РЕШЕНИЕ
№ ................../09.11.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести януари през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 9505 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 750 от 19.03.2020 г. постановено по
ГД № 47185 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 124 състав, по предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Г.А. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание по
чл. 59
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че М.Г.А. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата от 548,96 лв. – главница за доставена от ищеца топлинна енергия (ТЕ)
през периода от м. 07.2017 г. до м. 08.2018 г. за имот с абонатен № 377123,
ведно със законната лихва за периода от 21.05.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 64,25 лв. – обезщетение за забавено
изпълнение за периода от 31.08.2017 г. до 16.05.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 18.06.2019 г. по ЧГД №
28332 по описа за 2019 г. на СРС, като са отхвърлени исковете за главница за ТЕ
и обезщетение за забава за разликата до пълните им предявени размери, както и
претенциите за суми (главници и лихви) за извършено дялово разпределение.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за
първоинстанционното производство съразмерно с уважената, респективно
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД – трето лице-помагач на страната на ищеца, и на „М.Е.“ ООД – трето
лице-помагач на страната на ответника.
Решението е обжалвано в срок от ответника М.Г.А..
Въззивникът счита, че решението на СРС е недопустимо, неправилно, като постановено
в противоречие с материалния и процесуалния закон по съображения, подробно
изложени в жалбата. Твърди се, че по отношение на ответника липсва пасивна
процесуална легитимация, тъй като не е сключвал договор с „Т.С.“ ЕАД. Сочи се,
че за процесния период титуляр на партида с абонатен № 377123 е било лице,
различно от ответника, с адрес на имота: гр. София, ул. „********, ап. МАГ. Заявява
се, че находящият се на адрес: гр. София, ж. к. „********“, магазин № 3, имот е
топлоснабден от ищеца, но се отчита от „М.Е.“ ООД с абонатен № 362471. Твърди
се, че ищецът иска от ответника да заплати два пъти на едно и също основание –
доставка на ТЕ за подгряване на вода. Сочи се, че процесният имот се захранва
от две различни абонатни станции – една за ТЕ за отопление и една за доставка
на топла вода, за един и същ имот, за една и съща услуга са открити две партиди
– с абонатен № 377123, обслужвана от ФДР „Т.С.“ ЕООД за ТЕ за отопление и с
абонатен № 362471, обслужвана от „М.Е.“ ООД за доставяне на топла вода. Твърди
се плащане на претендираните от ищеца суми. Жалбоподателят сочи като процесуални
нарушения на първата инстанция неотчетени своевременни възражения по доклада,
не се е произнесъл по допустимостта на доказателствените искания и не е
допуснал тези, направени в хода на съдебното заседание, не е разменил книжа с
привлеченото трето лице-помагач. Предвид изложеното отправя искане към СГС като
въззивна инстанция да отменени решението на СРС в обжалваната част. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, с който се
изразява становище за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на
обжалваното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка
моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕООД – трето лице-помагач на страната на ищеца, и
„М.Е.“ ООД – трето лице-помагач на страната на ответника, не са изразили
становище относно въззивната жалба.
В частта, с която предявените искове са отхвърлени,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в срок от ищеца.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по остана-лите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение №
1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводи-те, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна
жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ
на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и
при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Предявени са за разглеждане по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД.
Съобразно твърденията, изложени в
исковата молба (идентични с тези в подаденото заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК), главните спорни права намират своето правно
основание в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в
обжалваното решение. Следователно ищецът няма процесуалното задължение да
установява съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба
на топлинна енергия за стопански нужди. Ако твърди противното, ответникът трябва
да го установи при условията на пълно и главно доказване, за да постигне
отхвърляне на исковете – по арг. от чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.
Фактическият състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД съдържа следните елементи: 1.
имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2. връзка между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3. липса на правно основание за имущественото
разместване; и 4. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице
представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните
основни форми: 1. намаляване на актива (изгубване или ограничаване на права);
2. увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения; и 3.
извършване на разходи (включително и в труд). Съответно обогатяването на едно
лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на
актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване
или намаляване на задължения; спестяване на разходи.
В частност твърдяното имуществено
разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно
и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на
ответника през исковия период топлинна енергия, респ. до стойността на
предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това (в т. ч. за
услугата дялово разпределение), както и наличието на връзка между обогатяването
и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на
валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете
страни.
Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
(приложима редакция до 17.07.2012 г.), респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в
сила от 17.07.2012 г.), потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3
от ЗЕ.
По делото е безспорно, а и от
съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и заключенията на
назначените по делото СТЕ и ССЕ се установява следното. В исковия период
процесният имот е бил топлофициран и че сградата, в която се намира същият, е
била присъединена към топлопреносната мрежа. Ответникът е собственик на
процесния недвижим имот – магазин № 3, находящ се в гр. София, ж. к. „********.
Нито се твърди, нито се установява по делото, че между страните е бил сключен
писмен договор за доставка на топлинна енергия за стопански (небитови) нужди.
Във въззивното производство не е спорно количеството доставена ТЕ за БГВ за
исковия период и нейната стойност, както и размерът на обезщетението за забава.
Изложените от първоинстанционния съд в тази връзка фактически
и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд
споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да
ги повтаря.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Относно оплакването,
че за липса на пасивна процесуална легитимация спрямо ответника следва да се
посочи, че същата се определя от изложените в обстоятелствената част на
исковата молба фактически твърдения, както и от нейния петитум. Ищецът изрично
е посочил като ответник лицето М.Г.А., с оглед на което последната се явява и
пасивно процесуално легитимирана.
