№ 4005
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110156733 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД от А.
Н. И. срещу ЮЛ за признаването за нищожен като противоречащ на закона и
на добрите нрави на договор за потребителски кредит № 926717 от 02.02.2023
г., сключен между страните.
В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26,
ал.1, предл. 1 и 3 ЗЗД от А. Н. И. срещу ЮЛ за признаването за нищожна като
противоречаща на закона и на добрите нрави на чл. 29 от договор за
потребителски кредит № 926717 от 02.02.2023 г., сключен между страните.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 02.02.2023 г. е сключен договор
за потребителски кредит № 926717 за сумата от 500 лв. при уговорен ГПР от
42,58%, лихвен процент в размер на 36%. В чл. 19 от договора е уговорено, че
страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на
условията по ОУ, или с банкова гаранция. С чл. 29 страните уговорили, че при
неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, заемателят дължи
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на кредита, като според договора
страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение
причинява вреди на кредитора в сочените размери. Неустойката се заплаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като на ищеца е
начислена такава заради непредоставено обезпечение. Ищецът поддържа, че
клаузата за неустойка е нищожна, като навежда доводи за нарушение на чл.
10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК, а именно неспазване на законоустановената форма.
Сочи допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е
разписана методиката за формиране на ГПР и не е ясно как е формиран
същият. Поддържа, че посоченият в договора ГПР е грешен, а действителният
такъв надвишава установения минимум в чл. 19, ал.4 ЗПК. Сочи, че
1
неспазването на изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК води до
недействителност на целия договор. Поддържа, че посочването на ГПР, който
не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП. В исковата молба се твърди, че клаузата е нищожна и поради
противоречието й с добрите нрави, доколкото неизпълнението на
задължението по чл. 19 от договора не е свързано пряко с причинени вреди.
Поддържа, че клаузата за неустойка води и до заобикаляне на закона,
доколкото с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение, освен
лихвата, и се стига до недопустимо кумулиране. Навежда доводи за
неравноправност на оспорената клауза, като последната не е индивидуално
уговорена. Сочи още, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави, което води до нищожност на целия договор. Поддържа, че
клаузите в договора са неясни и не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици, което води до нищожност на целия договор. Моли
съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния
представител на страната поддържа исковата молба, и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове. Посочва се, че в случая нямало
начисляване и събиране на неустойка, като процесната клауза била валидна.
Посочва, че нямало законово изискване относно размера на неустойката. Не
била налице изначална невъзможност да се осигури обезпечение. Моли съда
да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния
представител на страната поддържа отговора на исковата молба и претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е представени договор за потребителски кредит № 926717 от
02.02.2023 г., съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 500 лв., със
срок на връщане от 30 дни, при месечен лихвен процент 36 %, годишен
процент на разходите на заема 42.58 %. Съгласно чл. 19 от договора е
предвидено, че потребителят следвало в три дневен срок от сключване на
договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД, което
лице следва да отговаря на условията по ОУ или банкова гаранция. В чл. 29 от
договор е предвидено, че ако потребителят не изпълнел своето задължение
посочено в чл. 19, същият дължал неустойка в размер на 0.9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било представено
обезпечение. В чл. 19, ал .2 е посочени, че в случай на настъпване на
дължимост на неустойката, потребителят щял да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
По делото е представен погасителен към договор за потребителски
кредит № 926717 от 02.02.2023 г., от който е видно, че в общия размер на
вноските се начислява и месечна вноска за неустойка, поради което месечната
вноска е в размер на 110 лв.
Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит №
926717 от 02.02.2023 г. е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата
2
сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба
на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и
не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се
приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради
това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
По делото е несъмнено установено, че на 02.02.2023 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски кредит № 926717 от 02.02.2023г., сключен при действието
на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по
силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 500 лв. за
срок от 30 дни, годишен процент на разходите /ГПР/ 42.58 %, годишен лихвен
процент /ГЛП/ 36 %. Процесният договор е сключен в писмена форма
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11,
ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
3
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 29 от процесния
договор неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези
клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 42.58 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, още повече, че с
4
включването му размерът на ГПР е различен от посочения в договора, поради
което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
потребителски кредит № 926717 от 02.02.2023г. е в размер на 500 лева, а
неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 110
лева, поради което размерът на ГПР с включена неустойка възлиза на 145 %,
поради което ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се
прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния
договор се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Още
повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22 на СЕС е
предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. С оглед на горното
предявеният иск се явява основателен, поради което предявеният иск следва
да бъде уважен.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени направените от него разноски в производството,
като страната претендира сумата в размер на 50 лв. заплатена държавна такса,
както и 2000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. При този изход на
спора на ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от А. Н. И., ЕГН
********** с адрес в *************** срещу ЮЛ, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ************* иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за потребителски кредит № 926717 от
02.02.2023 г., сключен между А. Н. И. и ЮЛ, поради противоречието му със
закона.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
*************, да заплати на А. Н. И., ЕГН ********** с адрес в
***************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 2050
лв., представляваща разноски в исковото производство.
5
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6