалата част.
Определението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ с частна
жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9