Дали същата е
материално легитимирана да отговаря по иска е въпрос по съществото на спора. В разпоредбата на чл. 125, ал. 1 от ЗЕ е установено, че
топлоснабдяването е процес на производство, пренос, доставка, разпределение и
потребление на топлинна енергия с топлоносител водна пара и гореща вода за
битови и небитови нужди. Дефиниции на понятията „битов клиент“ и „небитов
клиент“ се съдържат в § 1 от ДР на ЗЕ, като съгласно чл. 2а битов клиент е
клиент, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди, а
съгласно чл. 33а „небитов клиент“ е клиент, който купува топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди. Въведеното в ЗЕ
разделение на клиентите е в съответствие и с целта на нормите на Директива
2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно
общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива
2003/54/ЕО, съгласно която „битов клиент“ означава клиент, купуващ
електроенергия за собствена битова консумация, като се изключват търговски или
професионални дейности (чл. 2, т. 10), а „небитов клиент“ означава физическо
или юридическо лице, купуващо електроенергия, която не е за негови собствени
битови нужди, и включва производители и клиенти на едро (чл. 2, т. 11).
Следователно водещ
критерий за разделението между битов и небитов клиент са нуждите, за които се
ползва топлинна енергия в обекта, а не неговото предназначение. В този смисъл
настоящият съдебен състав прима, че нуждите, за които се ползва топлинна
енергия в конкретен обект, обуславя и вида на правоотношението, което може да
възникне с топлопреносното предприятие по повод доставката на топлинна енергия.
Доколкото ответникът като собственик на процесния магазин е ползвал доставяната
в него топлинна енергия за БГВ във връзка с осъществявана
търговска/професионална дейност – като противното нито се твърди, нито се
установява по делото, в т. ч., че през исковия период имотът е бил ползван от
друг правен субект (а доказателствената тежест в тази насока е била на
ответника, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК), ответникът се явява и
пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за процесните задължения като небитов клиент.
От съвкупната
преценка на събраните писмени доказателства и заключенията на назначените по
делото СТЕ и ССЕ се установява, че процесният имот се захранва с ТЕ от две
абонатни станции – една за отопление и една за битово горещо водоснабдяване
(БГВ). По тази причина за същия имот има открити две партиди за заплащане на
ТЕ. Абонатен № 362471 за заплащане на отопление с ФДР „М.Е.“ ООД и абонатен №
377123 за заплащане на БГВ с ФДР „Т.С.“ ЕООД. От изложеното следва извод за
неоснователност на оплакването в жалбата, че ищецът иска да получи плащане два
пъти за една и съща услуга. Както бе посочено макар да са налични два абонатни
номера, всеки от тях се отнася до различен вид услуга – ТЕ за отопление и ТЕ за
БГВ. Предмет на настоящото производство са само
вземанията за абонатен № 377123 за заплащане на БГВ с ФДР „Т.С.“ ЕООД.
Неоснователно е и
възражението, че ответникът е платил процесните задължения. Същият не е
представил доказателства в тази насока, а доказателствената тежест за
установяване на това обстоятелство при условията на пълно и главно доказване е
била негова, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Не са налице и
твърдените в жалбата процесуални нарушения – извършен доклад, ответникът е
разполагал с достатъчно процесуално време, за да направи конкретни
доказателствени искания, но не е сторил това; за съда липсва регламентирано в
процесуалния закон задължение да изпраща препис от отговора на исковата молба; на
третото лице-помагач на страната на ответника „М.Е.“ ООД е осигурена възможност
за пълноценно участие в процеса – същото е призовано за насроченото съдебно
заседание с изрични указания, че може да вземе становище по предявения иск, по
направените доказателствени искания, възраженията на страните, да сочи и
представя доказателства, като във връзка с указанията по чл. 190 от ГПК е
заявило, че не извършва услуга дялово разпределение на клиент с аб. № 377123.
При това положение,
доколкото ответникът като собственик на процесния магазин е ползвал доставената
в него топлинна енергия, то следва да се приеме, че същият се е обогатил,
спестявайки разходите, които е трябвало да направи за заплащане на стойността
на тази енергия, а съответно ищецът е обеднял, тъй като не е получил цената на
доставките, като обогатяването на ответника и обедняването на ищеца произтичат
от един и същ факт.
При липсата на други
доводи в жалбата и относно размера на непогасеното задължение за периода от м.07.2017
г. до м.08.2018 г., въззивният съд с оглед правилото на чл. 269, изр. 2 от ГПК
приема за установен същия размер на задължението като районния съд.
Доколкото крайните
изводите на настоящия въззивен състав съвпадат с тези, съдържащи се в мотивите
на обжалваното решение, въззивнната жалба се явява неоснователна, а решението
на първата инстанция в обжалваната част следва да се потвърди.
По отношение на
разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият ищец. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Защитата на въззиваемия по делото се изразява в депозиране на отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и подаване на бланкетна
молба, с която се изразява становище по хода и по съществото на делото. Предвид
минимума от действия, извършени от процесуалния представител на ищеца във
въззивното производство, искането за разноски съгласно Закона за правната помощ
също следва да бъде уважено в минимален размер, а именно 100,00 лв.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК,
тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
750 от 19.03.2020 г. постановено по ГД № 47185 по описа за 2019 г. на СРС, I
ГО, 124 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК М.Г.А., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** Б сумата от 100,00 лв.
(сто лева) за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице-помагач на страната на ищеца, и на „М.Е.“
ООД – трето лице-помагач на страната на ответника.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.